Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (19)

19

Анди лежеше на пясъка. С всяка фибра на тялото си усещаше света около себе си. С голите ходила — дъха на морето, с раменете — трепета на каваците, с тила — полъха на Странджа, с дясната ръка — шума на морето по камъните пред скалите, с лявата — дъхавата бразда на влагата между плажната ивица и морето. И самото море. Неговото море. И високите звезди. Неговите звезди.

Анди се унесе. Като че сънуваше. Слънцето е високо горе. Току-що е излязъл от морето, овъргалял се е в пясъка и лежи по гръб. Разкрачен, с разперени встрани ръце. Напечен, си е затворил очите, но вижда и усеща жужащия неон и ултравиолет под клепачите си. Не мисли за вчера и утре.

Колко време минава така, не знае. Сепва се и Малката мечка е отново пред погледа му — над морето и сенките на скалите.

Анди се изправи. Бавно пресече къмпинга и стигна до мивките. Завъртя крана и водата шурна неравномерно. Започна да плиска лицето си.

По пътеката към лагера на Янек, поляк, приятел отпреди, където спеше, Анди видя, че пред палатките на Льоди светеше фенер. Жените и децата си бяха легнали. Около масата бяха седнали Льоди, който свиреше на китара, Радко и Тодор Петър. Анди приближи скрито, мина отстрани и седна зад една пясъчна могила, от която стърчаха туфи изсъхнала и остра трева. Така можеше да чува и да вижда всичко.

На малката масичка стърчаха шише ракия и няколко чаши. Льоди дрънкаше нещо от Бийтълс. Радко говореше. Тодор Петър слушаше.

— Аз знам, че вие със Соня първи открихте къмпинга, а на следващата година дойдоха Анди и другите. Но ще признаете, че най-интересно беше третото или четвъртото лято, някъде преди двадесет години, когато поляците от Солидарност започнаха митингите си и дошлите тук приказваха само по социални теми и останаха до септември. Не искаха да си тръгнат, като че имаха намерение да свърнат към Гърция. Тогава ние не можехме да ги разберем. Беше абсолютна пародия. Те — скупчили се дискутирайки, а ние от другата страна с танците, веселието си и майтапа, който си правехме със социалните им разговори… А сега гледай колко по-бързо се оправиха от нас.

Радко изпразни чашата пред себе си на един дъх и си наля отново. Чу се шум на неволно докоснали се стъкла и звукът отекна откъм морето и каваците като шепот.

— Цялата ни обърканост, цинизъм, идиотщини, които исках да си обясня чрез Херман Хесе. Чрез медитирането — на чаша разстояние от съвършенството. Това, като че беше целта. Казвахме си — животът си е живот, но нека поне този месец да е нещо повече. Мислехме си, че усещаме разликата между фалша на големите курорти с изтупаните западняци и нашето медитиране…

— Спомням си, когато отидох веднъж до Созопол и се срещнах с няколко от поляците в старата църква на провлака. Те ми казаха: „Вие живеете по-свободно и сте по-умни от нас, защото не им работите на комунистите и ги разбивате като не спазвате правилата“. Сега не знам, дали не ми се подиграваха, но аз тогава го взех на сериозно и дори се дуех… Питам се къде са останалите наши приятели? Половината се пръснаха по света, а останалите са си тук. Съсипани и наникъде. Като нас… И ние пак същото. Пак искаме да се слеем с природата, като че това е смисълът на живота, а в същото време — „Защо не си ми купил масло?“.

— Виждаш го и Анди. Тогава, независимо, че не беше богаташ, беше волен като водно конче. А сега… Видя ли как ми хвана ръката…

Настана тишина, която глухо, тихо и прекрасно кънтеше на познатата България. Папатаците-щурци едва не си престригваха крилата. Льоди каза:

— Налей, ако обичаш!

Морето галеше влажната пясъчна ивица в нощта. Шумът му се сливаше едва-едва с ефирните вълни на топлината, идваща откъм плажа. Лекото и свежо въздушно течение откъм Странджа люлееше всичко в забравата на мига.