Крис Бънч
Светът на мошениците (25)

25.

Фридрих фон Балдур реши, че е излишно да си хаби дъха, за да се възмущава от двойни агенти, превърнали се в тройни.

Той се завъртя, приведе се и нанесе удар с изпънати пръсти в шията на мъжа до него, който издъхна още преди да е тупнал на земята.

Един от двамата полицаи извика нещо. Балдур не му обърна внимание, защото вече бягаше, криволичейки между статуите, към една, отдалечена на двайсетина метра.

Можеше да разчита, по-скоро да се надява на две неща.

Първото — че полицаите имаха заповед да го заловят жив. Мъртвият шпионин е безполезен.

Той достигна статуята, приклекна и измъкна малкия пистолет от скривалището в основата й. Стисна дръжката с две ръце, обърна се и се прикри зад каменната фигура.

Стреля, уцели близкия полицай в гърдите, прицели се във втория и натисна спусъка. Мъжът се улови за корема и падна.

Полицаите, които излизаха от приземилите се антиграви, извикаха и залегнаха.

С това потвърдиха второто му подозрение — че не са улични биячи, а членове на торгутското контраразузнаване.

Шпионажът обикновено е безкръвен спорт, освен когато се стигне до крайни мерки.

Тези агенти не бяха привикнали да са под обстрел и видът на двамата им окървавени другари ги бе стъписал.

Сега вече Балдур разполагаше с достатъчно време да се отдалечи с надеждата мракът да го скрие.

От предишните си навъртания из парка Фридрих си бе изградил доста ясна представа за околностите. Имаше две улици, които можеше да използва за отстъпление. Той избра по-далечната.

Когато минувачи видят бягащ човек, те обикновено викат полиция. Фон Балдур свърна зад първия ъгъл и пое със спокойна крачка по широкия тротоар, водещ към неговия хотел. Беше прибрал пистолета в джоба и дори си подсвиркваше, макар и пресилено, като всеки законопослушен гражданин.

Но улицата бе почти пуста и малцината минувачи бързаха да се скрият.

Бяха усетили близостта на полицията.

 

 

Балдур надзърна иззад една тухлена стена. Намираше се само на няколко пресечки от своя хотел. Ако прекоси тази улица, свие по следващата и продължи, променяйки често посоката…

Три транспортни платформи се приземиха в средата на платното. Полицаи с бронирани костюми и шлемове се изсипаха отвътре, подредиха се в редица и поеха забързано към него.

Балдур се отдалечи заднешком, ругаейки полугласно. Цялата проклета торгутска полиция бе по петите му и нищо чудно, след като едва ли имаха друга работа.

Очевидно Л’Пелерин и неговото бюро не бяха пожънали успехи в опитите си да си осигурят агенти на Торгут. Добре поне, че се мръкваше.

Балдур заобиколи зад ъгъла и пое назад. Но там вече го очакваше втора редица от полицаи.

Той сви в една тясна уличка, прескочи в нечий двор, от него се прехвърли на друга улица, където за щастие нямаше полицаи.

Засега.

Беше почти тъмно. Той приклекна зад една боклукчийска кофа и погледна към линията от тъмни фигури на две пресечки от него. Зад гърба му, откъм улицата, от която идваше, се чуваше тътрене на ботуши.

Изглежда, бяха го обкръжили отвсякъде.

Бяха твърде много, за да си пробие път със стрелба. Освен това шансовете му за оцеляване бяха по-добри, ако се предаде, отколкото ако убие няколко полицаи.

Трябваше да има някакъв изход. И той го откри, макар че не беше от най-приятните.

Балдур пъхна пистолета и перуката в кофата, надигна се и се прокрадна до един отворен светещ прозорец. Прехвърли се в сенчестия двор и се залепи за прозореца.

Вътре малко полуголо момче тъкмо си обличаше пижамата. Дъхът на Балдур замъгли едно кръгче на стъклото.

Отзад се чуваше тропотът на приближаващите се полицаи. Може би ще го подминат, ще продължат нататък…

— Ей! — отекна вик. — Какво е това?

— Кое… спипахме го… дъртият му копелдак! Приближаващи се стъпки. Балдур се обърна и се престори на изненадан.

— Здравейте, полицаи. Аз само…

— Мръсен перверзник — изсумтяха двамата полицаи и след миг се чу свистене на газов флакон.

Фон Балдур се помъчи да затаи дъх, но въпреки това вдиша достатъчно, за да изгуби съзнание.

 

 

— Хванали сте воайор? — попита сержантът в приемното.

— Мръсен перверзен тип — кимна един от двамата полицаи, подпирайки олюляващия се Балдур. Току-що бе дошъл в съзнание. — Бяхме с групата, която издирваше онзи шпионин, когато забелязахме тази гадина да надзърта през прозореца на едно малко момче.

— Копелдак — изсъска с отвращение сержантът. — Какво носеше в себе си?

— Почти нищо — отвърна първият полицай. — Само няколко кредита.

Тлъстата пачка кредити от задния му джоб бе изчезнала мистериозно, когато полицаите го заловиха. Балдур усети, че в него се надига гняв, но се постара да се овладее. Сега не беше моментът за невъздържаност. А и парите не бяха негови, а на Рейнард.

— Документи за самоличност?

— Веднага ще проверя.

Някой започна да тършува из джобовете му.

— Аха. Има паспорт. Не е тукашен. Идва от… Хейстингс.

— Не бях чувал за подобно място — подхвърли сержантът.

— Запиши в обвиненията нарушаване на параграф 2418, опит за съблазняване на малолетен, също 2287, детска порнография, и 090, съпротива при арест, опит за подвеждане на служител на реда при изпълнение на задълженията му — изрецитира вторият полицай.

— Това му стига — захили се сержантът. — Ако трябва, ще измисля още. Вкарайте го в килията и излизайте при останалите на смяна. Обещаха голяма награда за този, който спипа шпионина. Далеч по-голяма, отколкото за един перверзник.

— Тръгваме веднага — заяви първият полицай.

 

 

В килията освен него имаше четирима души. Мебелировката се състоеше от десетина разхвърляни по пода оръфани матраци, метална тоалетна и умивалник. Трима от четиримата бяха в съзнание.

— Ето ви един изнасилвач на дечица, да се позабавлявате — обяви първият полицай, докато заключваше вратата. — Мил човечец от далечна планета.

— Сладки сънища — пожела му подигравателно вторият полицай. — И си затискай задника с ръка, макар че това едва ли ще ти помогне.

Първият полицай се разсмя:

— Какво пък, може да си намериш някое приятелче тук.

Стъпките им утихнаха по коридора и далечната врата се затръшна. Фон Балдур избра един от свободните матраци и се отпусна върху него.

Затворът миришеше като всички останали, в които бе попадал през годините.

Единият от тримата будни затворници беше масивен като булдозер. Вторият бе по-нисък от него, но притежаваше достатъчно богата колекция от белези, които подсказваха, че с него шега не бива. Третият беше дребен и съсухрен. Балдур веднага позна в него подстрекател.

— Педофилче, а? — подхвърли последният. — Никой не ги обича тези.

Балдур не отговори.

— Дошъл е тук от някой извратен свят, може би от Дампиер, където гъмжи от перверзници — присъедини се едрият мъжага. — Трябва да му покажем как се отнасяме на Торгут с боклук като него.

Мъжът с белезите кимна ентусиазирано.

Балдур въздъхна и се изправи.

— Защо не си свалиш хубавите панталонки — предложи му дребният. — Не искаме да оставим по тях кървави петна.

Той се изкиска.

Балдур се усмихна и пристъпи към едрия мъж. Без предисловие го изрита с всички сили в капачката на коляното.

Мъжът извика от болка, улови се за крака и заподскача наоколо.

Побойникът с белезите зае нещо, което можеше да се определи като пародия на бойна позиция, и пристъпи към Балдур.

Фридрих почака да се доближи на един ритник разстояние, отдръпна се рязко, заобиколи внезапно противника и го тласна встрани от оста на движение. Мъжът се препъна и падна върху дребния подстрекател.

Балдур го последва с няколко ситни, бързи стъпки, замахна и го зашлеви с опакото на ръката през лицето, превръщайки носа му в кървава маса. Той не спря дотук, а се завъртя, изрита едрия мъж отстрани и чу пукота на ребрата му. Удари го силно още два пъти в корема и мъжът рухна по очи.

— А сега, дребосъко — рече той. — Искаш ли да продължим разговора в същия стил, или ще ме оставиш да поспя?

Подстрекателят клатеше чевръсто глава и отстъпваше изплашено, разперил ръце.

— В такъв случай сядай и млъквай! — нареди му Балдур.

 

 

Адвокатът огледа Балдур с нескрито отвращение.

— Не зная как се отнасят към подобно престъпление на вашия свят, лорд Уилям, но тук то се смята за доста сериозно.

— Няма ли начин да ме измъкнете?

Адвокатът сви рамене.

— Полицията е предоставила изчерпателни доказателства. Все пак ще направя каквото е по силите ми. Трябва да знаете, че максималното наказание за престъпление като вашето е пет години затвор, плюс антитестостеронови инжекции като предпазна мярка повече да не представлявате заплаха за обществото.

Балдур овладя едно неволно трепване. Може би гениалният му план не беше чак толкова гениален.

— Но има една възможност — продължи адвокатът. — Хм. Да.

 

 

Съдията втренчи поглед във Фон Балдур.

— Ако не бяхте поданик на друга планета, с удоволствие щях да ви дам максималната присъда. Но Торгут няма нито време, нито излишни сили да се занимава с чуждопланетен боклук. Осъждам ви на незабавно депортиране — ще бъдете предаден на представител на Съюза, когато такъв пристигне на нашата планета. Дотогава ще бъдете задържан на една от орбиталните ни станции и ако в обозримото бъдеще не се появи официален представител на съюзническото правораздаване, ще бъдете качен на някой кораб към вашия роден свят, под охрана.

 

 

Фон Балдур огледа жалките останки от новия си куфар и дрехите, които бе получил в килията на космопорта. Някой, който очевидно не обичаше педофили, бе докопал дрехите и ги бе накъсал старателно.

Все пак не беше напълно отчаян. Клетката на асансьора, с която го докараха тук, бе изработена от мрежа. От разръфана мрежа и сега той държеше в джоба си парче от тел, с което без проблеми щеше да си направи ключ за белезниците на ръцете и ключалката на веригата на краката.

За щастие, никой не бе открил двойното дъно на куфара. Вътре имаше пачка кредити, последния пистолет и достатъчно муниции в дръжките, макар че едва ли щяха да му потрябват.

Освен него в килията имаше още трима престъпници, очакващи депортиране, те, изглежда се бяха примирили със съдбата си. Щяха да са чудесен параван за действията му и затова на първо време той си придаде същия унил и потиснат вид.

Когато стигнат орбиталния затвор и някой чиновник започне да си скубе косите в търсене на несъществуващия „Хейстинг“, Балдур щеше да използва момента, за да се освободи и да се махне от Торгут.

Не беше нито първият, нито петият път в живота му, когато използваше някоя орбитална станция, за да се отправи в различна посока от тази, която очакваха преследвачите му.