Венцеслав Новхристов
Папо и неговата к(о/а)мпания (37)

37

Близо до вратата на широкия офис беше застанал невисок, корпулентен мъж, облечен с маркова риза и нов, скъп, бежов панталон. Бейзболната, ярко черна шапка, която прикриваше ранна плешивост, блестеше избродирана в копринени конци с цвят бордо. Едрите му и здрави пръсти стискаха каишка, на която висеше булдог, който не беше плешив, но приличаше на стопанина си.

Една невисока и подредена жена, секретарката, сложи на масата със стъклен плот кана с кафе, няколко папки с документи, два тефтера, химикалки, моливи и салфетки.

Наталия се придвижи до масата. Камен я последва.

— Заповядайте — покани ги жената. — Ще пиете ли кафе?

— Не. Благодаря.

— Сакото ви?

— Благодаря, ще се оправя.

Денят беше топъл. Наталия свали сакото си и го преметна върху облегалката на близък стол. След това оправи блузата си. Двамата се настаниха на столовете си, без да бързат, но някак, като че непохватно.

Секретарката прехвърли чинийка с бисквити от близкия плот върху масата.

Здравият мъж подаде каишката на булдога на жената, която изчезна заедно с кучето към кухнята, наля си кафе и седна срещу тях. Жената се върна и също си наля кафе. Седна близо до мъжа.

— Какво следва? Да привършваме — каза Наталия.

Цялата трепереше, но външно само очите й бяха станали по-сини, а кожата по-мраморна.

Боби Борисов се намести още веднъж изтежко на стола.

— Къщата е хубава, но има много проблеми.

— Затова пък е на уникално място… Впрочем ще повтаряме ли пак всичко това… Вече толкова пъти ги изговорихме. Не е ли време да привършваме?

Боби Баръмов плъзна към нея един от екземплярите.

Тя разгърна папката, като леко придвижи листовете, така че и Камен да може да чете.

Като свърши четенето, изчака и Камен и каза:

— Защо цената е различна от уговорената? — попита Наталия.

— Ще ти дам на ръка остатъка — каза Боби Баръмов.

— Така ли! Вие досега — каза тя като подчерта „Вие“ — не счетохте за нужно да ме информирате за такива маневри.

— Виж, не се прави, че не знаеш как става…

— Аз не продавам стар шкаф.

— Така се прави — повтори Боби Баръмов и се обърна към Камен: — Ти не си ли й обяснил.

— Я, моля ти се! Едва днес сутринта разбрах, че имате някакви отношения — го изгледа Камен, като не можа да издържи и се усмихна.

Боби Баръмов стана, отиде до прозореца, от който се виждаше Витоша и остана за известно време загледан към планината. Първоначалното му сащисване се превръщаше в гняв.

Наталия погледна секретарката, обърна се към Камен:

— Г-н Баръмов ме изненада. Разчитах на тези пари. Изненада, ме. Оказва се, че пак не мога да си продам вилата. Ти знаеш колко ми трябват тези пари.

— Помисли си още веднъж — обърна се Боби Баръмов. — Ама хубаво си помисли.

— Няма какво да мисля. Аз продавам къщата за сумата, изрично упомената в предварителния договор. И което включва капарото. А не за някакви измишльотини.

— Добре, ясно — Боби Баръмов се изправи. — Искам капарото до три дни.

— Аз не съм нарушила предварителния договор — рече Наталия.

Боби Баръмов я изгледа тежко.

— Знаеш, че няма да оставя нещата така — каза заплашително.

Наталия се изправи.

— Нали има значение кой е подписал документите? И това сте Вие. А че има друго решение и че договореното се нарушава ей така, не е моя вината. Мен не ме касае, че някой е решил от днес за утре да променя правилата.

— Всеки знае, че при подписване се правят тези неща. Това се подразбира — повтори Боби Баръмов.

— Всеки? Я не ме разтрепервайте! — възкликна Наталия и се обърна към Камен — Пораженията ме разстройват, но не се поддавам на изнудвания…

— Нали знаеш, че няма да оставя нещата така? — каза още веднъж Боби Баръмов.

Тя издържа погледа му, без да трепне със сините си очи, взе салфетка, смачка я и я хвърли нервно на масата.

— Мислите, че можете да си играете ей така с хората? — каза с разтреперан глас, но този, който я познава, щеше да разбере, че е повече театър. — Провалихте ми две други много сериозни възможности. Не можете да си играете така с хората!

Взе, като че неволно, още една салфетка и пак я смачка.

— Аз имам успехи и личните ми дела не предполагат да предлагате цена, по-малка от договорената. Това крие изключителен риск… А не е ли и посегателство и липса на законност?

— Правиш се нещо — изръмжа Боби Баръмов и се обърна към Камен.

Камен усети, че започва да му кипва.

— Няма да се заплашваме, нали? Аз лично нали те оставих без последици да преметнеш Тодор Петър…

— Кой…, тия неща бяха общи…

— Аз ти казвам, че вече започва да ми идва в повече… Да си тръгваме.

Излязоха на площада пред офиса и тя го дръпна в първото кафене.

— Пуши ли се тук?

— Ще ви дам пепелник — каза сервитьорката…

Седнаха, ръцете й трепереха.

— Да си гледа работата — каза Наталия.

— Не се притеснявай, мила — каза Камен. — Видях, че няма да отстъпиш. Аз ще реша проблема.