Крис Бънч
Светът на мошениците (39)

39.

Чес Гуднайт спря на горната площадка на стълбището и се огледа в панорамния прозорец. Той отдели няколко секунди, за да се полюбува на външния си вид — безупречен във вечерното си облекло: късо сако, черен пояс, тесни панталони и шалче в съответстващ цвят.

По нищо не си личеше, че отдолу носи пълен набор касоразбивачески инструменти. Нито че е пъхнал в панталона си миниатюрната, донякъде безвредна бомба, и затъкнал в пояса малкия пистолет.

Той освен на себе си се възхищаваше и на плана си.

Гуднайт отчаяно жадуваше да прочете любовните писма между универсалисткия премиер Ладиер и неговата любовница Хила Адрианополи, чийто съдебен процес за убийство бе започнал предишния ден, тъй като се предполагаше, че в тях ще намерят полезна информация за Суфиерд.

Проблемът беше къде са те?

„Тюлетиянски пацифист“ бе обещал да ги публикува, така че, освен ако това не беше опашата лъжа, някой ги притежаваше. Или по-скоро, поправи се Гуднайт, някои, тъй като Кинг бе научила, че са направени няколко копия.

Въпросът сега беше къде е стоката?

Гуднайт предполагаше, че едно от копията трябва да е у собственика на „Пацифист“ — някой си Бернт Шипрайт. Съдейки по сведенията за него, той бе арогантен кучи син, наследствен богаташ, който, изглежда, живееше с измамната илюзия, че всички го харесват.

Гуднайт имаше известна представа за мирогледа на подобни типове.

Шипрайт щеше да е предан универсалист, докато това му е изгодно. Задуха ли вятърът в друга посока, нищо чудно да се озове в една лодка с независимите на Рейнард и отредите на Фра Дяволо. Той се промъкваше предпазливо из политическата джунгла, мятайки стрелички в една или друга посока. Може би се надяваше, че един ден универсалистите ще го издигнат на висок пост, макар че публикациите срещу настоящия премиер едва ли щяха да му помогнат за това.

Шипрайт притежаваше десетина холоиздания. Повечето бяха привидно свободни всекидневници, разхвърляни на различни места из системата Дампиер. Сред тях имаше както забавни, така и сериозни, публикуващи политически анализи вестници, а най-отгоре стоеше „Пацифист“ който допреди две години се наричаше „Тюлетиянски консерватор“. След като универсалистите бяха анатемосали Шипрайт, той бе прогонил целия редакционен състав, за да го замени с шепа радикални журналисти начело с починалия наскоро Мет Фол.

Гуднайт бе измислил план да се промъкне в обширното имение на Шипрайт, за да потърси злополучните писма.

За целта той се опита да събере колкото се може повече информация за издателя и установи, че хобито му е да събира стари състезателни антиграви, да вдига тежести, да се обзавежда с млади и привлекателни съпруги и да организира партита.

Гуднайт се свърза с Рейнард и го помоли да му уреди покана под друго име за следващото парти.

— Предполагам, пак сте намислили някоя щуротия — бе коментарът на Рейнард. — Какво пък, този път нямам нищо против. Онзи тип е предсказуем… колкото и Торгут. Не ме посвещавайте в подробностите. Ще уредя всичко.

И така, с покана в ръка, издокараният във взет под наем костюм Чес Гуднайт, или иначе казано Чаранга Гесендо, пристигна с лимузина в имението на Шипрайт.

Паркингът отвън бе ослепителна изложба на богатството. Въоръжени телохранители и шофьори обикаляха откритото пространство, антиграви пристигаха и отлитаха. Зад осветения район се виждаха подсилени патрули с кучета.

На вратата го посрещна с лъчезарна усмивка жена на около трийсет с дълбоко деколте и прическа, която изглеждаше, сякаш току-що са изгонили от нея гнездящите птици.

— Ново лице! А вие сте…?

— Чаранга Гесендо — представи се Гуднайт. Обичаше да използва трудни за произнасяне имена, защото така шансът да го заподозрат в измама бе по-малък.

— Да — отвърна жената неопределено. — Приятно ми е да се запозная с вас. Хм… господин мъмммм… аз съм Дороти Шипрайт. Можете да ми викате Бъфи.

— Удоволствието е изцяло мое, Бъфи.

Очите й се плъзнаха по тялото му. Той изведнъж се почувства съвсем гол и си обеща да се постарае друг път да не оглежда така безцеремонно жените.

— Да — повтори жената замислено. — Много ми е приятно. Надявам се с вас да станем близки приятели. И — добави тя — с моя съпруг, разбира се.

Гуднайт бе предупреден от един от хората на Рейнард да не позволява на Бъфи да го притисне в някой ъгъл. Той се озърна трескаво и спря поглед на едно младо и невинно момиче.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи. — Ще ме извините ли, там е жената, която търсех. — Отдалечи се забързано, улови момичето за ръка и се провикна полугласно: — Ето къде си била!

— Ами да… тук съм — смути се момичето.

— Отиваме да танцуваме — заяви решително Гуднайт.

— Но да… разбира се… щом настоявате…

Гуднайт я поведе към дансинга.

Пътьом момичето се пресегна и взе две чаши с шампанско от един поднос. Подаде едната на Гуднайт. Той се престори, че пие, после остави чашата и притисна момичето в обятията си. Чес Гуднайт не одобряваше пиенето по време на работа. Оркестърът изглеждаше като причудлива смесица от пътуващи музиканти, които синхронизираха мелодията, която изпълняваха, чрез миниатюрни предаватели, монтирани в инструментите. Не бяха кой знае колко добри, но навярно основната им цел бе да не позволяват на танцуващите да се препъват по време на не особено сложния танц.

Но да танцува под техния ритъм бе по-добре, отколкото да бъде преследван от Бъфи.

 

 

След известно време, или по-точно, след като прецени, че храната е доста добра, а жените и дъщерите на богаташите са по-досадни, отколкото приятни, и след като се запозна с човека, когото му бяха показали, той се „зарея“ из тълпата и се срещна „случайно“ с Бернт Шипрайт.

Шипрайт бе прехвърлил шейсетте, висок, със спортна фигура и трансплантирана коса, ако се съдеше по младежкия вид, който му придаваше.

Гуднайт се представи, каза, че е нов в Монтроа, че е писател, специализиран в пътеписи.

Шипрайт отвърна машинално, без да влага смисъл в думите си, че Гесендо би могъл да напише статия за „Пацифист“, в която да опише впечатленията си от Тюлетия, сетне огледа Гуднайт по доста интересен начин. Погледът му напомни на Чес за този на Бъфи.

— По стойката ви личи, че се поддържате.

— Когато ме споходи желанието — отвърна Гуднайт. — Но напоследък като че ли леността надвива.

— И при мен е така — сподели Шипрайт. — Ако нещо може да ме вдъхнови, това е партньор, с когото да си правя компания.

И отново този странен поглед, който накара Гуднайт да се запита дали го бяха осведомили за всички интереси на Шипрайт.

— Ако желаете, можете да ми дойдете на гости някой ден и ще ви покажа моя гимнастически салон.

Както и будоара, помисли си Гуднайт. Той смотолеви нещо в смисъл, че е съгласен, след което подхвърли:

— Знаете ли, господин Шипрайт, питам се кога възнамерявате да започнете публикуването на писмата между злощастната госпожица Адрианополи и премиера Ладиер?

— Злощастна, как ли пък не! — изръмжа Шипрайт. — Тя уби един от най-добрите журналисти в системата Дампиер!

— Простете, ако съм се изразил неправилно.

— Аз… или по-скоро „Пацифист“, смятаме да пуснем извадки от тези писма по време на процеса — продължи Шипрайт.

— Ах! — възкликна неволно Гуднайт. — Извадки ли казахте?

— Разбира се — рече Шипрайт. — Само неща, които са любопитни за читателите.

— Още нещо ме интересува — продължи Гуднайт. — Говоря за случая „Суфиерд“. Подразбрах, че в писмата се съдържало нещо, свързано с обвиненията срещу този човек.

— Може би — сви рамене Шипрайт. — Честно казано, не съм чел и думичка от писмата. Но и да има нещо подобно, не виждам защо трябва да публикувам информация, която само ще хвърли сянка на съмнение над присъдата, произнесена срещу този предател.

Гуднайт се усмихна любезно и дори се зарадва, когато някой друг заговори Шипрайт. Беше изгубил интереса си към него.

Той се смеси с тълпата.

Половин час по-късно, малко след полунощ, Гуднайт неусетно се озова на горния етаж, в пуст коридор, водещ, както му бяха казали, към личните покои и кабинета на Шипрайт. Той натисна дръжката на една от вратите, която се оказа отключена. Зад нея имаше неголям килер. Гуднайт извади бомбата от панталона си, нагласи часовника на петнайсет минути, остави я в килера и се спусна долу.

Взе поредната алкохолна напитка, която не възнамеряваше да опита, и зачака.

Точно след петнайсет минути от горния етаж се разнесе приглушен гръм. Последваха писъци. Някой изкрещя, че е избухнал пожар.

Гуднайт не сваляше поглед от Шипрайт. Издателят се огледа изплашено, втурна се нагоре по стълбите и Гуднайт го последва. Шипрайт прекоси коридора и хлътна в една от вратите в дъното — тази на неговия кабинет.

Дотук всичко вървеше според плана.

В този момент избухна и димната бомба.

Къщата се изпълни с пушек, после, както бе обещал в инструкцията производителят, димът се смеси с въздуха и се разсея. Кутията на димната бомба би трябвало да е погълната от самия дим, така че в края на краищата устройството не оставяше никакви следи. Гуднайт не се притесняваше особено от този факт — в къщата имаше толкова много килери, че едва ли щяха да се натъкнат точно на този.

Приклекнал до вратата, Гуднайт следеше внимателно действията на Шипрайт. Издателят премести една доста грозновата картина на стената и се зае да въвежда числата от комбинацията на вградения сейф.

Чес реши, че това е повече от достатъчно.

Всичко бе минало като по мед и масло. От опита, натрупан през годините, Гуднайт знаеше, че когато избухне пожар, хората или грабват панически аквариума и изхвърчат навън, оставяйки децата си да се изпържат, или се насочват инстинктивно към мястото, където държат ценностите си.

Тъй като писмата между Ладиер и Адрианополи несъмнено представляваха някаква ценност, Чес вече беше наясно къде е скривалището на Шипрайт. Той слезе долу, за да се присъедини към изплашената тълпа, която показваше първите признаци на успокоение.

 

 

Веселбата започна да се изчерпва към три. По това време Гуднайт се бе спотаил в един малък склад зад тоалетната и си бе направил удобна седалка от купчина кърпи. За всеки случай бе залостил вратата отвътре.

На лицето му трепкаше доволна усмивка. Всичко това му напомняше добрите стари времена, когато действаше съвсем самичък срещу цялата вселена. Спазващата закона вселена, припомни си той.

Чес почака още около час да се възцари тишина и да угасят осветлението.

След това нахлузи свръхтънките ръкавици, отключи вратата, измъкна се безшумно от тоалетната и се качи по стълбите. На няколко пъти трябваше да прескача заспали на пода двойки, което го накара да се ухили доволно.

Ето нещо, което щеше да му осигури алиби.

Гуднайт прекоси коридора и стигна вратата на кабинета. Беше заключена. Две минути игра с архаичните шперцове и ключалката се предаде.

Гуднайт затвори вратата, залости я, извади миниатюрно фенерче и го нагласи така, че да осветява картината на стената. Откачи я, огледа сейфа и се засмя. Най-обикновен двайсетгодишен модел на „Уилиг 12“.

Една от причините — освен любовта му към семейните съкровища — да обира богаташите, бе необяснимата им склонност да крият скъпоценностите си зад преграда от наперени пазачи, роботи, обучени животни и тънки листове стомана.

Той прикрепи малка слушалка към вратичката на сейфа и допря от другата страна свръхчувствителен шперц.

След това започна да натиска копчетата на ключалката.

Не чуваше нищо, нито щракване, нито приглушен тропот, което и следваше да се очаква от един „Уилиг“ — машина стара, безкрайно опростена и сравнително сигурна.

Но съвсем скоро шперцът вече разполагаше с първото число.

Гуднайт повтори процедурата отново, получи втора цифра, после трета и четвърта. Това беше всичко, необходимо за един „Уилиг“

Той въведе комбинацията.

Вратичката не помръдваше.

Опита отново, после трети, четвърти път, променяйки всеки път реда на числата. Възможностите не бяха толкова много.

На петия опит последва едва доловимо изщракване.

Сега вече разполагаше с цялото време на света — петнайсет секунди, — за да повдигне резето и да отвори вратичката.

Гуднайт приближи фенерчето и огледа вътрешността на сейфа.

Вътре имаше документи. Той ги прерови бързо, но не откри нищо интересно. Зад тях се натъкна на малка кутийка с доста лъскави бижута, вероятно теони, прецени той. Прибра ги, те щяха да отидат при продавача на крадени вещи, чието име бе измъкнал от „царя на крадците“. Нямаше особена нужда да разказва на „Звезден риск“ за тях.

Освен това изчезналите камъни щяха да осигурят алиби за другата кражба — тази на миниатюрното съхраняващо устройство, единственото, където можеха да са копирани писмата. Него Чес скри в тайното джобче под пеша на сакото си.

В сейфа също така бе паспортът на Шипрайт, електронен бележник с номера и дребнокалибрен инкрустиран пистолет. Бележникът щеше да представлява интерес за Грок и Кинг, а пистолетът можеше да потрябва на него самия.

Гуднайт затвори и заключи сейфа и се върна по следите си, като разчистваше след себе си. Той спря на площадката преди първия етаж.

Беше време да поработи над собственото си алиби, колкото и да бе неприятно. Той завря пръст дълбоко в гърлото си и повърна върху дрехите си. Миризмата беше отблъскваща. Чес се отправи, поклащайки се, към входната врата, където имаше двама пазачи.

— Прибирам се… — рече той, като преглъщаше мъчително. — Лошо ми е… трябва да си ида… у дома… — Напъна се да повърне отново.

— Имате ли кола, сър? — попита единият от пазачите, като се мъчеше да прикрие отвращението си.

— Лимузина… казах на копелето да ме чака… ще го уволня, ако не е навън… трябва да се прибера…

Пазачите му помогнаха да се качи в лимузината, която стоеше заедно с още десетина други, чиито пилоти очакваха пияните им собственици да се пробудят.

Гуднайт продължи с пиянската игра, докато лимузината го остави през три пресечки от щабквартирата.

Улиците бяха пусти, ако не се брояха чистачите. Гуднайт се притаи зад една паркирана кола, докато отминат, после се отправи тичешком към къщата.

Чувстваше се отлично, въпреки вонята. Мисията бе протекла гладко, без проблеми и жертви, и скандалните любовни писма вероятно бяха в джоба му.

Гуднайт обожаваше подобни солови операции. Чувстваше се толкова добре, че дори бе готов да сподели със „Звезден риск“ печалбата от теоните.

При тази мисъл се сепна. Май не се чувстваше чак толкова добре.