Крис Бънч
Светът на мошениците (26)

26.

Мшел Рис пристъпваше нетърпеливо в чакалнята на космопорта. Фон Балдур не звучеше с обичайната си бодрост, когато се свърза със „Звезден риск“. Тя се чудеше какво ли може да се е объркало на Торгут.

Освен това не можеше да си обясни защо той пристига с чартърен полет от някакъв непознат свят, който беше доста далеч от Торгут. Беше дошла отрано на главния космопорт на Монтроа и се подпираше на една колона, наблюдавайки разтоварването на лайнера.

Не можеше да си обясни защо хората се обличат по този начин, когато заминават на почивка, сякаш това бе моментът да забравят всякаква умереност и да навлекат най-шарените дрехи, които намерят в магазина.

Мшел потрепери, когато погледът й се спря на една жена, тежаща поне двеста килограма. Това обаче не й пречеше да носи прозрачен шал върху подскачащите си цици и да боядиса косата си в три крещящи цвята. Зад нея подприпкваха две шумни и охранени хлапета, които очевидно й бяха синове.

След тях се появи поредният странен екземпляр. Беше мъж с превити рамене, вероятно под тежестта на неволите в живота. Целият му вид издаваше, че отдавна се е оставил на течението да го влачи — от смачканата вълнена шапка до разноцветните, опърпани сандали. На всичко отгоре нещастникът имаше огромно родилно петно, заемащо половината от лицето му, което така и не си бе направил труда да отстрани.

Рис едва успя да благодари мислено на Бога, че не прилича нито на жената, нито на мъжа, когато последният се приближи към нея.

— Да се махаме от това място час по-скоро — каза Балдур.

— Боже мили! — възкликна неволно Рис.

— Не — поклати глава Балдур. — Не е той. Но можем да си поговорим на религиозна тема, когато се приберем в щаба. Или — добави, — след като се отбием в някой магазин, за да си купя свястно облекло, а после хапнем нещо, от което няма да ми легне камък на стомаха. Не мога да се похваля, че си прекарах добре там, където бях. Ама никак.