Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Birdsong, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Себастиан Фолкс
Заглавие: Птича песен
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Пергамент прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Симолини
Редактор: Силвия Йотова
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-026-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1297
История
- — Добавяне
На следващия ден Стивън получи телеграма от Лондон, че трябва да се върне веднага щом завърши работата си. Той отговори, че ще му трябва още един месец — все още имал доста да учи за практиките в Амиен, а Азер бил обещал да го запознае и с други производители. Освен това му трябвала допълнителна информация за финансите на Азер, преди да докладва за разумността на инвестицията.
Прати отговора си същата вечер, обзет от паника, че ще се наложи да се върне в Англия, преди да се справи с раздиращите го противоречиви страсти. По време на вечерята наблюдаваше под слабата светлина как мадам Азер сервира храна на семейството си и гостите, някакви братовчеди на Азер, и беше обзет от отчаяние, докато се взираше в чертите й, в извивките на косата й и уверените й движения. Не можеше повече да си позволи да се залъгва пасивно.
На другия ден във фабриката разбра, че стачката на бояджиите може да обхване и другите текстилни работници и да предизвика пълно спиране на производството. По обед се проведе събрание на работниците, на което говори Меро. Той им каза, че трябва да подкрепят колегите си от индустрията, като им носят храна и дрехи, но няма да е в тяхна полза да стачкуват.
— Трябва да мислите за собствените си семейства и за собствения си живот — каза им Меро. — Вярвам, че дългосрочното бъдеще на този бранш е в събирането на едно място на всички процеси и в създаването на един орган, който да представлява всички работници. Но за момента нещата са такива, каквито са и трябва да се справим с тях. Не е време за напразни жестове, не и когато сме така заплашени от чуждестранната конкуренция.
Речта на Меро беше предпазлива по типичния за него начин. Той нямаше доверие на горещите глави начело на стачката, също както не вярваше и на собствениците. Преди да обобщи забележките си, край вратата откъм улицата настана раздвижване. Тя се отвори рязко и няколко млади мъже се втурнаха вътре. Носеха знамена и крещяха лозунги. Меро помоли за спокойствие от подиума, докато петима или шестима полицаи — някои с раздърпани униформи, подсказващи, че вече са преминали през схватка — се опитаха да изгонят демонстрантите. Много от работничките край вратата отстъпиха, уплашени от ударите, които започнаха да се разменят.
Люсиен Льобрун, който беше сред първите, влетели вътре, се качи на подиума до колебливия Меро. Изглеждаше привлекателен с честните си сини очи и вълнистата си кестенява коса, които донякъде компенсираха подозрителността, с която мнозина от работниците гледаха на младостта му. Той помоли Меро, позовавайки се кротко на приятелството им, да се обърне към мнозинството и Меро накрая му отстъпи мястото си.
Люсиен описа състрадателно несгодите, които понасяха семействата на стачниците, и условията на труд, които ги бяха принудили да предприемат това крайно действие. Говореше за мизерията и експлоатацията из цяла Пикардия — причина за масовата миграция на хора от долината на Сома към градове като Амиен и Лил, подгонени от фалшивата надежда, че ще намерят работа.
— Умолявам ви да подкрепите стачниците — каза той. — Трябва да сме сплотени в това дело, иначе ще се провалим. Трябва да мислим за децата и съпругите си. Искам от вас поне да подпишете декларацията в подкрепа на своите колеги.
Извади лист хартия, на който вече имаше повече от сто подписа.
— Като става въпрос за съпругите — обади се дълбок глас от средата на помещението, — всички знаем какво се говори за теб, младежо!
Всички изреваха цинично в знак на съгласие. Стивън усети как нервите му се изопват, а пулсът му изпълни гръдния кош.
— Какво каза? — провикна се Люсиен.
— Няма да го повтарям пред служителите на реда, но мисля, че се сещаш какво имам предвид.
Люсиен скочи от подиума и се опита да намери човека, който го предизвикваше. Проби си трескаво път през мнозинството.
— И още нещо — извика същият мъж, — имаме шпионин от Англия, който се храни с нас и идва на събранията ни.
Няколко души одобрително потвърдиха. Мнозинството очевидно не беше забелязало присъствието на Стивън.
Той вече не ги слушаше.
— Какво говорят за Люсиен? — попита мъжът, седнал до него. — Какво имат предвид за съпругите?
— Говорят, че малкият Люсиен и жената на шефа са много добри приятели. — Мъжът гърлено се изсмя.
До този момент работниците на Азер се държаха прилично. Меро им беше прочел дълга лекция за нуждата от търпение и те се бяха вслушали в съветите му. Не за пръв път събранията им бяха прекъсвани от наемници на други фабрики, но успяваха да запазят спокойствие; бяха изтърпели дори тирадата на младежа, който изобщо не беше местен.
Но когато Люсиен изгуби контрол и започна да си проправя грубо път през множеството, споделеното възмущение надделя и те се заеха да го изхвърлят. Всички реагираха спонтанно, сякаш се опитваха да се отърват от чуждо тяло.
Стивън усети, че хората го натискат, някои от тях се бяха поддали на враждебността си към него, но повечето нямаха търпение да избутат Люсиен и останалите бояджии извън фабриката си.
Работникът, който намекна в коментара си за мадам Азер, беше обграден от блъскащи се тела, докато приятелите на Люсиен се втурнаха да го спасяват. Той беше висок, червендалест мъж, чиято работа беше да превозва топове плат с ръчна количка. По безизразното му лице се изписа тревога, когато видя, че схватката изглежда неизбежна. Люсиен крещеше и раздаваше бясно удари в опит да се провре през телата, но работниците на Азер се разбраха без думи и го обградиха като стена.
По периферията на сблъсъка полицаите започнаха да размахват заплашително палки и да се вклиняват в тълпата. Меро се качи на подиума и започна да вика на всички да се успокоят. В този миг размахващият бясно ръцете си Люсиен закачи лицето на една работничка, която се разпищя. Люсиен падна след бърз удар от съпруга на жената. Докато си поемаше дъх, проснат на пода, няколко добре прицелени ботуша утолиха страстите на работниците на Азер. Ритниците не бяха кой знае колко бурни, но когато го сграбчиха за краката и раменете, Люсиен нададе вик. Стивън се опита да изтласка някои от нападателите му, за да му даде време да се изправи и получи удар с отворена длан по носа от един от мъжете, които мразеха да ги прекъсват. Трима или четирима бояджии успяха да се доберат до Люсиен и се включиха в боя, за да го защитят. С премрежен поглед Стивън започна да нанася с все сила удари пред себе си. Беше напълно забравил за първоначалната си цел да възстанови спокойствието и вече мислеше само как да нарани мъжа, който го бе предизвикал. Усети, че отстрани го блъсна високият червендалест работник, чийто коментар предизвика цялата безредица. Отвърна му с кроше в лицето. Мястото не стигаше да се завърти както трябва, но ударът беше достатъчно добре премерен, за да почувства смътно усещане за възмездие. По ръката му имаше кръв.
Обединените усилия на непоколебимите работнички и полицейските палки сложиха край на сбиването. Люсиен беше изведен навън — насинен и останал без дъх — но не и лошо ранен. Полицаите ескортираха бояджиите и арестуваха напосоки двама от най-буйните на вид. Пострадалият от Стивън бършеше кървищата си уста с носна кърпа, но като че ли нямаше представа кой го беше ударил. Меро каза на работниците да се разпръснат.
Стивън излезе от фабриката през страничната врата и се зачуди колко бързо се бяха развили събитията и как се бе озовал на страната на Люсиен Льобрун, макар също като останалите да не искаше никога повече да види лицето му с пламенните очи.
Тръгна към катедралата и след това към града. Почувства се засрамен от начина, по който се беше държал. Преди години беше обещал на настойника си, че никога повече няма да губи контрол над чувствата си и винаги ще брои до десет и ще запазва хладнокръвие. Провали се позорно при това изпитание и споменът за стреснатото изражение на мъжа, оклеветил мадам Азер, когато стиснатият юмрук на Стивън уцели устата му, беше само малка компенсация за провала.
Ударът сигурно се беше оказал по-силен, отколкото си мислеше, докато го нанасяше, защото ръката му доста се поду следобеда. Върна се в дома на Азер и се качи да се измие. Подържа дланта си под течащата студена вода, а после я уви здраво с носна кърпа.
Чувстваше, че присъствието му на булевард „Канж“, а може би и животът му в далечна перспектива наближават криза, която не може да предотврати. Вероятно щеше да е най-добре да постъпи така, както искаше работодателят му. Да приключи с работата си до седмица, да се върне в Лондон със съзнанието, че не е свършил нищо, с което да посрами фирмата си или господин Вон, настойника, който толкова се бе постарал да му помогне. Но най-добре беше първо да му пише.
Взе унило лист хартия от писалището и започна.
Драги господин Вон,
Не за първи път закъснявам да ви пиша, но ще се постарая да наваксам пропуска, като ви разкажа подробно какво се случи.
Спря се. Искаше да намери прилични думи за въртопа от желание и смут, който бушуваше в него.
Мисля, че съм влюбен и ми се струва, че въпросната жена, макар да не си признава, отвръща на чувствата ми. Но как да съм сигурен, след като нищо не ми е казала? Дали това не е младежка суета? В известна степен ми се иска да е така. Но съм толкова убеден, че дори няма нужда да си задавам въпроси. Това убеждение ми носи радост.
Беше отишъл прекалено далеч и, разбира се, не можеше да изпрати това писмо. Написа още един абзац заради себе си, за да види какво би искал да каже.
Движат ме сили, на които не мога да устоя. Вярвам, че те са породени от своя собствена причина и се ръководят от свой собствен морал, макар че може и да не успея да ги проумея, докато съм жив.
Скъса листа на малки парченца и ги хвърли в коша.
Свали носната кърпа от ръката си и успя да скрие дланта зад гърба си, докато говореше с мосю и мадам Азер във всекидневната преди вечеря. Азер беше твърде разтревожен от събитията във фабриката, за да забелязва ръцете на гостите, а когато мадам Азер си позволи да хвърли поглед към Стивън, той беше насочен към лицето му.
— Разбрах, че е имало коментар за присъствието ви във фабриката — каза Азер.
— Да. Не бях сигурен дали изобщо трябваше да ходя на събранието. Може би е добре да стоя надалеч ден-два.
Лизет влезе през вратата към градината.
— Добра идея — отвърна Азер. — Нека се поуспокоят. Не вярвам, че ще има проблеми, но няма да е зле да се снишите, докато нещата се поуталожат. Мога да накарам някой от подчинените си да ви донесе книжата тук. Има много начини да бъдете полезен.
— Виж ти! — възкликна Лизет. — Какво е станало с ръката ви?
— Заклещих я на една машина, докато ми показваха как да работя с нея тази сутрин.
— Цялата е подута и зачервена.
Мадам Азер издаде тих вик, когато Лизет вдигна ранената ръка на Стивън, за да я разгледа. Стори му се, че видя искра на загриженост да припламва по лицето й, преди да си възвърне обичайното безразличие.
— Вечерята е сервирана — каза прислужницата от вратата.
— Благодаря, Маргьорит — отвърна й мадам Азер. — След вечеря би ли намерила превръзка за ръката на мосю Рейсфорд? — Сетне поведе всички към трапезарията.
На следващия ден Азер отиде на работа, а Стивън остана в къщата като болно дете, извинено от училище. Пристигна пратеник от фабриката и донесе някакви книжа, които Стивън заряза във всекидневната. Взе книга и се настани в ъгъла до вратата към градината. Чуваше обичайните утринни звуци в къщата и се чувстваше като човек, който подслушва живота на жените в нея. Маргьорит влезе с бърсалка за прах, която размаха с впечатляваща лекота над порцелановите орнаменти и полираните плотове на масите и вдигна във въздуха прашинки, които се завъртяха в малки спирали под силните сутрешни лъчи, преди да паднат някъде другаде по столовете и лакирания дървен под. Стъпките на Грегоар отекнаха надолу по стълбите и по коридора, докато напредването му не беше спряно от битката с ключалките и веригите на външната врата. Викът „Затвори вратата след себе си!“ остана без отговор и Стивън си представи квадратната градина, павираната пътека и солидната метална ограда откъм булеварда, които сигурно се виждаха през незатворената врата. Чу се тракане, когато Маргьорит понесе табла с чашите и чиниите от закуската към кухнята и мекото тупване на ханша й във вратата. Преди тя да се затвори обратно, долетя по-силно и целенасочено дрънчене на тенджери, които се миеха или поставяха на котлона пълни с бульон, който щеше да ври цял предобед.
Гласът на мадам Азер се чуваше някъде от трапезарията. Тя остана там до единайсет часа, говореше с Лизет или даваше инструкции на най-различни хора, които се допитваха до нея. Сред тях бяха мадам Боне, съпругата на възрастния мъж от фабриката, която идваше всеки ден и отменяше Маргьорит в работата, която на прислужницата й се струваше твърде черна или трудоемка. Мадам Азер й казваше кои стаи да почисти и дали се налагат специални приготовления за гостите. Тежките тътрещи се стъпки на старицата подсказаха, че е поела към задълженията си. Лизет седеше под слънчевите лъчи, които се спускаха в стаята през клонките на повета на прозореца, взираше се в сенките по полираната маса и слушаше мащехата си, докато тя ръководеше домакинството. Обичаше да споделя с нея рутинните сутрешни задачи; така се чувстваше значима и надеждна. Другото предимство беше, че Грегоар беше освободен от тях, а това я спасяваше от невъздържаното му поведение и детинските му забележки, които — дори когато бяха нелепи и банални — понякога разклащаха все още неукрепналата й претенция, че е възрастна.
В спокойно развиващата се утринна пиеса се играеха и поддържащи роли. Имаше и втора прислужница, която за разлика от Маргьорит не живееше в къщата; също и готвачка, чиято спалня беше някъде на втория етаж, едно момче от месарницата, дошло да вземе поръчките, и друго от бакалията, което достави два тежки сандъка на задната врата.
Малко след пладне мадам Азер попита Стивън дали ще обядва с нея и Лизет. Грегоар все още бил на училище, каза тя. Стивън прие и прекара следващия час над книжата, които му бяха донесли от кабинета на Азер.
Мадам Азер се върна малко след един часа и му съобщи, че обядът е готов. В края на масата до прозореца бяха наредени три прибора. Стаята изглеждаше доста по-различна отколкото вечер, когато Стивън я беше виждал — без мрачните сенки и гостите с колосани яки в приглушената светлина. Лизет беше с отворената бяла рокля, която мащехата й беше забранила да носи по време на разходката из водните градини. Тъмнокестенявата й коса беше вързана на тила със синя панделка и краката й бяха голи. Стивън си помисли, че е хубаво момиче, когато вдигна поглед към него изпод гъстите си мигли; но регистрира красотата й съвсем безстрастно, защото умът му беше другаде.
Мадам Азер беше с кремава пола, тъмночервен елек с шарки и бяла блуза с деколте.
— Можете да си свалите сакото, ако искате, мосю — каза тя. — С Лизет не смятаме обяда за официално събитие, нали?
Лизет се засмя.
— Благодаря — отвърна Стивън. Виждаше, че присъствието на Лизет вдъхва на мадам Азер увереност и чувство за сигурност.
Маргьорит донесе чиния с артишок.
— Дали да не пийнем малко вино? — попита мадам Азер. — Обикновено не го правим, нали, Лизет? Но може би днес ще пробваме. Маргьорит, донеси бутилка бяло вино. Но не от онова, което съпругът ми пази.
След артишока пристигна малка чиния с гъби, а след това — риба. Стивън наля вино на мадам Азер и по нейно настояване и на Лизет. Чудеше се как да поддържа разговора и затова попита за запознанството им с мосю и мадам Берар.
Лизет се закикоти, като чу имената им, а мадам Азер й каза да спре, макар самата тя да се усмихваше.
— Боя се, че Лизет е доста нелюбезна с мосю Берар — каза тя.
— Не е честно — протестира Лизет. — Вашите родители винаги ли ви караха да сте любезен с всичките им глупави приятели?
— Не съм имал родители — каза Стивън. — Дори не ги познавам. Отгледан съм от баба си и дядо си, а след това бях в дом, докато оттам не ме взе един мъж, когото никога не бях виждал преди.
Лизет се изчерви и преглътна с мъка; по лицето на мадам Азер за миг се изписа загриженост.
— Извинете, мосю — каза тя. — Лизет не спира да задава въпроси.
— Няма за какво да се извинявате. — Той се усмихна на Лизет. — Наистина няма. Не се срамувам.
Маргьорит донесе говеждо филе върху чиния със сини шарки, която постави пред мадам Азер.
— Да донеса ли червено вино? — попита тя. — Има останало от снощи.
— Добре. — Мадам Азер сложи резен кърваво месо в трите чинии, а Стивън напълни пак чашите. Не спираше да мисли за притискането на крака на мадам Азер в неговия във водните градини. Кожата на голата й ръка беше леко загоряла; мъжката й жилетка и изрязаната блуза я правеха да изглежда дори още по-женствена от обикновено.
— Скоро се връщам в Англия — каза той. — Получих телеграма, че им трябвам в Лондон. — Никой не отвърна. Атмосферата натежа. — Със съжаление ще си тръгна — допълни той.
— Винаги можете да ни идвате на гости — обади се мадам Азер.
— Да, може да се върна отново някой ден.
Маргьорит донесе чиния с картофи. Лизет се протегна и се усмихна.
— О, приспа ми се — каза тя доволно.
— От виното е. — Мадам Азер също се усмихна и настроението отново се разведри. Завършиха обяда с плодове, Маргьорит сервира кафето във всекидневната. Седнаха край масата за карти, където Стивън беше играл първата вечер в къщата.
— Ще се разходя в градината — каза Лизет. — После може да се прибера в стаята си да подремна.
— Добре — отвърна й мадам Азер.
Лизет прекоси стаята с лека стъпка и изчезна.
Атмосферата веднага се промени и стана съвсем необичайна. Мадам Азер не можеше да погледне Стивън в очите. Тя беше свела поглед към масата и си играеше със сребърната лъжичка върху тънката порцеланова чинийка. Стивън усети как гърдите му се свиха. Стана му трудно да диша.
— Още кафе…
— Не.
Отново се възцари тишина.
— Погледнете ме.
Тя отказваше да вдигне глава. Изправи се и каза:
— Ще отида в стаята си да се захвана с шиенето, така че…
— Изабел. — Беше я хванал за ръката.
— Не. Моля ви, не.
Той я придърпа към себе си и я прегърна и с двете си ръце, за да не може да избяга. Очите й бяха затворени и той я целуна по устата, която се отвори под неговата. Усети как езикът й потрепна и дланите й се притиснаха в гърба му, след това се отскубна от здравата му хватка и скъса бялата си блуза. Показа се тънка сатенена презрамка. Тялото на Стивън пламна от желание.
— Трябва. За бога, трябва — каза ядно той.
Мадам Азер плачеше, макар очите й да оставаха затворени.
— Не, не мога, едва… едва ли ще е редно.
— Канеше се да кажеш, че едва ме познаваш.
— Не, само че не би било редно.
— Редно е. Знаеш, че е редно. По-редно не може да бъде. Изабел, разбирам те. Повярвай ми. Разбирам те. Обичам те.
Целуна я отново и устните й отново му отвърнаха. Усети сладостта на слюнката й, след това притисна лицето й към рамото си.
Тя се изтръгна пак от него и изтича от стаята. Стивън отиде до прозореца, хвана се за перваза и се загледа навън. Силата, която бушуваше в него, не можеше да бъде спряна. Онази част от ума му, която беше запазила самообладание, приемаше това; щом нуждата не можеше да бъде отречена, тогава въпросът бе дали щеше да я утоли с нейното съгласие.
Мадам Азер крачеше из стаята си и плачеше. Страстта й към него я задавяше, но и я плашеше. Щеше й се да го приласкае и едновременно с това той да я похити, да я използва както иска. Заливаха я вълни от желание и възбуда, каквито не познаваше. Искаше Стивън да съживи онова, което бе погребала от години, да разруши фалшивата й маска. Беше много млад. Тя се чувстваше несигурна. Искаше да го докосне.
Слезе долу толкова леко, че стъпките й не вдигнаха никакъв шум. Намери го да се бори със себе си, опрян на прозореца.
— Ела в червената стая — каза.
Когато Стивън се обърна, вече беше изчезнала. Червената стая. Той изпадна в паника. Знаеше, че е една от онези, които беше виждал, но никога не можеше да намери повторно — като място, към което се стреми в съня си, но не може да го достигне и то винаги остава някъде зад него. Затича нагоре по стълбите и я видя да изчезва зад един ъгъл. Тя тръгна по главния коридор към тесен проход, после отново се спусна надолу през малка арка. В дъното на коридора имаше заключена врата, която водеше към стаите на прислугата. Точно преди тях, на последната врата вляво, имаше порцеланова дръжка, която проскърца. Настигна я точно когато отваряше вратата към малка стая с метално легло с червена покривка.
— Изабел. — Той също плачеше. Хвана косата й и видя как тя се разлива през пръстите му.
— Бедното ми момче — каза Изабел.
Той я целуна и този път езикът й не избяга от неговия.
— Къде е Лизет? — попита Стивън.
— В градината. Не знам. О, боже, моля те, моля те. — Започваше да трепери. Очите й бяха затворени. Когато ги отвори, едва дишаше. Той започна да разкъсва дрехите й и тя му помагаше припряно и неловко. Жилетката й се закачи в лакътя. Той разтвори блузата й и зарови лицето си в копринения комбинезон между гърдите й. Това, което докосваше и виждаше, го изпълваше с такава радост, че му се струваше, че му трябват години, за да му се наслади, но в същото време трескавото желание го караше да бърза.
Изабел почувства ръцете му върху тялото си, усети устните му по кожата си и си помисли колко ли срамно и непристойно изглежда поведението й в очите му. Но колкото повече осъзнаваше разпада на фалшивата си скромност, толкова повече се възбуждаше. Прокара пръсти през косата му, по широките му рамене, по гладките му гърди под ризата.
— Хайде, моля те, моля те — чу се да казва, макар да беше толкова задъхана, че думите й едва се разбираха. Прокара дръзко ръка отпред по панталоните му, както си представяше, че правят леките жени, и усети твърдостта вътре. Никой не я укори. Никой не беше отвратен. Можеше да прави каквото си поиска. Той затаи дъх и спря да я съблича и тя трябваше да му помогне да свали коприненото й бельо и да открие пред него това, което внезапно разбра, че той отдавна копнееше да види. Тя стисна здраво очи, когато му се разкри, но не изпита никаква вина. Усети как той я бутна по гръб на леглото и изви тяло, сякаш то само, независимо от нейната воля, умоляваше за внимание. Най-накрая почувства докосването му, но се стресна, когато осъзна, че не бе каквото очакваше; беше езикът му, неговият ловък, горещ, пърхащ език по нея и вътре в нея, който отключваше всички заключени врати на плътта й. Шокиращото ново преживяване я накара да започне да стене и да потръпва ритмично. Беше се отдала изцяло на страстта си, усещаше как към гърдите й се надига вълна, която не можеше да контролира и да понесе и която не спираше да нараства. Тя мяташе отчаяно глава наляво и надясно. Чу писъка си на отрицание, все едно идваше от някаква далечна стая, но тогава емоцията се скъса и се разля по цялото й тяло, надолу по корема й, по крайниците и този път тя каза тихо до лицето му „да“.
Когато отвори очи, видя Стивън да стои гол пред нея. Очите й се впиха в щръкналата му плът. Все още не я беше любил; насладата предстоеше. Легна върху нея и започна да целува лицето й, гърдите й, да повдига нагоре зърната й с устните си. След това я преобърна и започна да прокарва ръце по вътрешната страна на бедрата й, над копринените й чорапи, които тя в бързината не беше успяла да свали, в цепнатината, където краката й се събираха. Целуваше я от тила, по изпъкналите розови задни части, надолу по бедрата, където за миг подпря бузата си. След това започна от глезените й, по тънките кости, които беше видял на лодката във водните градини, и нагоре по вътрешната страна на прасците.
Изабел отново задиша тежко.
— Моля те, любов моя, моля те, веднага — каза тя.
Вече не можеше да понесе ласките му. С лявата си ръка сграбчи онази част от него, която искаше да усети в себе си и той шокиран от действието й спря да я милва. Тя отвори краката си още малко, за да му покаже, че е добре дошъл, защото точно там искаше да бъде той в момента. Бедрата й се опряха в чаршафа под нея и тя го поведе към себе си.
Чу го как въздъхна и видя как стисна със зъби смачкания чаршаф. Почти не се движеше в нея, сякаш се боеше какво може да се случи.
Изабел се наслади докрай на проникването, усещането се разля до корените на косата й; изпълни я с желание и радост. Най-накрая съм себе си, помисли си тя; родена съм за това. През ума й се стрелнаха фрагменти от детинските й копнежи, от дневни пориви, потиснати от досадната рутина на родния й дом; най-после усети връзката между силното си желание и собствената си същност — онази на малката Фурмонтие.
Чу го как извика и усети раздвижване в себе си, за миг той сякаш стана още по-голям и двамата почти се споиха. Шокът от интимността на това, което беше направил, като остави част от себе си в нея, я хвърли в нова конвулсия, също като първата, но по-кратка и по-силна и тя за миг изгуби контакт със света.
Когато се съвзе достатъчно, за да отвори очи, видя, че Стивън вече не е върху нея, а лежи по корем на леглото с неудобно извърната настрани глава, сякаш беше мъртъв. Никой от тях не каза нищо. И двамата лежаха неподвижно. Отвън се чуваше птича песен.
Внимателно, почти свенливо Изабел прокара пръсти по щръкналия му гръбнак, след това по тесните му хълбоци, по бедрата, обрасли с меки черни косми. Взе ударената му ръка и целуна насинените и подути кокалчета.
Той се преобърна и я погледна. Косата й беше разрошена, различните й оттенъци се спускаха по голите й рамене и закръглените твърди гърди, които се повдигаха и спускаха от все още учестеното й дишане. Лицето и шията й бяха порозовели от притока на кръв по млечнобялата й млада кожа с кафяви и златисти лунички. Той се взря за миг в очите й, след това облегна глава на рамото й, а тя започна да го гали по лицето и косата.
Дълго лежаха озадачени и несигурни, без да продумат. После Изабел се замисли над случилото се. Тя се беше предала, но не пасивно. Беше искала да му даде този подарък; всъщност искаше да отиде по-далеч. Тази мисъл за миг я изплаши. Според нея бяха в началото на някакво пропадане, чийто край не можеше да си представи.
— Какво направихме? — попита тя.
Стивън седна на леглото и я хвана за ръцете.
— Постъпихме правилно. — Взря се настойчиво в нея. — Скъпа моя Изабел, трябва да разбереш това.
Тя кимна, без да каже нищо. Той беше момче, много мило момче, а сега тя щеше да го има завинаги.
— Стивън — каза тя.
За първи път произнасяше името му. Прозвуча му красиво с чуждия й акцент.
— Изабел. — Той й се усмихна отново и лицето й грейна в отговор. Притисна го към себе си, широко усмихната, макар че в ъгълчетата на очите й бяха започнали да се събират сълзи. Толкова си красива — каза Стивън. — Няма да знам с какви очи да те гледам в къщата. Ще се издам. Когато те видя на вечеря, ще си мисля за това, което направихме и ще си те представям както си в момента. — Той погали раменете й и постави опакото на дланта си върху бузата й.
— Няма — отвърна Изабел. — И аз няма да го правя. Ще си силен, защото ме обичаш.
Стори й се, че в открития поглед на Стивън няма страх. Когато ръцете му погалиха гърдите й, тя започна да губи концентрация. Бяха говорили само минута, но това, което си казаха и това, което думите им значеха, я накараха да се почувства неспособна да мисли. В тялото й се надигна много по-силно усещане, докато ръцете му се плъзгаха по меките й и добре пазени интимни части. Дишането й отново стана неравно; основите отново се срутиха и тя почувства как пропада напълно съзнателно надолу, без да вижда накъде.