Себастиан Фолкс
Птича песен (9)

През следващата седмица Изабел и Стивън продължиха странното си съжителство на булевард „Канж“. Преминаваха през всекидневните ритуали на нормалното поведение, макар мислите им да бяха другаде. Всеки от тях забелязваше с възхищение, но и с известно опасение, с каква лекота другият се преструваше.

Стивън откри, че забързаните им незаконни съвкупления са още по-страстни заради елемента на страха. Правеха любов, където можеха — в червената стая, в някоя временно празна всекидневна, на тревата в дъното на градината. Под натиска на ограниченото време падаха всякакви задръжки.

Той не се замисляше нито за миг. Страстта беше помрачила ума му. Вече беше способен само на едно желание и на една мисъл: че всичко това трябва да продължи. И именно този императив му позволяваше да се държи спокойно на публични места.

Изабел беше слисана от мощта на физическото преживяване, която внезапно й се бе открила, и също изпитваше силна възбуда от бързите и опасни срещи. Но й липсваше интимността на първия им разговор в червената стая; за нея това беше също такъв деликатен акт на близост като всички физически докосвания, които им предстоеше да открият.

Един ден след прошепнати договорки в коридора Стивън успя да се върне от фабриката по-рано, а Изабел освободи Маргьорит и отпрати Лизет за следобеда.

Когато той влезе в червената стая, тя вече го чакаше там. Когато всичко свърши, той се облегна на възглавницата и се взря в картината на средновековен рицар над камината. В огнището горяха въглища и трески. На далечната стена се виждаше голям гардероб в провинциален стил, пълен с неизползвани завеси, килими, зимни палта и най-различни вази, часовници и кутии, за които нямаше друго място в къщата. Дървената рамка на прозореца беше олющена и небоядисана. Белите цветове на повета се поклащаха под лекия бриз и се удряха в стъклото.

За първи път след излета край реката Стивън получаваше възможност да разкаже на Изабел за Лизет. Страстта го изпълваше с безразсъдно доверие и той й призна всичко, като очакваше тя да оцени искреността му и да разсее тягостното му неудобство. Изабел изглеждаше заинтригувана.

— Не разбирам къде може да е научила тези неща.

— Май ще се окаже по-голяма, отколкото я мислим. Не изпитваше ли подобни чувства на нейната възраст?

Изабел поклати глава.

— Жан ми беше казала какво ще се случи някой ден, но не чувствах желание, не и по начина, по който ми описа, че го е проявила Лизет.

— Мисля, че още не е преживяла загубата на майка си. Проси си внимание.

— Беше ли възбудена? Беше ли… Не знам как да попитам.

— Имаш предвид дали е била готова да прави любов с мъж?

— Да.

— Да, като истинска жена с тялото си, но със сигурност би избрала погрешния мъж.

— Теб.

— Или по-лошо.

Изабел поклати глава.

— Горката Лизет. — Обърна се към него и попита: — А ти искаше ли да… с нея?

— Не. За миг действах по инстинкт, като животно. Но не. Искам да го правя само с теб.

— Не ти вярвам — засмя се Изабел.

Стивън й се усмихна.

— Изпитваш ме, Изабел.

— Разбира се. — Прокара пръсти надолу по корема му. — Ти си хитрец — прошепна тя в ухото му.

Понякога на Стивън му се струваше, че тялото му не е нищо повече от проводник на външни сили; нямаше никакво нормално чувство за умора или пропорция. Замисли се за Лизет, когато се настани отново върху Изабел. Струваше му се, че историята за прегрешението на Лизет се беше сторила на Изабел възбуждаща по някакъв перверзен начин. По-късно каза:

— Боя се, че ще каже на съпруга ти.

Изабел, която си беше възвърнала самообладанието, отвърна:

— А аз се боя още повече, защото съм длъжна да остана и да се грижа за нея.

— Да останеш?

— Да. Вместо да…

— Вместо да дойдеш с мен в Англия?

След като най-накрая чу тази мисъл изречена на глас, Изабел кимна мълчаливо.

Стивън триумфираше; макар той да беше произнесъл думите, идеята беше нейна.

— Но точно това ще направиш — каза той. — Ще напуснеш съпруга си, който те бие, и ще тръгнеш с мъжа, който те обича. Лизет не е твое дете. Ти вече си й помогнала много, била си й от полза. Но трябва да изживееш собствения си живот. И имаш само една възможност за това.

Чу приповдигнатия си тон, но не се отказа от него. Искаше Изабел да запомни думите му, за да размишлява над тях, когато о сама, и да вземе решение.

— И какво ще правим в Англия? — провокира го тя, отказвайки да се замисли сериозно върху тази възможност.

Стивън бавно въздъхна.

— Не съм съвсем наясно. Ще отидем да живеем в някое отдалечено място, не в Лондон. Ще си намеря работа. Ще имаме деца.

Думите му накараха Изабел да помръкне.

— А Лизет и Грегоар… Ще загубят още една майка.

— Но ако останеш, ти ще погубиш живота си.

— Не искам да мисля за това.

— А трябва. Очакват ме в Лондон следващата седмица. Можеш да тръгнеш с мен. Или пък можем да заминем заедно някъде във Франция.

— Или пък ти можеш да останеш да работиш в града. И ще продължим да се виждаме.

— Не по този начин, Изабел. Знаеш, че така няма да се получи.

— Трябва да се обличам. И да сляза долу, за да посрещна Лизет.

— Преди да тръгнеш, искам да те питам нещо. Люсиен Льобрун. Носят се слухове, че вие двамата…

— Люсиен! — засмя се Изабел. — Харесвам го. Смятам, че е чудесен, но ти сериозно ли…

— Извинявай. Не биваше да те питам. Просто… се тревожех.

— Недей. Никога не се тревожи. Само ти съществуваш за мен. А сега наистина трябва да се обличам.

— Нека аз те облека.

Отиде да вземе дрехите й от стола, където тя ги беше оставила.

— Постави единия си крак тук, а другия — тук. А сега стани. Това ли е следващото? А това как се закопчава? Дай да оправя това. Дишаш толкова тежко, любов моя. Защото те докоснах тук ли? Или тук?

Изабел беше полуоблечена, полугола. Стоеше права и държеше главата на Стивън, който беше коленичил пред нея. Когато тя задиша тежко, той се изправи и каза:

— Ще дойдеш с мен, нали?

И тя прошепна отговора си през стиснати зъби.

 

 

Пътната врата се тресна и Азер се втурна по коридора с брой на вечерния вестник в ръка.

— Изабел! — извика той. — Стачката свърши. Бояджиите се връщат на работа утре.

Тя се появи в горния край на стълбите.

— Това е добра новина.

— А утре Меро ще съобщи новите ми условия на работниците.

— Много съм доволна.

Това означаваше, че Азер поне ще е в добро настроение; нямаше да я обижда, нито да идва нощем в стаята й, за да се освобождава от напрежението.

— А вие кога си тръгвате, мосю? — попита на вечеря Азер, докато наливаше малко вино в чашата на Стивън.

— В края на седмицата, както е по план.

— Добре. Беше интересно във фабриката, вече говорихме за това сутринта. Но се надявам да сте доволен от престоя си при нас.

— За мен беше удоволствие да гостувам на очарователното ви семейство.

Азер изглеждаше доволен. За пръв път не гледаше като наранен човек. Перспективата за завръщане към нормалния живот във всяко едно отношение очевидно му носеше удовлетворение.

Изабел забеляза какво облекчение изпита от неизбежното заминаване на Стивън и края на стачката, но не можеше да разбере защо връщането към стария живот така го радва. Начинът, по който се държеше с нея, можеше да се разглежда и като мъчителен временен преход към по-добри чувства, но не можеше да се каже, че той гори от нетърпение да сложи началото на едно ново по-добро отношение към нея. Тя не се боеше от него, но поведението му я потискаше. Пред нея се простираха много самотни зими — щом той нямаше намерение да се промени, значи щеше да се изолира още повече от него.

А вече го имаше и Стивън — алтернативата, която не можеше да обмисля спокойно. Чувствата й бяха прекалено опасни, както и практическите детайли на това, което двамата биха направили. Стори й се, че би могла да се спаси от собствената си погрешна преценка, като се облегне на неговата; макар да беше по-млад, изглеждаше доста уверен в това кое е редно и кое не.

Лизет беше станала доста по-тиха след излета край реката; вече не оцветяваше вечерите с капризи и двусмислени забележки. Не смееше да погледне Стивън в очите, макар че той се опитваше да срещне нейните и да й вдъхне увереност. Седеше мълчалива пред храната си, а тиктакането на часовника върху малката масичка с мраморен плот отекваше още по-силно в стаята.

— Чух много странна история — обади се внезапно Азер.

— Каква? — попита Изабел.

— Казаха ми, че в разгара на стачката някой е посещавал Люсиен и му е носил пакети с храна, които да раздава на семействата на бояджиите.

— Да, и аз чух подобно нещо — каза Стивън. — Много милостиви хора от града са помагали на стачниците. Особено един мъж, който искал да остане анонимен. Така ми казаха във фабриката.

— О, мили боже, не — възкликна Азер. — Не е бил мъж, а жена, която ходела маскирана до жилището на Люсиен.

— Предполагам, че стачниците са получавали помощ от много места.

— Но най-странното нещо било, че тази жена била омъжена за собственика на фабриката. — Азер замълча и огледа масата. Никое от децата не го слушаше. Изабел беше замръзнала на мястото си. — Не е ли странно това? — продължи Азер и поднесе чашата към устните си. — И аз не повярвах, като го чух.

— Не смятам, че е странно — отвърна Изабел. — Аз бях.

Стивън я погледна неразбиращо. Азер тръсна тежко чашата си с вино на масата.

— Но мила моя…

— Носех им храна, защото бяха гладни. Нямах представа дали стачкуват или не, но съм виждала децата им да просят хляб, докато тичат след количките, които карат зеленчуци към пазара. Виждала съм ги да ровят из боклукчийските кофи в Сен Лю и ми стана жал за тях.

Гласът на Изабел беше учудващо спокоен. Тя продължи:

— Бих го направила отново, независимо дали тези хора произвеждат платове, обувки или нещо друго.

Азер пребледня; устните му бяха бледолилави, сякаш отказваха да пуснат кръвта в себе си.

— Напусни стаята — каза той на Лизет. — Ти също.

Грегоар бутна шумно стола си назад по дървения под, но се забави малко, за да си вземе парче пиле от чинията.

Азер се изправи.

— Не обръщах внимание на клюките. Не им вярвах, макар че споменаваха твоето име, защото си мислех, че вече съм те опознал. Колкото и да си своеволна и себична, не можех да повярвам, че ще постъпиш така с мен. А вие, мосю, най-добре излезте от стаята.

— Не. Той ще остане.

— Защо? Той…

— Нека остане.

По лицето на Азер премина паника. Опита се да каже нещо, но не успя. Отпи отново от чашата си. Във въображението му се тълпяха повече отвратителни предположения, отколкото първоначалният му контролиран и саркастичен гняв допускаше.

Опита се да произнесе най-страшния въпрос.

— Вие…? — Погледна към Стивън, след това сведе очи към масата. Куражът му се стопи. Бореше се със себе си, след това се овладя и се върна към обичайното си поведение. — Не мога да повярвам, че съпругата ми може да ме предаде по такъв начин. Още една причина да не вярвам на слуховете беше, че с тях вървеше още една клюка, според която въпросната дама също така… — Махна с ръка, сякаш се опитваше да прогони мисълта.

— Не и с Люсиен — каза Изабел.

Лицето на Азер помръкна. Той така отчаяно се беше молил за пълно отричане на слуховете, че частичното опровержение на Изабел му се стори по-ужасно от потвърждението на това, от което се бе страхувал.

Тя го забеляза и продължи нататък, за да разсее съмненията му, дори и ако това щеше да му причини болка.

— Не с Люсиен. Със Стивън.

Азер вдигна поглед.

— С… него?

— Да. — Стивън го гледаше право в очите. — С мен. Аз преследвах съпругата ви. Аз я съблазних. Трябва да мразите мен, не нея.

Искаше, доколкото беше възможно да предпази Изабел, макар да беше смаян, че се озова в това положение — тя можеше да увърта, да не признава. Бавният му пулс се беше ускорил. Гледаше Азер, който бе зяпнал от учудване. По брадичката му се стичаше вино. От реакцията на лицевите му мускули Стивън се досети за агонията, която преживява. Дожаля му за него. Но трябваше да мисли за Изабел и за себе си, затова затвори сърцето си. С почти физическо усилие успя да прогони състраданието от себе си.

Изабел повече не бе в състояние да се държи хладно с Азер. Кратките изречения, с които го беше информирала за изневярата си, сякаш бяха стопили решителността й и тя заплака и започна да му се извинява за стореното. Стивън я слушаше внимателно. Не ревнуваше Изабел заради извиненията към съпруга й, но и не искаше тя да отстъпва прекалено.

Азер успя само да каже:

— С него? Тук?

— Съжалявам… — продължи Изабел. — Толкова съжалявам, Рене. Не исках да те наранявам. Това, което изпитвам към Стивън е страст. Нямах намерение да ти причинявам болка.

— Това… момче, това англичанче? В моя дом? Къде? В леглото ти?

— Няма значение, Рене. Няма значение къде.

— За мен има. Искам да знам. Нима… в коя стая?

— За бога — обади се Стивън.

Азер седна безмълвно, ръката му продължаваше да стиска дръжката на чашата. Челюстта му увисна отново, когато сви объркано очи, сякаш гледаше срещу ярка слънчева светлина.

— А баща ти, мосю Фурмонтие, той какво ще направи…? Какво ще кажат хората? Боже мой, боже мой.

Изабел погледна към Стивън, в очите й имаше страх. Той разбра, че не беше преценила какъв ефект ще има внезапната й откровеност върху съпруга й. Тя се боеше донякъде заради Азер, но и заради себе си — възможно беше насред кризата да загуби непоколебимостта си и да последва стария кодекс на поведение, който я задължаваше да се остави на милостта на мъжа си.

Стивън се почувства неспокоен, докато наблюдаваше разрушенията от внезапно укротилата се буря. Усещаше, че трябва да подкрепи решимостта на Изабел, но това нямаше как да стане, ако Азер рухнеше напълно.

— Кучка… — мърмореше си той. — Баща ти ме предупреди, но аз не го послушах. В собствения ми дом. Пред децата ми. Какво ще стане сега с тях? Кучка.

— Чуйте ме. — Стивън обиколи с пъргави движения масата и го хвана за раменете. — Какво очаквахте от жена, с която се държите по такъв начин? Да се унижава заради удоволствието ви, да седи покорна на масата ви, знаейки, че после ще я биете?

Азер се оживи отново.

— Какво си му казала?

— Няма значение какво ми е казала. В тази къща всичко се чува. Как можете да я обиждате след това, което сте й причинили? Тази жена има свой живот, има чувства, а вижте какво сте и сторили. Как сте могли? — И той дръпна бясно Азер назад към облегалката.

Азер като че ли се вдъхнови от гнева на Стивън. Стана и заговори:

— Напуснете къщата ми до час. Ако имате някакво приличие, повече изобщо няма да се мернете пред очите ми.

— Със сигурност ще напусна къщата ви — каза Стивън. — И взимам съпругата ви със себе си. Изабел?

— Не искам да става така. — Изабел поклати глава. Думите излизаха от устата й, без да ги обмисля, без да цели нещо, бяха просто чист израз на чувствата й. — Не знам какво да направя и как да се държа сега. Бих могла да бъда щастлива по най-прост начин, като всяка друга жена със семейство, без ужасната болка, която причиних. Няма да слушам нито един от вас. И защо да го правя? Откъде да съм сигурна, че ме обичаш, Стивън? Как да знам? — Гласът й се сниши и в него прозвучаха приглушените ноти, които Стивън бе чул през първата му вечер в къщата. За ушите му това беше вълшебен звук — умоляващ и уязвим, но в него трептеше някаква мощ. — А на теб, Рене, защо да ти имам доверие, когато си ми дал толкова малко причини да те харесвам?

И двамата мъже я гледаха мълчаливо. Стивън вярваше в силата на чувствата им и не се съмняваше, че в крайна сметка тази сила ще я убеди как да постъпи.

— Никой не е подготвен за подобна ситуация — каза Изабел. — Нищо, което съм научила от религията, от семейството си или от собствените си размисли не може да ми помогне. Няма да позволя да ме наричаш уличница, Рене. Аз съм уплашена жена, нищо повече — не съм прелюбодейка, нито мръсница, нито нещо друго. Аз съм същият човек, който винаги към била, но който ти никога не положи усилие да опознаеш.

— Прости ми, аз…

— Да, прощавам ти. Прощавам ти всички злини, които си ми сторил, и те моля и ти да ми простиш за болката, която ти причиних. Качвам се горе да си събера багажа.

Тя излезе от стаята, а полата й прошумоля и остави след себе си леко ухание на рози.

— Ако тръгнеш с него — извика Азер след нея, — отиваш право в ада!

Стивън се обърна и също излезе от стаята, като се опитваше да успокои победоносното чувство в сърцето си.

 

 

Изабел постави портрета в рамка на Жан върху дрехите, които бе натрупала в куфара си. Спря се за миг, след това добави и фотография на родителите и сестрите си в най-хубавите им дрехи, тъмнокосата женствена Матилд отдясно на баща им, тя самата, светлокосо дете, отляво на майка си, Делфин, Жан и Беатрис на втория ред. Бяха се снимали в парк в Руан; на заден план сред дърветата се виждаше двойка, която се разхождаше по чакълената пътека. Най-отпред в краката на баща й лежеше малкото бяло кученце на семейство Фурмонтие.

Погледна втренченото лице на баща си, тъмните му хладни очи, гъстия мустак. Колко ли му е било трудно да я разбере, помисли си тя. И колко малко се бе опитвал.

Беше приготвила две рокли и блузата с ресните. Трябваха й по-практични дрехи за из път — връхна дреха, удобни обувки. Вероятно можеше да изпрати някой да вземе останалото, когато се настанят там, където щяха да отидат.

Изабел не се замисли нито за миг. Искаше да се махне от къщата заедно със Стивън, преди увереността да я е напуснала. Замисли се и над практичните подробности.

Чу към стаята й по коридора да се приближават стъпки, обърна се и видя Стивън на вратата. Затича се към него и се притисна към гърдите му.

— Ти си невероятна жена — каза той.

— Какво ще кажа на децата?

— Сбогувай се е тях. Кажи им, че ще им пишеш.

— Не. — Изабел отстъпи назад и поклати глава. От очите й се търкулнаха сълзи. — Прегреших и пред тях. Не мога да се преструвам, че не е така. Трябва просто да си тръгна.

— Без сбогуване?

— Не. По-бързо, Стивън. Трябва да вървим. Готова съм.

— Чакай ме тук. Отивам да си взема книжата.

Докато Стивън тичаше нагоре по стълбите към стаята си, чу женски глас да вика и хлипа на долния етаж. Тресна се врата и после Грегоар попита какво става. Той хвърли паспорта си, тетрадките, служебните доклади, бръснача и дрехите си в малката кожена чанта. Когато се спусна до първата площадка, видя Лизет по нощница пред стаята й. Беше пребледняла и в шок.

— Какво става? — попита тя. — Защо всички крещят?

Стивън почувства прилив на жал към момичето. Извърна се от нея, без да каже и дума и затича към стаята на Изабел. Тя беше с манто и зелена шапка с перо. Изглеждаше трогателно млада.

— Всичко наред ли е? — попита Стивън. — Да вървим?

Тя хвана китката му с две ръце и се взря в сериозното му лице. Усмихна се, кимна и вдигна куфара си.

Всяко помещение и неочаквано появил се коридор под начупения покрив бяха оживели от гласове и стъпки — тежки, колебаещи се или тичащи и суетящи се. Вратата на кухнята се тресна и се завъртя многократно на пантите си, когато Маргьорит и готвачката се втурнаха към трапезарията под претекст, че ще прибират чиниите, а след това останаха в коридора, за да подслушват. Стивън се появи на стълбището, прегърнал Изабел, и я поведе покрай учудените въпросителни погледи.

— Отиваш в ада — повтори Азер от вратата на всекидневната.

Изабел усети как Стивън я побутна, когато минаваха покрай него. На прага на къщата се обърна и видя бледата Лизет на стълбите. Потрепери и поведе Стивън навън в мрака.

В къщата Азер нареди на децата да чакат, докато той отиде в стаята на Изабел. Издърпа покривката на леглото и погледна чаршафите. Прокара ръка по тях. Бяха чисти, колосани, почти недокоснати от тялото на жена му. Качи се в стаята за гости и отметна одеялото. Тесният креват беше по-разбъркан от леглото на Изабел, макар че това можеше да се дължи на неспокойния сън на Стивън или на небрежността на прислужницата, но и по него нямаше следи от прелюбодейство — чаршафите бяха чисти с верига от гънки, тръгващи от центъра.

Азер се върна на втория етаж и започна да преглежда всяка стая. Изгаряше от желание да намери следи от греха и срама, който му бяха причинили. Искаше да види белези от изневярата на съпругата си, петна от падението й. Въпреки гнева и унижението усети, че в слабините му се появява тръпка, каквато не беше усещал от месеци.

Грегоар стоеше ужасен в коридора, докато баща му разглеждаше леглото му. Лизет стискаше ръката на брат си и двамата наблюдаваха лудостта на възрастните. Азер вдигна чаршафите от леглото на Маргьорит към светлината, стори му се, че е видял нещо, но се оказа восък или неизпран сапун. Прокара пръсти по спалното бельо в стаите за гости, завря лицето си в тях и вдиша дълбоко. Надуши само камфор.

Накрая застана съкрушен и почервенял под лампата в коридора. Вратите на всички стаи бяха отворени, леглата им — ненужно разбъркани. Азер дишаше тежко. В бързината и гнева си не се беше сетил за червената стая. Беше забравил за тесния коридор с просто дървено дюшеме, който завиваше към задното стълбище. Откакто беше купил къщата, не бе имал причина да ходи там, всъщност никога не бе виждал тази част от дома си завършена, след като беше освободена от нежеланите вещи на предишните собственици и скромно обзаведена от Изабел. Не бе намерил повторно това място, но то си стоеше отвъд паметта му, точно както Стивън се бе боял, че може да се случи и с него.

 

 

Стивън седеше срещу Изабел във влака, който ги отнасяше на юг към Соасон и Реймс. Изпитваше първична гордост от победата, от факта, че беше спечелил, че беше убедил Изабел да тръгне срещу традицията и солидните аргументи и да направи нещо трудно и опасно. Освен това се чувстваше дълбоко щастлив, че бе с жената, която обичаше, че за първи път вижда неоспоримо доказателство, че тя е негова. Изабел се усмихна, после поклати недоверчиво глава със затворени очи. Когато пак ги отвори, в тях имаше примирение.

— Какво ще кажат хората? Как ще го съобщи на Берар и приятелите си? — В гласа й имаше любопитство, но не и тревога.

— Не за първи път жена напуска съпруга си. — Стивън нямаше представа какво ще каже Азер, но не му се искаше и да предполага. Струваше му се важно с Изабел да се съсредоточат върху себе си.

Влакът беше последен за вечерта, затова нямаха голям избор за посоката. Когато отидоха на гарата, Изабел уви шал около лицето си, боеше се да не я разпознаят, докато се качва на влака. Щом поеха на юг през равнината, тя се отпусна; може би й предстояха години, за които щеше да съжалява, но непосредствената драма и възможният обрат бяха избегнати.

Влакът спря пред слабо осветена сграда и те видяха през прозореца как един носач разтоварва пощата. След това пое с количка, пълна с кутии, към дървена постройка, зад която започваше празният двор. Лицето на мъжа изглеждаше бледо в тъмнината. Чад него се виеше спретната улица, водеща нагоре към блещукащите мъгливи светлинки, проблясващи иззад пердета и щори.

Влакът потрепери, затрака, напусна гарата и пое на юг в спокойната нощ. Лятото почти свършваше и във въздуха се усещаше хлад. На изток се простираха гористите Ардени, а зад тях — Рейн. След спирка в Реймс поеха покрай река Марна през Жоанвил. От време на време тъмната река се озаряваше от лунна светлина, когато влакът поемаше успоредно на нея, преди да се отклони през насипи и тунели, чиито високи стени го обгръщаха в мрак.

Докато се движеха на юг, Изабел седна до Стивън и положи глава на гърдите му. От ритмичното потракване на влака очите й започнаха да се затварят и тя заспа, когато локомотивът започна да си проправя път към мястото, където Марна се вливаше в Мьоз, която пък свързваше Седан и Вердюн. Пътят през родните й полета след това стана равен и лесен.

Тя сънува безкръвни лица, огрени от розови светлини; Лизет на стълбищната площадка без капчица кръв по бузите под червеникавите отблясъци, изгубено момиче, както и други като нея, хванати в капана на някакъв проход през времето. Ритмичното движение на влака умножаваше лицата в сънищата й. Всичките бяха бледи, с тъмни, втренчени и невярващи очи.

 

 

Отседнаха в хотел в курортния град Пломбер. Беше сива сграда, обрасла с гъст бръшлян, с балкони от ковано желязо. Стаята им беше на втория етаж и гледаше към влажна градина със счупена беседка и множество огромни кедрови дървета. Зад оградата в далечния край бяха минералните бани, за чиито води се говореше, че лекували ревматизъм, болки в гърдите и някои болести на кръвта. В хотела имаше около десетина гости, повечето възрастни двойки, които се хранеха в богато декорираната трапезария. Първите три дни Стивън и Изабел почти не излязоха от стаята си. Изабел беше уморена от пътуването и от напрежението след онова, което бе сторила. Спеше в голямото дървено легло с табли във формата на лодка, а Стивън седеше до нея с часове, четеше книга, пушеше цигари или наблюдаваше от балкона притихналия малък курорт.

Свенливата камериерка оставяше подносите с вечерята пред вратата им и се затичваше обратно по коридора. На третия ден Стивън слезе сам в трапезарията и седна до прозореца, гледащ към площада. Собственикът на хотела му донесе меню.

— Добре ли е съпругата ви? — попита той.

— Добре е, благодаря ви. Просто е малко уморена. Очаквам я да слезе утре.

Гостите кимаха за поздрав на Стивън, когато сядаха по масите си. Той им се усмихваше в отговор и отпиваше от виното, което бе поръчал. Сервитьорът му донесе риба в тежък сметанов сос. Стивън пийна отново от чашата си и се отпусна в спокойната атмосфера на този чужд за него свят. Сигурно от години нищо не се беше променило в подредената рутина на хотела, нито във въздуха или тежката храна, приготвяна по рецепти от осемнайсети век, или пък във вероятно въображаемите качества на водата и ограничения буржоазен живот, който предполагаемата лековитост на изворите бе осигурявала на градчето. На четвъртия ден Изабел се осмели да излезе с него на разходка. Хвана го под ръка, сякаш бяха отдавна женени и двамата забродиха по улиците. Поседяха известно време в парка, в който почти нямаше трева, после пиха кафе на площада срещу мъжкото училище.

Стивън беше безкрайно любопитен. Молеше Изабел да му опише ранния си живот най-подробно; по нищо не личеше историите от Руан да го уморяват.

— Разкажи ми повече за Жан.

— Вече ти казах всичко, за което се сетих. А сега ти ми разкажи как се озова тук и в тази фирма.

Стивън въздъхна бавно.

— Няма много за разказване. Баща ми е работил за пощите в равнинната част на Англия, наречена Линкълншир. Майка ми — във фабрика. Не са били женени и когато тя забременяла, той е изчезнал. Никога не съм го виждал. От онова, което по-късно чух за него, изглежда, е бил обикновен човек, който е взимал всичко, до което е можел да се докопа, и е предпочитал да не си плаща.

— Това ли според теб е обикновен човек?

— Така живеят хората. Вероятно баща ми е имал известен чар, макар да не е бил красавец и в никакъв случай не е минавал за съблазнител. Просто мъж, който обича жените. Предполагам, че имам полубратя и полусестри из цяла Англия, макар никога да не съм се срещал с тях. Майка ми напуснала фабриката и отишла да живее при родителите си, които се трудели на село. Баща й бил селскостопански работник. След това станала прислужница в богат дом. Също като Маргьорит.

Изабел наблюдаваше изражението на Стивън, докато той говореше. В гласа му не се долавяше никаква емоция, макар челюстите му да бяха леко стиснати.

— Но майка ми от своя страна също нямаше силен характер. Като бях малък, исках от нея да докаже, че може да бъде самостоятелна и без баща ми, че можем напълно да забравим за него. Но тя пак забременя от някакъв мъж, който работеше в същата къща. Обичаше ме, но не се е грижила много за мен. Отгледа ме дядо ми, който ми показваше как да ловя риба и зайци. Бях истинско селско момче. Той ме научи и да крада, и да се бия. Беше млад, не беше навършил още шейсет години, и в отлична форма. Смяташе, че всеки трудещ се човек трябва да подпомага доходите си както намери за добре. Биеше се с голи ръце за пари, ако му предложеха достатъчно голяма сума, и крадеше от по-богатите къщи наоколо. Най-вече храна и животни, които ловеше с капани.

Майка ми избяга с мъжа, с когото се беше запознала в къщата, където работеше. Чух, че са заминали за Шотландия. Скоро след това арестуваха дядо ми по дребно обвинение и го пратиха в затвора. В своя защита той каза, че трябва да си остане вкъщи, за да се грижи за мен. Съдът разпореди да ме пратят в сиропиталище в близкия град, тъй като той не можел да ми бъде настойник. Бях щастлив да тичам на воля, живеейки при баба ми, а изведнъж ме облякоха в нещо като туника и ме накараха да лъскам подове и маси в огромна тухлена сграда. Трябваше и да учим — нещо, което не бях правил преди.

Оттогава помня неща, които няма да забравя, докато съм жив миризмата на сапуна, с който миехме подовете, и докосването на униформата до кожата. Помня голямата стая с толкова висок таван, че почти не го виждах, и дългите маси, на които се хранехме. Щях да бъда напълно щастлив с баба. Никога преди не бях виждал толкова много хора на едно място и покрай това всеки от нас ми изглеждаше незначителен. Обземаше ме паника, сякаш всички бяхме сведени до бройка, до множество безименни души, които нямат никаква стойност в очите на останалите.

Онези от нас, които имаха семейства или близки, при които да отидат, ни пускаха от време на време. Прекарвах по един ден с баба и дядо. Той беше излязъл от затвора. Веднъж се сбих с някакво местно момче и го нараних повече, отколкото възнамерявах. Не помня кой започна пръв, нито за какво беше свадата. Може и аз да съм бил виновен. Видях го как пада на земята и се учудих какво съм сторил.

Родителите му повикаха полиция и стана голяма бъркотия. Върнаха ме обратно в приюта, защото бях прекалено малък, за да ме съдят. Писаха за случката в местния вестник и един непознат човек на име Вон сигурно го е прочел. Баба беше развълнувана, защото той беше богаташ и казал, че иска да ми помогне.

Посети ме и дълго разговаря с мен. Беше убеден, че съм умен и трябва да ми се даде шанс да се усъвършенствам. Попита ме дали бих позволил съдът да го назначи за мой настойник. Бях готов на всичко, за да се измъкна от сиропиталището, а и баба и дядо бяха доволни, че някой друг ще поеме отговорността за мен.

— Отне около година, за да се уредят формалностите. Той беше доста известен в околността. Бил е магистрат, но не се беше женил и нямаше деца. Настоя през деня да ходя на училище, а вечер сам ме обучаваше. Живеех в дома му и някак си успя да ми издейства място в класическо училище.

— Какво училище?

— В което преподават латински, старогръцки и история. Учат те как да използваш нож и вилица.

— Ти не знаеше ли това преди?

— Не бях умел с приборите. Но там си научих добре всички уроци. Отначало ми беше трудно, защото бях много изостанал. Но учителите ме насърчаваха.

— Значи той е бил твоят благодетел, като добрия дух от приказките.

— Да. С една разлика. Не го харесвах. Мислех, че ще се отнася с мен като със свой син. Но не беше така. Само ме караше да работя. Предполагам, че е бил някакъв радетел за обществени реформи — като свещениците, които обикалят лондонските бордеи и работят с момчетата там. Мисля, че интересът му към образованието ми беше някакъв заместител в живота му. Никога не прояви каквато и да е топлота към мен, само искаше да знае колко съм напредвал в обучението си.

— Но сигурно си му бил благодарен.

— Да, бях му благодарен и още съм. Пиша му от време на време. Когато завърших училище, той ме изпрати на събеседване за работа в една лондонска фирма, която ми плати да отида в Париж, да науча френски и да се запозная с текстилната индустрия. След това работих в Лондон, живеех на квартира в квартал на име Холоуей. После ме пратиха в Амиен.

Погледна я с облекчение. Изповедта му беше свършила.

— Това е.

Изабел му се усмихна.

— Това ли е всичко? Целият ти живот? Изглеждаш ми толкова възрастен. Понякога ми се струва, че си по-голям от мен. Мисля, че е заради очите ти. Тези големи тъжни очи. — И тя погали лицето му с върховете на пръстите си.

Когато се върнаха в хотела, Изабел влезе в банята. Забеляза с разочарование, че въпреки огромното си безразсъдство, отново кървеше, и то точно в срок.

 

 

След една седмица в Пломбер поеха на юг. Стивън писа до фирмата си в Лондон, като приложи докладите и обясни, че няма да се върне на работа. В Гренобъл отпразнуваха двайсет и първия му рожден ден и той изпрати писмо на Вон, в което му благодареше за настойничеството, което вече беше приключило. Останаха там, докато Изабел получи малко пари от Жан, за което я беше помолила с писмо. Стивън все още имаше две едри английски банкноти, които настойникът му беше дал, в случай че възникне извънредна ситуация.

През октомври се озоваха в Сен Реми дьо Прованс, където Изабел имаше братовчедка по майчина линия. Наеха малка къща и Изабел писа на Маргьорит, като добави малко пари в плика, да й изпрати куфар с дрехи. Случайно купеното по пътя не можеше да замени тоалетите, внимателно подбрани в магазините в Амиен, Париж и Руан, нито тези, които сама бе ушила.

Отново прекрасна в кървавочервената си пола, Изабел прочете на Стивън писмото на Маргьорит, докато закусваха във всекидневната с изглед към улицата.

Скъпа мадам,

Не познах почерка ви, сигурно сте накарали мосю да пише вместо вас. Изпращам ви дрехите, които поискахте. Лизет е много добре, благодаря, и се държи прекрасно с мосю. Грижи се за него и изглежда щастлива. Малкият Грегоар също се справя, макар да не ходи редовно на училище. И аз съм добре, макар ужасно да липсвате на всички ни, без вас не е същото. Мосю и мадам Берар се отбиват при мосю почти всяка вечер и понякога чувам двамата господа да водят дълги разговори. Постъпих както ми казахте и не съм показвала писмото ви на никого, за да не знаят, че сте в Сен Реми. Чудя се как ли е там и се надявам да сте здрава. Всичко в къщата е наред и очакваме скоро да се върнете.

Най-сърдечни пожелания от Маргьорит.

Стивън скиташе из улиците на почти пустия град. Фонтанът на площада, край който хората се събираха през лятото, навяваше хлад от каменния си басейн. Отворените кепенци на къщите се блъскаха в стените под напора на есенния вятър, който нахлуваше от юг. Стивън нямаше нищо против самотата, нито против куката, която го очакваше на работното му място. Беше си намерил работа като помощник на един производител на мебели. Занимаваше се с предварителното проучване и планирането, а от време на време му позволяваха да свърши и нещо по-сложно по дизайна и резбата. По обед заедно с останалите си четирима колеги отиваха в един бар, пушеха и пиеха пастис. Макар да знаеше, че им се струва странен и да се опитваше да не се натрапва той им беше благодарен, че го приеха в компанията си.

Вечер Изабел му приготвяше вечеря от това, което бе успяла да намери на пазара. Беше критична към предлаганото по сергиите.

— Заешко с домати, май само това ядат — каза тя, докато поставяше голямата тенджера на масата. — У дома имах избор между поне десетина вида месо.

— Макар Пикардия да не е гастрономическият център на Франция — отвърна Стивън.

— Не ти ли харесваше храната?

— Напротив. Особено ми беше приятно да обядвам с теб и Лизет. Но не мисля, че някой ценител на изисканата кухня от Париж би намерил на какво да се зарадва в местните ресторанти.

— Е, тогава да не идва — сопна се Изабел, защото й се стори, че той критикува готвенето й.

— Не се ядосвай — каза той и я погали по бузата.

— А и ножът е различен е от онези, които съм използвала досега.

— Тогава внимавай повече. А сега седни и хапни малко заешко.

След вечеря четяха книги, седнали от двете страни на камината. Лягаха си рано в спалнята в задната част на къщата. Изабел я беше боядисала и беше ушила нови пердета. Снимките й бяха наредени върху евтината ракла, а огромният резбован гардероб пращеше по шевовете от роклите й. На пазара нямаше много цветя, но се намираше лавандула, която тя поставяше в безбройните сини вази из цялата къща. В сравнение с буржоазния разкош на булевард „Канж“ спалнята беше аскетична. Но пък заради вещите на Изабел в нея на Стивън му се струваше, че носи част от атмосферата в Амиен. Копринените чорапи, които понякога висяха от някое чекмедже, и купищата фино бельо от най-деликатната материя, която можеше да се намери по магазините, смекчаваха строгостта на голите дъски. В общата им спалня Стивън се чувстваше привилегирован от близостта с интимния й свят, до който дори съпругът й не беше допускан. Спяха заедно, макар че допирът до тялото на Изабел понякога го караше да се чувства неловко и той често взимаше одеяло и се местеше за през нощта на дивана във всекидневната.

Лежеше сам, взираше се в тавана, в голямата камина, в кухненския кът и черните висящи прибори. Мислите и сънищата му не бяха изпълнени с простора на Линкълншир, нито с големите маси в пансиона и редовните прегледи за въшки; не се замисляше и за това как внезапно напусна работата си и повече нямаше да се занимава с разрешителни, товарителници и бали с памук из доковете в източен Лондон. Мислеше за мига и за утрешния ден, за капсулата на съществуванието, в която той и Изабел живееха в някакъв град и свят извън нея. Това беше съществувание, което сам беше извоювал, но чувстваше, че някаква по-висша сила няма да им позволи да останат в него.

Мислеше и какво ще прави на другия ден на работа. А понякога умът му беше напълно изпразнен и просто се разхождаше, проследявайки с поглед очертанията на гредите над главата му.