Крис Бънч
Светът на мошениците (37)

37.

Чес Гуднайт се провря през полуотворената врата на малкото магазинче и се усмихна на мършавия, олисял възрастен мъж зад тезгяха.

— Какво ще обичате? — попита мъжът, без да отвърне на усмивката.

— Трябват ми някои инструменти — отвърна Гуднайт.

— Като например?

— Слушалки, записващо устройство, пинсети, шперц, лост и повдигач и ако случайно ви се намират очила за нощно виждане, ще ги взема — изброи Гуднайт, превключвайки с лекота на апашки жаргон.

— Ключар ли сте? — попита мъжът, без да се церемони.

— Мисля, че познахте — каза Гуднайт, докато се чудеше дали препоръките, които му бяха дали за този магазин, отговарят на истината.

— Случайно да си носите разрешителното?

— Боя се, че го забравих в другия панталон.

— Не мога да ви продам нищо без разрешително.

— Виж, това е проблем — въздъхна Гуднайт. — Защото панталоните ми останаха на Капела Седем. — Той бръкна в джоба, извади смачкана банкнота от сто кредита и я приглади върху тезгяха.

Мъжът взе банкнотата.

— Нали си давате сметка, че на Монтроа е незаконно да се продават инструменти, които могат да се използват при кражба с взлом? — попита той. — Всъщност това е незаконно навсякъде из системата Дампиер.

— Опитайте се да си представите каква беда е за някой, посветил се на тази професия — рече Гуднайт и постави между тях втора банкнота.

Мъжът се оказа неочаквано чевръст. В ръката му се появи малък, но смъртоносен на вид пистолет.

— А сега ще ви помоля да не правите резки движения — нареди. — Едни мои приятели биха искали да си поговорят с вас.

— Надявам се, че не са полицаи.

Старецът намери забележката му за забавна.

— О, не са — засмя се той.

Гуднайт приседна в изтърбушеното кресло, като се стараеше да държи ръцете си така, че старецът да ги вижда. Докато набираше номера и говореше в микрофона, продавачът не откъсваше от него поглед… и оръжие.

Гуднайт чакаше търпеливо. Беше напълно сигурен, че ако премине в ускорен режим, ще успее да прекоси стаята и да изтръгне оръжието от ръцете на продавача, преди той да натисне спусъка.

Почти сигурен.

Но пък му беше интересно какво ще стане нататък.

Нещата не се развиваха точно така, както бе планирал, но ако старецът играеше с корумпирани ченгета, би могъл да ги корумпира още малко, за да го пуснат.

За миг се ядоса, че бе оставил касоразбиваческите си принадлежности на Трималхио. Знаеше, че ще действат на градска територия, а какво можеш да направиш в града, ако нямаш подходящи инструменти за взлом и кражба?

Час и половина по-късно в магазина влезе едър мъж с вид на боксьор. От другата страна на улицата тип с подобни размери и външност се оглеждаше известно време за помощник на Гуднайт, увери се, че такъв няма, и също влезе вътре.

Надеждите на Гуднайт помръкнаха. Имаше известна представа що за стока са тези двамата, но със сигурност не му вършеха работа.

Те обискираха Гуднайт и откриха един от малките пистолети, които носеше.

— Кой си ти? — изсумтя единият. — И защо си мислиш, че можеш да работиш без разрешението на гилдията на крадците?

— Доведете вашия шеф и ще му обясня всичко — отвърна уморено Гуднайт.

Боксьорът изсумтя, но все пак излезе. Малко след това се върна с невероятно дебел мъж.

— Казвам се Гуаякурус — представи се дебелият. — Аз управлявам гилдията на Тюлетия. А ти сигурно си от друга планета, щом не дойде при мен за разрешение?

Гуднайт поклати тъжно глава.

— Аз съм Чес Гуднайт и наистина съм чужденец. Но не съм послушно момченце, което ще изпълнява каквото му наредят.

— Я внимавай… — поде един от телохранителите и посегна да го цапардоса.

Но Чес вече бе задействал ускорения режим. По-близкият от двамата боксьори отхвърча, удари се в прозореца и излетя навън. Старецът натисна спусъка, но Чес вече не беше на мястото, накъдето бе насочено оръжието. Вместо него куршумът проби малка, но смъртоносна рана в гърдите на втория телохранител.

Гуднайт се пресегна през тезгяха като размазано видение, докато затворът на пистолета бавно превърташе. Той издърпа оръжието от ръката на стареца, строши китката му и го тласна назад към един сандък с всякакви чаркове. Устата на стареца започна да се разтваря в безшумен вик, но Гуднайт вече се бе извъртял и тъкмо навреме, за да види как дебелакът пъха пръсти под ревера на сакото си.

Гуднайт извади ръката му навън, като междувременно му скърши няколко пръста, освободи го от оръжието и излезе от ускорен режим.

Дебеланкото хленчеше, старецът пищеше, а двамата главорези лежаха неподвижно. Навън неколцина минувачи, дочули шума, побързаха да ускорят крачка. Съвсем типично за този квартал.

— Трябваше да те убия — рече Гуднайт. — Да не мислиш, че не знам, че във всяко миризливо градче на всяка миризлива планета има по един като теб, който се изживява като цар на крадците и ги сритва по задниците, за да живее на техен гръб?

Дебелакът избухна в сълзи.

— Спри да цивриш — скастри го Гуднайт. — Надявах се да си имам работа с някой по-печен, но май ще трябва да се примиря и с теб. Нуждая се от някои инструменти за работата, която съм намислил. Също така ме интересува при кого осребряваш стоката и внимавай да не ме изиграеш с адресите и имената, защото ако го направиш, ще те открия в която и дупка да си се заврял и ще те пратя в следващия ти живот.

Мъжът започна да рецитира с треперещ глас.

Гуднайт го претършува, намери нож, после още един, миниатюрен пистолет, дебела пачка кредити и прибра всичко това в джобовете си.

— А сега ще взема нещата, за които дойдох, и си тръгвам. Вие почистете след мен. Мисля, че съм заплатил годишната си вноска в жалката ви гилдия.