Крис Бънч
Светът на мошениците (46)

46.

Рис разрови с пръст купчината нешлифовани скъпоценни камъни, наречени теони, които с известна неохота Гуднайт бе предал „за каузата“. Той не си направи труда да обясни, че е имал затруднения с местния „цар на крадците“ и че адресът, който му бе дал — на човек, занимаващ се с укриване и препродаване на крадени вещи, — се оказа фалшив.

Тъй като си даваше сметка, че са под постоянно наблюдение, Гуднайт знаеше, че няма никакъв друг начин да се отърве от скъпоценните камъни, затова реши да се вслуша в гласа на добрата воля.

Рис се размърда и премести поглед върху холограмното заглавие, плаващо във въздуха пред нея. Водещата новина, естествено, беше: ПРЕДАТЕЛЯТ ИЗБЯГА. Отдолу имаше подзаглавие — агенти на Торгут освобождават свой осъден на смърт шпионин.

От пулта долетя сигнал и тъй като Рис беше дежурен офицер, тя се пресегна към копчето.

— „Звезден риск“ — произнесе с бодър глас.

На екрана се появи Л’Пелерин от ДИБ. Лицето му беше намръщено и сурово.

— Искам да говоря с Фон Балдур — изръмжа той.

— След минутка, господине — отвърна тя, заглуши линията и се свърза с Балдур, който подготвяше малко празненство в кухнята. — Фреди, търси те шефът на тайната полиция.

Балдур прие повикването.

— Предполагам — започна без предисловие Л’Пелерин, — че имате алиби за вчера?

— Моля?

— Сигурно не сте били в околностите на станцията, където държаха затворен Маен Суфиерд?

— Боже мили, човече — искрено се учуди Балдур. — Разбира се, че не. Нито който и да било от хората ми след посещението на госпожица Кинг предния ден.

— Така си и помислих — каза сухо Л’Пелерин. — Настоявам всички да се явите в нашето учреждение за разпит. Вземете си паспортите, защото ако ви бъдат предявени обвинения — което смятам за напълно възможно, — вие и хората ви ще бъдете осъдени на незабавно депортиране.

 

 

Когато пристигнаха в сградата на ДИБ, петимата служители на „Звезден риск“ бяха посрещнати от въоръжена охрана, която ги въведе през един страничен вход в неголяма и неуютна зала с петна по стените и една олющена скамейка.

Зад бюрото седяха двама цивилни агенти на ДИБ. Други двама, също толкова мрачни, стояха от двете страни на бюрото.

— Предайте си документите — нареди един от седящите агенти. Петимата се подчиниха. — Извикахме ви на разпит във връзка с изчезването на легат Маен Суфиерд, затворник с влязла в сила осъдителна присъда в нашата система. Тъй като сте чужденци, за освобождаването ви трябва да бъде заплатена гаранция. Съветвам ви да оказвате пълно съдействие, за да избегнете някои нежелани последствия.

— Какви са нашите права? — попита Гуднайт.

— Такива, каквито ние определим — заяви цивилният.

Той изгледа Рис и Кинг и на устните му затрептя неприятна усмивка.

— Ченгетата са еднакви по целия свят — подхвърли Гуднайт и неговата усмивка беше не по-малко застрашителна.

— Чес — обади се с тих глас Балдур, — няма нужда да проявяваме враждебност. Сигурен съм, че има простичко решение на проблема.

— Има — потвърди полицаят. — Пълно съдействие.

— Дори ако не знаем нищо?

— Предупредиха ме, че ще се заинатите.

Гуднайт погледна Грок и кимна едва забележимо. Мъжете зад бюрото забелязаха, че се споглеждат. Един от тях не сваляше изплашен поглед от едрия чуждоземец. Ръката му се криеше под ревера.

Гуднайт тъкмо се готвеше да натисне един малък участък в долната част на брадичката си и да премине в ускорен режим, когато вратата, през която ги бяха въвели, се отвори и вътре влезе висок, плешив, червендалест мъж. Зад него се бяха подредили десетина полицаи, всичките облечени в специални униформи за борба с уличните безредици и с тежкокалибрени бластери в ръце.

— Добър ден — поздрави мъжът. — Аз съм депутат Ги Глен от горната камара на парламента. Освен това съм адвокат с разрешително за практика в съдилищата на Монтроа — от военните до Върховния съд.

— Зная кой сте — изръмжа мъжът зад бюрото. — Проклет независим, една от гадинките на Рейнард.

— Чудесно — каза Глен, без да обръща внимание на обидата. — В такъв случай няма никакъв проблем да приемете този документ, с който петимата се освобождават. А също и този, подписан от Тюлетиянския върховен съд, съгласно който ви се забранява да задържате отново когото и да било от тези лица или по какъвто и да било начин да възпрепятствате изпълнението на поетите от тях професионални задължения.

В стаята се възцари пълна тишина.

— Не можете да го направите! — извика вторият седнал полицай и протегна ръка към оръжието си.

— Да, но вече го направих — изтъкна Глен. — И нещо повече… — Той щракна с пръсти и войниците зад него насочиха пушките си. Звукът от вдигането на предпазителите отекна в стаята.

Служителите на „Звезден риск“ неусетно се отместиха наляво, встрани от линията на огъня.

— Аз… трябва да повикам Л’Пелерин — прошепна агентът.

— Ами направете го — усмихна се доволно адвокатът. — Така по-бързо ще разрешим въпроса и ще преустановим тази пародия на правосъдие, която се опитвате да устроите тук.

 

 

Л’Пелерин прочете по два пъти всеки от документите, донесени от Глен. След това вдигна глава.

Фон Балдур не можеше да не се възхити на самообладанието му — само лекото потрепване на долната устна издаваше завладелия го гняв.

— Това е абсолютно незаконно.

— Боя се, че е напълно законно — възрази Глен. — Или може би обвинявате Върховния съд в престъпление?

— Пред свидетели? — попита Л’Пелерин. — Не съм глупак.

— В такъв случай ние си тръгваме — заяви доволно Глен и се обърна към служителите на „Звезден риск“. — Ще бъдете ли така добри да ме придружите?

Петимата се подчиниха охотно.

Л’Пелерин почака да стигнат до вратата.

— Предайте на Рейнард, че ще съжалява горчиво за това, което направи днес.

Глен се усмихна, кимна и цялата група си тръгна. Навън Рис протегна ръка на Глен.

— Благодаря. Вече бях започнала да си мисля, че ще ни подкарат с гумените палки.

— Или нещо по-лошо — добави мрачно Кинг.

— Или нещо по-лошо — съгласи се Мшел. — Фреди, чудех се на кого се обади, преди да напуснем щабквартирата.

— Господин Глен, ще ви бъда вечно задължен.

— Не — възрази Глен. — Правя го заради брат ми. Той беше анархист. Агентите на ДИБ го арестуваха и измъчваха. Все още накуцва и не е никак добре с главата. Така че удоволствието беше изцяло мое. Мечтата ми е да видя един ден Л’Пелерин окован, а тази сграда запалена и разрушена. — Той се сепна и след миг отново бе сдържаният политик.

 

 

— Почакай за малко, Чес — рече Балдур. — Мисля, че дойде време да проведем кратко съвещание.

— Традиция ми е да си пийна, когато някой ме освободи от затвора — възрази Гуднайт. — Особено ако е затвор на тайната полиция. — Но въпреки това той остави покорно шишето на масата.

— Искам да чуя мнението на всеки един от вас кой е предателят — продължи Балдур. — Чес?

— Все още нямам идея откъде онзи проклетник Каранис намира пари — отвърна Гуднайт. — Иначе, подтикнат от личната си ненавист, бих гласувал по-скоро за Л’Пелерин. Но от друга страна, за Каранис не представлява трудност да измъкне плановете за отбрана на Белфорт и да ги продаде чрез онзи нещастен пощальон. Последно, спирам се на Каранис.

— А как ще обясниш убийството на Кисмаю? — попита Кинг. — Вече се съгласихме, че Каранис не е от хората, които биха си омърсили ръцете с едно толкова тежко престъпление.

Гуднайт се намръщи.

— Джасмин е права — намеси се Рис. — Знаем, че сред маскираните има доста агенти на ДИБ… или може би е обратното. А тези кретени не биха се погнусили от някоя мокра поръчка, дори ако е нещо повече от обикновен бунт. Все пак съзирам пробойна в нашата работа — продължи замислено тя. — Не разполагаме с достатъчно информация за маскираните. Може би ще трябва да се заема с тези негодници.

— Само да ви напомня — намеси се Балдур, — че ескортиращият кораб, който вероятно щеше да се опита да отвлече Суфиерд, знаеше за заболяването му и познаваше добре позивните и протоколите за връзка с медицинския транспорт.

— Каранис? — повдигна вежди Кинг. — Но може да е и Л’Пелерин. Или някой друг високопоставен служител, когото все още не сме разкрили?

— Ще видим — поклати глава Балдур. — Благодаря ви за изказаните мнения. А сега, позволете да посипя всичко с още малко подправки, които вероятно сте забравили. Л’Пелерин ми съобщи на вечерята, на която ме покани, че след осъждането на Суфиерд всички негови подчинени са били отстранени от работа. Въпреки че мнозина от тях нито са членували в сектата на джиланите, нито са били близки със Суфиерд. Когато Мшел се опита да спаси семейството на легата, военните се намесиха, за да я спрат и вероятно да отвлекат и дори убият жена му и децата. Така че Каранис все още остава заподозрян номер едно, но се питам дали има необходимата тежест да задейства една толкова мащабна операция? Нещо повече, възможно ли е след провала на операцията Каранис да прикрие всички доклади за случилото се, включително и за жертвите, които не бяха малко?

— Л’Пелерин със сигурност би могъл да го стори — заяви Грок. — Както и някой друг, на много висок пост. Не мисля, че бившият премиер е нашият предател, макар да доказахме, че е бил в тесни връзки с Торгут. Много рядко изтъкнат политик се забърква в подобни престъпни машинации.

— И все пак има един много интересен детайл — рече Балдур. — Става въпрос за писмата на Ладиер. Когато у него се събужда съмнение за вината на Суфиерд, кой го убеждава? Л’Пелерин. Това изостри любопитството ми. Или шефът на ДИБ е наперен глупак, или… нещо друго.

— Аз гласувам за Л’Пелерин — обади се Рис. — Сигурно защото не обичам типове, които са готови да ми изтръгнат ноктите за едното нищо.

— Имам въпрос — намеси се Кинг. — Добре, да предположим, че Л’Пелерин е нашият предател. Пита се защо? Той има повече власт от всеки друг в системата Дампиер, крие се зад кулисите, откъдето може спокойно да дърпа конците, дори да организира убийства. Защо му е да рискува всичко?

— Веднъж четох разказ за някакъв тип, който бил шеф на тайната полиция на прочут диктатор — заговори Рис. — Единственото, което искаше, беше да го направят… маршал или благородник, не помня точно, но да получи обществено признание и слава. Диктаторът му отказа и заяви, че шефовете на тайни полиции никога не стават благородници, нито в тяхна част се организират паради. Всичко това така ядоса нашия герой, че той предаде диктатора при първата удала му се възможност. Може би нещо подобно се случва и с Л’Пелерин.

— А може би — подхвърли замислено Кинг — просто става дума за човек, който иска повече власт. Но какво повече може да му предложи Торгут?

— Не зная — поклати глава Рис.

— Да продължим с гласуването — каза Фон Балдур. — Аз също избирам Л’Пелерин. Макар че не бива да забравяме и Каранис. Чес, ще посветиш ли част от времето си да се позанимаеш с него?

— С най-голяма радост — ухили се Гуднайт. — А сега, мога ли вече да си сипя едно?

— Можеш — погледна го усмихнато Балдур.

— Проблемът — обади се Кинг, — ако приемем, че теорията ни е вярна и Л’Пелерин е предател, е как да докажем, че шефът на тайната полиция е двоен агент. И, между другото, аз засега няма да гласувам.

— Да, задачата ще е доста трудна — призна Балдур. — Гуднайт, ще ми сипеш ли една чаша? Може би алкохолът ще смаже малкото ми останали мозъчни клетки?