Себастиан Фолкс
Птича песен (3)

Седмица по-късно Азер предложи на Меро да заведе Стивън да обядва с работниците в тяхната трапезария в задната част на фабриката. Там имаше две-три дълги маси, на които им позволяваха да ядат храната, която си бяха донесли или пък си бяха купили от готвачката с бяло боне и липсващи зъби. На третия ден насред общия разговор Стивън внезапно се изправи и каза:

— Извинете ме — и излезе от помещението.

Един възрастен мъж на име Жак Боне го последва навън и го намери облегнат на стената на фабриката. Сложи приятелска ръка на рамото му и го попита дали е добре.

Лицето на младежа беше бледо и по слепоочията му се стичаха вадички пот.

— Да, нищо ми няма — отвърна той.

— Какво става? Да не ви прилоша?

— Сигурно е от горещината. Ще се оправя. — Извади носната си кърпа и избърса лицето си.

— Защо не влезете да си довършите обяда? — попита Боне. — Старицата май е сготвила добре заека.

— Не! — Стивън трепереше. — Няма да вляза. Съжалявам. — Измъкна се от бащинската ръка на Боне и тръгна с бързи стъпки към града. — Кажете на Азер, че ще се върна по-късно — извика той през рамо.

На следващия ден на вечеря Азер го попита дали се е оправил.

— Да, благодаря — отвърна Стивън. — Нищо ми нямаше. Просто ми призля за момент.

— Призля ви? Май имате проблем с кръвообращението.

— Не знам. Има нещо във въздуха, може би е от химикалите, които използват бояджиите, не съм сигурен. Става ми трудно да дишам.

— Тогава може би трябва да отидете на лекар. Лесно ще ви уредя час.

— Не, благодаря. Не е нищо сериозно.

Азер изглеждаше развеселен.

— Не ми се иска да си мисля, че е било някакъв припадък. Мога лесно да…

— За бога, Рене — каза мадам Азер. — Той ти каза, че няма за какво да се тревожиш. Защо не го оставиш на мира?

Вилицата на Азер тракна силно в чинията. За миг по лицето му пробяга паника като на малко момче, неочаквано смъмрено в училище, което не може да разбере с какво съперникът му е заслужил похвала. След това се усмихна саркастично, сякаш за да покаже, че нещата са му ясни и решението му да прекрати спора е временна отстъпка, която благоволява да направи за по-младите. Обърна се към съпругата си с дразнещо безгрижие.

— Да не би пак да си чула онази песен, докато си се скитала из града, скъпа?

Тя сведе очи към чинията си.

— Не съм се скитала, Рене. Имах работа.

— Разбира се, скъпа. Съпругата ми е загадъчно същество, мосю — обърна се той към Стивън. — Също като поточето от песента е, никой не знае защо тече и накъде отива.

Стивън стисна зъби, за да потисне желанието си да защити мадам Азер.

— Не вярвам, че мосю Рейсфорд знае тази песен — обади се тя.

— Може би мосю Берар ще ми я изпее — изпусна се Стивън, без да се усети.

Мадам Азер не успя да се въздържи и прихна. Изкашля се и Стивън забеляза, че страните й леко поруменяха, когато съпругът й я изгледа.

Макар да се ядоса на себе си, че би могъл да обиди домакина си, лицето на Стивън остана напълно безизразно. Реакциите на Азер не бяха нито спонтанни като на жена му, нито овладяни като на Стивън. За негово щастие Лизет започна да се кикоти и му даде възможност да й се скара.

— Значи мосю Берар е добър певец? — попита Грегоар, като вдигна очи от чинията си над салфетката, затъкната в яката му.

— Даже изключителен — каза предизвикателно Азер.

— Наистина — добави Стивън и срещна погледа му напълно спокойно. След това погледна право към мадам Азер. Тя се беше овладяла и също го погледна за миг. В очите й все още горяха радостни пламъчета.

— Значи не си минавала пак покрай онази къща? — попита я той.

— Мисля, че минах покрай нея на връщане от аптеката, но прозорецът беше затворен и не чух никаква музика.

Семейство Берар отново дойдоха след вечеря и доведоха майката на мадам Берар — жена със сбръчкано лице и черен дантелен шал на главата, за която се твърдеше, че притежава изключителна религиозна чувствителност. По необясними причини Берар я наричаше леля Елиз и тя помоли и останалите да се обръщат така към нея. Стивън се чудеше дали фамилното име й напомня болезнено за починалия й съпруг, или с рода на жена му беше свързана някаква тайна, която Берар предпочиташе да остане скрита.

Стивън наблюдаваше ролята, която семейство Берар играеше в живота на семейство Азер. Когато вечерите станаха по-топли, петимата сядаха на плетените мебели на терасата и вдишваха аромата на орловите нокти и жасмина, които растяха около вратите и прозорците от задната страна на къщата. Берар, обут в груби черни боти и с жилетка под сакото, умело дирижираше малкия си оркестър, а най-добрите партии запазваше за себе си. Беше авторитет по въпросите за влиятелните семейства в града и можеше да говори с часове за ролята на Селие, Лорендо или Дьо Морвил в забогатяването на градчето и изграждането на неговото общество. По заобиколен начин намекваше, че родът му е свързан със семейство Дьо Морвил, но поради нехайството на някакъв прадядо бонапартист не бяха успели да получат благородническа титла. Но маниерът, с който критикуваше прегрешението на този свой предшественик, целеше да внуши пренебрежение към куртоазните привички на парижкото общество и особено към преследването на титли. Така пропускът на прадядото, който си беше останал вироглав провинциалист, се представяше като дълбоко добродетелен по един безсмъртен начин, като освен това му се приписваше повече финес, отколкото притежавали и най-изисканите парижани. Този някогашен представител на семейство Берар се обрисуваше като едновременно корав и изтънчен, а потомците му като неволни наследници на най-похвални качества и благородно потекло. Така се забавляваха. Така убиваха времето в кротките вечери, но тези разговори караха Стивън да изгаря от гняв. Не разбираше как мадам Азер понася всичко това.

Тя беше единствената, която не се отзоваваше, когато Берар й даваше думата. Неохотно казваше по нещо, когато той я подканяше, но с удоволствие говореше по теми, които сама си избираше. Така на Берар не му оставаше нищо друго, освен да я прекъсне. По някое време се извиняваше с лек поклон, но това ставаше няколко минути след като вече бе повел разговора в желаната от него посока. Мадам Азер свиваше леко рамене или се усмихваше на закъснялото му извинение, сякаш за да покаже, че това, което е възнамерявала да каже, не е било важно.

Присъствието на леля Елиз беше особено удобно за Берар, тъй като можеше да разчита на нея да повдигне градуса на всяка дискусия с набожността си. Репутацията й на търпелив и свят човек се основаваше на дългия й вдовишки живот и огромната й колекция от требници, разпятия и сувенири, натрупани от поклоненията, които държеше в спалнята си в дома на Берар. Беззъбата й уста и дрезгавият й глас я правеха олицетворение на страховитата религиозна истина, че истинската вяра се крие не в бледите лица на отшелниците, а в опустошения живот на онези, които са водили битка за оцеляване. Понякога смехът й беше по-скоро жизнерадостен и циничен, отколкото благопристоен, но с честите споменавания на светци и мъченици от ранните дни на църквата и периода на формирането й в Мала Азия тя успяваше да заблуди събеседниците си.

— Предлагам следващата неделя да прекараме следобеда във водните градини — каза Берар. — Дали няма да успея да ви убедя да се присъедините към нас?

Азер ентусиазирано се съгласи. Леля Елиз каза, че е прекалено стара да се вози на лодка и успя да намекне, че подобни забавления са неприлични в неделя.

— Предполагам, че добре се оправяш с лодките, Рене — обади се Берар.

— Имам усет към водата, така е — съгласи се Азер.

— Чуйте го само колко е скромен дяволът — засмя се Берар. — Ако нямаше достатъчно доказателства за обратното, сигурно нямаше да признае, че е добър и в бизнеса.

На Азер му харесваше ролята на скромния смешник, която Берар му беше отредил. Беше си измислил начин да въздиша скептично, когато се споменеше някой негов талант, след което, поемайки си дъх през зъби, отпиваше от чашата си. Не казваше нищо, така че репутацията му на остроумен човек оставаше непокътната, макар и не за Стивън, който всеки път, когато Азер извърташе стеснително очи, си спомняше болезнените викове, които бе дочул от спалнята.

Понякога в безопасната атмосфера на всекидневната Стивън се взираше в групата и в жизнената, но мълчалива фигура на мадам Азер. Не се питаше дали е красива, защото физическото въздействие на нейното присъствие правеше въпроса ненужен. Може би по най-строга преценка не беше. Макар лицето й да беше женствено, носът й беше малко по-голям, отколкото съвременната мода препоръчваше; косата й беше нещо средно между кестенява, златиста и червеникава — цвят, какъвто всяка жена би искала да има. Макар чертите й да бяха изящни, очевидната сила на характера й надделяваше над конвенционалната хубост. Но Стивън не правеше преценки; мотивираше го импулсът.

Един следобед се върна от работа и я намери в градината да подкастря избуяли розови храсти, някои от които бяха станали по-високи от нея.

— Мосю — поздрави го тя учтиво, но в никакъв случай хладно.

Стивън нямаше план за действие, затова просто взе ножиците от ръката й и каза:

— Позволете ми.

Тя се усмихна изненадано, като показа, че му прощава рязкото движение.

Той подряза няколко повехнали розови главички, преди да осъзнае, че няма никаква представа какво се опитва да направи.

— Дайте на мен — рече тя. Ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му и ръката й докосна неговата, докато взимаше обратно ножиците. — Прави се ето така. Всеки мъртъв цвят се реже под малък ъгъл. Вижте. — Кафявите венцелистчета на някога белите рози паднаха на земята. Стивън се приближи, за да вдъхне аромата на изпраните дрехи на мадам Азер. Полата й беше с цвят на печена глина, блузата й беше обточена с ширити, което напомняше за разточителния стил на обличане от една по-ранна, по-пищна епоха. Малкият жакет без ръкави, който носеше отгоре, беше отворен и разкриваше шията й, порозовяла от лекото усилие в градината. Гледайки ефектното й облекло, Стивън си представи други времена и други моди: баловете на победата след битките при Ваграм и Бородино или вечерите от периода на Втората империя. Още гладкото й лице говореше за интриги и чувствени наслади, каквито сегашният й живот като че ли не предлагаше.

— Не съм виждал дъщеря ви от два дни — каза той, след като се изтръгна от унеса си. — Къде е?

— Лизет е при баба си близо до Руан за няколко дни.

— На колко години е Лизет?

— На шестнайсет.

— Как е възможно да имате дъщеря на тази възраст? — попита Стивън.

— Тя и Грегоар са ми доведени деца — отвърна мадам Азер. — Първата жена на съпруга ми е починала преди осем години, а ние се оженихме две години след това.

— Знаех си — каза той. — Знаех си, че не сте достатъчно възрастна, за да имате толкова голямо дете.

Мадам Азер отново се усмихна, този път малко по-свенливо.

Той се загледа в лицето й, сведено над тръните и изсъхналите розови цветове, и си я представи как повехналият й зъл съпруг я бие. Без да мисли, се протегна, хвана ръката й и я обгърна с дланите си.

Тя се извърна рязко към него, кръвта се втурна към лицето й, очите й се изпълниха с тревога.

Стивън притисна ръката й към сакото си от твърд шевиот. Не каза нищо. Удоволствието да действа импулсивно го беше направило напълно спокоен. Взря се в очите й, сякаш я предизвикваше да му отвърне по начин, който общественото й положение не допускаше.

— Мосю, моля ви, пуснете ми ръката. — Тя се опита да обърне нещата на шега. Стивън забеляза, че не се дърпаше много, докато произнасяше думите си. Ножиците в другата ръка й пречеха да се измъкне от хватката му, без да рискува да загуби самообладанието си.

— Миналата вечер чух звуци от стаята ви. Изабел…

— Мосю, вие…

— Стивън.

— Трябва да спрете веднага. Не бива да ме унижавате.

— Нямам никакво желание да ви унижавам. В никакъв случай. Просто исках да ви вдъхна увереност. — Изборът му на думи беше странен и Стивън го усети още докато ги произнасяше, но пусна ръката й. Тя се взря в лицето му, вече доста по-овладяна отпреди.

— Трябва да уважавате положението ми — каза.

— Ще го уважавам — отвърна Стивън. Стори му се, че в думите й има някакво двусмислие и че той се беше възползвал от него, като използва бъдеще време.

Мадам Азер гледаше след него, докато високият му силует се отдалечаваше по моравата към къщата. Обърна се пак към розите и поклати глава, сякаш се съпротивляваше на някакво вътрешно чувство.