Себастиан Фолкс
Птича песен (15)

Молбата на Джак Файърбрейс да му разрешат отпуск, за да посети сина си, беше отхвърлена.

— Мислих много — каза Уиър. — Съчувствам ти, че не си се прибирал от година. Но е истински ад да местя толкова много хора напред-назад. Пътищата са задръстени от колите за доставки. Ще трябва да си изчакаш реда.

Джак се върна под земята. От укрепената с вертикални греди шахта, скрита в окопа, тръгваха два тунела. Първият, който беше на около десет метра под повърхността, им създаде проблеми заради насрещните действия на германските сапьори — беше се стигнало до бой в затворено пространство под земята. По-добре беше да се дълбае в глина, отколкото във варовик. Честите експлозии откъртваха парчета от варовика; те се смесваха с водата, която се процеждаше от кратерите на снарядите в ничията земя, и образуваха лепкава течност, понякога оцветена от кръвта на сапьорите, поразени от взривовете.

Следвайки заповедите на командването, Уиър нареди вторият тунел да е на двайсет метра под повърхността. Съгласно правилника трябваше да е само метър широк.

— Не ми харесва тази работа — каза Тайсън, легнал на земята зад Шоу и Евънс. — През живота си не съм виждал нищо по-тясно.

Малко зад тях, където вече бяха укрепили изкопа с дървени греди, бяха окачени фенери, но напред беше тъмно.

Джак се опита да не мисли колко тежи земята отгоре им. Не мислеше и за корените на дърветата, протягащи се надолу в пръстта. Във всеки случай бяха доста надълбоко. В Лондон се справяше, като си представяше галерията, в която работеше, като купе на нощен влак — щорите са спуснати и от малкото затворено пространство не виждаш нищо навън, но покрай прозорците в мрака прелита огромен свят с дървета, поля и открито небе. В тясното пространство от един метър обаче, където земята беше непосредствено до устата и очите му, беше трудно да поддържа тази илюзия.

Ръцете на Евънс копаеха неуморно, Джак чуваше хрипливото му дишане, опитите му да поеме малкото кислород, който успяваха да им доставят отгоре. Присъствието на Евънс го успокояваше. Над земята не даваше и пукната пара за подобното му на пор лице и саркастичните му шеги, но тук дишаха като един, сърцата им бяха в едно тяло.

Шоу го смени на най-предната позиция. Трябваше да пропълзи върху Евънс, после да вдигне Джак от дървения кръст и да се прилепи към пода на тунела, за да може Джак да мине над него. Дори двайсет метра по-назад все още не можеха да се изправят, но можеха да стоят клекнали, опъвайки крайниците си един по един. Въздухът беше тръпчив, а под светлината на лампата се виждаше, че дървените подпори са наредени с окуражаваща прецизност.

— Десет минути почивка — каза Уиър. — Отдъхнете си добре.

— Не трябва ли да сте в землянката си и да пиете чай? — попита Джак. — Обзалагам се, че никой от другите ротни командири не слиза под земята.

— Трябва да ви държа под око — отвърна Уиър. — За да бъде всичко както трябва.

Под земята на мъжете им беше позволено да говорят на офицерите без излишна почтителност. Това беше начин да се признае колко е трудна работата в тунела. Освен това говорейки си така, сякаш се намираха в обикновена мина, те подчертаваха разликата между себе си и пехотата — може и да бяха канални плъхове, но бяха по-добре платени.

— Да поиграем на Фриц — предложи Евънс. — Това беше суеверна игра, популярна сред сапьорите и напълно неразбираема за офицерите.

— По-добре недейте — отвърна Уиър. — Но ако ще го правите, пазете тишина.

— Добре — каза Евънс. — Според мен е на двайсет пет, женен е, с две деца. И е на три метра оттук.

— Аз смятам, че са четирима — продължи Джак. — И сега са в бойния тунел. Щом са на три метра в пет часа, ние ще стигнем първи.

Евънс си имаше точкова система, която се основаваше на метрите, прокопани за ден. Целта на играта беше да се предскаже къде е врагът. Победителят го виждаше как умира; изгубилият си осигуряваше безопасността, като плащаше на другите с цигари. Уиър не разбираше нито правилата, нито точковата система, но позволяваше играта, защото тя разсейваше мъжете и ги правеше по-бдителни. Търнър беше губил пет поредни игри, включително и сутринта преди да умре, а в очите на останалите това имаше особен смисъл.

Същия следобед Уиър получи съобщение да се яви при капитан Грей, когото намери да инспектира боеприпасите в тила.

— Не се познаваме май? — каза Грей. — Хората ти вършат добра работа. Сигурно е ужасно там долу.

— Не по-лошо отколкото под артилерийски обстрел. Само не искаме да ни хванат натясно. Вашите хора се боят да не ги взривят отдолу, а моите — да не бъдат приклещени в тунел, широк един метър, в който да ги застрелят. Получихте ли молбата ми?

— Да, получих я. Разбира се, че ви се полага охрана. Но трябва да разберете, че моите хора не са свикнали да стоят под земята. Досега справят ли се?

— Да, вършат си добре работата. Но ни трябват редовни дежурства.

— И не можете да отделите от своите хора?

— Не и сега, когато копаем по-дълбок тунел. Работят непрекъснато. Трябва ни само патрул. Трима-четирима души ще свършат работа.

— Добре — каза Грей. — Както знаете, имам известни съмнения доколко е полезно това взривяване на кратери, които после врагът да окупира, но няма да пренебрегна безопасността на хората ви. Ще помоля Рейсфорд да се заеме. Мисля, че го познавате.

— Да, познавам го.

— Сериозен човек ли е?

— Така мисля — отвърна Уиър.

— Малко е странен — каза Грей. — Ще говоря с него по-късно. Може да започнат още тази вечер.

 

 

Стивън търсеше доброволци.

— Ще вземем един канален плъх с нас да ни покаже пътя, но ми трябват още двама. Ще сме в бойния тунел. Няма да се налага да пълзим.

Никой не искаше.

— Добре, ще взема Хънт и Бърн.

Отиде при сержант Адамс да попита кой от тунелджиите ще тръгне с тях.

— В момента пращат доброволец, сър. Ще бъде този, който е загубил на Фриц.

Беше Джак. Освен че даде на Евънс пет цигари, трябваше да придружи пехотинците в тунела. Сложиха си противогази и окачиха гранати на коланите си. В десет часа отидоха при шахтата.

Стивън погледна за последно небето и последва Джак надолу. Никога преди не беше слизал под земята. Почувства кратък прилив на нежност към открития свят и безкрайното му небе, колкото и обезобразен да беше от усуканите вълма бодлива тел върху разораната от взривове земя и летящите метални шрапнели, обичайни като въздуха, който дишаха.

Стъпалата бяха направени така, че да са преди всичко здрави; ръцете му усетиха треските по дървесината, която изобщо не беше изгладена. Бяха поставени на неравни разстояния, така че беше трудно да се постигне някакъв ритъм при слизането. Не му беше лесно да спазва темпото на Джак Файърбрейс. Отначало трябваше да внимава да не му стъпва по пръстите, но скоро единственото, което виждаше, беше спорадичното поклащане и проблясване на каската му далеч долу.

Най-накрая Стивън скочи от стълбата на мястото, където го чакаше Джак. За миг мракът и тишината му напомниха за игрите от детството, когато заедно с другите момчета се предизвикваха да влязат в отдавна затворено мазе или изоставен кладенец. Влажната миризма на пръст и неумолимата тежест на материята го уплашиха. Кратерите от снаряди на повърхността не бяха нищо повече от драскотини в земята в сравнение със смазващото количество пръст. Само да помръднеше или да се свлечеше, и бяха обречени — нямаше да имат никаква възможност да окажат съпротива или да се измъкнат с леко нараняване. Дори по-малкият брат на Рийвс след взрива от гаубица имаше повече шансове за оцеляване.

Хънт и Бърн се огледаха неспокойно. Държаха пушки в ръцете си, а вместо меките си фуражки си бяха сложили миньорски каски. Стивън имаше револвер и всички носеха гранати — Уиър им беше казал, че в случай на неприятност те ще са най-ефективното им оръжие.

— Чух германско раздвижване от тази посока — каза тихо Джак. — Трябва да защитим нашите хора в камерата с експлозивите, както и в по-дълбокия тунел, за който те не знаят. Ще минем през този вход, който води към дълга галерия. От нея тръгват два бойни тунела с подслушвателни постове. Не трябва да се отделяме един от друг.

Бърн погледна към това, което Джак беше описал като вход.

— Мислех, че няма да се наложи да пълзим.

— По-нататък се разширява — каза Джак.

Бърн изруга и прокара ръка по втвърдената пръст и глина.

— Недрата на Франция — каза Стивън. — Ето за това се бием.

— Не и за шилинг на ден — обади се Бърн.

Джак тръгна напред в мрака. Очите му бяха привикнали към работа на тъмно. Той автоматично приклекна и започна да пристъпва със свити крака.

Вървяха около десет минути и тогава тесният тунел стигна до разклонение със страничната галерия, която Джак и ротата му бяха изкопали преди два месеца. Вдясно имаше вход към успореден тунел, който щеше да ги отведе към камерата, в която залагаха експлозивите. Вляво бяха двата бойни тунела, в единия от които бяха чули звук от вражеска дейност.

Бърн и Хънт спряха да ругаят. Хънт изглеждаше ужасен.

— Добре ли си? — попита го Стивън.

Хънт бавно поклати глава.

— Това не ми харесва. Да съм под земята. Да съм затворен по този начин.

— В безопасност сме — отвърна Стивън. — Те са професионалисти. Виж колко добре са направили укрепването.

Хънт започна да трепери.

— Не е редно — каза той. — Аз съм пехотинец. Не бива да върша това. Мога да рискувам в окопа, но не и в тази проклета дупка. Ами ако пръстта се срути? Мили боже.

— Тихо — каза Стивън. Хънт стискаше ръката му, обзет от паника. — За бога, Хънт. Тръгвай през тунела или ще те пратя на военен съд. Ще патрулираш всеки ден от тук чак до Швейцария.

Стивън усети как страхът на Хънт зарази и него. Отдавна изпитваше ужас от тесни пространства.

Джак изчезна надолу през входа към бойния тунел и Стивън се взря в отчаяното изражение на Хънт в мрака. За миг си го представи в цивилния живот. Беше работник, който се трудеше по строежите в Лондон и Хертфордшир; не искаше да умре на десет метра под земята в чужда страна. Стивън изпита съчувствие към него.

— Влизай, Хънт. Аз ще те последвам.

— Не мога, не мога — започна да бръщолеви Хънт.

— Ако не влезеш, ще направиш така, че ще ни убият. — Стивън извади револвера си и го зареди. — Мразиш германците, нали?

— Да.

— Те убиха приятелите ти. Опитват се да убият и теб. Убиха Рийвс и брат му. Уилкинсън. Дъглъс. Всичките ти приятели. Сега имаш възможност да помогнеш да избием тях. Влизай вътре. — Насочи пистолета си първо към входа, а след това към главата на Хънт. Изненада се от собствената си грубост; предполагаше, че се дължи на страх. Хънт влезе бавно в тунела и Стивън го последва. Ботушите на Хънт бяха пред лицето му, чуваше как Бърн пълзи зад него. Ако възникнеше опасност, щеше да е приклещен. Нямаше да може нито да продължи напред, нито да се върне назад. Стисна очи и изруга тихо, за да си вдъхне кураж.

Таванът на тунела беше на педя над главата му. Не спираше да си повтаря най-цинични думи в най-ужасните комбинации, които можеше да измисли; сипеше сквернословия срещу света, срещу самата му същност и неговия създател. След известно време тунелът се разшири. Можеха да вървят полуизправени. Бърн беше извадил цигара от джоба си и вече дърпаше от нея. Стивън му кимна окуражително. Бърн се усмихна.

Джак прошепна на Стивън:

— Смятаме, че много наблизо има немски тунел. Нашите хора, които залагат експлозивите, се боят, че ще проникнат при тях. Ще се кача в подслушвателния пост. Ще взема един от вас с мен да ме прикрива. Вие задръжте един при себе си.

— Добре — каза Стивън. — По-добре вземи Бърн. — Видя ги как тръгнаха нагоре и се обърна към Хънт, който седеше на пода на тунела, прегърнал коленете си, и тихо мърмореше.

— Тоя тесен участък, през който минахме току-що, ами ако го взривят? Няма да можем да се върнем. Блокирани сме.

Стивън седна до него.

— Слушай — каза той, — не мисли за това. Тук сме само за два часа, докато нашите хора поставят експлозивите. Два часа ще минат като нищо. Мисли колко бързо се изнизват. Мисли как понякога ти се е искало да са по-дълги. Това е колкото един футболен мач, долу сме вече от половин час. — Стискаше ръката на Хънт. Установи, че докато му говореше, помагаше и на себе си да преодолее собствения си страх.

— Мразите ли швабите? — попита Хънт.

— Да — отвърна Стивън. — Погледни какво са направили. Виж света, който създадоха, превърнаха го в истински ад. Бих ги избил всичките, ако можех. — Хънт заплака. Скри лице в дланите си, сетне го обърна към Стивън. Имаше приятни открити черти, плътни устни и гладка кожа. Умоляващото му уплашено лице беше обрамчено от големите му загрубели отрудени ръце, покрити с белези от порязвания и изгаряния от безбройните задачи.

Стивън поклати отчаяно глава и протегна ръка. Хънт я обви с дланите си и започна да плаче с глас. Примъкна се до Стивън и облегна главата си на гърдите му. Стивън почувства как дробовете на Хънт се свиват и разпускат с всеки един от стоновете, които разтърсваха тялото му. Надяваше се да успее да се разтовари от ужаса, който се беше натрупал в него, но след минута риданията му се усилиха. Стивън го отблъсна и вдигна пръст пред устните си. Хънт отпусна лицето си на пода и се опита да заглуши плача си. Стивън чуваше приближаващи се стъпки пред тях. Появи се високият Бърн, който макар и превит на две, все пак вървеше. Дъхът му, миришещ на тютюн, лъхна Стивън в лицето.

— Фрицовете са копали през нашия тунел. Файърбрейс е на трийсет метра напред и се ослушва. Каза, че трябва да отидете.

Стивън преглътна.

— Добре. — Хвана Хънт за раменете и го разтърси. — Сега ще изтрепем малко германци. Ставай. — Хънт застана на колене и кимна.

— Да вървим тогава — обади се Бърн.

Тримата потънаха още по-дълбоко в тъмнината. Трябваха им пет минути, за да стигнат до мястото, където Джак беше приклекнал с долепено до стената ухо. В края на укрепения с греди тунел видяха дупка с неправилна форма, през която немските сапьори бяха влезли.

Джак сложи пръст на устните си, произнесе без глас „фрицовете“ и посочи към дупката. Тишина. Стивън наблюдаваше лицето на Джак, докато той се вслушваше. Носеше избеляла риза, ръкавите му бяха навити, а платът беше подгизнал от пот. Обръснатият му широк тил беше настръхнал.

Чу се звук от експлозия и зад тях се посипаха камъни и пръст. Мъжете останаха неподвижни. Чуваха стъпки в тунела, успореден на техния. Сякаш се отдалечаваха по посока на британските позиции. Хънт се разпищя.

— В капан сме, в капан сме, взривили са тунела. Мили боже, знаех си…

Стивън запуши устата му с ръка и блъсна главата му в стената. Стъпките спряха, след това започнаха да се връщат към тях.

— Насам — каза Стивън и тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. — Спрете ги, преди да са стигнали до нашите хора.

Към края на прохода, малко преди да се влее в галерията, пътят, по който бяха дошли, беше блокиран — взривът, който бяха чули, беше пречупил подпорите и срутил пръстта. Стивън и Джак тръгнаха през отломките, когато зад тях някой откри огън.

— Влезли са, влезли са, минали са през дупката — пищеше Хънт. Стивън издърпа Бърн през свлечената пръст. Видя Хънт да търкулва граната, преди да стигне до мястото на експлозията. На трийсет метра се чу изстрел от пушка. Виждаха се четирима немци, когато гранатата на Хънт избухна със силен разтърсващ звук. Двама от тях отскочиха назад, а третият отхвърча настрани към стената, но след няколко секунди огънят започна отново. Стивън се качи върху купчината пръст и започна да стреля в мрака. Бърн намери позиция и нагласи на нея тежката си пушка. И двамата не спираха да стрелят, ориентираха се само по проблясъците от оръжията срещу тях. Стивън се пресегна към колана си за гранатите. Беше невъзможно да улучи каквото и да било с пистолета; граната щеше да нанесе повече поражения и можеше да блокира тунела, а това щеше да даде възможност на мъжете, които залагаха експлозивите в паралелния тунел да се измъкнат. Докато опипваше колана си, извика на останалите да хвърлят и техните гранати. Неговата май се беше заплела. Докато я търсеше отчаяно с пръсти, стрелбата срещу него беше подновена, а после му се стори, че върху него се срути къща. Беше изхвърлен с огромна сила назад.

Хънт застана над Стивън и го повдигна, колкото да може да метне гранатата през пространството, където доскоро беше стоял. Двамата с Бърн хвърлиха по три гранати в бърз ритъм, последва дълга поредица от взривове, от които таванът на тунела пропадна в участък от двайсет метра. Германските пушки спряха огъня и Бърн, който разбираше малко немски, чу команда за евакуация. Джак ги поведе и те започнаха да влачат Стивън към галерията, теглеха го и ругаеха, нужни им бяха двойно повече сили заради товара на отпуснатото му тяло. В галерията срещнаха други сапьори, които прииждаха от тунела, и четирима мъже, които бяха поставяли детонаторите във взривната камера. Настана истинска бъркотия, всички се надвикваха и не можеха да обяснят какво се беше случило. Редуваха се да влачат Стивън през тунела обратно към стълбата, но заради горещата му лепкава кръв на уморените войници им беше трудно да го държат здраво.

Когато излязоха, завариха хаос. Пороят от снаряди беше взел жертви в окопа и бе унищожил петдесет метра от прикритието за стрелба. Прислоняваха се зад каквото успеят да намерят. Бърн извлече Стивън до сравнително безопасно място, а Хънт тръгна да търси помощ. Казаха му, че полковият пункт за първа помощ, който би трябвало да е недосегаем в землянката си, е бил напълно разрушен от директен удар. Стивън лежеше на една страна, опрял буза върху дървените дъски на дъното на окопа. Бърн му беше свил краката, за да не пречи на движещите се нагоре-надолу мъже. Лицето му беше покрито с мръсотия, порите му бяха запушени от частичките, които се бяха разхвърчали след избухването на немската граната. В рамото му се беше забил шрапнел и бе улучен от куршум във врата; имаше мозъчно сътресение от взрива и беше изгубил съзнание. Бърн извади полевата си аптечка и сипа йод в дупката на врата му; намери връзките, които отваряха торбата с превръзките и извади от нея марля.

Към десет пристигнаха хранителните дажби. Бърн се опита да налее малко ром в устата на Стивън, но той не отлепяше устни. Под непрекъснатия обстрел най-важните приоритети бяха възстановяването на прикритията и преместването на ранените, които можеха да ходят.

Стивън лежа цял ден в нишата, която Бърн му беше изкопал, докато най-накрая дойдоха санитарите с носилките, за да го изнесат към превързочния пункт.

Беше напълно изтощен. Искаше да спи дни наред без прекъсване, може би цели двайсет, и то в пълна тишина. Но когато се свести, успя да се отпусне само в лека дрямка. Унасяше се и се стряскаше, понякога след събуждането си установяваше, че са го местили. Не усещаше капките дъжд по лицето си. При всяко ново идване в съзнание болката сякаш се усилваше. Имаше чувството, че времето върви на обратно и той се доближава до мига на взрива. Накрая времето спря точно когато металът прониза плътта му и болката застина на това ниво. Копнееше за сън; с волята, която му беше останала, прогони реалния свят и се застави да се потопи в мрака.

Когато разви инфекция, започна да се поти; треската достигна връхната си точка в рамките на минути, разтърси тялото му и зъбите му затракаха. Мускулите му се свиваха конвулсивно, а пулсът му се ускори в ожесточен ритъм. Потта попи през бельото му в прогизналата от кал униформа.

Докато дойдат да го изнесат към превързочния пункт, треската беше започнала да стихва. Болките в ръката и врата му изчезнаха. Но пък можеше да чуе как кръвта му бушува във вените. Понякога шумът утихваше, друг път се усилваше — всичко зависеше от това колко силно помпа сърцето му. А с този звук дойде и делириумът. Откъсна се от физическата си обвивка и му се стори, че се намира в една къща на френски булевард, претърсва я и вика по име Изабел. После изведнъж се озова в английска селска хижа, в голямо сиропиталище, после обратно се пренесе в родното си място. Бълнуваше и крещеше.

Усети тежкия мирис на карболовия сапун в приюта, след това — на праха и тебешира от класната стая. Щеше да умре, без да е бил обичан, нито веднъж, не и от човек, който го познава добре. Щеше да умре сам и нямаше да има кой да го оплаче. Нямаше да им прости — на майка си, на Изабел, на мъжа, който му беше обещал да му бъде баща. Изкрещя.

— Говори нещо за майка си — каза санитарят, докато го внасяха в палатката.

— Всички го правят — отвърна военният лекар, сваляйки превръзката, направена от Бърн преди почти трийсет часа.

Изнесоха го от палатката, за да изчака транспорта до лечебницата или смъртта — зависи кое щеше да дойде първо.

И там под безразличното небе духът напусна тялото му с неговата разкъсана плът и инфекцията, с неговата слаба и увредена природа. Докато дъждът валеше по ръцете и краката му, онази част от него, която все още беше жива, остана недосегаема. Не беше умът му, а някаква скрита същност, която сега копнееше за спокойствие и тишина, за сенчест път, по който не се чуват изстрели. Дълбоките пътеки на мрака се отвориха за нея, както се бяха отворили и за другите мъже в редиците изкопана земя само петдесет метра от него. След това треската му се усили и той отплува към мечтаната забрава, чу глас, който не беше човешки, но беше настоятелен и ясен. Това беше гласът на живота му, който го напускаше. Тонът му беше подигравателен. Вместо спокойствието и тишината, за които Стивън копнееше, той му предлагаше възможност за завръщане. На този късен етап все още можеше да влезе обратно в тялото си и в бруталната извратена реалност сред разкопаната пръст и разкъсаната плът, можеше със смелостта и волята си да се върне в това недодялано, компрометирано и непобедимо съществувание, което въплъщаваше живота на земята. Гласът го викаше; призоваваше чувството му за срам и незадоволеното му любопитство и ако го пренебрегнеше, със сигурност щеше да умре.