Себастиан Фолкс
Птича песен (31)

Тунелите бяха прокопани в синята кал дълбоко под земята. В най-отдалечените от тях мъжете разширяваха камери, в които можеха да почиват и спят, без да се връщат на повърхността. Вътре най-неприятното беше вонята от скупчените им немити тела, но пък беше топло и безопасно. Всяка минута беше приемлива, стига да не я прекарваха под непрестанно изливащото се небе, а нощта беше по-поносима далеч от пронизващите ветрове, които втвърдяваха подгизналите куртки и панталони и ги превръщаха в ледени кори. Зловонието се изтърпяваше трудно, но над земята не беше по-добре — вместо да прикрива, хлорната вар сякаш подсилваше дъха на изгнилата плът, полевите нужници бяха зарити или изоставени и за да потиснат смрадта на фекалиите, войниците предпочитаха да вдишват токсичния пушек от мангалите.

Основните галерии, които се изграждаха от две години, постепенно се разширяваха и се насочваха към хребета, но ротата на Уиър работеше в плитък тунел, от който се чуваха действията на германските сапьори. Една сутрин до тях долетяха звуци от работещи над тях немци. Май че наблизо имаше подземна стълба, от която изскачаха хора. Ботушите им тропаха по тунела отгоре. Уиър нареди да опразнят техния тунел, но двама или трима трябваше да останат, за да слушат какво се случва и да се уверят, че немците няма да стигнат под главния окоп. Нямаше доброволци, затова се наложи да направи график за дежурства. Взеха свещи със себе си, за да могат да четат, докато се ослушват. Немците взривиха тунела им с огромен камуфлет^[1]. Двамата мъже на пост бяха погребани под хиляди тонове фламандска пръст.

Уиър беше в окопа, когато избухна експлозията, пиеше чай със Стивън и му говореше за трудностите си. Пребледня, когато земята под него се разтресе. Горещата течност се разля, без да забележи, по треперещите му ръце.

— Знаех си — каза той. — Знаех си, че ще ни взривят. Трябва да сляза долу. Моя беше идеята да ги оставя там. О, боже, знаех си, че така ще стане.

Погледна трескаво Стивън, търсейки съчувствие у него, след това се втурна към тунела.

— Чакай малко — каза Стивън. — Може да си изгубил трима души там долу, но ако врагът има тунел под този окоп, аз ще изгубя половината си рота. Най-добре разбери съвсем точно накъде води техният тунел.

— Ела да видиш сам, щом си толкова загрижен. Първо трябва да мисля за собствените си хора — отвърна Уиър.

— Вземи един от твоите и му нареди да се върне и да ми докладва.

Уиър беше толкова гневен, че беше спрял да трепери.

— Не ми казвай какво да правя. Щом си толкова притеснен за войниците си, тогава…

— Разбира се, че съм притеснен за тях. Ако се съмняват, че под тях е заложен взрив, няма да останат и двайсет и четири часа в окопа. Ще има бунт.

— Е, тогава слез долу и виж сам.

— Не е моя работа да пълзя под земята.

Стивън следваше Уиър през окопа към мястото, където пазеха миньорското оборудване. Уиър взе едно канарче в малка дървена клетка и се обърна с лице към Стивън.

— Страх ли те е? — попита той.

Стивън се поколеба, докато се взираше в клетката.

— Разбира се, че не, просто…

— Ами тогава тръгвай с мен.

Стивън рядко се оставяше Уиър да го надприказва, но сега нямаше голям избор.

— Ще ни отнеме само час — обясни Уиър, защото видя, че Стивън се колебае. Настъпи мълчание. — Последния път беше ранен долу, нали? И предполагам, че сега се боиш да слезеш.

— Не — каза Стивън. — Не се боя да вляза под земята.

Уиър му подаде миньорска каска с лампа и кирка.

— Много е тясно там и ще трябва да разчистим част от срутената пръст, като стигнем до мястото на взрива.

Стивън кимна мълчаливо. Нареди на най-близкия до него човек да каже на Елис къде отива, след това последва Уиър към входа на тунела.

Върху дървената конструкция, построена само на педя от предната стена на окопа, беше опънато парче брезент. Изкопаната пръст беше изнесена с чували и изхвърлена много назад, за да не могат вражеските самолети да се ориентират къде се копае. Входът не беше по-голям от заешка дупка.

Уиър се извърна към Стивън, на лицето му беше изписана тревога.

— Следвай ме колкото можеш по-бързо.

Под бруствера на окопа имаше вертикална шахта, която водеше към мрака във вътрешността на земята. Хоризонталните дървени стъпала бяха през няколко педи разстояние. Уиър се спусна надолу с тренирана сръчност, захапал дръжката на клетката с канарчето, но Стивън трябваше да търси опипом всяко стъпало. Накрая стигна до дървената платформа, където го чакаше Уиър.

— По-бързо, за бога. Няма страшно. Просто един плитък тунел.

Дишайки тежко, Стивън каза:

— Не трябваше ли да пратиш санитарите?

— Да, те са готови, но няма да дойдат, докато техният офицер не им нареди.

Уиър продължи напред, приклекнал в мрака, стиснал клетката с канарчето в лявата си ръка. Стивън го следваше на няколко крачки. Птичката чуруликаше, макар че не беше ясно дали от страх, или от радост. Стивън потръпна от песента й. Замисли се за земята над главите им — надупчена от снаряди, с кратери, наполовина пълни с вода, в които плъховете си играеха и пируваха с неизнесените трупове; отдолу десетина метра неподатлива глинеста почва, през която влагата отгоре все пак можеше да проникне.

Уиър вече беше на четири крака, тъй като тунелът се сви до метър височина. Страничните му стени ги притискаха и на Стивън му беше трудно да вижда лъча от каската на Уиър пред себе си. Неговата собствена лампа осветяваше само подкованите подметки на Уиър и част от дрехите на бавно напредващите му задни части.

Докато пълзяха, Стивън усети как глината лепне под дланите му. Искаше да разпери ръце настрани и да избута страничните стени на тунела, за да си освободи място за въздух. Но докато тялото на Уиър го делеше от клетката с канарчето, страхът му от смазващата тежест на пръстта беше поносим. Всичко можеше да изтърпи, стига да не му се налагаше да се приближава прекалено до птицата.

Уиър дишаше шумно и накъсано, изтласквайки тялото си с едната ръка и влачейки клетката с другата. Стивън усети как едно остро парче скала раздра кожата на лявата му ръка. Нищо не можеше да направи. Пръстта над тях беше заразена със спори на газова гангрена, разнасяни от изобилния конски тор, използван от фермерите; надяваше се инфекцията да не е проникнала толкова надълбоко под повърхността. Продължи напред, като се опитваше да пренесе тежестта си върху външната страна на ръката си. Тунелът вече беше толкова тесен, че трябваше да се опитат да го разширят с кирките. Но нямаше достатъчно място, за да замахнат и затова се придвижваха много бавно.

Внезапно Уиър спря и Стивън го чу да ругае.

— Това е — каза той. — Това е краят. Трябваше да има още десет метра. Взривили са всичко. И двамата са мъртви.

Стивън се доближи и видя стената от пръст пред тях. Изведнъж го обзе паника. Ами ако тунелът зад тях също се срутеше… Краката му инстинктивно се задвижиха и той се опита да се обърне назад. Силната експлозия със сигурност беше разхлабила подпорните греди.

Уиър извади от раницата си дървен диск, който притисна към стената на тунела. След това извади и стетоскоп, закрепи го на специално място върху диска и се заслуша. Вдигна пръст към устните си. Стивън нямаше намерение да му пречи. И той самият се вслушваше внимателно. Беше странно тихо. Имаше нещо обезпокояващо в тази тишина: не се чуваха оръдията.

Уиър свали слушалките на стетоскопа от ушите си.

— Нищо — каза той.

— Това върши ли работа?

— Да, добро е. Някакъв учен от Париж го е изобретил. Но, разбира се, никога не може да си напълно сигурен.

— Кои бяха вътре?

— Единият беше Шоу. Другият мисля, че се казваше Стенли. Беше нов.

— И как ще ги извадим?

— Няма да ги вадим. Ако се опитаме да копаем, ще срутим покрива. Ще изпратим долу няколко души да го подсилят и ако успеят да стигнат до тях — добре. Но искам да затворя този тунел веднага.

— А ако не успеят да се доберат до тях?

— Ще се помолим за душите им. Накрая всички ни погребват.

— Не искаш ли да кажеш една молитва още сега?

Лицето на Уиър беше толкова близо, че Стивън помирисваше алкохола в дъха му.

— Не знам никакви молитви — отвърна той. — А ти?

— Бих могъл да измисля. — Канарчето издаде тих звук. Стивън чак го болеше от страх. Думите сами дойдоха на устните му. — В твоите ръце, Боже, предаваме душите на тези двама мъже. Да почиват в мир. И нека смъртта им не е напразна. В името на Исус Христос, амин.

— Да вървим — каза Уиър. — По-добре да ме оставиш аз да водя. Ще се опитам да се размина с теб. Дръпни се малко назад, точно така, и се притисни в стената.

Стивън се залепи за стената, за да пропусне Уиър да мине покрай него. Докато тялото на Уиър се притискаше в неговото, кирката му се заби в глината отгоре. Върху него падна буца пръст. После се откърти едно доста по-тежко парче почва и се стовари върху дясната му ръка. Той извика. Стивън инстинктивно се опита да се отдръпне назад, където тунелът беше по-широк, в случай че всичко се срутеше. Уиър ругаеше и стенеше.

— Ръката ми е счупена. Извади, извади ме. Бързо иначе цялото това нещо ще падне върху нас.

Стивън се върна при него и започна да разчиства внимателно падналата върху тялото му пръст. Избута я към края на блокирания тунел. Уиър стенеше от болка.

— Махни я, махни я. Трябва да изчезваме.

Стивън каза през зъби:

— Правя каквото мога. Трябва да внимавам. — Лежеше върху Уиър, главата му беше върху краката му и се опитваше да разчисти пръстта от ръката му. След това пропълзя назад по тялото му и притисна лицето му към земята с тежестта си. Накрая двамата застанаха лице в лице. Краката на Уиър бяха притиснати в стената, а стъпалата на Стивън сочеха към изхода. Уиър изплю пръстта от устата си.

— Ще успееш ли? — попита Стивън.

— Ръката ми е счупена. Сигурно и някое ребро. Ще трябва да пълзя с една ръка. Ти вземи птицата.

Стивън се пресегна към клетката. Паянтовата й дървена конструкция беше счупена и тя беше празна.

— Птицата я няма — каза той. — Да вървим.

— По дяволите! — изруга Уиър. — Не мога да я оставя. Ще трябва да я намерим и да я приберем. Ако фрицовете я намерят, ще разберат, че…

— За бога, те знаят, че тук има тунел. Затова са го взривили.

Уиър процеди през болката:

— При никакви обстоятелства не бива да се оставя птица на свобода. Никога. Така е по устав. Иначе ще ме изправят пред военен съд. Намери птицата.

Стивън изпълзя обратно върху проснатото тяло на Уиър. Почувства, че всеки миг ще се разплаче, докато претърсваше почвата под бледата светлина от каската си. Вляво от дупката, появила се след свличането на пръстта, видя да блещука нещо жълто и внимателно се пресегна към него.

Усети как сърцето му се удря лудо в пода на тунела; дрехите му бяха подгизнали от потта, която се стичаше и в очите му. Ръката му беше стабилна, пръстите й се отвориха и се пресегнаха в мрака към птицата. „Моля те, Боже, промълви той, моля те, моля те…“ Когато ръката му беше на не повече от десет сантиметра от канарчето, той посегна рязко към него. Птицата хвръкна и крилата й докоснаха дланта му. Стивън изкрещя. Тялото му конвулсивно потрепери и краката му изритаха Уиър в бедрата.

— За бога! Какво става? Ще събориш целия тунел.

Стивън лежеше по корем и дишаше тежко със затворени очи.

— Стой неподвижен — каза му Уиър. — За бога, не мърдай. Сега е близо до мен.

Стивън лежеше и мълчеше. Уиър също не се движеше. Стивън го чу да подсвирва тихо. Опитваше се да успокои стреснатата птица или да я примами върху ръката си. Стивън все още беше обърнат в погрешната посока. Тялото на Уиър блокираше изхода му обратно към светлината.

Усети как Уиър направи рязко движение.

— Хванах я — каза той. — В ръката ми е.

— Добре. Да вървим. Ти тръгвай напред, аз ще те следвам.

— Имам само една ръка. Не мога да нося и птицата.

— Ами тогава я убий. Това е просто едно канарче. Хайде. Искам да се обърна. Започвам да се схващам. Искам да изляза.

Настъпи тишина. Уиър не помръдваше. Накрая каза.

— Не мога да я убия. Не мога да го направя.

Стивън усети странна тежест в стомаха си.

— Трябва да я убиеш — каза той. Гласът му прозвуча тихо през пресъхналата уста.

Пак настъпи мълчание, което Уиър наруши.

— Не мога да го направя, Рейсфорд. Не мога. Това е една мъничка птичка. Не е сторила зло никому.

Стивън се опитваше да се овладее.

— За бога, убий я — каза. — Просто я стисни в ръката си. Отхапи й главата. Направи нещо.

— Ти го направи.

— Не! Прекалено рисковано е да ми я подаваш. Може пак да избяга.

Уиър се претърколи по гръб и протегна левия си юмрук към Стивън. Главата на птицата се подаваше между палеца и показалеца му.

— Ето ти я — каза той. — Аз ще я държа, докато ти си извадиш ножа и й прережеш гърлото.

Стивън усети впития поглед на Уиър. Бръкна в джоба си и намери ножа. Отвори острието и се пресегна през коленете на Уиър, който се беше протегнал към него и успя да срещне погледа му, когато надигна глава над краката му. Двамата мъже се гледаха над мъничката жълта главичка между тях. Стивън си спомни за стотиците мъже, които бе видял да крачат под огъня на оръжията; спомни си как целият свят крещеше в мрака край Тиепвал. Уиър не сваляше очи от него. Стивън прибра ножа в джоба си. И се помъчи да преглътне напиращите сълзи. Уиър можеше да изпусне птицата. Тя можеше да го докосне.

— Ще я взема — каза той.

— И двете ръце ще ти трябват, за да копаеш и пълзиш — отвърна му Уиър.

— Знам.

Стивън направи от носната си кърпа вързоп за птицата. Завърза трите ъгъла и остави един отворен.

— Добре. Сложи я вътре и ще я вържа.

Стисна зъби и протегна и двете си ръце към Уиър, който пусна птицата в носната кърпа. Стивън подскочи, когато усети пърхането на крилата й върху дланите си. Успя с треперещи пръсти да завърже и четвъртия ъгъл на кърпата за другите три. Пъхна възела между зъбите си и изпълзя обратно през тялото на Уиър.

Започнаха бавно да се измъкват. Стивън избутваше падналата пръст и разширяваше тунела доколкото беше възможно. Уиър се придвижваше с помощта на лявата си ръка.

В клаустрофобичната тъмнина Стивън усещаше пухкавата тежест точно под лицето си. Понякога птичката пърхаше с криле и се бореше, понякога застиваше от страх. Той си представяше костите на разпереното крило, резките движения на главата и черните безмилостни очи. Опитваше се да мисли за нещо друго, но нищо не успяваше да се задържи в ума му. Сякаш мозъкът му се беше заключил и в него беше останала само една картина: вкаменен скелет на птица, птеродактил, отпечатан в скалата, дълга хищна човка с праисторическа извивка, разперени криле с тънки чупливи кости, но с огромен размах, с жилави пера, стърчащи от плътта на птицата, които се разперват и удрят в лицето му, докато побеснялото същество, обзето от буреносна враждебност, забива острия си клюн в очите му.

Малкото канарче, увиснало от устата му, правеше немощни движения, жълтите му пера се подаваха през пролуките на носната кърпа и леко докосваха лицето му. Той затвори очи и продължи да пълзи напред. Копнееше за калта и смрадта горе, за грохота на шрапнелите.

Зад него Уиър правеше каквото може, за да не изостава. Помоли Стивън да спрат, за да пъхне ръката си в разкопчаната си риза. Извика от болка, когато двете части на счупената кост се притиснаха една в друга.

Стигнаха до стълбата и успяха да се изправят. Стивън взе кърпата от устата си и я подаде на Уиър.

— Ще се кача и ще пратя двама мъже долу да ти помогнат. Ти дръж това.

Уиър кимна. Стивън забеляза, че е много блед, но му хвърли онази широка усмивка с празен поглед, която най-много плашеше Елис.

— Ти си храбрец, Рейсфорд — каза.

Стивън вдигна вежди.

— Чакай тук.

Изкачи се по стъпалата с нарастващо удоволствие. Когато излезе в калта, под жълтата светлина и дъжда, разпери ръце и вдиша дълбоко хлорните изпарения, сякаш поемаше изисканите аромати на Рю де Риволи.

Елис го чакаше изнервен край входа на тунела.

— А, Елис, намери двама каналджии и ги прати долу. Майор Уиър си счупи ръката.

— Къде бяхте, сър?

— Помагах на сапьорите, нали разбираш. Трябва да показваме отношение. Ако ги помолиш любезно, дори могат да ти изкопаят землянка.

— Тревожех се, сър. Не можахте ли да пратите някой друг?

— Млъквай, Елис. Просто нека двама мъже слязат долу. Отивам да се поразходя. Приятен ден, нали?

Чу как някъде напред сержант Прайс издаде заповед на дежурната група да започне укрепване на окопа. Стивън се усмихна. Когато полята на Европа повече нямаше да са необходими на хората и огньовете на сътворението отново щяха да ги погълнат, Прайс щеше да продължи да прави списъци.