Себастиан Фолкс
Птича песен (44)

— За теб е — каза Ерик и унило подаде на Елизабет телефонната слушалка с увит около нея кабел. — Някакъв мъж.

— Мъж ли? — попита Елизабет. — Ерик, толкова си конкретен. — Беше Робърт. Наложило му се неочаквано да пътува до Лондон тази вечер и се чудел дали не би искала да му гостува в неговия апартамент.

— Съжалявам, че не можах да те предупредя по-рано — каза той, — но току-що и аз научих. Предполагам, че не си свободна.

Елизабет смяташе да ходи на кино и след това на парти някъде в южен Лондон.

— Разбира се, че съм свободна — каза тя. — Да дойда ли към осем?

— Ще се видим тогава. Да не излизаме, а? Ще купя храна за вкъщи.

— Не се тревожи. Аз ще взема — отвърна тя малко рязко, защото имаше опит с пазаруването на Робърт.

След като отмени другите си ангажименти, отиде в стаята на Ерик, за да види дали може да му помогне с нещо.

— Е — каза той с такъв тон, че един сантиметър пепел от цигарата му се откърти върху предницата на пуловера му, — странстващият рицар идва на посещение.

— Бих искала да не ми подслушваш разговорите.

— И как да стане, като използваш офиса за център на личния си живот?

— То пък един личен живот! Един мъж веднъж месечно. Можеше и да е по-зле. Горе главата, Ерик. Ще те черпя обяд.

Ерик въздъхна.

— Добре. Но няма да ходим при Лука. Писна ми от този човек. Едни и същи сандвичи всеки ден. Мисля, че просто маже нов пласт пастет от сардини върху вече наличните. Най-долният слой сигурно е откогато е дошъл в Лондон през 1955 година.

— Откъде знаеш, че тогава е дошъл?

— Ние, емигрантите, се държим един за друг. Боим се от гадната ви полиция и правилата на вътрешното ви министерство. Важно е коя година си пристигнал.

— Вътрешното министерство да не провежда курсове как да си направиш заведение за сандвичи? Имам предвид, че всички тези италианци от различните краища на страната им са израснали с прекрасна храна, а идват тук и почват да предлагат една и съща майонеза, пастет от сардини и застояли хлебчета, едно и също кафе, миришещо на желъди, а в Италия то е истински еликсир. Да не би имиграционните власти да ги инструктират?

— Нямаш никакво уважение към бедните изгнаници, нали? Внимавай или ще поискам да ме заведеш в най-добрия ресторант в Лондон.

— Където кажеш, Ерик. За мен ще е удоволствие.

— Мили боже, този мъж наистина ти вдига настроението. Все едно натиска копчета по теб. Като плъховете на Скинър си.

— Да нямаш предвид кучетата на Павлов?

— Не, сега съм англосаксонец. Предпочитам Скинър. Захващай се за работа. Ще дойда при теб в един, нито минута по-рано.

Ерик беше напълно прав, помисли си Елизабет, когато се върна на бюрото си. Робърт позвъни; тя подскочи. Гласът му я направи щастлива. Но по-добре беше да имаш някакъв източник на щастие, отколкото никакъв, нали? Беше го притискала, беше се опитвала да го накара да промени решението си; беше анализирала собствените си чувства и предполагала какви са неговите; беше направила всичко, за да го накара да напусне жена си, но нищо не се беше променило. Тя се беше примирила, че не бива да мисли за бъдещето. Сериозните разговори и сълзливите раздели скоро пак щяха да се върнат.

Робърт имаше малък апартамент на последния етаж в една сграда на пресечка на ул. „Фулъм“. Докато чакаше Елизабет, той се опита да премахне следите от семейния си живот, макар да му беше трудно да го заличи напълно. Жилището имаше отворена кухня, отделена от малката всекидневна само с бамбукова завеса. На дървения бюфет между двете помещения стояха две бутилки от кианти със забити в тях червени свещи, които напомняха атмосферата на бистро в Челси от шейсетте години, както често отбелязваше Елизабет. Не можеше да бъдат изхвърлени, защото дъщерята на Робърт ги харесваше.

В гардероба висяха половин дузина от роклите на жена му, а в шкафчето в банята имаше нейни гримове.

Можеше поне да махне снимките й от библиотеката и да ги прибере под покривките за маса в чекмеджето. Всеки път, когато го правеше, изпитваше суеверна вина, сякаш пронизваше вуду кукла. Не й желаеше нищо лошо; признаваше нейната всеотдайност и щедростта й, които като че ли на самия него му липсваха, но не можеше да се спре да се вижда с Елизабет.

Много от колегите му предполагаха, че това е удобен модел, повърхностна връзка, каквато повечето от тях имаха. Робърт знаеше, че Елизабет си мислеше същото, колкото и да се опитваше да я убеди в обратното. Когато протестираше, че не е такъв човек, тя му се смееше. Преди да срещне Елизабет, беше изневерявал на жена си само веднъж, в една нещастна нощ. Опитваше се да й обясни, че с нея е различно. Смяташе, че се е оженил за неподходяща жена. Не искаше да си извоюва някаква измислена свобода, просто искаше да бъде с Елизабет. Отначало беше пристрастен към нея физически; само седмица без тялото й и той ставаше разсеян и раздразнителен. След това го заинтригува ироничната й самоувереност. Ако я използваше само за забавление, както тя понякога твърдеше, защо тогава не изпитваше само удоволствие? Защо в това, което колегите му непрекъснато намекваха, че е тъй приятно, имаше толкова много болка?

Докато оправяше възглавниците, я чу да звъни на домофона.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Елизабет и побутна с пръст пуловера му.

— Имах време да си сваля костюма и да се преоблека, така че…

— Откъде го имаш?

— Купих го този следобед. Реших, че е време да вляза в крак с модата.

— Като начало можеш да се отървеш от него. А това чарлстон ли е? Робърт, моля те.

— Всички мъже в Европа ходят с леко разкроени крачоли. Няма никакви други по магазините.

Тя отиде до спалнята и намери някакви стари джинси и по-приличен пуловер. Робърт се правеше, че възразява, когато тя се опитваше да се грижи за него, но дълбоко в себе си беше доволен. Възхищаваше се от познанията й и беше поласкан, че достатъчно я беше грижа за него, та да му дава съвети.

Вече нормално облечен, той приготви питиета и прегърна Елизабет през раменете, докато тя приготвяше храната, която бе донесла. Това време обичаше най-много — когато всичко беше очакване и вечерта все още не беше започнала.

Докато ядяха, той й разказа за работата си и за хората, с които се беше срещал покрай нея. Елизабет го насърчаваше да говори, като му задаваше въпроси. Боеше се да не й досади, но тя очевидно обичаше ироничния начин, по който той описваше срещите и деловите вечери, на които беше присъствал.

Успяха да прекарат вечерта и нощта в интимна хармония, без да обсъждат трудните решения, които ги очакваха. Робърт беше доволен, Елизабет — също. Когато тя си тръгна с лека стъпка на сутринта, изглеждаше щастлива.