Когато Стивън се върна в ротата си на предните линии, настана оживление. Мъжете тайно се надяваха, че следващата им атака ще е последна, а след събитията край Анкр и настъплението при канала, Стивън бе придобил репутацията на винаги оцеляващ. Дори новите попълнения, постъпили след преместването му, знаеха, че той е техният талисман. Носеха се преувеличени слухове за магиите, които прави в землянката си.

Инженерните войски и тунелджиите идваха от време на време, за да поддържат окопите. Дългият тунел под ничията земя беше периодично инспектиран и поправян. Най-отдалечената му точка предлагаше вход към полезен, макар и опасен подслушвателен пост близо до немските позиции, очевидно все още неоткрит от врага. Там слушаха разговорите на германците. В тях ставаше въпрос за отстъпление.

Вражеският артилерийски обстрел следваше определен модел. Той беше точно прицелен в тила, не създаваше особена опасност за предната линия и спираше за час по обед. Британският отговор следваше същия принцип, затова Стивън успя спокойно да обядва през първия си ден обратно на фронта. Райли беше стоплил консервирана яхния и успя да намери отнякъде прясно зеле, с което да я освежи.

Картрайт, офицерът командващ инженерните части, дойде да го види следобед. Макар пехотинците да го смятаха за слабак, той беше вечно изпълнен с недоволство, което го правеше упорит опонент.

— Както знаеш — каза той, — имаме договорка да си помагаме, но въпреки това не виждам особена склонност към взаимни отстъпки. — Той имаше бледо лице и малка брадичка и проявяваше слабост към устойчивите изрази и клишетата, смятайки, че те ще направят доводите му по-убедителни. — Получих заповед моите хора да подсилят подслушвателния пост в дъното на главния тунел. Всичко това е много хубаво, но последните, които пратих там, казаха, че се чува шум като че ли някой работи над тях.

— Ясно. Искаш няколко от моите хора да слязат долу заедно с твоите.

— Да. Мисля, че имаме право на това.

— Смятах, че копаенето е спряло.

— С нашите приятели фрицовете никога не се знае, нали?

— Сигурно. Струва ми се малко излишно, но…

— Мислех си, че след като те е нямало, ще искаш да видиш с очите си какво става там. Все пак вършим цялата работа, за да предпазим твоите хора.

— Ти си същият като Уиър. Защо толкова ви се иска да ни вкарате под земята?

— Защото сме ви изкопали отводнителните канали и землянките. — Картрайт посочи дървените стени и книжната лавица над леглото. — Нали не смяташ, че твоите хора са свършили това?

— Добре — отвърна Стивън. — Ще дойда да огледам, но не мога да отсъствам повече от час. Някой от твоите хора ще трябва да ме върне обратно.

— Сигурен съм, че това ще се уреди. Слизаме утре по обяд.

Есенните лъчи огряваха почернелите и нацепени от снаряди дървета. Окопът беше като никога що-годе сух, когато се събраха пред входа на тунела.

Джас Файърбрейс, Еванс и Джоунс бяха сред шестимата опитни тунелджии, които раздаваха каски, фенерчета и дихателни апарати. Картрайт каза на Джак:

— Ти ще върнеш обратно капитан Рейсфорд, след като инспектира работата ни, Файърбрейс.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Стивън, докато прибираше фенерчето в джоба си.

— Не е хубаво и двамата да сме долу — отвърна Картрайт.

Стивън погледна небето над себе си. Беше ясно, бледосиньо, с малко високи облаци. Покритият с брезент вход към тунела беше тъмен.

Мислеше си за първия път, когато слезе под земята с Хънт и Бърн, за да помогнат на Джак Файърбрейс. Спомни си побледнялото от паниката лице на Хънт и собственото си раняване. Самият той се беше променил оттогава; вече не беше сигурен, че ще успее отново да запази спокойствие в тесния тунел, който ги очакваше. Опря ръка на дървената обшивка на окопа и вдиша дълбоко. Нямаше отделни светове, а само една вселена, към която той беше привързан чрез пулса във вените си. Под земята щеше да е същото като тук, в топлия въздух с пеещите птици и нежните облаци над тях.

Влезе след тунелджиите и напипа грапавата дървесина на стълбата. Шахтата беше вертикална, а стъпалата бяха далеч едно от друго. Стивън се поколеба, докато спускаше крака си в тъмнината, но беше принуден да продължи надолу от ботушите, които заплашваха да му стъпчат пръстите. Огромната група слизащи мъже препречваше светлината на върха на тунела, тя постепенно се смали като далечно прозорче, а сетне напълно изчезна.

Чу отдолу гласа на Джак да му казва колко още им остава. Накрая скочи от стълбата и падна на земята върху платформа от около три квадратни метра, на която вече го чакаха Джак и още двама пехотинци със запалени фенери. Когато и останалите слязоха, отгоре им спуснаха и няколко греди. Джоунс и Еванс ги откачиха от въжето и се приготвиха да ги носят в тунела.

Водеха ги трима тунелджии, а други трима вървяха най-отзад, между тях неохотно крачеха шестимата пехотинци. Отначало тунелът беше достатъчно висок, за да ходят изправени и те напредваха бързо по сухата варовита почва. След около петдесет метра старшият сапьор, шотландски лейтенант на име Лоримър, им каза, че от тук нататък трябва да бъдат тихи. Влизаха в дълга странична галерия, от която тръгваха различни тунели към вражеските позиции. Като начало всички щяха да поемат по главния, който стигаше до предния подслушвателен пост; по-късно, когато сапьорите щяха да започнат да го разширяват, пехотинците щяха да заемат позиции в един от успоредните тунели, за да ги охраняват. С тях щеше да върви един тунелджия, който да им показва пътя. Всички бяха снабдени с лампи.

Започнаха да пълзят на колене към основния проход и Стивън видя, как мъжете се спогледаха тревожно. Въздухът беше гъст и влажен. Те се напрегнаха и дишаха с мъка, докато минаваха през тесния отвор, но след това откриха, че отново могат да вървят полуизправени. Стивън забеляза солидните хоризонтални греди, лежащи върху вертикалните подпори на разстояние от около метър и половина. Доколкото можеше да прецени, бяха добре поставени. В уверената походка на тунелджиите нямаше нито страх, нито усещане, че вършат нещо необичайно.

Шестимата пехотинци, водени от лейтенант на име Крошоу, се мъчеха да догонват водачите. Стивън ги чуваше как се задъхват. Носеха пушки, заради които им беше трудно да се подпират на ръцете си.

Странен начин да прекараш войната, помисли си Стивън — като гризач в една отделна природна стихия. Тя ги беше предпазила от големите атаки и гледките с купчините трупове, но светът, който тунелджиите обитаваха, беше проникнат от свой собствен ужас.

Смяташе да отиде до главната камера и след това да настоява да го върнат при хората му. Те щяха да са му благодарни за жеста, който щеше да им осигури помощта на тунелджиите в работата, която най-много ги уморяваше.

Тунелът се стесни и вече всички бяха принудени да се придвижват на четири крака. Водачите внезапно спряха, принуждавайки хората зад тях да се блъснат един в друг.

— Мисля, че чуха нещо — прошепна Крошоу в ухото на Стивън. — Никой да не мърда.

Мъжете лежаха притиснати един в друг в тесния коридор; в това време Еванс затършува из раницата си, а сетне се промуши през останалите, за да стигне до тримата водачи. След като се посъветва с тях шепнешком, той се промъкна напред до една суха стена и допря към нея някакъв диск, към който прикрепи стетоскоп. Крошоу вдигна пръст до устните си и направи жест с длани към останалите да не мърдат. Те се прилепиха към дъното на тунела. Стивън усети под бузата си камък и се опита да отмести главата си, но тя беше попаднала до нечий крак и трябваше да остане където си беше. Чувстваше как сърцето му бие бавно в гръдния кош.

Еванс лежеше плътно до стената на тунела и като някакъв мръсен и недоучил доктор се ослушваше за признаци на вражески живот.

Стивън затвори очи. Запита се дали ако остане достатъчно дълго в това положение, най-накрая ще успее да заспи. Безпокойството на другите мъже обаче не му позволи да потъне в мислите си. Усети страха в напрегнатите им тела, които се притискаха до неговото. Най-много ги притесняваше пасивната им позиция; горе дори изправени срещу оръжията имаха някакъв шанс да отвърнат на огъня, но така приклещени бяха безсилни.

Най-накрая Еванс извади стетоскопа от ушите си, сгъна го и го прибра в джоба си. Поклати глава и сви устни. Прошепна нещо на лейтенанта, който пък каза в ухото на Стивън:

— Нищо не е чул. Може да са били снарядите на повърхността. Продължаваме.

Мъжете се размърдаха и продължиха приведени напред.

Стивън усети, че се поти. И по смрадта, която се носеше от телата край него, разбра, че не беше единственият. Условията в окопите се бяха подобрили, но не до степен да осигурят на мъжете възможност да се къпят, дори и в топло време.

Таванът на тунела започна малко по малко да се повдига и по-ниските като Еванс и Джоунс вече можеха да се изправят. Стигнаха до някакво разклонение, където лейтенантът на сапьорите Лоримър им даде инструкции. Основният екип на тунелджиите щеше да продължи направо към подслушвателния пост; останалите щяха да влязат в един от бойните тунели отстрани, чийто вход вече можеше да им посочи.

Стивън се усмихна, когато видя израженията на своите хора. По лицата им се изписа преувеличена неохота, която се превърна в комична гримаса, но той от опит знаеше, че чувствата им са съвсем искрени. Беше доволен, че влиза в онази част от галерията, която предполагаше, че е най-широка. Не се страхуваше да върви напред, стига да знаеше, че може да се върне обратно. Това, което го беше уплашило под земята с Уиър, беше падналата зад тях пръст, когато си беше помислил, че няма да успее да излезе от тунела.

Крошоу провери пушките и гранатите на хората си. Той носеше револвер, който размахваше заплашително към входовете на тунелите. Стивън предположи, че се опитва да демонстрира безстрашие. Може би му вярваха.

Видя ги как се разделиха. Спомни си топлотата, която изпитваше към хората си, когато влизаха в бой или тръгваха да патрулират; представяше си живота и надеждите им, домовете и семействата им, малките светове, които носеха на гърбовете си и в умовете си. Помнеше онова съчувствие, но вече не го изпитваше.

Неговата група беше на двайсет и пет метра от главния подслушвателен пост, когато Лоримър пак спря и вдигна пръст към устните си.

Стивън въздъхна напрегнато. Вече започваше да съжалява, че слезе под земята. Или Лоримър беше изнервен и правеше рутинната процедура продължителна и неприятна, или имаше реална опасност. Еванс извади инструментите си за слушане и Лоримър извика Джак Файърбрейс да допре ухо до стената.

Джак покри другото си ухо с ръка и затвори очи, за да се съсредоточи по-добре. Всички стояха неподвижни половин минута. Под светлината на миньорската си каска Стивън се взираше напрегнато в шарките на дървената греда на педя от лицето му. Проследи тънките линии и неравности по нея. Представи си я как се огъва под пръстта.

Джак отдръпна глава от стената и отиде при Лоримър. Тревожният му шепот се чуваше от всички.

— Долових стъпки, оттеглящи се към техните позиции. Имат тунел на запад и на три метра над нас.

Лицето на Лоримър се изопна. Отначало мълчеше, но после каза:

— Каза, че се оттеглят, така ли?

— Да.

— Тогава мисля, че трябва да продължим и да си свършим работата.

— Да — каза Джак, — но може да са оставили експлозив. Искам да кажа, че има много причини, поради които…

— Ще изчакаме пет минути — прекъсна го Лоримър, — след това продължаваме.

— За бога! — намеси се Стивън. — Няма да рискуваш живота на всички тези мъже, за да…

Въздухът излезе от дробовете му, преди да успее да завърши изречението, защото взривът ги запрати към стените на тунела; сякаш пръстта беше тласната към тях от страховито кратко земетресение. Главата на Стивън се удари в дърво. Под слабата светлина, която проблесна, той видя хвърчащи крайници, парчета дрехи и снаряжение, каски, ръце и отломки от варовик, които рикошираха из целия тунел, отнасяйки със себе си късове човешка плът в грохот от сгъстена ярост.

Лежеше на дъното на тунела под земята и въпреки всичко все още беше жив. Усещаше, че в очите и носа му е влязла пръст, че нещо го притиска с огромната си тежест. Опита се да се помръдне, но не успя, сякаш земята го беше загърнала с удобни тежки одеяла и го приспиваше. Звукът от експлозията беше като хванат в капан в тясното пространство. Стивън си помисли, че обратният им път е отрязан и в корема му завибрира паника, но веднага стихна под тежестта, която го притискаше. Плененият звук постепенно утихна.

Той чуваше как тътенът беше заменен от познатите стонове на човешка агония — от гласовете на мъже с откъснати крайници или изливащи се от черепите им мозъци. Отначало не долавяше нищо. Но когато и последното парче разместена земя се слегна, чу дълга хриплива въздишка; за първи път чуваше нещо подобно, но знаеше, че беше знак за едновременната смърт на няколко души.

Завидя им за кроткия край — въздъхнаха и духът им излезе от тялото. Опита се да си помръдне крака и установи, че не може.

Напрегна мускулите на раменете и ръцете си и усети силна остра болка отдясно над лакътя. Опита се да преглътне, но не можеше да събере достатъчно слюнка в пресъхналата си уста, пълна с пръст.

След няколко минути му стана ясно, че не е сериозно ранен. Краката му изглеждаха непокътнати. Дясната му ръка беше пострадала, но това нямаше значение, освен ако не се наложеше да копае, за да излезе навън, тогава тя нямаше да му служи добре. Трябваше да разчисти онова, което се беше стоварило върху него, след което щеше да види дали няма и някой друг оцелял. Изпъна шия доколкото можа и видя, че в общи линии таванът на тунела над него беше цял. Добрият стар късмет, презреният вуду ритуал на оцеляването.

С лявата си ръка започна да загребва и избутва пръстта от краката си. След известно време тежестта й намаля значително и вече можеше да разрита останалата. Стегна мускулите на краката си и ги опъна, беше се разминал само с няколко драскотини. Завъртя се, все едно се опитваше да се измъкне от завивка, и успя да седне. Внезапно дъхът му спря от болката в горната част на ръката. Плю няколко пъти, за да прочисти устата си. Постепенно събра слюнка и успя да преглътне, а след това вече можеше и да говори. Извика в тъмнината. Встрани от себе си видя лампа; стъклото й беше счупено, но все още светеше.

Не чу отговор. Застана на четири крака и запълзя напред към лампата. Беше последен от групата, когато избухна взривът; затова ако имаше оцелели, те трябваше да са пред него. Бяха четиримата миньори, които трябваше да разширят подслушвателния пост, и двама пехотинци. Стивън се зачуди какъв ли е бил обхватът на ударната вълна. Може би някой в страничния тунел се е оказал достатъчно далеч от нея.

Натъкна се на солидна стена от отломки. Върху нея все още падаше пръст от разрушения таван. Изглежда, можеше да се срути всеки момент. Стивън се обърна и се огледа зад себе си. Обратният път изглеждаше чист. Макар да трябваше да пропълзи на четири крака първите десетина метра, предполагаше, че ще успее да се добере до втората странична галерия, където групите се бяха разделили. Оттам му се струваше, че ще е сравнително просто да се върне в основния тунел и след това в подножието на шахтата.

Нещо се размърда в падналата пръст пред него. Не виждаше нищо. След това чу тих шум от ровене. Проследи го с ръце и напипа плат, покриващ нечия ръка или крак. Движението идваше оттам.

С все по-натежало сърце Стивън осъзна, че ще трябва да се опита да спаси притежателя на този крайник. Коленичи и започна да разрива земята с лявата си ръка. Дясната беше безполезна. Упорито разчистваше падналата пръст и я буташе зад себе си, докато не се натрупаше купчина, след което я изритваше с крак още по-назад в тунела.

Огледа какво е свършил под светлината на лампата. Постепенно успя да изкопае дупка около парчето плат, което се оказа ръкав. Протегна се и стисна ръката. Прокара я до рамото. Зад стената от пръст се чу човешки глас, който стенеше от болка или го приветстваше.

Стивън извика няколко окуражителни думи. Спря за миг, след това свали куртката си и остана само по подгизналата си от пот риза. Когато освободи дясната си ръка, видя тъмночервено кърваво петно на ръкава.

Продължи да копае. Тревожеше се, че пръстта, която изрива, поддържа други отломки, които ще се срутят и ще направят преградата дори още по-голяма.

След час беше освободил достатъчно място около рамото и главата на човека. Парче греда беше паднало диагонално над него и поддържаше основната тежест на тавана над главата му, която се беше озовала в защитено пространство. Извадил беше късмет. Стивън вече беше достатъчно близо, за да говори с него.

— Дръж се — каза. — Просто не мърдай. Ще те извадя.

Струваше му се невероятно да успее заради смазващия товар върху краката на мъжа, които гледаха към входа на тунела, но не спираше да копае, да разчиства и да му шепне механично окуражителни думи, задъхан от усилието.

Джак Файърбрейс лежеше погребан под тежката пръст и чувстваше как животът му идва и си отива, докато въздухът в кухината над главата му все повече се разреждаше. Болката в затрупаните му крака се носеше нагоре и надолу по гръбнака и го караше да губи съзнание, после отново да се свестява и пак да припада. Опита се да ги размърда, защото му се стори, че агонията ще го предпази от смъртта. Щом усещаше болка, значи беше в съзнание и следователно жив.

В това състояние разпозна гласа на човека, който някога беше паднал гол в ръцете му, мълвейки тихи проклятия, самият той на границата на живота. Усещаше как слабата му ръка разравя пръстта, която го беше затиснала, и чувстваше, че всичко е наред, че ще бъде спасен от някого, когото той самият бе избавил от смъртта; беше уверен, че Стивън ще го измъкне.

Джак се бореше със себе си. Беше съсредоточил усилията си върху битката с нежните вълни на съня, които бяха естественият отговор на тялото му срещу болката в краката. Поне можеше да движи главата си и той я мяташе наляво и надясно, за да не позволи на съзнанието му да се замъгли.

Успокояващият глас на Стивън достигна до ухото му. Джак усети как го хваща под мишницата и се опитва да го измъкне.

— Няма да стане — каза той. — Краката ми са заклещени.

— Чуваш ли ме? — попита Стивън.

— Да.

— Кой си ти?

— Джак Файърбрейс. Който трябваше да ви изведе. — Джак беше изненадан, че е в състояние да говори. Възстановеното човешко общуване го посъживи.

— Какво се случи? — попита Стивън.

Джак изсумтя.

— Вероятно камуфлет. Бяха точно над нас. Набелязали са безпогрешно нашия тунел. Сигурно са ни чакали със седмици.

— Ще има ли още?

— Бог знае.

— Колко зле си заклещен?

— Краката ми са извън строя. Не мога да ги помръдна. Ръцете ми са добре. Мога да ви помогна да разчистите достатъчно място. Аз…

— Какво? Добре ли си?

От усилието да поддържа разговора Джак беше припаднал.

— Да. Не говорете. Копайте.

— Ами ако се срути още пръст?

— Трябва да рискуваме — каза задъхано Джак.

Стивън си свали ризата и продължи да разрива. Джак го усети да пропълзява отстрани в пространството, което беше разчистил. Каза му да се опита да укрепи глината над тях с парчетата дърво от купчината. Стивън се труди цели часове само с една ръка под инструкциите на Джак. Успя да оформи миниатюрна камера в падналата пръст. Джак му помогна да избута и вдигне гредите над тях; дълбаеше с ръце около себе си, докато тялото му се откри до кръста.

— Трябва да си почина — каза накрая Стивън. — Дори само за няколко минути.

Легна в пространството, което бяха разчистили, и веднага заспа, облегнал глава на гърдите на Джак. Джак го усещаше как вдишва и издишва. Завиждаше му за съня, но не искаше да се унася; боеше се, че няма да се събуди.

Не каза на Стивън, за да не му вдъхва напразни надежди, но предполагаше, че от окопа са изпратили спасителна група. Дори и да изчакваха, за да се уверят, че няма повече вражески взривове, едва ли щяха да се забавят много.

В тъмнината времето беше спряло, но Джак пресметна, че са под земята от около шест часа. В продължение на пет от тях той беше затиснат и Стивън се мъчеше да го освободи.

Представи си как Картрайт организира спасителната група в яркия летен ден горе. Закле се, че ако успее да стигне до повърхността, никога повече няма да слезе долу. Ще прекара остатъка от дните си на въздух, ще се наслаждава на усещането от слънцето и дъжда по лицето си. Почувства, че отново потъва в дрямка, съзнанието му се завъртя в бавни сънливи кръгове.

Реши, че трябва да събуди Стивън. Иначе щеше да умре. Хвана го за раменете и го разтърси, но Стивън пак се отпусна върху него. Зашлеви го през лицето, но той само изръмжа и пак заспа. Сякаш умората от всичките четири години го беше налегнала наведнъж.

Джак започна да го ругае. Крещеше най-циничните думи, за които можеше да се сети. Отново му удари шамар. Нищо не можеше да проникне в изтощеното му съзнание.

После зад тях, откъм собствените им позиции, се чу друг взрив. Джак затвори очи и се приготви да посрещне срутването. Очакваше по тунела да се понесат пламъци и пръст, изхвърлена от ударната вълна.

Стивън се събуди.

— Господи. Какво беше това?

Джак видя тревожното му лице под светлината на лампата.

— Още един взрив. Откъм нашите позиции. Много добре са се прицелили.

— Какво означава това?

— Нищо. Трябва да се опитаме да излезем.

Всъщност означава, помисли си Джак, че за спасителната група може да се окаже невъзможно да стигне до тях. Зависеше от това къде точно беше станала експлозията.

Също така означаваше, че ако Стивън беше излязъл, без да се опитва да го спасява, можеше да е навън вече няколко часа.

— По-добре се опитайте да ме измъкнете — каза той нежно. — Така ще съм ви по-полезен, отколкото ако лежа приклещен тук.

Стивън възобнови деликатната си работа, опитвайки се под напътствията на Джак да изгради дървен навес над краката му. Той му напомняше за конструкцията над обгазеното момче в болницата. Трябваше да разчиства и да строи едновременно. Джак му помагаше, като укрепваше пръстта зад тях.

Докато работеше, Стивън си мислеше за втората експлозия и пораженията, които вероятно бе нанесла. Усещаше как смъртта, за която беше копнял, се приближава към него. Но все още не беше готов да я прегърне.

Накрая тежестта над краката на Джак намаля дотолкова, че Стивън успя да го издърпа. Излезе като тапа от бутилка, макар да нададе болезнен вик, когато раздробените му кости преминаха през отломките.

Лежеше треперещ на дъното на тунела, а Стивън се опитваше да го успокои. Ако бяха донесли малко вода… Когато тръгваха, му хрумна, че една манерка няма да им е излишна, но предполагаха, че ще са под земята само час.

— Колко е зле? — попита Стивън, когато прецени, че Джак вече може да говори.

— Мисля, че и двата ми крака са счупени. И ребрата. Ужасно ме боли тук. — И той докосна гръдния си кош.

— Имаш дълбока рана на главата. Боли ли те?

— Не много. Но се чувствам отпаднал. И замаян, сякаш съм улучен от куршум.

— Ще трябва да те нося — каза Стивън.

— Точно така — отвърна Джак. — Както когато аз ви носех.

— Ще направя каквото мога, обещавам. Мислиш ли, че ще се измъкнем.

— Зависи къде има срутване.

— Мисля, че първо трябва да потърсим други оцелели.

— Трябва да се примирите. Ще бъде трудно. Няма да има други оцелели. Можем да потърсим, ако искате, но знам какво се случва под земята. Цяло чудо е, че ние двамата сме живи.

Стивън облече ризата и куртката си и намести Джак на раменете си. Той не беше едър, но тежеше достатъчно и докато пълзеше през тунела, Стивън трябваше да спира на всеки няколко метра, за да си почине. Джак хапеше куртката на Стивън, за да не крещи.

Стигнаха до разклонението към втората странична галерия, седнаха и се облегнаха на стената. Джак целият трепереше. Беше започнало да го втриса и едва стоеше буден. Стивън вдишваше с пълни дробове топлия рядък въздух и се опитваше да се намести така, че да позволи на мускулите на гърба му да се отпуснат.

Когато си починаха, каза:

— Откъде дойдохме? Обърках се.

— Много е просто. Най-добре да ви обясня, в случай че… ме изгубите. Представете си вилица с три зъба. — Джак положи всички усилия, за да се изрази ясно. — Средният зъб води до подслушвателния пост. Бяхме по средата му, когато стана експлозията. Двата зъба отстрани са бойните тунели. Напречен коридор съединява и трите в основата им. Сега сме в него. На това място Лоримър ни раздели.

Стивън огледа тунела и подпорните над тях греди.

— За да излезем — продължи Джак, — трябва да вървим право напред по дръжката на вилицата. В средата й спряхме за първи път, за да се ослушаме. Много е тясно там, помните, нали? В края на дръжката е основната напречна галерия. Пресичаме я и оттам ни остава съвсем малко до шахтата.

Облегна се назад към стената, изтощен от обясненията.

— Добре — каза Стивън. — Разбрах. А сега ще те оставя тук и ще отида да огледам бойните тунели за оцелели.

— Няма нужда да влизате в този — посочи Джак вляво. — Всички влязоха в десния.

— Сигурен ли си? Мисля, че ще е най-добре да проверя и двата.

Джак дишаше тежко през зъби.

— Разберете, вече имам треска. Ако ме оставите тук дълго, няма да оцелея. — Стивън видя болката, изписана на лицето му. Не беше физическо страдание. Той претегляше собствения си живот срещу възможността да бъде спасен някой от приятелите му. — Не искам да оставам дълго сам.

Стивън преглътна. Инстинктът го караше да тръгне към шахтата по възможно най-бързия начин, но си представи какво биха си мислили останалите в тунела, ако бяха оцелели. Сигурно биха се молили да отиде при тях. Не беше честно да ги остави без шанс. Но посинялото лице на Джак не му вдъхваше никаква надежда.

Той го хвана за ръката.

— Ще вляза съвсем за малко в този, празния. След това се връщам да видя как си. После ще проверя набързо другия. Обещавам ти, че няма да се бавя повече от десет минути във всеки един. — Порови в джоба си за нещо, което би могло да облекчи състоянието му. Намери цигари и парче шоколад.

Джак се усмихна.

— Не е позволено паленето на никакъв огън. Има газ. Но благодаря за предложението.

Стивън го остави и влезе с лампата в левия боен тунел. Не беше добре укрепен като главния. Виждаше къде е копано с кирките. Приличаше повече на пасаж, на уличка, водеща към светлината и разбирателството.

Напредваше бързо, приведен напред, както беше виждал да се движат сапьорите. Стигна до края и видя последствията от взрива. Не бяха толкова тежки, колкото в главния тунел, но доста пръст се беше откъртила и тук. Не можеше да прецени на какво разстояние е бил първоначално краят на коридора.

Спря за миг. Нямаше опасност. Беше тихо. Въздъхна и прокара ръка през косата си. Беше наясно със себе си и с положението си, независимо че непосредствената необходимост да предприема някакви действия тук беше отпаднала. Нямаше да се връща, докато не се увереше, че с Джак са единствените оцелели, независимо че с издирването може би щеше да се приближи към смъртта. Имаше някакво благоприличие в това да умрат дълбоко под земята, която бяха защитавали толкова дълго.

Извика в тъмнината. Отиде до срутването и събори малко пръст. Приближи устни до дупката и пак извика. Отломките така се бяха сбили, че звукът не проникваше през тях. Каквото и да имаше отвъд, то отдавна беше покосено от смъртта.

Обърна се и тръгна обратно към мястото, където лежеше Джак. Коленичи до него. Очите на Джак бяха затворени и за миг Стивън си помисли, че е мъртъв. Потърси пулса му под грубата яка на ризата. Доста опипва между жилите му, но накрая усети слабо туптене там където животът продължаваше да тече.

Плесна го леко по лицето, за да го свести. Джак се размърда и вдигна поглед.

— Не ме оставяйте отново — каза той. — Не отивайте. — Гласът му беше дрезгав, но Стивън усети, че е натежал от чувства. — Никой не е оцелял. Там беше основният взрив, в тунела. И проби през стената при нас.

Стивън го погледна. Болеше го и се страхуваше от смъртта, но нямаше причина да не му вярва. Познаваше работата под земята.

— Добре — съгласи се Стивън. — Ще се опитаме да излезем. Достатъчно силен ли си? Искаш ли да си починеш малко.

— Да се опитаме да тръгнем веднага.

Стивън се изправи, след това отново се приведе. Нагласи торса на Джак върху раменете си и го прихвана през краката с лявата си ръка. Понесе го както се носи спящо дете. Джак държеше лампата над рамото му.

След няколко метра Стивън трябваше да спре. Наранената му ръка вече не издържаше тежестта, а лявата, съвсем отслабнала и изтощена от копаенето, изпускаше краката на Джак. Подпря го на стената на тунела, коленичи пред него и го метна на лявото си рамо. С ръцете на Джак, обвити около врата му, можеше да притичва приведен по няколко метра. Джак припадаше всеки път, когато Стивън го изправяше, затова след третия опит си почина коленичил, без да го сваля от гърба си, с притиснато в пръстта лице. Затвори очи, за да ги предпази от потта, която се стичаше по челото му. Ругаеше живота си и парчетата варовик, които бодяха коленете му.

След около час бавно и мъчително напредване двамата стигнаха до края на тунела. Нямаше накъде да вървят повече; пред тях бяха само тонове френска пръст.

Стивън отправи една ругатня към Джак. Не искаше думите му да прозвучат на глас, но те се изплъзнаха. Джак се размърда на раменете му и Стивън го остави да легне на земята.

— Преведе ме по грешен път, мамка му! — Беше изтощен. Лежеше по корем и дишаше тежко.

Съприкосновението със земята извади Джак от делириума му. Той поклати глава и се опита да се съсредоточи.

— Вървяхме направо, нали? — Хвърли поглед назад. На тавана още висеше лампата, която Еванс бе оставил там.

Това беше ужасен знак. Джак погледна отново напред и каза тихо:

— Това е правилният път, но тук е бил вторият взрив. На двайсет метра сме от главната галерия.

Стивън простена и затвори очи. Смъртта успя да го докопа, помисли си той; сега с него беше свършено.

Останаха там около час. Никой нямаше сили да помръдне. Имаше само един път за навън и той беше затворен за тях. Джак можеше скоро да умре от раните си; Стивън щеше да умре от жажда и глад.

Носеше револвер на кръста си. Когато изгубеше и последна надежда, щеше да стреля; през небцето към нагънатата маса, която пазеше съзнанието и спомените му. Имаше някаква перверзна привлекателност във възможността да направи това, което никой враг не бе успял.

Когато привикнаха с отчаянието, започнаха пак да си говорят. Стивън попита Джак дали ротата му ще прати още хора да ги спасят.

— Не мисля — отвърна Джак. — Ще им е трудно да разчистят камарата, дори и да слязат. Ще трябва да я взривят, а това ще срути тавана и ще стане по-лошо. Пък е и прекалено близо до нашите позиции. Ще кажат молитва по време на неделната служба и ще ни обявят за безследно изчезнали.

— Не можеш да ги виниш. Войната е почти към края си.

— Страх ли ви е от смъртта? — попита Джак.

— Мисля, че да. — Стивън се изненада, като чу собствените си думи. — Имах късмет, че не изпитвах страх на повърхността, освен в неизбежните моменти. А сега се чувствам… сам.

— Не сте сам — отвърна Джак. — Аз съм тук. Все пак съм някой. — Премести тежестта си и се подпря на отломките. — Как е първото ви име?

— Стивън.

— Може ли да ви наричам така?

— Щом искаш.

Настъпи мълчание, после Джак продължи:

— Странно, нали? Че съм с теб, когато умирам. От всички хора, които познавам, точно с теб ще трябва да бъда.

— А кого би избрал да бъде до теб? — Стивън беше заинтригуван, макар мисълта за собствената му смърт да му тежеше достатъчно. — Кое човешко същество би искал да ти държи ръката, да е близо до теб на прага на вечността?

— Имаш предвид — и да е с мен завинаги?

— Да. Другата ти половина.

— Синът ми — отвърна Джак.

— Синът ти. На колко е години?

— Умря преди две години от дифтерит. Казваше се Джон.

— Съжалявам.

— Липсва ми. Толкова го обичах. — В мрачния тунел в гласа на Джак неочаквано прозвуча тъга, каквато не си бе позволил, дори когато научи за смъртта на Джон; сега вече съвсем близо до собствения си край, той се освободи от задръжките. — Обичах това момче. Всяко негово косъмче, всяка пора на тялото му. Бих убил всеки, който му посегне. Целият ми свят беше събран в лицето му. Не бях млад, когато се роди. Чудех се за какво съм живял, преди той да се появи. За нищо. Радвах се на всяка дума, която ми казваше. Стараех се да запомня всичко, което правеше, как си обръщаше главата, как говореше. Сякаш знаех, че няма да продължи дълго. Той беше от друг свят, беше прекалено голяма благословия за мен.

Стивън не отговори, а остави Джак тихо да хлипа в ръцете си. Не изглеждаше гневен дори в мъката си. Плоското му наивно лице с тесни очи изглеждаше изненадано и невярващо, че му е била позволена такава невероятна любов.

Когато се поуспокои, Стивън му каза:

— Говориш почти като влюбен.

— Според мен е точно така — отвърна Джак. — Почти същото беше. Ревнувах го. Исках да ме обича. Гледах как жените си играят с него. Радвах се, че е щастлив, но знаех, че нашите игри са най-добри. Че когато бяхме само двамата, беше най-хубавото, най-чистото време на земята.

Джак заговори за невинността на момчето и как тя го беше променила. Трудно намираше думите и пак заплака.

Стивън го прегърна през раменете.

— Всичко е наред — каза той. — Ще те измъкна оттук. Някак ще успея да го направя и ще имаш и други деца. Джон няма да ти е последното.

— Не, Маргарет е прекалено стара. Не може да роди повече.

— Тогава аз ще имам деца вместо теб.

Джак се успокои отново и каза:

— Не вярвам, че ти би ме избрал да седя до теб, докато умираш. Не съм достатъчно добър за теб.

— Нищо ти няма — отвърна Стивън. — Кой знае? Собственият ни избор понякога се оказва по-лош от онзи, който някой друг прави вместо нас. Запознах се с хора, на които бих разчитал и в ада. Бърн и Дъглъс. Бих им се доверил да дишат вместо мен, да изпомпват кръвта ми със собствените си сърца.

— Тях ли обичаше най-много? Тях ли би избрал?

— Да са до мен, докато умирам? Не. Единственият път, в който съм изпитвал това, което ми описваш, беше с жена.

— Имаш предвид — любовница? — уточни Джак. — Не твоя плът и кръв?

— Струваше ми се, че сме една плът и кръв. И наистина вярвам, че беше така.

Стивън сякаш изпадна в транс. Джак мълчеше. Но минутите минаваха и той се опита да се разбуди.

— Трябва да намеря изход оттук — каза той. — Няма смисъл да се връщаме към шахтата, трябва да вървим напред.

— Какъв е смисълът? Там има само тунели, които завършват в стени.

— Така поне ще правим нещо, вместо да стоим и да чакаме да умрем. Можем да се опитаме да вдигаме шум. Ако успееш пак да ме качиш на гръб. Свали си дихателния апарат, той само ти пречи. Свали и моя. Остави ги тук.

Стивън коленичи и помогна на Джак да се качи върху раменете му. Опита се да скрие отчаянието си. Очевидно беше безсмислено да се връщат назад; бяха видели, че два от трите тунела са блокирани. Третият според Джак беше пострадал най-тежко от взрива, затова едва ли щеше като по чудо да ги изведе на слънце и чист въздух.

Докато се влачеха с мъка в тъмнината, на Стивън му се струваше, че в надеждата им има нещо лекомислено. Бяха се изправили лице в лице със смъртта и нищо не можеха да направят. Можеха да си прекарат времето по-смислено; можеха да се подготвят по някакъв начин за края, вместо да се опиват от детинска вяра.

Но Джак очевидно беше доволен. Когато стигнаха до разклонението при втората напречна галерия, Стивън го свали на земята и се отпусна до него. Гърдите му се повдигаха и спадаха, докато си поемаше с мъка въздух. Джак беше затворил очи, за да се справи с болката в краката, които вече миришеха силно на кръв.

Когато отново отвори очи, той се усмихна.

— Само едно можем да направим. Пробвай третия зъб на вилицата. Където отидоха онези бедни нещастници.

Стивън кимна.

— Дай ми една секунда да си отдъхна. Можем да опитаме. Поне ще знаем…

Замълча, все още не беше способен да произнесе очевидното. Джак го направи вместо него:

— … дали това е краят.

Тази мисъл не смути Джак. Започваше да се отнася радушно към идеята за собствената си смърт. Макар у него все още да бушуваше първичен страх, болката в тялото му и загубата на илюзиите му го караха да желае развръзката. Все още обичаше Маргарет и му се искаше да я види, но тя принадлежеше към друга реалност, не към тази, която той сега обитаваше с такова нежелание. В нея тя би умряла. Основите на неговата вяра се оказаха нестабилни. Невинността на Джон, посланието от по-добрия свят, му беше отнето. Всяка среща с Маргарет и възраждането на любовта им щяха да се окажат илюзорни. Любовта го беше предала и той повече не искаше да се връща към стария си живот.

На моменти, когато болката го напускаше, беше в пълен мир със себе си. В тъмнината на тунела не мислеше за нищо отвъд тялото си; това, което правеха в земята с ръцете, краката и гласовете си, беше пределът. Напрежението в мускулите на Стивън, който се опитваше да го спаси, начинът, по който търпеливо понасяше тежестта му и опитваше безсмислени неща — всичко това вдъхваше на Джак издръжливост и покой.

Стигнаха до началото на десния тунел и Стивън трябваше да застане на четири крака, за да мине през смаления отвор. Под светлината на угасващата лампа Джак погледна зле укрепения таван и му се прииска да нахока мъжете, които го бяха направили. Не беше достатъчно висок, както се полагаше на боен тунел. Стивън вече почти пълзеше. След няколко метра имаше нужда от почивка.

На Джак му се струваше, че най-разумно би било да го остави и да продължи напред с надеждата да се случи някакво чудо; но Стивън не го предложи. На Джак му се струваше, че капитанът е изпълнен с някаква извратена решителност; колкото повече напредваха, толкова по-целеустремено той носеше излишния си товар.

Ударната вълна беше въздействала различно на третия тунел. Сякаш го беше стеснила, като бе всмукала пръстта от двете страни. Стивън коленичи, за да продължи и вдигна на гърба си Джак, който още държеше фенера. Той се люлееше напред-назад и осветяваше на пресекулки пътя им.

Джак извика, когато нещо студено докосна лицето му. Стивън спря и Джак премести фенера, за да се огледа по-добре. От стената на тунела стърчеше ръка. Тялото, към което принадлежеше, беше погребано в нея.

Продължиха напред. Джак видя и крак, облечен в панталон, да стърчи от земята. Спряха да го разгледат.

— Това е Еванс — каза Джак. — Познах го по кръпката. Беше ми приятел. Заедно ходехме на смени.

— Съжалявам. Но ние знаехме, че е загинал, нали?

— Няма значение — отвърна Джак. — Така му е по-добре, отърва се. Всички вече си заминахме. Шоу, Тайсън, Еванс, Джоунс и аз. Цялата ни малка група.

Докато пълзяха напред, Джак загуби хладнокръвие. Започна да трепери и да отмества въображаеми ръце от лицето си. Усещаше студеното докосване на мъртвите си приятели.

Намираше се в призрачна галерия. Душите на всички умрели, техните приятели и партньори; духовете на хората, които бяха убили; телата на немците, вдигнати във въздуха заедно със земята при големите експлозии; всички ненужно загинали в дългата война протягаха студените си ръце към лицето му. Те го укоряваха, че ги е убил; подиграваха му се, че е още жив.

Джак толкова силно трепереше, че Стивън трябваше да го остави на земята. Лежеше в мрака, потеше се и се тресеше от страх, сякаш беше забравил за болката в краката си.

— Сега ще умрем — каза той. В гласа му вече нямаше самообладание, само отчаян детински страх.

Стивън седна срещу него и хвана главата му.

— Да — каза. — Мисля, че това е краят.

Джак затвори очи и се преобърна на една страна. Искаше треската, която се беше опитвал да държи под контрол, да го победи и да го приспи.

— Нямам нищо против да умра — каза Стивън. — Бог ми е свидетел, че след като толкова хора умряха, не можем да мечтаем за нищо по-добро. Ако имах право на едно желание, преди да си отида, щях да поискам малка чаша вода. Мисълта за езера и буйни потоци ме държи все още, само мисълта за тях.

Джак застена тихо. Стивън беше чувал този звук много пъти; беше тих, първичен вопъл, който той самият бе надал, когато го носеха към лазарета. Джак викаше майка си.

Стивън опипа треперещото тяло на Джак и подгизналата му риза. Нямаше нищо сухо, с което да го завие; от носенето и копаенето собствените му дрехи бяха просмукани от пот. Опита се да направи нещо за Джак, после го остави и запълзя напред през тунела.

Искаше да остане сам. Опитваше се да намери място, където да полегне. Там щеше да се опита да заспи с надеждата никога повече да не се събуди.

Пълзя, докато стигна до по-голямо пространство, вероятно разширено от взрива. Претърколи се на една страна и сви колене към гърдите си. Помоли се за забрава и въпреки болката в ръката, заспа.

Часове наред двамата мъже лежаха на няколко метра разстояние един от друг, всеки в собственото си безсъзнание.

Когато Стивън се събуди, влажната миризма и мракът го заблудиха, че е в землянка. След това се протегна и допря стените на тясната си гробница. Лампата беше угаснала.

Заплака тихо и паметта му се възвърна. Помръдна ранената си ръка и докато търсеше за какво да се хване с лявата, за да се надигне, докосна нещо, което му се стори, че е плат.

Отдръпна се, защото също като Джак си помисли, че е напипал тяло, зловещ труп, до който дълго беше лежал, без да знае.

Но платът беше по-груб дори от материята на военните униформи. Затърси из джоба си електрическото фенерче, което му бяха дали на влизане в тунела. Под слабата му светлина опипа по-обстойно плата. Беше чувал с пръст.

Изправи се до седнало положение и го издърпа. Трябваше да опре крака на стената на тунела, за да успее да го помръдне. Накрая успя да го примъкне с около метър към себе си. Видя, че зад него има друг. Тази част от стената сякаш беше изградена от чували с пръст. Бяха наместени така плътно и здраво, че едва ли ги беше изхвърлила ударната вълна. Най-вероятно бяха подредени от миньорите в някакъв етап от работата им.

Доколкото знаеше, чувалите с пръст имаха само една функция — да поемат взривната вълна на снаряди и куршуми. Сигурно са решили, че тази част от коридора е особено уязвима. Следователно са знаели, че наблизо има вражески тунел; и ако наистина беше така, защо бяха продължили да копаят в тази посока? Трябваше да пита Джак.

В дъното на съзнанието му се появи подозрение, че може би има нещо зад тези чували. Макар вероятно да бяха поставени там за допълнителна защита, точно толкова възможно беше и да водят към друг тунел. Но ако беше така, защо Джак не знаеше нищо за това?

Стивън изпълзя обратно до мястото, където го беше оставил. Намери го свит на кълбо и треперещ. Хвана го за рамото и го разтърси, за да го събуди. Джак извика нечленоразделно. На Стивън му се стори, че говори нещо за някакъв щит.

Стивън бавно успя да го върне в съзнание. Люлееше го внимателно и повтаряше името му. Струваше му се жестоко да го издърпва обратно в реалността, когато и най-лошият делириум беше за предпочитане.

Джак го погледна умолително, сякаш го молеше да изчезне. Стивън разбираше, че лицето му напомня на Джак, че е още жив.

— Слушай — каза той. — Намерих малко по-нагоре чували с пръст. Какво означава това според теб?

— Пълни?

— Да.

Джак поклати бавно глава. Но не отговори. Стивън хвана китките му и ги стисна. Приближи лицето си към неговото и подуши зловонния дъх, който излизаше от дробовете му.

— Укрепват допълнително стената или какво? За какво ги използвате? Хайде, отговори ми. Кажи нещо. — Звукът от плесницата му по лицето на Джак отекна силно в тясното пространство.

— Не знам… не знам… Просто чували. Пълнехме ги с пръст, когато копаехме тунела. Централната линия. В големия щит. Спряхме при Банката.

— За бога, чуй ме. Защо има чували с пръст в стената? Тук, във Франция, по време на войната, не в метрото.

— Стигнахме до ул. „Ливърпул“ през 1912 г. Участвах през цялото време. Повече не съм работил.

Джак продължи да разказва за работата си в тунелите под Лондон. Стивън пусна китките му и ръцете му паднаха върху безжизнените му крака. Болката от удара го стресна.

Той вдигна отново безумния си поглед.

— Зад нишата. Редяхме ги зад експлозивите.

— Но това е боен тунел — каза Стивън. — Както и да е, те са наредени по продължение на стената.

Джак изсумтя.

— По продължение на стената? Ти си луд.

Стивън отново вдигна ръцете на Джак.

— Чуй ме, Джак. Може и да съм луд. Може и двамата да сме откачили. Но много скоро ще умрем. Преди да си отидеш, просто се съсредоточи и помисли. Направи го заради мен. Пренесох те чак дотук. Направи ми сега тази услуга. Помисли какво може да означава това.

Беше впил поглед в очите на Джак под догарящата светлина на фенера. Виждаше го как се мъчи да се освободи от него, да се отърве от последната си връзка с живия свят. Поклати глава, или по-скоро я остави да се отпусне настрани. Затвори очи и остана да лежи неподвижно до стената.

От ъгълчетата на устата му потече слюнка и изби пяна. Бледото му безизразно лице сякаш още повече се отдалечи от реалността. След това крайчецът на окото му потрепна.

— Освен ако… не… освен ако не са кивитата. Може да са кивитата.

— Какви ги говориш? Кивита? Какво имаш предвид?

— Те ги поставят по различен начин, новозеландците. Ние ги редим в редица зад експлозива. Те копаят малко под прав ъгъл от главната галерия, след това залагат експлозива там. Няма нужда да се похабяват толкова много чували.

— Не разбирам. Искаш да кажеш, че не слагат експлозива в основния тунел, а в стената.

— Точно така. Казват, че ставала по-добра компресия. Няма толкова работа, мен ако питаш. С по-малко чували.

Стивън се опита да сдържи вълнението си.

— Искаш да кажеш, че там, зад чувалите, има експлозив?

Джак най-накрая го погледна в очите.

— Възможно е. В последно време не сме слизали често тук, а знам, че преди нас е идвала рота от кивита.

— Т.е., не са ви казали, че тук има ниша с експлозив?

— Сигурно са казали на капитана, но той не е длъжен да ни уведомява. Никога нищо не ми казват. Слизал съм само два пъти под земята, откакто сме тук.

— И тъй като няма да взривяваме повече мини, просто сме използвали този тунел като боен, за да защитим главния подслушвателен пост?

— Не сме взривявали мини от месеци. Напоследък вършим само черна работа.

— Добре. Да предположим, че зад тези чували има експлозив. Можем ли да го взривим?

— Ще ни трябват жици или фитил. И зависи колко е. Вероятно може да накара половината страна да потъне.

— Но само това ни остава, нали?

Джак отново сведе очи.

— Просто искам да умра спокойно.

Стивън коленичи и повдигна Джак, след това го качи на гърба си и тръгна през мрака, стиснал фенерчето си със зъби. Новият прилив на енергия го накара да забрави болката в крайниците си и тежестта на Джак, дори мъчителната жажда в устата си.

Когато стигнаха до разширението, където беше намерил чувалите с пръст, остави отново Джак на земята. Отчаяно искаше той да не умре, за да му каже как да взриви експлозива.

Всеки чувал беше метър дълъг и половин метър широк. За да предпазват от ударната вълна, бяха натъпкани с това, което Джак наричаше отпадък — изкопана пръст. Тъй като имаше само една здрава ръка, Стивън ги изтегляше много бавно и след всяко дръпване от десетина сантиметра трябваше да си почива.

Докато работеше, не спираше да говори на Джак с надеждата, че гласът му ще го държи в съзнание. Но от проснатия на земята силует не идваше никакъв отговор. Макар да напредваше много бавно, правеше всичко трескаво, задвижван от надеждата. Представяше си голям кратер от взрив в полето над тях, двамата с Джак се измъкват иззад щита си от чувалите с пръст и тръгват по дъното на кратера, което макар и на три метра под земното равнище, е открито за дъжда и вятъра.

В разширената част на тунела от време на време можеше да се изправя, за да опъне гърба си. Всеки път, когато си почиваше, се навеждаше над Джак и се опитваше да го върне в съзнание със смесица от сила и увещания. Обикновено той му отвръщаше, макар несвързано и с неохота; като че ли отново беше изпаднал в делириум.

Стивън се върна към работата си. Загаси фенерчето и продължи на тъмно. Когато разчисти десетина чувала и ги нареди в главния тунел, му стана по-лесно, защото около него се освободи повече място. Искаше да спре и да се увери, че Джак е още жив, но се боеше, че колкото повече време губи, без да мести чували, толкова повече се приближават към смъртта му.

Продължи да работи. Когато в лявата му ръка не останаха сили, захапа края на един чувал и го задърпа като териер. Парче варовик счупи един от предните му зъби, заби се във венеца му и изпълни устата му с кръв. Но почти не забелязваше болката. Накрая стигна до края на купчината от чували, плътно наредени от новозеландците.

Върна се в тунела и потърси фенерчето на земята. Изпълзя обратно в разчистеното пространство и вдигна светлината пред себе си. Видя сандъци с надпис: „Опасно. Силен експлозив. Амониев нитрат/Алуминий“. Бяха наредени в малка ниша в стената в посока на вражеските позиции.

През Стивън премина лека тръпка на вълнение. Спря за миг и установи, че очите му са влажни. Позволи си да се отдаде на надеждата. Можеше да се спаси.

Върна се внимателно и хвана ръката на Джак.

— Събуди се — каза му той. — Стигнах до експлозив. Можем да се измъкнем. Можем да се спасим. Ще живеем.

Натежалите клепачи на Джак се повдигнаха над присвитите му примирени очи.

— Какво има там?

— Кутии с амонал.

— Колко?

— Не ги преброих. Може би двеста.

Джак изсумтя. Започна да се смее, но едва събираше сили за това.

— Това са пет тона. С половин килограм можеш да взривиш лондонската община.

— Тогава ще ги изнесем и ще оставим колкото трябва.

— Една кутия е достатъчна, за да разберат, че сме тук.

— Помогни ми, Джак.

— Не мога. Не мога да се помръдна…

— Знам. Просто ме окуражавай. Кажи ми, че ще стане.

— Добре. Направи го. Може би ще успееш. Достатъчно луд си.

Стивън си почина половин час и изпълзя обратно в дупката.

Дървените сандъци имаха въжени дръжки. Всяка беше по двайсет и пет килограма — идеално тегло, което да вдига и мести здрав мъж с двете си ръце. Но само с една ръка и при това лява на Стивън му беше много трудно. Трябваше да издърпва най-горните, след това да ги задържа във въздуха, за да не се ударят в земята.

За един час успя да свали шест сандъка и да ги пренесе в бойния тунел на разстояние, което според него нямаше да предизвика детонация. Погледна часовника и пресметна времето — нужни му бяха приблизително трийсет часа. Колкото повече се уморяваше и обезводняваше, толкова по-дълги щяха да стават почивките му. А трябваше и да поспи.

Погледна проснатия на дъното на тунела Джак и се запита дали усилието наистина си струваше. Очакваше Джак да умре, преди да си свърши работата. Не беше сигурен, че и самият той ще оцелее. Поне имаше въздух в нишата с експлозивите. Не беше нито свеж, нито обилен, но поне отнякъде проникваше в малки количества. Възможно беше експлозията да е счупила вентилационната тръба. На дъното в ъгъла имаше малка локва, която той изсмука с уста, задържа течността, после изплю обратно варовитата утайка. Беше прекалено зловонна, за да я преглътне, пък и щеше да му потрябва пак.

Насред сандъците имаше едно голямо парче нитроцелулоза с прикрепен към него кабел, което Стивън отмести настрани. След като прехвърли четиридесет и шест сандъка, легна до Джак и заспа. Часовникът му показваше два и десет, но не знаеше дали е нощ или следобед, нито от колко време бяха под земята.

Използваше фенерчето колкото може по-рядко. Действаше по инстинкт като животно — брутално, глупаво, сляпо. Не разсъждаваше какво прави, нито защо. Животът му на повърхността не съществуваше. Не си спомняше за Грей или Уиър, не помнеше имената на Жан или Изабел. Те бяха погребани в подсъзнанието му и действителността, в която съществуваше, приличаше на съня на звяр.

Понякога се спъваше в Джак, преминавайки покрай него, понякога го риташе толкова силно, че той реагираше. От време на време коленичеше и смучеше от локвата в дъното на тунела.

Когато краят на задачата му вече се виждаше, се уплаши, че може да умре, преди да я довърши. Забави движенията си и започна да си почива повече. Провери пулса си.

Отне му три дни, за да разчисти нишата и когато приключи, беше прекалено изтощен, за да мисли как да взриви единствения останал сандък. Легна и заспа. Когато се събуди, веднага отиде при Джак и освети лицето му с фенерчето. Очите му бяха отворени и взрени в пространството пред него. Стивън го разтърси, беше сигурен, че е мъртъв. Джак простена в знак на протест, че го връщат в съзнание.

Стивън му каза, че е изнесъл сандъците. За да го окуражи, изпълзя обратно в нишата, гребна шепа вода от локвата, донесе я внимателно при него и я посипа върху лицето му.

— Кажи ми как да я взривя и ще имаш вода колкото искаш.

Гласът на Джак едва се чуваше. Стивън трябваше да приближи ухо до пресъхналите му устни. Джак му каза, че ползват кабели.

— Мога ли да го направя с фитил?

— Ако успееш да го направиш сам. Трябва да е дълъг. За да сме на безопасно разстояние.

— Ами ако използвам някой от чувалите? Ако го накъсам на ленти и ги вържа една за друга?

— Стига да са сухи. Но няма да стане без детонатор. Амоналът гори, но не се взривява без нитроцелулоза.

Стивън отиде до мястото, където беше наредил чувалите; бяха сравнително сухи. После се върна при куртката си и извади от нея нож и кутия кибрит. Сряза един чувал, изпразни го и запали клечка. Разръфаните му краища пламнаха, но по-дебелите части горяха бавно. Не можеше да се разчита на това.

— Ами ако отворя една кутия амонал и направя малка пътечка върху фитила? Ще помогне ли?

Джак се усмихна.

— Внимавай.

— Колко далече от взрива трябва да сме?

— На сто метра. Зад стабилна стена. Освен това се отделя газ. Трябва да си сложим дихателните апарати.

Стивън пресметна колко време ще му трябва да нареже и върже сто метра фитил от чувалите. Не беше възможно. Нямаше да може да използва и нитроцелулозата, защото без нея амоналът нямаше да се взриви. Трябваше да направи пътечка от експлозива.

Първо пренесе Джак в бойния тунел, където му се стори, че ще е на безопасно място. Прибра дихателните апарати от мястото на втората експлозия и се върна с тях при Джак. След това внимателно махна капака на една кутия с амонал, първо го повдигна с острието, а след това и с дръжката на ножа. Гребеше с шепи от сивия прах и го хвърляше в чувал, докато чувалът натежа. Занесе го в нишата и го изсипа на купчина до нитроцелулозата, която постави в сандъка. След това направи пътечка, към бойния тунел, около пет сантиметра широка. Чувалът се изпразни и той се върна да го напълни отново, сетне продължи оттам, докъдето бе стигнал. Два пъти се връща да пълни чувала, преди да стигне до мястото, където беше складирал останалия амонал. Направи така, че пътечката да го заобиколи възможно най-отдалече. Трябваше да поеме този риск, не можеше да го мести отново. След това изпразни и наряза шест чувала за фитил, който простря от пътечката с амонал до мястото, където щеше да се скрие.

Седна до Джак. Постави му дихателната маска, сетне си сложи и своята. Абсурдната надежда караше сърцето му да тупти силно.

— Това е — каза той. — Ще го взривя.

Джак не реагира, затова Стивън отиде в галерията и коленичи пред края на десетметровия фитил, който беше направил от чувалите. Искаше да види дали огънят от фитила ще стигне до амонала, тогава щеше да е сигурен, че всичко ще бъде наред.

Спря за миг и се опита да си спомни някоя мисъл или молитва, които да са подходящи за края на живота му, но съзнанието му беше прекалено уморено, а ръката му — прекалено нетърпелива.

Драсна клечката в кутията и я видя как се разгаря. У него нямаше и капка предпазливост или страх. Поднесе пламъка към лентата от чувала и тя пламна. Сърцето му подскочи; искаше да живее. Това го накара да се засмее — с безумния си поглед и брадясалото си лице приличаше на отшелник в пещера.

Платът запука, пламъкът намаля и почти угасна, после пак се разгоря. Огънят стигна на два метра от края на фитила и като че ли пак стихна. Стивън изруга на висок глас. Грабна фенерчето. За бога! От угасналия фитил в празното пространство прехвръкна огънче като електрическа искра. Допря се до амонала и Стивън видя как до тавана на тунела се издигна стена от огън. Обърна се и направи три големи крачки към Джак, но преди да стигне до него, беше изхвърлен напред от ударната вълна, която разтресе тунелите и стените и земята се вдигна във въздуха.

Експлозията залюля лейтенант Леви, който седеше на стъпалото за стрелба и ядеше грахова супа с наденица и хляб, раздадени от ротния готвач и пътували стотици километри след първоначалната експедиция от Саксония.

Британските оръдия стреляха по техните позиции вече трети ден и вероятно се очакваше голяма атака. Леви се чудеше кога ще може да се върне към мирновременната си медицинска практика в Хамбург, където тъкмо беше започнал да печели някаква репутация като специалист по детски болести. Съпротивляваше се, докато можа, на мобилизацията си, но страната му даде много жертви и накрая тя стана неизбежна. Остави децата в болницата и отиде у дома си да се сбогува със съпругата си.

— Не искам да се бия с французите — каза й той. — И особено не бих искал да воювам с англичаните. Но това е моята родина и нашият дом. Трябва да изпълня дълга си.

Тя му даде малка златна звезда на Давид, която в семейството й се предаваше от поколение на поколение. Окачи я с верижка на шията му. Не само еврейският квартал съжаляваше, че доктор Леви тръгва на война. На гарата се събра малка тълпа, за да го изпрати.

Тъй като пролетната офанзива на германците беше спряна и врагът, вече подсилен от американците, разполагаше танкове на предните си линии, Леви предполагаше, че при този артилерийски обстрел беше само въпрос на седмици да се види със съпругата си. Лекият срам, който изпитваше от евентуалното поражение, лесно се заглушаваше от приятната мисъл за мира.

— Ти си лекар у дома, нали, Леви? — попита командирът на ротата, който се зададе по окопа, когато ударната вълна от експлозията на амонала утихна.

— Детски лекар, но…

— Все тая. По-добре иди да видиш какво става. Имаме там патрул. Вземи двама души с теб. Крюгер и Лам. Те ще са ти най-полезни. Познават всички тунели тук.

— Обикновено взривовете са два, нали? Не е ли по-добре да изчакаме?

— Изчакай един час. След това върви.

Крюгер и Лам му рапортуваха след трийсет минути. Крюгер беше изтънчен и умен мъж, който на няколко пъти отказваше повишение. Произхождаше от добро семейство, но имаше принципи и вярваше в социалната справедливост. Лам беше по-семпъл баварец, хубав тъмнокос миньор със спокоен темперамент.

Взеха дихателни апарати, в случай че след взрива се бе отделил газ под земята, както и кирки, въжета и друго оборудване, което Лам каза, че може да им потрябва. Самият той взе и малко количество експлозив.

— Колко от нашите хора бяха там долу? — попита Леви.

— Трима — отвърна Лам. — Отидоха на рутинно разузнаване да слушат за вражеска дейност.

— Мислех, че сме унищожили техния тунел преди три-четири дни.

— Вероятно е така. Подслушваме, за да разберем кога ще атакуват. Не смятаме, че могат да възстановят тунела. Взривихме го на две места. Така й не се усетиха откъде им дойде.

— Да вървим? — подкани ги Крюгер. — Предпочитам да съм под земята, отколкото под този обстрел.

Чуха как над главите им профучаха снаряди и се взривиха в поддържащия окоп зад тях. Леви последва двамата мъже по наклонена пътека, която ги отведе на десет метра под земята. Макар да се чувстваше по-сигурен там, където снарядите не можеха да го достигнат, не беше ентусиазиран от идеята да бъде блокиран долу. Пратиха ги с достатъчно вода и храна за три дни, така че вероятно някой беше предположил, че операцията им може да продължи дълго.

Вървяха десет минути през главната галерия. На тавана имаше електрическо осветление, но веригата беше прекъсната от експлозията. Системата беше построена старателно и прецизно. Лам и Крюгер пееха, докато вървяха. Тунелите бяха построени по същия модел като британските, макар че главната напречна галерия на германската мрежа беше свързана с канализацията на близкия град. Подслушвателният им пост беше на три метра над британския; оттам бяха успели да прокопаят проход надолу и да заложат експлозивите, които бяха направили по-голяма част от вражеските галерии непроходима.

Още не бяха стигнали до собствения си централен тунел, когато се натъкнаха на голямо срутване. Леви седна, докато Лам и Крюгер го проверяваха. Хрумна му ужасна мисъл. Брат му, който бе инженер в същата рота, му беше казал, че очаква скоро да слезе под земята и да инспектира системата, за да се увери, че са блокирали напълно британския тунел. Той обикновено не слизаше под земята, но периодично инспектираше новата работа. Леви не го бе виждал от три дни, което само по себе си не беше необичайно, тъй като задълженията им бяха доста различни. Не беше сигурен нито дали брат му е част от патрула, пратен долу, нито дали не е.

— Срутването е много сериозно — каза Лам. — Предлагам засега да го оставим и да отидем да видим какво се случва в бойния тунел. Можем да се върнем, ако се наложи.

— Знаеш ли кои са в патрула? — попита Леви.

— Не — отвърна Лам. — А ти?

— Не, знам само, че са трима. Просто се чудя дали един от тях не е брат ми.

— Сигурен съм, че командирът щеше да ти каже — увери го Крюгер.

— Съмнявам се — каза Леви. — Има си други неща, за които да мисли. Скоро ще трябва да организира пълно отстъпление.

— Просто трябва да се надяваме — отвърна Крюгер. — Доколкото ни е известно, всичките са живи и просто си вършат работата.

Лам изглеждаше изпълнен със съмнения, когато пъхна кирката си в гайката отстрани на раницата си и ги поведе обратно към началото на тунела. Влязоха през малкия отвор в бойния тунел и продължиха. Тук беше по-тясно и тъмно и трябваше да се привеждат на места, докато стигнат до участък, където покривът беше укрепен с греди по всички стандарти на техните сапьори.

След петдесет метра се натъкнаха на хаос от разхвърляни отломки. Взривът беше разрушил стените на тунела и беше увеличил сечението му, като в същото време беше запълнил пространството с пръст и варовик. Тримата германци се спогледаха озадачено.

— Вълната е преминала през главния тунел — каза Лам. — Това е участъкът на същата експлозия.

— Не разбирам кой го е взривил — каза Леви. — Какво е това всъщност? Мислех, че сме ги срутили, не може да сме го направили ние. Или може?

— Моето предположение е — започна Крюгер, — че е станало случайно. Долу имаше експлозив, който не беше използван. Останал е там и се е детонирал. Веществото е нестабилно.

— А другата възможност — обади се Лам — е това да е вражеско действие.

— Но как са влезли вътре толкова бързо, след като сме им взривили цялата система? — попита Леви.

— Щом не са влезли, значи не са излизали. Не знаем колко души е имало долу, когато сме ги взривили. Може някои да са оцелели.

— Но със сигурност вече са се задушили.

— Не е задължително — каза Лам. — Имат вентилационни тръби, въздушно захранване. Вероятно вече са премазани, но тук-там има въздушни джобове и пробиви към повърхността. Един от нашите оцеля осем дни само с бутилка вода.

— Боже! — Леви беше ужасен. — Значи зад тези отломки може да се намират не само трима от нашите, живи или мъртви, но и неизвестен брой британци, въоръжени с експлозиви и оцеляващи в дупки или въздушни джобове като… като…

— Като плъхове — помогна му Лам.

Започнаха да разкопават срутването с кирките. Двама работеха, а третият си почиваше или разчистваше пръстта. Продължиха така пет часа, преди и тримата да се проснат на земята. Пиха съвсем малко вода и ядоха бисквити и сушено месо.

По-малкият брат на Леви се казваше Йозеф. Беше отличник в училище, винаги печелеше награди по латински и математика. Отиде да учи природни науки в Хайделбергския университет. Върна се оттам с докторат и много фирми му предложиха работа, както и правителството. На Леви му беше трудно да свърже обсипания с почести мъж, който гледаше надменно през очилата си онези, които го заливаха с благоразположението си, с решителното, астматично и общо взето комично момче, което познаваше от детството си. Йозеф се беше състезавал здраво с по-големия си брат, но поради разликата в годините обикновено търпеше поражение. От мига, в който Йозеф се роди, Леви изпитваше неистова нежност към него, най-вече защото беше създаден от хората, които обичаше най-много на света — родителите си. Нямаше търпение да го научи възможно най-бързо защо майка им и баща им са толкова важни, а начинът, по който вършеха всичко — толкова достоен за възхищение. Най-големият му страх беше, че Йозеф може да не разбере колко е важно да пази честта на семейството и да го опозори. Затова не изпитваше завист, а само удоволствие, когато постиженията на брат му носеха на семейството общественото одобрение, което той тайно смяташе, че им се полага.

Понякога го ядосваше със склонността си към своеволие. Имаха толкова много общо помежду си, затова по-малкият му брат смяташе за ненужно да следва по-големия във всичко, а предпочиташе да взима различни решения, да култивира други вкусове, което на Леви му се струваше направо безобразие. Смяташе, че го прави нарочно, за да го дразни, но не позволяваше това да унищожи привързаността му към момчето; беше се научил да укротява яда си и да оставя загрижеността му да вземе връх.

Би било типично за Йозеф да се окаже в тесния тунел точно когато е избухнал взривът. Докато Леви копаеше препятствието с кирката си, ясно си представи бледото му и удивително безизразно лице полегнало със затворени очи, с целия товар на земята върху астматичните му гърди.

В почивките тримата слушаха шума от бомбардировката на повърхността.

— Атаката сигурно наближава — каза Крюгер.

— Никога няма да отпушим този тунел — заяви Лам. — По звука си личи колко много пръст се е изсипала. Ще трябва да опитам да я взривя.

— Ще събориш тавана — отвърна му Крюгер. — Виж.

— Експлозивът е много малък и ще го поставя така, че да избухне в правилната посока. Не се тревожи, обещавам, че няма да има поражения. Ти какво мислиш?

— Добре — каза Леви. — Ако това е единственият начин. Но внимавай. Използвай възможно най-малък експлозив. Винаги можем да опитаме пак да копаем.

Не искаше Йозеф да бъде убит от взрив, предизвикан от свои.

На Лам му трябваха повече от два часа, за да изкопае необходимата дупка. Сложи кабел в експлозива и отнесе другия му край чак до началото на наклонения проход, който водеше към повърхността. Свързаха го с детонатора, който бяха оставили там и когато Леви и Крюгер бяха на безопасно място зад него, натисна дръжката.

В тясната му гробница, където от дупка, не по-широка от игла за плетене, проникваше въздух, но не и светлина, звукът отекна в ушите на Стивън. През него премина тръпка на надежда. Бяха изпратили спасителна група. Старата рота на Уиър нямаше да ги изостави. Бяха тръгнали късно, но вече идваха. Премести тежестта си, макар че в пространството, в което се намираше, почти не можеше да се мърда. От едната страна на главата му имаше твърдо парче варовик, което го отделяше от онова, което беше останало от главния тунел. То беше единственият му ориентир — пръстта, изкъртена от взрива на амонала, ги обграждаше от всички страни.

— Там ли си още, Джак? — попита той. Протегна крака си и усети рамото на Джак под ботуша си. Чу се тихо стенание.

Опита се да го върне в съзнание, като му заговори.

— Мразиш ли германците? — попита той. — Мразиш ли всичко в тях и страната им?

След взрива разумът на Джак не беше много ясен.

Стивън се опита да го провокира.

— Те убиха приятелите ти. Не искаш ли да останеш жив, за да видиш поражението им? Не искаш ли да ги видиш смазани и унизени? Не искаш ли да влезеш в страната им с някой от нашите танкове? Да видиш как жените им те гледат със страхопочитание?

Джак не отвърна. Докато и той беше жив, имаше надежда, помисли си Стивън. Ако останеше сам, без импулса да помага на някой друг, щеше да се поддаде на отчаянието, което според всяка трезва преценка вече би трябвало да го е обзело.

Не беше сигурен откъде идва въздухът, но в най-горната част на пространството, в което се намираха, можеше да се диша. От време на време си сменяше мястото с Джак, за да може да диша и той. Предполагаше, че някоя вентилационна тръба е била огъната от взрива и все още доставяше спасителен въздух.

Тъмнината обаче го притесняваше. След взрива вече не виждаха нищо. Фенерчето беше изхвърлено от ръката му и смазано. Отначало и двамата бяха покрити с пръст, но бавно успяха да я отстранят. Лежаха в ниша около пет-шест метра дълга и не по-широка от разперените им ръце. Когато за първи път осъзна размерите й, Стивън изкрещя от отчаяние.

Единствената им възможност беше да лежат неподвижни и да чакат да умрат. В някакъв момент Стивън беше изгубил ризата, куртката и колана с пистолета си. Все още беше с панталони и ботуши, но нямаше как да се самоубие, освен ако не извадеше ножа от джоба си и не си срежеше някоя артерия.

Разгъна острието в тъмнината и го допря до врата си. Хареса му познатото докосване на добре наточената стомана. Намери артерията, която свързваше мозъка с тялото му, тя тихо пулсираше под кожата. Беше готов да го направи, да приключи с паническия ужас, че е погребан жив.

Но пулсът под пръстите му не преставаше да бие. Той не се интересуваше от ситуацията, в която беше изпаднал Стивън. Биеше си както когато беше тичал из полята като малко момче, или както когато стана мъж и започна да работи; не правеше разлика между епизодите в живота му, през които бе преминавал с такава решителност и яснота. Стивън бе поразен от пълното му безразличие към всичко, освен към собствения му ритъм.

— Джак, чуваш ли ме? Искам да ти кажа колко мразя германците. И защо ти трябва да живееш.

Не последва никакъв отговор.

— Джак, трябва да живееш. Трябва да вярваш.

Стивън придърпа тялото на Джак по-близо до себе си. Знаеше, че от влаченето ще го заболи.

— Защо не искаш да живееш? — попита той. — Защо поне не опиташ?

Силната болка върна Джак в полусъзнание и той най-накрая проговори.

— Това, което съм видял… Не искам повече да живея. Денят, в който атакувахте. Ние ви гледахме. Аз и Шоу. Свещеникът, онзи мъж, не мога да си спомня името му… Ако го беше видял, щеше да ме разбереш. Откъсна кръста си от шията. Момчето ми си отиде. Какъв свят приготвяхме за него? Доволен съм, че е мъртъв. Доволен съм.

— Винаги има надежда, Джак. А и животът продължава. С нас или без нас той продължава.

— Не и за мен. Ще бъда в дом, без крака. Не им искам съжалението.

— И предпочиташ да умреш в тази дупка?

— За бога, да. Съжалението им ще е… отчайващо.

Стивън усети, че Джак успя да го убеди. Това, което го караше да иска да живее, не бяха силните аргументи, а някаква животинска воля, инстинкт.

— Когато умра — каза Джак, — ще бъда с онези, които разбират.

— Но вкъщи са те обичали. Жена ти, синът ти, родителите ти преди тях. Хората ще продължат да те обичат.

— Баща ми е умрял, когато съм бил бебе. Майка ми ме отгледа. Бях заобиколен от жени. Всички си отидоха. Само Маргарет ми остана, а аз вече не знам как да говоря с нея. Прекалено много неща се случиха.

— Не искаш ли да спечелим войната? — Още докато задаваше този въпрос, Стивън осъзна, че звучи кухо.

— Никой не може да спечели. А сега ме остави на мира. Къде е Тайсън?

— Ще ти разкажа една история, Джак. Дойдох в тази страна преди осем години. Отидох в една голяма къща на широка улица в град недалеч оттук. Бях млад. Бях невъздържан, любопитен и себичен. Привличаха ме опасните води, неща, които на по-късна възраст само поглеждаш и подминаваш, защото са прекалено опасни. На младини нямаш страхове. Мислиш си, че разбираш всичко, че всичко ще придобие смисъл с времето. Разбираш ли какво имам предвид? Никой не ме беше обичал. Това е истината, макар тогава да не я осъзнавах. Нямах твоите отношения с майка ти. Никой не се интересуваше къде съм, дали съм жив или мъртъв. Затова си измислих свои собствени причини да живея, затова някак си ще се измъкна оттук, защото никой друг досега не го е било грижа за мен. Ако трябва, ще си изгриза пътя навън като плъх.

Джак изпадна в делириум.

— Няма да пиеш бира сега. Рано е. Къде е Търнър? Свали ме от този кръст.

— Срещнах една жена. Беше съпруга на собственика на голямата къща. Влюбих се в нея и повярвах, че и тя ме обича. С нея открих нещо, което не знаех, че съществува. Може би почувствах облекчение, наслаждавах се на усещането, че някой може да ме обича. Но не мисля, че беше само това. Имах видения, сънища. Не, не беше така. Нямаше никакви видения, това му беше странното. Имаше само плът, физическа близост. Виденията дойдоха после.

— Те взеха компресора. Питай Шоу. Свали ме.

— Не защото я обичам, макар да е така, винаги ще я обичам. Не защото ми липсва или защото ревнувам от немския й любовник. Но нещо в случилото се между нас ме направи способен да открия и други неща в този свят. Сякаш прекрачих през някаква врата в място, където имаше звуци и сигнали от бъдещето. Невъзможно е да ги разбереш, но след като си ги чул, не можеш да отречеш, че съществуват. Дори и тук.

На Стивън му се стори, че Джак се задавя. Не беше сигурен дали се опитва да потисне смеха или плача си.

— Вдигни ме — каза Джак, когато възстанови дишането си.

Стивън го вдигна и го положи в скута си. Неподвижните му крака се извиха настрани, а главата му увисна.

— Аз можех да те обичам. — Гласът на Джак беше станал ясен. Отново се задави и сега, когато главата му беше толкова близо до неговата, Стивън разбра, че той се смее. Тих подигравателен смях в душния мрак.

Когато утихна, Стивън започна да удря ритмично с ножа си по варовика, за да упъти спасителната група.

Контролираната експлозия на Лам проби в стената достатъчно голяма дупка, през която успяха да минат и тримата.

Леви следваше другите двама със смесица от нетърпение и лошо предчувствие. Намериха основния германски тунел, но от разбитите дървени греди разбраха, че има и други поражения.

Крюгер ги накара да спрат и посочи напред. Краят на тунела като че ли беше пропаднал надолу. Приближиха се, доколкото прецениха, че е безопасно, сетне Лам извади въже от раницата си и завърза единия му край за една все още изправена греда.

— Ще сляза долу да огледам — каза той. — Вие двамата дръжте края на въжето, в случай че гредата поддаде.

Те го гледаха как напредва предпазливо в бездната. На всеки две-три крачки им се обаждаше. Накрая намери стабилна повърхност, на която можеше да стъпи. Завърза здраво въжето около кръста си и извика към другите двама да го държат здраво. Вдигна лампата си и се огледа. В мрака проблесна метал. Той се наведе да го разгледа по-добре. Беше каска. Застана на четири крака и започва да опипва земята. Докосна нещо, което по твърдост и строеж не приличаше на варовик. Лепнеше под пръстите му. Беше рамо в сива немска униформа. Видя и останалата част от тялото, заровено от кръста надолу в пръстта. Главата беше общо взето цяла и Лам разпозна брата на Леви.

Пое дълбоко дъх и го издиша с издути бузи. Не искаше да изкрещи новината на другите двама, но беше нечестно спрямо Леви да я крие от него. Вдигна фенера и отново огледа кухината. Не виждаше други тела, нито следи от някаква дейност. Опипа ръцете на мъртвеца, за да види дали има пръстен; взе идентификационната плочка от врата му, но искаше да намери нещо не толкова бездушно, по което брат му да го разпознае. Нямаше пръстен, но намери часовник, който сложи в джоба си.

Дръпна два пъти въжето и извика, че излиза. Усети как въжето се изопна, когато Крюгер и Леви започнаха да теглят. Височината беше около шест метра и им трябваха няколко минути, за да го издърпат, докато ботушите му стържеха по стената в опит да намерят опора.

— Е? — попита Леви, когато всички си поеха дъх. Нещо в хубавото лице на Лам, който избягваше да срещне погледа му, го разтревожи.

— Намерих труп. На един от нашите хора е. Вероятно е убит на място.

— Взе ли му медальона? — попита Крюгер.

Леви стоеше напълно неподвижно.

— Намерих това.

Лам подаде часовника на Леви, който с неохота го взе. Сведе очи. Беше на Йозеф. Подарък от баща му по някакъв семеен повод — за бар мицва или като награда за приемането му в университета. Леви кимна.

— Глупаво момче — каза. — Толкова близо до края.

Отдалечи се в тунела, искаше да остане сам.

Лам и Крюгер седнаха на земята и започнаха да ядат храната, която си бяха донесли.

След като се помоли, час по-късно Леви се върна при тях. Религията не му позволяваше да вземе от храната, която Лам му предложи.

Поклати глава.

— Трябва да постя — каза той. — А сега да продължим претърсването.

Крюгер прочисти гърлото си и заговори внимателно.

— Чудя се дали е разумно. С Лам си поговорихме. Разбрахме каква е била силата на взрива и според него едва ли някой, който е бил в тунела по-навътре от брат ти, е оцелял. Приключихме задачата си като претърсваща група. Установихме какво е станало и можем да изнесем брат ти на повърхността и да го погребем както се полага. Ако продължим нататък, ще рискуваме живота си без причина. Не знаем какво може да се случи над нас. Изпълнихме дълга си. Мисля, че трябва да се връщаме.

Леви потри с длан челюстта си. Брадата му беше набола. Заради траура трябваше да я остави да покрие лицето му, преди отново да се избръсне.

— Разбирам ви, но не съм съгласен. Двама наши сънародници са някъде долу под земята. Ако са мъртви, трябва да ги намерим и да ги погребем както му е редът. Ако са живи, трябва да ги спасим.

— Вероятността е…

— Няма значение каква е вероятността. Трябва да довършим задачата си.

Крюгер сви рамене.

Лам изтъкна практическите последствия от забавянето.

— Долу е топло — каза той. — Тялото му…

— Плътта е слаба. Това, което е останало от него, няма да изгние. Аз лично ще го изнеса, когато му дойде времето.

Лам сведе очи.

— Не се страхувайте — продължи Леви. — Мъжете долу са наши сънародници. Те не биха искали да останат в тези чужди полета. Трябва да се върнат по местата, които обичат и заради които са умрели. Вие не обичате ли страната си?

— Разбира се — отвърна Лам. Беше получил заповедите си. Не виждаше смисъл да спори. Стана и започна да оправя въжето.

— Обичам родината си — каза Леви. — Във времена като тези смъртта в семейството ме свързва още повече с нея. — Погледна предизвикателно към Крюгер, който кимна тъжно, като че ли смяташе, че патосът на Леви е плод на емоционален изблик.

Леви го хвана за рамото.

— Нали, Крюгер? — Взря се в умното му угрижено лице. На него не беше изписано съгласие, но поне имаше примирение. Крюгер отиде да помогне на Лам да се приготви да се спусне отново.

Леви тръгна с него и остави Крюгер горе да си почива. Шест метра под нивото на главния тунел започнаха да разкопават пораженията от взрива. Не знаеха какво търсят, но като разчистваха прясно падналата пръст, се надяваха да разберат повече за това, което се беше случило.

Загряха се от работата и свалиха ризите си. Ударите от кирките им отекваха силно, когато срещаха твърд варовик.

Стивън свали стъклото на часовника си, за да напипа в тъмното стрелките и да разбере колко е часът. Беше четири без десет, когато пак чу шум от копаене, макар все така да не знаеше дали е сутрин, или следобед. Пресметна, че са под земята вече пет, а може би и шест дни.

Отново придърпа Джак към малкия отвор, през който влизаше въздух. Лежеше с пръсти върху часовника и отброяваше трийсетте минути, които трябваше да прекара в задушния ъгъл на общата им гробница. Не мърдаше, за да не се нуждае от повече кислород.

Страхът да не остане затворен отново го връхлетя. Казваше си, че след като най-лошото се беше случило, след като вече бе погребан жив в толкова тясно пространство, няма от какво да се бои. Ужасът идваше от очакването, не от реалността. Въпреки това изпитваше паника. Понякога му се налагаше да стегне мускулите на цялото си тяло, за да не извика. Отчаяно искаше да драсне клечка кибрит. Дори само за да огледа затвора си, все щеше да е нещо.

На моменти жизнените му функции се понижаваха. Въображението и сетивата му спираха да работят, угасваха едно по едно като лампи в голяма къща. Накрая всичко помръкваше, оставаше да свети само искрица от волята му.

Но през всичките часове, в които лежеше там, нито за миг не спря да се съпротивлява на случващото се. Бореше се с яростно негодувание. Макар силата му да прииждаше и да си отиваше, защото тялото му отпадаше от жаждата и глада, гневът му означаваше, че светлината в него, макар немощна, все още беше жива.

Когато трийсетте минути изтекоха, той се върна при Джак и легна до него.

— Още ли си с мен, Джак?

Чу се стенание, след това гласът на Джак проби през слоевете на съзнанието му и прозвуча ясно, както не беше звучал от дни.

— Радвам се, че мога да си облегна главата на тези чорапи. Получавах от вкъщи по един чифт всяка седмица през цялата война.

Стивън напипа вълнената плетка под бузата на Джак, когато го вдигна.

— Никога не съм получавал колет — каза той.

Джак отново се засмя.

— Ти си голям шегобиец. Нито един колет за цели три години? Ние получавахме поне по два на седмица. С всички беше така. А пък писмата…

— Тихо. Чуваш ли това? Спасителната група е. Чуваш ли ги как копаят? Заслушай се.

Стивън премести Джак така, че ухото му да се доближи до варовика.

— Идват — каза Стивън. По ехото не можеше да се ориентира на какво разстояние са, но искаше да внуши на Джак, че са почти при тях. — Всеки миг ще са тук, така мисля. Ще се измъкнем.

— И през цялото време си носил служебни чорапи? Горкият нещастник. Дори най-бедните редници в ротата имаха…

— Чуй. Ще излезеш оттук. Махаме се.

Джак все още се смееше.

— Не искам. Не искам…

Смехът му премина в кашлица, след това в спазъм, който разтресе гърдите му в обятията на Стивън. Мъчителният звук изпълни тясното пространство, след това секна. Джак издиша дълго за последен път, тялото му се отпусна и той най-накрая намери края, който бе желал.

Стивън подържа още малко тялото му от уважение, след това го избута към края на нишата, където имаше по-малко въздух. Приближи устата си до дупката, през която влизаше кислород, и задиша силно.

Протегна крака и малко по малко изрита трупа далеч от себе си. Почувства се отчайващо самотен.

Единствената му компания бяха тежестта на земята и звукът от копаене, който, ако трябваше да бъде честен пред себе си, звучеше безнадеждно далеч. Намери кибрита в джоба си. Нямаше кой да го спре в порива му за светлината. Но се поколеба.

Проклинаше Джак, задето умря, задето не повярва, че имат шанс за спасение. Сетне яростта му стихна и умът му се съсредоточи върху далечния ритмичен звук от удари на кирка. Докато го слушаше, му се струваше, че чува собствения си пулс. Извади пак ножа и започна да удря с него колкото може по-силно по стената над главата си.

След четири часа копаене Леви и Лам не бяха стигнали почти доникъде. Леви извика Крюгер да слезе и да смени Лам.

Докато чакаше Крюгер, Леви седна да си почине. За него вече беше въпрос на чест да намери придружителите на брат си. Йозеф не би искал той да се държи като един онези хора, които позволяват на личната им мъка да ги отклони от пътя. Не толкова неговата чест, колкото тази на Йозеф беше заложена на карта. Неговите действия можеха да възвърнат част от достойнството на смачканото му тяло.

През тежкото му дишане до ушите му достигна тихо почукване. Той притисна глава в стената и се заслуша. Може да е плъх, помисли си най-напред, но беше съвсем ритмичен звук и се чуваше дълбоко под земята. Нещо му подсказваше, че идва от голямо разстояние и може да е произведен само от човешко същество.

Крюгер скочи от въжето и Леви го повика при себе си. Крюгер се заслуша. После кимна.

— Определено има някой долу. Малко по-нататък е според мен, но успоредно на нас. Ударите не са достатъчно силни, за да идват от кирка или лопата. Според мен някой чука нарочно.

Леви се усмихна.

— Казах ви, че трябва да продължим.

Крюгер не изглеждаше убеден.

— Въпросът е как ще стигнем до него. Между нас има много варовик.

— Като начало ще взривим част от него. Контролирана експлозия. Ще се кача и ще пратя Лам на моето място. Той може да поставя взрив.

Лицето на Леви изразяваше решителност и ентусиазъм.

— Да предположим, че този звук не идва от някой от нашите хора, а от вражески войник, попаднал в капан.

Леви ококори очи.

— Не вярвам, че някой може да е останал жив след толкова време. Но дори и така да е, тогава… — Той разпери ръце и сви рамене.

— Тогава какво? — попита Крюгер веднага.

— Тогава това ще е човекът, убил брат ми и двамата му придружители.

Крюгер го погледна тъжно.

— Око за око… Нали не мислиш за отмъщение?

Усмивката на Леви замръзна.

— Не мисля за никакви конкретни действия. Вярата ме води във всичко. Не се боя да се срещна с него, ако това имаш предвид. Тогава ще знам какво да направя.

— Ще трябва да го вземем като военнопленник — каза Крюгер.

— Това е достатъчно — отвърна Леви. Отиде при въжето и извика на Лам да го издърпа.

Лам, който едва стоеше буден, не каза нищо, когато Леви му съобщи какво иска от него. Приготви експлозива, прибра го в раницата си и слезе по въжето.

Пръстта, примесена с варовик, се оказа трудна за копаене. На двамата с Крюгер им отне пет часа, за да направят дупка за експлозива, която да удовлетвори Лам. Леви го смени, за да помогне на Крюгер. Напълниха чували с пръст и ги наредиха плътно върху мястото.

Крюгер спря за малко, за да пие вода и да хапне месо и бисквити. Леви отказа предложението му да ги сподели с него.

Главата му беше започнала да се замайва от мъката и умората, но беше твърдо решен да спазва поста. Работеше яростно, без да обръща внимание нито на потта, която пареше в очите му, нито на треперещите си пръсти, които пълнеха чувалите с пръст.

Не знаеше какво или кого очакваше да намери зад стената; у него беше останал само импулсът да продължи напред. Любопитството му беше свързано с усещането му за загуба. Смъртта на Йозеф можеше да бъде обяснена и възмездена единствено ако намереше оцелелия и се изправеше лице в лице с него.

Прикачиха кабелите и се отдалечиха на безопасно място в началото на наклонената пътека, която водеше към повърхността. Чуваха гърмежите на тежките оръдия и минохвъргачките и огъня на картечниците над тях. Атаката беше започнала. Лам натисна детонатора и земята под краката им се разтресе. Разнесе се грохот като горещ дъх, след това заглъхна и отново се надигна. За миг им се стори, че към тях през тунела се втурват огнени кълба от пръст и варовик. След това звукът утихна за втори път и замря напълно.

Върнаха се бързо през ниския, укрепен с греди вход, пълзяха, залитаха и тичаха към ямата в земята. Облак каменен прах ги принуди да отстъпят, кашляйки, за около минута, докато въздухът се прочисти.

Леви каза на Крюгер да остане назад, докато двамата с Лам слязат долу. Искаше Лам да прецени взрива, а и се съмняваше в искрената съпричастност на Крюгер.

Минаха през дупката, направена от експлозията, като копаеха около себе си, за да я разширят. Тя ги беше отвела право в главния подслушвателен пост на британците. Разгледаха с любопитство подпорните греди и обшивката.

— Чуй — каза Леви и хвана Лам за ръката.

Почукването вече беше неистово и се чуваше от много по-близо.

Леви беше толкова развълнуван, че подскочи и си удари главата в горната част на тунела.

— Стигнахме — каза. — Успяхме.

Бяха взривили всичко, което ги разделяше. Сега трябваше само да покопаят още малко и да протегнат ръка.

В тясната си камера Стивън беше разлюлян от нова експлозия. Обърна се по корем и покри главата си с ръце в очакване светът да се срути върху него. Но въпреки че звукът отекна в стените, те останаха непокътнати.

Започна да рита и блъска по стените, които го ограждаха. Клаустрофобията, която беше държал под контрол досега, го сграбчи. Представи си как някой се движи свободно близо до него и страхът, че няма да го чуят или достигнат, отпуши паниката му.

Докато се мяташе, изкърти пръстта, която се беше разхлабила от взрива. Тя се срути тежко върху краката му и го накара да спре за миг и да се овладее.

Продължи да чука с дръжката на ножа и започна да крещи колкото имаше сили:

— Тук съм. Насам.

Представи си хората от ротата на Уиър, с техните светнали, ухилени под каските лица, да си проправят път към него. Кой би могъл да бъде? Кого бяха изпратили да го измъкне? Не помнеше нито физиономии, нито имена. Само Джак, но той лежеше мъртъв до него. И един разсеян мъж със светла коса, Тайсън, но той беше умрял преди доста време. И онези дребните, които сякаш никога не се изправяха, дори на повърхността, май и те бяха с него под земята, когато гръмна първият взрив.

Стивън усети как съзнанието му напълно се избистри. То беше изпълнено с картини от нормалния свят, обитаван от жени, в който хората живееха мирно, правеха любов и пиеха, където имаше деца, търговия и смях. Спомни си за Жан и невероятната усмивка, която избухваше като свръхнова звезда в очите й. Противният смазващ свят, пълен с пръст, пот и смърт, не беше единствената реалност; той беше стесняваща границите илюзия, неохраняем затвор, от който щеше лесно да избяга всеки миг.

Забрави за жаждата и умората; беше жив, изпълнен със страст към света, към звездите, дърветата и хората, които се движеха и живееха в него. Ако не успееха да стигнат до него, той щеше да издълбае стените, да рие, ако трябва да яде пръст и да я поглъща, но щеше да излезе оттук на дневна светлина.

— Продължавай! — Леви се засмя, очите му блестяха. Кожата му беше лъснала от пот, докато копаеше в стената, от която бяха свалили гредите.

Лам направи гримаса под мокрия си перчем и присви очи срещу светлината от фенера.

— Продължавай — изкрещя Леви. — Продължавай.

Той беше почти в делириум, докато вдигаше и стоварваше кирката си в пръстта. В съзнанието му бяха само чертите на скъпия му брат Йозеф. Колко много го беше обичал, как беше живял чрез него; колко много бе искал Йозеф да е като него, но по-добър, да печели от опита му и да постигне нещо, което да прослави благородното му семейство и предците му.

Лам работеше с равномерен ритъм, мускулите на раменете му се плъзгаха напред и назад под подгизналата му сива фланела, докато рушеше стената от пръст.

Намираше се на десетина метра от Леви, когато кирката му пропадна във въздуха. Беше преминал преградата. Извика. Леви го бутна настрани и започна да копае трескаво с ръце, като изхвърляше пръстта зад себе си като куче. Изкрещя на затворения вътре мъж. Идваха, вече бяха при него.

Именно действията на Леви, а не на Лам освободиха пръстта в края на гробницата на Стивън и му дадоха възможност да изпълзи от нея през трупа на Джак Файърбрейс.

Той се промъкна на четири крака през камарата от отломки, срутени от собствения му взрив. Само метър по-нататък видя къде тунелът беше останал непокътнат. Точно там Лам беше пробил. Леви блъсна Лам назад и се изкатери в британския тунел. Заблуден от ехото от почукването на Стивън, той се насочи в погрешна посока и започна да се отдалечава от него.

Като хъркаше и плюеше пръст, Стивън запълзя напред, без да спира да вика. Пред себе си виждаше да се поклаща светлина от фенер. Имаше въздух. Можеше да диша.

Леви го чу. Обърна се и тръгна обратно.

Когато таванът на тунела стана по-висок, Стивън се изправи приведен на крака и отново извика. Фенерът го освети.

Вдигна поглед и видя краката на спасителя си. Бяха обути в сиво-зелена германска униформа — цвета от най-мрачните му сънища.

Олюля се и ръката му се опита да изтегли револвера, но не откри нищо на кръста си, само скъсаните, подгизнали дрипи, в които се бяха превърнали панталоните му.

Погледна лицето на мъжа, който стоеше пред него и вдигна напред юмруци като селско момче, готово за бой.

Някъде дълбоко, под всичко, до което изтощеният му ум можеше да проникне, конфликтите на душата му си проправиха път към него като вълна по чакълест бряг. Гласът на живота му, който го викаше от някакъв далечен път; лицата на загиналите в касапницата, затворените очи на Майкъл Уиър в ковчега; собствената му изгаряща омраза към врага, към Макс и всички мъже, които го бяха довели до този момент; плътта и любовта на Изабел и очите на сестра й.

Отвъд разума му до него достигна едно решение и той осъзна, че стиснатите му в юмруци ръце се отпускат и се разтварят.

Леви се взираше в този силует с див поглед, този полупобъркан мъж, убиеца на брат му. По неизвестна за него причина той също разтвори ръце, двамата паднаха в прегръдките си и заридаха горчиво за странния си живот.

Към следващата част или към съдържанието

Себастиан Фолкс Птича песен (49)

Метаданни

Данни

Птича песен

Информация

История

Сваляне / Връзки

Себастиан Фолкс
Птича песен (49)