Крис Бънч
Светът на мошениците (41)

41.

Само три дена бяха нужни на Мшел Рис, за да открие Руно Кисмаю, пощальона на Стратегическото разузнаване. И тъй като IIа и бюрото на Л’Пелерин не сътрудничеха по никакъв начин със „Звезден риск“, това й отне ден повече, отколкото беше необходимо. В края на краищата помоли един от хората на Рейнард да потърси адресната регистрация на Кисмаю и това свърши работа.

За срещата с него Рис имаше нужда от човек с опит в незаконните действия и затова се обърна към Гуднайт.

Тя се свърза с IIа и попита за Кисмаю. Ако в момента беше на работа, това щеше да разчисти терена за нейните проучвания. Но операторът я осведоми, че не е идвал на работа от три дни и вероятно бил болен.

Рис изключи връзката и изруга полугласно.

— Проклета да съм…

— Какво има? — попита Гуднайт.

— Няма значение. Никога не можеш да си сигурен къде те дебне злото. Да идем на едно малко посещение. Готов ли си?

— Мадам — отвърна Гуднайт, — не отивам дори до тоалетната без пистолет подръка. Особено на този свят.

Приземиха антиграва през две улици от жилището на Кисмаю. Беше по пладне, когато повечето обитатели на Монтроа се занимаваха с поредния вкусен и здравословен обяд, и улиците бяха пусти.

Намираха се в квартал със стари, но отлично поддържани къщи и малки жилищни блокове.

— Приятно е тук — отбеляза Рис.

— Може би нашето пощальонче живее с родителите си — подхвърли Гуднайт. — Или също като своя началник поддържа стил на живот, който не съответства на доходите му… само че никой не го пита за това.

— Не ставай зъл, Чес. Рано или късно ще разберем как Каранис успява да лети толкова нависоко без помощта на мотор. Ето че стигнахме. Ще ида да позвъня.

Тя се изкачи на третия етаж, намери звънеца с надпис „Кисмаю“ и го натисна. Почака, но нямаше отговор.

— Остави на мен — предложи Гуднайт.

Докато се приближаваше, той извади от джоба си няколко шперца.

— Ей, Киси — подвикна Гуднайт в домофона, сякаш някой оттатък ги бе повикал. — Ние сме, отваряй. — Докато приказваше, той отключи бравата, прибра шперцовете и се поклони на Рис.

Озоваха се на неголяма площадка, украсена с неугледна бронзова статуя на неизвестен герой. Те се приближиха до последния апартамент.

Рис бе пъхнала ръка под ревера си. Гуднайт държеше в своята малък, инкрустиран пистолет, който Мшел не бе виждала досега.

Без да се уговарят, те заеха позиции от двете страни на вратата. Рис почука.

Отново никакъв отговор.

Имаше три доста модерни брави на вратата.

Гуднайт помисли, извади шперц и напъха краищата му, които наподобяваха пипала, в един от отворите. След секунда се чу изщракване. Той се наведе над втората ключалка.

Рис подуши въздуха, сбърчи нос и го доближи до вратата. Гуднайт направи кисела физиономия и кимна. Беше доловил същата миризма. Втората ключалка изщрака, третата се съпротивлява само няколко секунди.

Двамата се промъкнаха вътре бързо и безшумно, с готови за стрелба оръжия.

Нищо.

Рис вече се досещаше за източника на миризмата. Тя посочи стърчащия от входа на столовата крак с пантоф.

Двамата се изправиха и претърсиха апартамента, готови да открият стрелба. Беше празен, освен тях и трупа в столовата. Тялото бе започнало да се подува и почернява.

Рис неведнъж бе виждала трупове в напреднал стадий на разложение, но въпреки това стомахът й се сви мъчително. Миризмата, изглежда, не правеше никакво впечатление на Гуднайт.

Трупът лижеше ничком и беше облечен в старомоден и скъп халат. До него върху лакирания под се въргаляше празна чаша от вино.

Гуднайт преобърна трупа с крак. Лицето бе изкривено, но все още се виждаше, че е на млад мъж с изтънчени черти и стилна прическа — твърде млад, за да носи подобен халат.

— Кисмаю — промърмори Гуднайт и посочи холограмите по стените, на които същият този младеж бе в компанията на млади момичета в различни стадии на разсъбличане.

На масата имаше остатъци от храна. Рис отскочи до кухнята и откри нови хранителни запаси, далеч повече, отколкото бяха необходими за сам човек.

Тя отвори един шкаф, в който бяха подредени чаши за вино. Отвори следващия, но той заяде. Никой от останалите не й създаде затруднения.

Тя провери шкафовете за съдове. Отново само най-горният заяждаше.

Рис кимна замислено, взе кърпа, върна се в столовата, вдигна чашата и я подуши.

Сбърчи нос и я подаде на Гуднайт. Той също подуши и сви рамене.

— Отрова — прошепна Рис. — Съмнявам се някой да пие вино, което смърди толкова гадно.

На масата имаше полупразна бутилка.

Гуднайт се завъртя и посочи мълчаливо скъпата холографска уредба и мебелите, тапицирани с материя, която наподобяваше истинска кожа. Влязоха в спалнята, обзаведена като истинско малко гнездо на сластта. Върху шкафчето беше оставен натъпкан с едри банкноти портфейл.

Рис кимна към вратата. Двамата се измъкнаха безшумно, като заключиха след себе си. През цялото време държаха пистолетите в ръка.

Едва на следващата пряка Рис реши, че вече е безопасно да разговарят.

— Вътре е имало още един човек — рече тя. — Мисля, че е бил мъж.

— Не искам да споря, но защо смяташ така? — попита Гуднайт.

— Този, който е бил там, най-вероятно е правил компания на Кисмаю. А след като Руно е пийнал достатъчно, за да не може да различава миризмите, му е сипал отрова. С което е видял сметката на малкото пощальонче, невидимия шпионин на Торгут в IIа, човека, откраднал плановете, за които е обвинен Суфиерд. Никой не забелязва пощальоните и военните.

— Това е само твое мнение — отвърна Гуднайт. — Аз обаче искам да попитам друго. Защо смяташ, че убиецът е бил мъж?

— Убиецът е хитър и предпазлив. След като Кисмаю паднал и издъхнал, той е отнесъл своята чаша в кухнята и я е измил. После я е прибрал.

— Пак ще попитам, защо смяташ, че е бил мъж?

— Ако беше жена, след измиването щеше да я подсуши, вместо да я прибере мокра, така има опасност да залепне за рафта.

— Голяма си умница — засмя се Гуднайт, но в гласа му се долови възхищение.

— Опитах се да насоча мисълта си в друга посока, преди да съм повърнала — обясни тя.

— Е, добре — съгласи се Гуднайт. — Не видях семейни снимки, което подсказва, че не е свързан с някого, от когото да получава редовно чекове. Но пачката с пари на шкафчето бе достатъчно тлъста, за да задави дори Грок. Ако за Кисмаю парите са нещо естествено, едва ли би държал подобна сума у дома. Богаташите предпочитат банкови сметки.

— Значи, някой му е плащал на ръка — кимна Рис. — Някой, който му е осигурил този луксозен живот.

— И който се е изплашил — продължи Гуднайт. — Може би когато ние започнахме да душим наоколо.

— Някой, който се е интересувал от плановете за отбрана. Но не е знаел нито как да се добере до тях, нито как да ги разтълкува. Лошото е, че сега разполагаме само с един труп и нищо повече. А истинският виновник продължава да се спотайва някъде там. И винаги е на крачка пред нас.

— Така е — кимна Гуднайт. — Но не е толкова далече. Когато започнат да прикриват следите с убийства, изводът е, че сме близо до тях и това ги плаши.

— Надявам се да си прав — рече Рис.

— Че някога грешил ли съм?

И двамата избухнаха в смях.

— А сега да се разкараме от това спаружено кварталче и да пийнем някъде нещо — предложи Гуднайт. — Нещо, което ще помогне на стомаха ми да забрави видяното.

— И на теб ли ти беше неприятно?

— Толкова ли безчовечен ти изглеждам? — попита нацупено Гуднайт.