Крис Бънч
Светът на мошениците (57)

57.

Помощникът на Л’Пелерин не пропусна да забележи навъсената физиономия на своя началник, докато антигравът се спускаше към безименния остров.

— Какво се е случило, шефе?

— Всичко е наред — отвърна машинално Л’Пелерин. — Не обичам да си губя времето, особено по въпроси, за чието обсъждане бях поканен. „Опасната ситуация с Торгут“. Ба! Какви глупаци са тези политици! Доказваш им, че няма основания за тревоги, а те какво правят? Искат пак да си говорите дали са в безопасност или не.

— Така е, шефе — отвърна мъжът с безизразно лице и погледна към космопорта.

Като принадлежащ на началника на дампиерската секретна служба, антигравът на Л’Пелерин бе ескортиран от два патрулни кораба отпред и два отзад, плюс въоръжени до зъби полицаи в антиграви от двете страни. В добавка към това на висока орбита бяха разположени няколко тежки разрушителя.

Под тях се простираше островът, тропически рай, обрасъл с гора. В първия ден на бала площадката за кацане гъмжеше от трескава активност.

Някои от по-рано пристигналите вече бяха излезли с яхти в залива.

— Ако не друго, поне ще си отдъхнем малко — отбеляза помощникът.

— Ти може би — изръмжа Л’Пелерин. — Но аз съм затрупан с книжа, да не говорим за постоянната кореспонденция в службата.

— Така е. Съжалявам, шефе. Разбира се, ще помогна с каквото мога.

Л’Пелерин кимна.

— Зная, че ще го направиш.

Не беше нищо повече от потвърждение на общоизвестен факт.

 

 

Патрулният кораб лежеше на дъното, на трийсет метра дълбочина. Беше се спуснал преди два часа, на няколко километра навътре в морето, доближавайки водната повърхност бавно и внимателно, за да не я разплиска. След като се потопи, той се ориентира за дълбочината и бавно „заплава“ към острова.

— Мшел, извинявай, че не мога да ти обърна внимание — рече първият пилот. — Но нямам голям опит като капитан на подводница.

— Не се притеснявай — успокои го Рис. — Важното е да не се натъкнеш на някоя от онези гигантски сепии, които поглъщат цели космически кораби.

Тя се засмя, но истината беше, че се измъчваше от тягостна клаустрофобия.

— Ще се приземим там, където ти искаш да излезеш — продължи пилотът. — Струва ми се, че това е точният термин.

— Добре, а аз ще подам сигнал, когато свърша, и искам да ме приберете. — Старателно избягна думичката „ако“.

Беше облякла водолазен костюм и шлем с дихателен апарат, имаше плавници и обемиста раница. Тя се промуши през шлюза и се озова в тъмнозелен свят, нагласи плавниците и се оттласна. Наложи се да спре, за да настрои навигационната система, след това се отправи към острова, като сверяваше данните с компаса.

Не беше особено доволна от формата си. Напоследък не бе имала възможност да потренира, особено плуване.

Дъното се издигаше и като вдигна глава, тя зърна сребристото сияние на повърхността. Дихателният й апарат бе настроен да изпуска въздуха на ситни мехурчета, за да не се забелязват отгоре.

Тя продължи да плува близо до дъното още известно време, след като над нея премина някаква моторница или бързоходна яхта, която остави разпенена диря. Точно отпред според картата трябваше да има дълбок залив.

Така беше.

Мшел навлезе в залива, без да се издига нагоре. На няколко метра над нея вълните се разбиваха в скалистия бряг. Тя изпусна въздуха от раницата и потъна към дъното.

Часовникът на китката й показваше, че остават два часа до залез. На острова вероятно вече пристигаха последните гости, други се приготвяха за нощния банкет.

Когато горе се стъмни, Рис наду отново раницата и се издигна нагоре.

Това бе най-опасната част.

Морето беше спокойно и топло, подухваше лек ветрец.

Никакви признаци на живот.

Тя се изкатери на брега и свали водолазния костюм.

Извади от раницата си фототропичен комбинезон и останалото снаряжение. Прибра вътре водолазния костюм, пусна раницата във водата и настрои двигателя за еднометрова дълбочина.

След това, докато още беше съвсем гола, се спусна с раницата на плиткото дъно и я затисна с тежък камък. Сега дори да се извие буря, раницата щеше да си остане тук.

Мшел изплува, изкатери се на скалите, навлече комбинезона, обу чифт леки обувки и си закопча бойната жилетка с чувството, че най-сетне е в пълна сигурност.

Сложи си качулката и извади миниатюрен приемник от един от джобовете на жилетката. Огледа се и запълзя към върха на скалите. Малко по-нататък започваше красива пясъчна ивица. Приемникът в ръката й завибрира. Тя си отбеляза къде е границата, следена от детекторите за движение, и се приближи внимателно до нея. Тук извади друго устройство от джоба и „неутрализира“ най-близкия детектор. Прекоси пълзешком зоната и се озова от другата страна. Отлично.

Сега вече разполагаше с цяла нощ, за да направи онова, което възнамеряваше. Почака малко, за да се увери, че никой не я е засякъл, после продължи навътре, като постепенно ускоряваше ход.

На два пъти уредът засичаше други електронни устройства и тя веднага ги „зашеметяваше“, и продължаваше, без да задейства автоматичните аларми.

По някое време дочу стъпките на двама пазачи, но те бяха твърде шумни и невнимателни. Вече можеше да се движи по-бързо. Рис прехвърли хълма и този път до слуха й достигна музика и смях откъм мястото, където се провеждаше балът.

Забавлявайте се, дами и господа, помисли си тя. Пийте на воля. Така ще заспите по-раничко и по-дълбоко.

Долови някакъв шум и се притаи в храстите. На бледата лунна светлина забеляза нови двама пазачи и… куче. Мразеше кучетата — във всеки случай, когато беше някъде по служба и те не бяха на нейна страна. Рис дочу скимтене и си даде сметка, че кучето я е подушило.

— Какво става, момче? — попита единият от пазачите.

Рис извади пакет от жилетката, разкъса го, изпразни съдържанието му на земята и се отдалечи пълзешком.

— Май нещо те тревожи, а?

Пазачите и кучето се приближаваха, скимтенето се усилваше и ставаше все по-настойчиво. После кучето завря нос в изсипания от Рис прах, започна да киха и се задави от вдишания бял пипер.

Пазачът коленичи до въргалящото се на земята куче. Нищо му няма, успокои го мислено Рис, след няколко часа ще бъде на крака.

Тя заобиколи пълзешком малката група и продължила се придвижва към най-близката сграда. За всеки случай извика в спомените си картата. Беше точно там, където трябваше да бъде.

Оставаше й само да измине още стотина метра на север, където според въздушната снимка имаше гъсти храсти. Съвсем наблизо минаваше и пътеката за една от залите на открито.

А сега, ако прогнозата за времето се окаже точна и не завали, за да накара всички да се приберат вътре…

Защото ако това стане, ще трябва да изчака следващата вечер, за да влезе в сградата, а дотогава кой би могъл да каже какво ще се случи?

 

 

— Красива утрин, нали, шефе? — попита помощникът.

Л’Пелерин огледа озарената от слънчева светлина пустош.

— Каква загуба на природни дадености — измърмори недоволно той. — Там, откъдето съм аз, тези шубраци отдавна да са изтръгнати, а земята да е превърната в плодородна нива.

Помощникът помисли дали да не възрази, но се отказа и премълча.

Все така навъсено, Л’Пелерин огледа пътеката, по която се спускаха към едно от местата за срещи и разговори, носещо странното название „Зона на истината III“. Нарочно беше закъснял, за да може всички останали да са дошли преди него и да го очакват нетърпеливо.

Изведнъж той подскочи.

— Какво има, шефе?

— Проклетата муха ме ухапа — оплака се Л’Пелерин. — Виждаш ли? Такова нещо не би се случило в култивирана земя.

— Така е, шефе.

Той не забеляза тъничкия, остър връх на ампулата, която бързо се разтваряше на земята. Нито бе чул тихото „пуф“ на въздушния пистолет на Рис.

Свиха зад ъгъла и Л’Пелерин отчете със задоволство, че откритата зала е пълна. Изглеждаше сякаш са се събрали всички посетители на бала.

Присъстващите се изправиха на крака и започнаха да ръкопляскат. Помощникът на Л’Пелерин отстъпи незабелязано встрани и неговият началник се изкачи на ниския подиум.

Той зачака да утихнат аплодисментите.

— Добро утро — бяха първите му думи. Други лектори биха започнали с някоя шега или комплимент. Л’Пелерин нямаше време за подобни глупости. — Предполагам, че всички ме познавате. Аз също ви познавам, и то доста добре. — Думите му бяха прекъснати от смутен смях. Л’Пелерин почака малко, за да подчертае скрития смисъл. — Помолиха ме да дойда тук, за да обсъдим текущите ни взаимоотношения с Торгут. Не съм подготвил реч, нито смятам, че има нужда от такава. Можете да ми задавате въпроси. Питайте каквото ви хрумне. Преди това ще ви кажа, че аз и моите колеги от Дампиерското информационно бюро работим денем и нощем за вашата сигурност. Зная, има някои недобросъвестни граждани, които са на друго мнение. Но няма никакви причини за безпокойство. — Л’Пелерин преглътна мъчително и изведнъж усети, че му призлява. Сигурно е заради закуската, помисли си той. Не биваше да прекалява, трябваше да се придържа към обичайното меню от хляб, сирене и чай. — Нашите две системи са в безопасност и ние сме толкова далече от войната, колкото са били първите колонисти, пристигнали на Монтроа преди близо век. — Л’Пелерин почувства, че по челото му се стичат едри капки, и забеляза разтревожения поглед на своя помощник. Вероятно бе попрекалил вчера със слънцето. — През последния век на два пъти побеждаваме Торгут и смятам, че тези хора са си научили добре урока. Мога да ви уверя, че…

Един мъж, в чието лице Л’Пелерин позна привърженик на Рейнард, се изправи и го прекъсна доста грубо с думите:

— Колко торгутски агенти има на Белфортските светове?

Л’Пелерин понечи да отговори по обичайния начин, но езикът му сякаш се подчиняваше на други команди:

— Най-малко пет хиляди. Вероятно много повече.

Той не можеше да повярва на ушите си. Опита се да отрече казаното, но мъжът продължи с въпросите.

— А колко са тук, на Монтроа?

— Поне двеста.

Залата изригна. Мъжът продължаваше:

— Колко ви плаща Торгут?

Сега вече мнозина започнаха да заплашват открито натрапника.

— Нищо — отвърна съвсем искрено Л’Пелерин.

— В такъв случай, какво са ви обещали?

Отново светът около него се завъртя.

— Власт — призна овчедушно Л’Пелерин. — И пост в тяхното… правителство. След превземането на Монтроа и останалите светове.

Сега вече настъпи истински хаос. Мъжът продължи да вика с цяло гърло.

— Излиза, че вие, шефът на ДИБ, сте предател!

Не беше въпрос и въпреки това Л’Пелерин установи, че кима.

— Да… да…

Думите му се изгубиха сред крясъците.

 

 

Отведоха почти изгубилия съзнание Л’Пелерин обратно във вилата.

Помощникът му повика линейка, за да го откара в най-близката болница. Очевидно беше получил някаква нервна криза.

Линейката пристигна съвсем скоро и се приземи в близките шубраци. Охраната на Л’Пелерин бе обкръжила вилата. Помощникът изтича при вратата и почука. Не последва отговор.

— Шефе! Линейката дойде.

Зад вратата се чу глух удар.

— Какво…

— Пази се! — нареди един от пазачите, който бе разпознал звука. Той и още един мъж подпряха с рамене вратата и я изкъртиха от пантите.

Л’Пелерин лежеше на пода. До дясната му ръка имаше малък пистолет, в слепоочието му зееше едва забележима черна дупка.

 

 

В мига, когато линейката излиташе с трупа на Л’Пелерин, Рис влезе през шлюза и смъкна водолазния костюм и плавниците. Беше толкова изтощена, че се свлече подпряна на стената.

— Жалко, че не съм русалка — промърмори дрезгаво. После откачи дихателния апарат и го пусна на пода. — Връщането бе най-тежката част от цялата операция.

— Е?

— Да се махаме — нареди тя. — Когато се вдигнем над морето, прати съобщение до „Звезден риск“, че се прибираме у дома.

— Какво стана? Можеш ли да ни кажеш?

— Едно ченге бе ужилено със серума на истината. Проклета да съм, ако знам какво е последвало.