Крис Бънч
Светът на мошениците (10)

10.

— Много впечатляващо — заяви Грок. — Само че не зная дали е добра идея да обявяваш на всеослушание адреса на своята шпионска служба.

Те стояха пред висока каменна сграда, построена върху масивни основи.

— Стратегическото разузнаване е официална институция — изтъкна Гуднайт. — Няма как да не бъде декларирана пред обществото.

Тримата — Балдур, Грок и Гуднайт — прекосиха паркинга и се отправиха към стъпалата. Гуднайт огледа колите наоколо.

— Тук има хора с доста луксозен вкус — подхвърли той. — Това е сикорски-бентли.

— Е, и? — повдигна вежди Балдур.

— А, нищо особено — сви рамене Гуднайт. — Просто се възхищавам на хората, които обичат хубавите коли. Особено когато са държавни служители на заплата. — Усмивката му стана закачлива.

Те се качиха по стълбите и подминаха четиримата въоръжени пазачи, които не сваляха ококорени погледи от Грок.

— Май тук няма много чуждоземни — заяви Гуднайт. — Особено големи и космати.

Грок изръмжа.

Влязоха през високия портал, зад който двама пазачи огледаха пропуска, уреден им от Рейнард.

— Заповядайте, господа — каза видимо впечатленият пазач. — Качете се на последния етаж, където е канцеларията на шефа на отдела Каранис. Няма начин да я пропуснете.

— Благодаря — отвърна Балдур и се отправи към асансьора.

— Ето ти едно и две — промърмори Гуднайт.

— Едно и две какво? — попита Балдур.

— По-късно ще ти кажа.

Асансьорът ги изкачи до последния етаж. Тръгнаха по коридора и едва сега Грок забеляза, че Гуднайт не е с тях.

Той се върна обратно и забеляза, че Гуднайт тъкмо излиза от един кабинет.

— Исках да попитам за тоалетната — обясни той. — Но вътре нямаше никого. Което е третото.

— Каквото и да е — намръщи се Грок. — Няма да питам.

— Хубаво. Недей.

Шефът на отдела Каранис беше едър, добре сложен мъж, само няколко сантиметра по-нисък от Гуднайт. Той очевидно се стараеше да се поддържа във форма, а мундирът му бе ушит по поръчка.

Гуднайт се зачуди за какво може да е получил четирите реда ордени на ревера, след като отдавна не бе имало война, но реши да не си пъха носа, където не му е работа.

Каранис имаше широко лице, склонно да дарява усмивки, но Балдур забеляза, че усмивката му е лишена от топлота.

Той огледа тримата влезли.

— Щастлив съм да посрещна кръстоносците на справедливостта — бяха първите му думи. — Но нека ви предупредя, че делото срещу Суфиерд бе щателно прегледано от наши специалисти и няма никакви съмнения в неговата справедливост, нито причини да смятаме, че е невинен.

— Познавате ли го?

— Не лично — отвърна Каранис. — В противен случай щях малко да се срамувам, тъй като смея да вярвам, че умея да преценявам хората, а и нито един човек, който се занимава с разузнаване, не бива да си позволява да бъде наивен и доверчив.

— Така е — кимна Балдур. — Ето защо всички трябва да сме предпазливи. Ние вече се запознахме с всички незасекретени материали по делото. Единственото, което не успях да разбера или прочета, е как според вас Суфиерд е успял да предаде тайните сведения на Торгут?

— Мога да ви отговоря само в най-общ план, господин Балдур — рече Каранис. — Достатъчно е да спомена, че в тукашното Торгутско бюро за междупланетни връзки е имало един младши служител, който е бил спешно призован да се прибере. — Той се подсмихна. — Изглежда, някой на Торгут има странно чувство за хумор. Бюрото за междупланетни връзки, което е тяхната агенция за търговски права, всъщност представлява зле прикрита шпионска централа. — Придоби сериозен вид. — Боя се… хъм, благородни ми господа, че имам за вас лоши новини. Моите най-добри благопожелания на бившия премиер Рейнард, възхищавам се на доста екзотичното му разследване, но според мен той е дълбоко заблуден. Бих искал да мога да удовлетворя молбата му и да окажа на вашата… компания „Звезден риск“ необходимата помощ при разследването, но за съжаление това е невъзможно. Стратегическото разузнаване има свои стриктни правила и не мога да позволя да се ровите на воля из документите, нито да обикаляте свободно из сградата, дори с придружител.

— За нас това е голямо разочарование — изтъкна намръщено Балдур. — Премиерът Рейнард сигурно също няма да се зарадва на новината.

— Не се съмнявам — рече Каранис. — Но през дългата си кариера на политик, предполагам, е преглъщал и други подобни разочарования, както несъмнено ще преглъща и занапред. А сега ще ви помоля да ме извините, защото имам важна среща, за която вече закъснявам. Отделих ви няколко минути, за да ви съобщя лично лошата новина.

Балдур се надигна, кимна леко и тримата излязоха.

Пред входа Гуднайт отново се завъртя край луксозната лимузина.

— Мястото е запазено — прочете той на една табелка — за директора на IIа. Колко мило. Наистина много мило. Интересно откъде директорът Готрокс Каранис има толкова много пари?

— Кажи ми сега какво беше онова твое странно броене? — настоя Грок.

— Веднага щом се отдалечим достатъчно от сградата и съм сигурен, че никой не ни подслушва с параболичен микрофон — обеща му Гуднайт.

Те спряха зад ъгъла.

— Първо, никой не ни провери пропуските, за да се увери, че са истински. Второ, никой, ама съвсем никой, който разбира поне малко от разузнаване, не би оставил непознати да вървят сами до кабинета на директора и със сигурност би направил още няколко контролни пункта. Трябваше да ни пратят с придружител. Третото е за капак… — Той бръкна в джоба и извади смачкани документи.

— Откъде взе това? — изуми се Балдур.

— Мярнах отворена врата и бюро, зад което не седеше никой. Влязох, видях тези документи с печат „Строго секретно“ и някакъв код за достъп отгоре и ги прибрах. Да видим с какво разполагаме тук. Ах. „Оценка за текущото състояние на отбранителната система на Белфорт според торгутското разузнаване“. Това трябва да е доста интересно четиво за някои хора. — Той хвърли документите в близкото боклукчийско кошче.

— Едно, две и три… Стратегическото разузнаване тече като пробит варел. При това положение съвсем естествено е някой да се промъкне вътре, да вземе каквото му е нужно и да излезе необезпокояван. Което е още едно доказателство в полза на невиновността на Суфиерд.