Себастиан Фолкс
Птича песен (47)

Стивън остави писалката и тетрадката си. Беше нощ. Хълмовете над селото бяха облени от лунна светлина. Той запали още една цигара и разлисти някакво списание. До стола имаше цяла купчина, които вече беше прегледал. Очите му обхождаха всяка страница, но почти не регистрираха думи.

Излезе в двора зад малката къща. Пред краката му се пръснаха кокошки.

Пристъпи на улицата и тръгна по нея. Беше само частично завършена. Усещаше локвите и поклащащите се камъни под краката си. Стигна до главния път и се огледа. Оръдията гърмяха тихо в далечината; трополяха като влак, минаващ по железопътен насип.

Спря се и вдиша дълбоко. Отнякъде се чу призивът на бухал. Стивън се заразхожда бавно напред-назад по улицата. Бухалът му напомни за детството; момчетата издаваха подобен звук с ръцете си. А детството му се струваше толкова отдавна, все едно някой друг го беше изживял вместо него.

Прибра се в квартирата и намери Маунтфорд седнал на масата да играе карти с лейтенант на име Тайлкоут. Отказа поканата им да се присъедини към тях, но седна замаян и започна да наблюдава как местят омазнените картончета по дървения плот.

На сутринта отиде при полковник Грей в щаба на батальона, на три километра от квартирата му.

Грей скочи на крака, когато Стивън влезе в стаята.

— Рейсфорд! Колко се радвам да те видя отново. Много мило, че вие, хората от щаба, идвате да ни посетите.

Грей се беше променил външно. Килнал глава настрани, приличаше на умоляващ териер. Мустаците и косата му бяха побелели, но движенията му все още бяха енергични и уверени.

Издърпа един стол и го посочи на Стивън, който седна.

— Можеш да пушиш — каза. — А сега да те питам, забавляваш ли се е картите и списъците?

Стивън пое дълбоко дъх.

— Ние… просто съществуваме.

— Съществуваме? Мили боже, това не са думи, които съм свикнал да чувам от стар фронтовак като тебе.

— Сигурно. Ако помните, сър, помолих да бъда преместен.

— Много добре си спомням. По мое мнение ти беше уморен от битките. Имай предвид, че мнозина не са имали възможност да достигнат този етап. Някой куршум се е погрижил за това.

— Да, извадих късмет. — Стивън се закашля, когато димът от цигарата влезе в дробовете му.

Грей погледна през прозореца и качи краката си на бюрото.

— Доста добре се справихме. Дадохме много жертви при Сома, но кой не даде? Иначе не е зле. И двата батальона пак са в пълен състав.

— Да, знам — отвърна Стивън и се усмихна. — Знам доста за армейските сили в този регион. Повече, отколкото когато се сражавах.

Грей кимна бързо и почука с писалката по зъбите си.

— Кажи ми — започна той, — когато войната свърши и вдигнат паметник на полка, какво искаш да пише на него?

— Не знам. Предполагам, че паметникът ще е на дивизията. И че би трябвало да се изброят битките, в които е участвал полкът.

— Да — каза Грей. — Списък, вдъхващ гордост, нали?

Стивън не отговори. Не изпитваше гордост от трудно произносимите имена.

— Имам добри новини за теб — каза Грей. — Назначението ти в щаба приключи. Връщаш се. — Замълча за малко. — Мислех, че това искаш.

— Аз… да, предполагам, че е така.

— Не изглеждаш много доволен.

— Не мога да съм доволен от нищо, свързано с тази война. Но не съм и недоволен. Безразличен съм.

— Чуй ме сега. Много скоро ще атакуваме. Ще се движим бързо по дълъг фронт навътре в Германия. Някои от частите вече настъпват, както знаеш. Ако искаш да командваш старата си рота — може. Сегашният командир ще ти стане заместник.

Стивън въздъхна, но не каза нищо. Искаше му се да е доволен или развълнуван.

Грей се изправи и заобиколи бюрото.

— Помисли си за надписа на онзи паметник, Рейсфорд. Помисли си за онези миризливи градове и гадни селца, чиито имена ще се покрият с фалшива слава благодарение на някакви дебелогъзи историци, които не са се мръднали от Лондон. Ние бяхме там. Бяхме наказани Бог знае за какво и наши хора умираха във всяко едно от тези отвратителни места. Мразя имената им. Мразя мисълта за тях, начина, по който звучат. Но чуй ме… — Приближи лицето си до това на Стивън. — Четири думи ще бъдат изсечени под тях най-долу. Четири думи, в които хората един ден ще се взират. Когато четат останалите, ще им се доповръща. И ще навеждат глави, съвсем малко. „Последна атака и преследване“. Не ми казвай, че не искаш да сложат името ти до тези думи.

Стивън се засмя.

— Наистина не ми пука какво…

— Хайде — изръмжа Грей към него като куче. — Все някоя от тези думи ти харесва как звучи.

— Предполагам, че „последна“.

Грей го разтресе за раменете.

— Браво. Ще съобщя на хората ти, че пътуваш към тях.