Себастиан Фолкс
Птича песен (4)

След като избяга от трапезарията на работниците от фабриката, Стивън откри едно кафене от другата страна на катедралата, в което започна да се храни. Заведението се посещаваше от млади мъже, студенти и стажанти, повечето от които сядаха на една и съща маса всеки ден. Храната се приготвяше от жизнерадостен парижанин изгнаник, който някога бе държал бистро на площад „Одеон“. Тъй като познаваше вкусовете на студентите, сервираше само по едно блюдо, но в щедри количества, като хлябът и виното бяха включени в цената. Обикновено готвеше говеждо с яйчен крем или плодова тарта за десерт.

Стивън беше преполовил обяда си на масата до витрината, когато видя позната фигура да преминава наблизо. Беше с наведена глава и с кошница в ръка. Лицето й беше скрито зад шал, но той я позна по походката и карирания пояс на талията. Той хвърли няколко монети на масата, бутна стола си назад и излезе на улицата. Видя я да свива зад ъгъла на площада по тясна странична уличка. Затича се, за да я настигне. Изравни се с нея точно когато звънеше на една двойна врата с излющена зелена боя. Мадам Азер се стъписа, когато той се озова до нея.

— Мосю… Аз… не ви очаквах. Трябва да предам нещо на един приятел.

— Видях ви да минавате покрай кафенето, в което обядвах. Реших да видя дали не мога да ви помогна с товара.

Тя погледна колебливо кошницата.

— Не. Не, благодаря.

Вратата се отвори от млад мъж с кестенява чуплива коса и тревожно изражение. Погледна я припряно и заговорнически.

— Влизайте — каза той, сложи ръка на рамото на мадам Азер и я въведе в двора.

— Той е мой приятел — произнесе тя несигурно, имайки предвид Стивън, който не си тръгваше.

— Влизайте, влизайте — каза мъжът и затвори вратата след тях. Поведе ги през един вътрешен двор, а после по няколко стъпала към малък апартамент. Помоли ги да почакат в тясна всекидневна със затворени кепенци и купища книжа по всички маси и столове. Върна се, дръпна пердето и пусна малко светлина в мизерната стаичка.

Махна с ръка и се извини.

— Петима живеем в това малко жилище в момента. — Подаде ръка на Стивън. — Казвам се Люсиен Льобрун.

Здрависаха се и Люсиен се обърна към мадам Азер.

— Чухте ли новината? Съгласили са се да върнат на работа десетимата мъже, които уволниха миналата седмица. Не отстъпват за заплащането, но все пак е някакво начало.

Мадам Азер усети въпросителния поглед на Стивън, насочен към нея, и каза:

— Сигурно се чудите какво правя тук, мосю. Нося храна на мосю Льобрун от време на време и той я дава на семействата на бояджиите. Някои от тях имат по пет или шест деца, понякога дори повече, и им е трудно.

— Разбирам. И съпругът ви не знае.

— Не знае. Не е редно да общувам с работниците му, но бояджиите са отделна гилдия, както знаете.

— Не се извинявайте! — каза Люсиен. — Даряването на храна е просто акт на християнско милосърдие. А и несправедливостта към моите хора е невероятна. Миналата седмица на събранието на синдиката…

— Не започвайте пак — засмя се мадам Азер.

Люсиен се усмихна.

— Вдигам ръце от вас, мадам.

Стивън почувства остра тревога заради фамилиарността, с която Люсиен се обръщаше към мадам Азер. Не го вълнуваха особено нито целите на стачката, нито деликатното положение на мадам Азер. Искаше само да знае как бе успяла така да се сближи с напористия млад мъж.

— Мисля, че е време да се връщам във фабриката — каза той. — Съпругът ви ще дойде, за да ме запознае с довършителния процес.

— Вие работите с Азер? — Люсиен беше силно учуден.

— Работя за английска компания, която ме изпрати тук за малко.

— Говорите много добър френски за англичанин.

— Научих го в Париж.

— И какво ви каза той за стачката на бояджиите?

Стивън си спомни забележката на Азер за „малкия Люсиен“.

— Не много. Мисля, че ще се разтревожи повече, когато засегне и неговата фабрика.

Люсиен се изсмя необуздано.

— Скоро и това ще стане. Уверявам ви. Мадам, искате ли нещо за пиене.

— Много мило. Може би чаша вода.

Люсиен излезе, но Стивън не си тръгваше, не му се искаше да остави мадам Азер.

— Не бива да си мислите лоши неща за мен, мосю — каза тя.

— Разбира се, че не — отвърна Стивън, доволен, че я интересува какво мисли той за нея.

— Аз съм лоялна към съпруга си.

Стивън не отговори. Чу приближаващите стъпки на Люсиен. Протегна се, хвана ръката на мадам Азер и я целуна по бузата. И веднага си тръгна, преди да я види как пламва, като каза „довиждане“, все едно че целувката му е била просто жест на любезно сбогуване.