Крис Бънч
Светът на мошениците (31)

31.

Чес Гуднайт си помисли, че е попадал и в по-добри казина.

Старомодната рулетка, която се въртеше пред него, със сигурност бе оборудвана с мощен електромагнит, способен да прати топчето до всяко избрано число. Командваше я крупието, пъхнало небрежно ръка в джоба. Освен ако не прикриваше там някоя зловеща мутация на пръстите си.

Единият от картоиграчите на съседната маса постоянно поглеждаше нагоре, вероятно пращаше сигнали на скрития си партньор или получаваше указания кога да залага и кога да се откаже.

Крупието на масата със заровете беше най-добрият от всички, защото умееше да сменя нормалните зарове с шлифовани с такава скорост, че дори Гуднайт не успя да го засече.

Чес не за първи път попадаше в подобна компания. С радост би метнал няколко карти, но предпочиташе да го прави на места, където не се лъжеше тъй отявлено и нагло… и където все пак имаше надежда да надхитри измамниците. През три маси от него шефът на разузнаването Каранис, изглежда, не бе забелязал нищо подобно. Той продължаваше да губи отчаяно на Радианска лудница, игра с невероятни обрати, усложнена още повече, ако играчите срещу теб действат в група и си разменят тайно електронните козове.

На всичко отгоре управителят вероятно бе монтирал педали за подаване на сигнали под дебелия мокет.

На два пъти Каранис избухваше в гневни изблици и излизаше навън, за да се върне с нови пачки кредити.

— Този човек наистина обича малките радости в живота — подметна Гуднайт на барманката.

Тя му отвърна с дежурна усмивка.

— Господин Каранис е един от любимите ни клиенти.

Чес знаеше какво означава това във всеки хазартен вертеп — смятаха го за глупак, който няма представа как се играе.

— Сигурно е някой богат наследник? — попита Чес невинно.

— Ами предполагам — отвърна жената. — Казват, че бил важен чиновник, но не мога да си представя откъде един чантаджия ще извади толкова пари.

— Ах! — възкликна Гуднайт, метна една монета на бара и си тръгна, сметнал, че е видял достатъчно.

Преди да дойде тук, бе прочел внимателно биографията на Каранис, в която се казваше, че произхожда от много бедно семейство на един земеделски свят на Дампиер — планета, известна със своята нищета.

Шефът Каранис със сигурност заслужаваше по-сериозен интерес.