Себастиан Фолкс
Птича песен (10)

Минаха два месеца, най-свирепите зимни ветрове се укротиха и се възцари леден покой, който направи тротоарите опасни и спря водата във фонтана. Изабел си стоеше вкъщи през по-голямата част от деня, докато Стивън беше на работа. Убиваше време, като пренареждаше интериора по свой вкус и готвеше супи и яхнии, които сервираше за вечеря. Удобният живот в Амиен с любезните доставчици от галантерията и бакалията не й липсваше. Изобщо не я беше грижа, че по цял ден се занимаваше с къщна работа, която дори Маргьорит предпочиташе да остави за мадам Боне. Братовчедка й, чийто съпруг беше съдържател на аптека, често я посещаваше и затова не се чувстваше самотна.

В края на декември обаче тя не прокърви. Погледна малкото черно тефтерче, в което си отбелязваше дните, и видя, че вече е време. И до края на януари това не се случи. На Изабел това й се струваше в реда на нещата. Трудно й беше да мисли за кръвта като за знак за нов живот, за надежда, както Жан й беше казала, когато за първи път я видя да хлипа уплашено; а сега, когато беше спряла, й се струваше, че е излекувана. Беше спряла да се топи в кръвоизливи; цялата й сила се беше съсредоточила навътре в безмълвно съзидание. Не каза нищо на Стивън.

Една събота по обяд тя отиде да го посрещне след работа и двамата тръгнаха на разходка. Спряха за малко в едно кафене, за да може той да се подкрепи, след това минаха покрай общината и поеха по тясна търговска уличка към покрайнините на града. Дъхът им оставяше изтъняващи следи след тях, докато катереха лекия наклон, който извеждаше извън града. Стигнаха до някакъв площад — последния знак на цивилизацията, преди улицата да се превърне в път и да изчезне в сиво-моравото поле.

На Изабел й се зави свят и поседна на една пейка. По челото й беше избила лека влага, която започваше да се заледява под зимния вятър.

— Ще ти намеря амонячни соли — каза Стивън и тръгна към аптеката.

Изабел седеше притихнала, чудеше се дали да разкопчае палтото си и да пусне под него хладния въздух, или да се увие по-добре, за да се предпази от студа.

Смяташе да каже на Стивън за бебето, което беше сигурна, че очаква, но нещо я караше да отлага. Искаше й се да му го подари веднага, без да минава през мъчителна бременност. Не желаеше да се грижат за нея или да й показват специално отношение. Смяташе, че малките промени в тялото й са само нейна работа, дори не и на мъжа, който бе причината за тях.

Вече обичаше това дете. Представяше си, че ще е момче, виждаше усмихнатото му открито лице. Не виждаше сбръчкано бебе, а младеж с безупречни маниери, по-едър от нея, който щеше да я прегърне покровителствено през рамото, преди да се върне към някаква не много тежка работа на полето. В съзнанието й той нито за миг не беше хлапе, нито солиден успял мъж, каквато беше амбицията й за него, а винаги щастлив младеж на неопределена възраст.

Мислеше си за всички майки по селата покрай тесния път, водещ към града. Имаше милиони млади мъже, силни и усмихнати също като нейното момче, които работеха в полята. Не се познаваха, не се бяха срещали, не беше им минавало през ума, че са близки по някакъв начин помежду си, не се бяха замисляли за връзката си със страната, в която живееха, защото това се случваше само във време на война.

Изабел изпита съжаление към родителите си и техния дълъг живот. Очакваното дете вече беше започнало да укротява най-силните й копнежи. Нуждата, която то бе задоволило у нея, беше толкова дълбока, че преди дори не си беше давала сметка за нея; сякаш беше осъзнала колко е била гладна, чак след като се бе наяла. И сякаш балансът на нуждите й и тяхната сила се бяха променили. Чувстваше се по-близка до момичето, което беше, докато живееше с родителите си. Един прекъснат кръг се беше затворил. И макар мисълта да беше успокояваща, тя влечеше след себе си и някои съмнения за онова, което беше сторила; искаше й се да се види със семейството си или поне със сестра си Жан. Най-много с нея искаше да поговори. Смяташе, че тя първа трябва да научи за детето.

Започна да чувства неудобство заради стореното от нея и Стивън в дома на Азер. Стивън изглеждаше толкова сигурен във всичко, а тя беше така обладана от желание, че му се беше доверила. Беше последвала инстинктите си, а когато изпитваше съмнения, намираше подкрепа в неговата увереност и в нежността му. Но когато страхът и вълнението от престъпването на забраните изчезнаха, желанието й отслабна.

В южняшката зима прекалено дръзката им любовна афера изглеждаше като от друг сезон. Изабел беше влязла в една църква в Сен Реми, за да се изповяда на местния свещеник, но откри, че не може да се застави да опише в подробности случилото се между тях. Свещеникът я прекъсна почти веднага след като си призна прелюбодейството. Разкаянието сякаш нямаше никаква връзка с греха; то като че ли формално бе извадено от някакъв регистър, в който бяха степенувани подобни банални прегрешения. Изабел не почувства удовлетворение и макар да не съжаляваше за станалото, започна да изпитва вина.

Стивън се върна с шишенце амоняк и седна до нея на пейката.

— Чудя се какво ти е — каза той. — Може би не се храниш достатъчно вкъщи. От това може да ти се завие свят. Донесох ти и сладкиш.

— Не, не мисля, че е от това. Не е нищо сериозно. — Сложи длан върху неговата. — Не се тревожи за мен.

Тя му се усмихваше толкова сладко и сърдечно, сякаш той се нуждаеше от грижи и закрила. Разчупи сладкиша на две и му предложи половината. Порой от жълти трохи се посипа помежду тях върху дървената пейка.

Чу се пърхане на криле. Едър гълъб, привлечен от трохите, се спусна от сградата зад тях и кацна нахално между двамата.

— Мили боже! — Стивън скочи ужасен от мястото си.

Изабел изглеждаше развеселена от безстрашието на гълъба, но въпреки това погледна тревожно нагоре.

— Какво има?

— Птицата, птицата. За бога, разкарай я.

— Това е просто гълъб…

— Разкарай го, моля те.

Изабел изпляска с ръце и едрата птица се вдигна обратно във въздуха, прелетя над площада и кацна в клоните на едно дърво, откъдето продължаваше да следи трохите.

— Какво ти става, скъпи? Целият трепериш.

— Знам, знам. Съжалявам. Ще се оправя.

— Беше просто обикновен едър гълъб, нищо нямаше да ти направи.

— Знам. Не че се боя да не ме нападне. Просто някакъв особен страх.

— Ела, седни. Хайде. Седни до мен и дай да те прегърна. Точно така. Горкото ми момче. По-добре ли си? Да те погаля ли по косата?

— Не, всичко е наред. Извинявай, че вдигнах толкова шум.

— Ама как се развика!

— Знам.

Стивън постепенно се успокои.

— Винаги съм мразел птиците. Нали ти разказвах за онова момче, което ударих и заради което ме върнаха обратно в приюта? То ме дразнеше заради едни врани, които управителят на ловното стопанство беше приковал към оградата. Приближих се и погалих едната, за да покажа, че не ме е страх. А под крилете й и в изцъклените й очи имаше червеи. — Той потръпна.

— Значи птиците те връщат на онова място? — попита тя.

— Отчасти — да. Но винаги съм ги мразел, още преди тази случка. Има нещо жестоко и праисторическо в тях.

Тя стана и взе ръката му. Взря се за миг в тъмнокафявите му очи, в симетричната красота на бледото му лице. Кимна едва доловимо и се усмихна.

— Значи все пак има нещо, от което се страхуваш — каза тя.

Седмица по-късно, докато режеше зеленчуци на масата, Изабел усети болка точно под кръста. Сякаш я пронизаха с шиш за плетене с големи топчета, нанизани на него. Притисна с разтворени длани мястото на болката и се отпусна тежко на стола край масата. Ако не мърдаше и се съсредоточеше, щеше да запази бебето; нямаше да му позволи да й избяга. Добре поддържаните й пръсти нежно се сплетоха върху областта, в която си представяше, че се намира едва забележимото създание. Пулсът й премина през плата на роклята и меката кожа под нея към кухината, пазеща новия живот. Заповяда му да остане там, опитваше се да го подкрепи с грижливите си длани, но усети нови остри бодежи в утробата си. Отиде в спалнята, легна и чак тогава откри кръвотечението, което не можеше да спре.

Следобед си облече палтото и намери лекаря, който й беше препоръчала братовчедка й. Той беше плешив мъж с дълбок глас и гънки тлъстина по врата, които почти покриваха колосаната му бяла яка. Не се впечатли от тревогата й, докато я преглеждаше, и говореше с кратки и ведри изречения. Изпрати я с махване на ръка към манипулационната, където щяла да намери съд с вода. Обясни й, че резултатите от изследванията ще са готови до седмица и да му се обади тогава. Мушна един сгънат лист хартия в дланта й и й каза да плати на регистраторката на излизане.

По обратния път към вкъщи Изабел се отби в църквата и седна на една пейка в дъното. Вече нямаше желание да се изповядва, но поне пред себе си искаше да признае чувството си за вина, че се е отдала на физическото удоволствие. В ледения храм в ума й нахлуха неприлични сцени от следобедите на бул. „Канж“. Представи си набъбналата плът на Стивън пред лицето и устата й; усети я да влиза във всяко нейно незащитено отверстие, и то не против волята й, а по собственото й жадно и отчаяно настояване.

Отвори очи и поклати глава, за да прогони светотатствените картини от главата си, изпитваше срам, че си ги представяше в църква, макар и само защото искаше да ги изповяда. Погледна към олтара, където имаше осветено от свещи дървено разпятие; лъскавата плът под ребрата беше прободена от меча на римски воин. Помисли си колко прозаично телесно е било това страдание — разкъсаната кожа по челото, краката и ръцете, разсичането на плътта от пироните и стоманата. А щом дори божествената саможертва се изобразяваше по такъв начин, й беше трудно да си представи как човешкият живот би могъл да се извиси над ограниченията на пулса, кожата и разложението.

Изабел написа:

Скъпа моя Жан,

Толкова ми липсваш, не само през последните няколко седмици, но и през годините преди тях, в които така й не се видяхме. Колко съжалявам сега за това. Чувствам се като дете, което е потънало в игри, но изведнъж се сепва и осъзнава, че се е стъмнило, а то е далеч от вкъщи и няма представа как да се прибере.

Ужасно искам да те видя и да поговорим за случилото се. Бременна съм, макар че миналата седмица си помислих, че съм изгубила детето. Имам странни болки и кървене, но лекарят казва, че това било нормално. Според него може да имам вътрешно нараняване, което да причинява кръвоизлива и което може да изхвърли бебето. Трябва да си почивам и да не се напрягам.

Все още не съм казала на Стивън. Не знам защо не мога да го направя. Обичам го истински, но той малко ме плаши. Не съм сигурна, че ще разбере колко съм щастлива от бременността си и колко се тревожа от мисълта, че мога да я загубя. Почти не говори за подобни неща. Дори когато споменава собственото си детство, го прави сякаш става въпрос за друг човек. Как би могъл да изпита привързаност към нещо, което все още не съществува?

Има и нещо по-лошо, Жан. Когато бяхме малки, аз бях изтърсакът, никой не ми обръщаше внимание (освен теб, разбира се) и ми позволяваха да правя каквото си поискам, стига да пазех роклята си чиста и да съм любезна на масата за хранене. А аз исках да опозная света. Помниш как заявих, че ще отида в Африка? Сега ми се струва, че съм опознала света по друг начин. Той съсипа Рене, макар да не му дължа почти нищо след отношението му към мен. Освен това нараних Лизет и Грегоар и, разбира се, мама и татко, макар че не знам дали напоследък татко изобщо забелязва какво се случва около него. Ще обичам детето и ще го закрилям с всички сили, но няма да съм идеалната майка, след като толкова много се компрометирах.

Когато ми е най-тежко, ми се струва, че отидохме прекалено далеч. Със Стивън бяхме безстрашни — или безскрупулни, би могла да кажеш ти — нямахме съмнения, че постъпваме правилно. Действията ни сами се оправдават, обичаше да казва Стивън. Струва ми се, че изгубихме посоката. Самотна съм като дете в мрака. И макар да се чувствам изгубена, бих могла да намеря пътя към вкъщи, ако тръгна веднага.

Знам, че ти изглеждам жалка. Сигурно си казваш: тя направи своя избор, не може отново да променя решението си. Но толкова отчаяно желая да те видя, толкова ми се иска да вземеш бебето в ръцете си, когато се роди, и да го прегърнеш. Ще ми се да поседна на леглото в стаята ти и да усетя върху главата си ръката ти, която разресва заплетената ми коса. Какви побъркани мисли и импулси ме отпратиха толкова далеч от теб?

Изабел се задавяше от сълзи и не можеше да продължи писмото. Жан вече беше показала достатъчно доверие към нея, когато първия път й писа да я помоли за пари. Не познаваше Стивън, но от любов към сестра си им изпрати от собствените си средства. Не беше честно, помисли си Изабел, да иска нещо повече от нея.

Отпусна глава върху ръцете си, както беше седнала край кухненската маса. Чувстваше се измамена. Вярваше, че е един човек, а се оказа друг. Как да знае дали да се довери на последните си пориви, или да очаква те да бъдат потиснати от по-силни? В безпорядъка на чувствата й единствената постоянна емоция беше привързаността й към детето в нея. По причини, които не можеше да разгадае, благополучието му не беше гарантирано от сегашния й живот — далеч от вкъщи, със Стивън, в този замръзнал град.

Стивън също мислеше за дома. Къщичката на дядо му беше в края на селото и от нея се откриваше гледка към църквата, към грозните нови сгради зад нея и големия път, водещ на север. В другата посока се простираха равни бледозелени поля, сливащи се с обезлистената гора, в която местните фермери ловуваха.

Искаше някой ден да заведе Изабел там. Не беше сантиментално привързан към идеята за дом, не тъгуваше за крадливия си дядо и отсъстващата си майка, просто искаше да види Изабел на този фон, за да може да свърже различните периоди от живота си.

Изненада се от новооткритата у себе си нежност, която цялата сега беше насочена към Изабел. Когато сутрин дялкаше дървесината, си представяше колко гладка трябва да стане, за да може тя да ходи боса по нея. Ако досадната работа започваше да го потиска, мислеше как лицето й ще светне, когато той се прибере вечерта. За него тя беше престанала да бъде обект на плашеща страст, сега най-голямата му грижа беше нейното благоденствие, макар да не бе изгубил усещане за нейния престиж, за по-голямата й възраст и положението й.

Междувременно Изабел тайно кроеше планове да посети Жан в Руан. Каза на Стивън, че ще отсъства само няколко дни, но след като стигнеше там, щеше да реши дали да се върне или не. Щеше да дойде моментът да признае всичко на Стивън.

След още една седмица бременността й започна да личи. Стивън забеляза, че е наедряла, но тя отскоро беше започнала да изпитва някакъв свян, който не му позволяваше да я разглежда подробно без дрехи. Забеляза също така, че разговаря по-малко с него и се зачуди защо. Струваше му се притеснена и отнесена. Това беше периодът, когато отново бе почувствала силна болка и бе прокървила.

Един ден, докато той беше на работа, тя събра багажа си в малък куфар и седна на масата, за да му напише бележка.

„Струва ми се, че отидохме прекалено далеч и трябва да се върна“, започна тя, но скъса листа и прибра парчетата в джоба си. Нямаше как да му обясни чувствата си. Огледа всекидневната с кухненския кът и масивната камина, която отначало толкова й беше харесала. Качи се на горния етаж, за да зърне за последно грубото дюшеме в спалнята и пердетата, които сама беше ушила. После излезе и тръгна към гарата.

Когато вечерта Стивън се прибра, веднага забеляза, че някои дрехи, лични принадлежности, снимките и бижутата й са изчезнали. Отвори гардероба. Повечето й рокли още си бяха там. Извади една, която беше носила скоро след като бе пристигнал на булевард „Канж“. Беше кремава, с шумолящи поли, копчета от слонова кост и твърд корсаж. Вдигна я пред лицето си, след това я притисна в прегръдките си.

Почувства се като блоковете дървесина, които понякога цепеха в задния двор на фабриката, точно в мига, в който брадвата се забива за пръв път, след това се вдига и се стоварва на земята, а дървесината се разцепва от горе до долу, без да падне и една треска.

В следващите дни се върна към работата си. Пристигаше навреме сутрин и си разменяше любезности с колегите. Ругаеше и плюеше, когато назъбеният трион заседнеше в чвореста дървесина. Изпод рендето му излизаха дълги спираловидни стърготини. Търкаше с шкурка и опипваше с пръсти гладката повърхност. Вкусваше сладкия дъх на анасона по обед и наблюдаваше облака, който се образуваше в чашата му, докато наливаше вода в питието си. Говореше, шегуваше се с другите мъже и не даваше никакви признаци, че нещо се е променило.

Вечер влизаше в кухнята и си приготвяше каквото може от наличните продукти — различни вариации на заешко с домати. След това сядаше пред огнището и изпиваше бутилка вино, взрян в жарта.

Върнала се е, защото й се е сторило, че може да спаси душата си. Прибрала се е у дома, защото се е уплашила от бъдещето и е била сигурна, че може да възстанови предишния ред. Той нямаше избор, освен да продължава започнатото.

Когато изпиеше виното, се качваше в спалнята и се просваше с ботушите върху бялата покривка на леглото. Не можеше да мисли за нищо.

Лежеше и се взираше в нощта през прозореца.

Усещаше как изстива.