Себастиан Фолкс
Птича песен (25)

Пътят се плъзна надолу към Дувър и направи широк завой по брега над мрачното сиво море вляво. Елизабет се изпълни с някаква детинска радост, когато зърна водата; беше началото на ваканцията и краят на Англия. В четвъртък вечер през зимата това беше като да прекосиш тайно границата.

Както я бяха упътили, мина под високите кранове, качи се по рампата и слезе по тесни маркирани алеи, надничайки иззад листа хартия, който един мъж от някакво гише беше залепил на предното й стъкло. Махнаха й да отбие към едно празно пространство. Слезе от колата и усети морския вятър да разбърква косата й. Вляво от нея по разчертаните коридори на пристанището бяха спрели два тира и десетина по-малки камиона — този граничен пункт не беше особено популярен. Купи си от магазина карта на Североизточна Франция и още една на магистралите в Европа, която щеше да й помогне да стигне до Брюксел.

Когато се качи в тресящия се ферибот, Елизабет извади книгата и очилата си и още един пуловер, в случай че решеше да излезе на палубата. С удоволствие избяга от дизеловите пари на огромните камиони и се качи по стръмните стълби към пасажерските палуби.

Струваше й се, че действа малко самонадеяно. За всичките си трийсет и осем години беше хвърляла само по някой поглед към случайно срещнат мемориал или предаване за войната и сега не знаеше какво да очаква. Как ли е изглеждало „бойното поле“? Дали теренът е бил предварително подготвян и позициите на воюващите страни са били разчертани? Сградите и дърветата не са ли пречели? Може би хората, които сега живееха по тези места, бяха чувствителни на военната тема; сигурно не биха се очаровали от пристигането на някаква досадна туристка, която да се рови из миналото им като зяпач, снимащ самолетна катастрофа. Най-вероятно, мислеше си тя, не знаят нищо за войната. Била е много отдавна. „Коя битка?“ — ще попитат. Единственият й познат, който проявяваше интерес към тази тема, беше неин някогашен съученик; странно отнесено момче с хриплив глас, което беше много добро по алгебра. Дали историята беше още там и я очакваше, за да й се разкрие, или вече беше заличена? Справедливо ли беше да очаква шейсет години след събитието — по прищявка на човек, който никога преди не се беше интересувал от това — една страна старателно да разкрие миналото си пред аматьорския й поглед? Франция вече до голяма степен приличаше на Англия: небостъргачи, индустрия, заведения за бързо хранене и телевизия.

Приглади косата си назад, оправи си очилата и извади книгата, която Боб на Айрин й беше дал. Вървеше й трудно. Изглежда беше писана за посветени, хора, които вече познават терминологията и знаят всичко за различните военни подразделения; напомняше й за списанията за авиация, които някога й купуваше баща й при последния му опит да я превърне в сина, когото винаги беше искал. Въпреки това дори и в най-сухите части на книгата, в която кротко се изброяваха статистически данни и географски понятия, се намираше по нещо, което да задържи вниманието й. Най-красноречиви бяха снимките. Една от тях беше запечатала момче с кръгло лице, което гледаше напрегнато към камерата. Това е бил неговият живот, неговата действителност, помисли си Елизабет, реална като нейните бизнес срещи и любовните й афери; като баналната атмосфера в салона на ферибота, позната на всеки съвременен британски турист. Ужасът и надвисналата смърт бяха съвсем истински и неизбежни за него както нейните питиета в бара, нощта в хотела, която й предстоеше, и всички останали дреболии на мирния живот, съставляващи спокойното й всекидневие.

Макар че баба й беше французойка, тя не познаваше добре страната. Затърси в ума си френски думи, когато безизразният полицай на пристанището пъхна ръка през прозореца на колата й и зададе няколко бързи гърлени въпроса. Големите камиони разтърсиха кея; нямаше други коли, прекосили посред зимата океана към студения, мрачен континент.

Излезе от Кале и пое по пътя на юг. Мислите й се насочиха към Робърт. Представи си нощта, която ще прекарат в Брюксел. Много го биваше да намира ресторанти, където няма да види нито един познат и където можеха да си говорят, без да бъде постоянно нащрек. Не че някой го беше грижа; повечето дипломати и бизнесмени, които отсъстваха дълго от домовете си, също си бяха намерили по нещо. При Робърт неудобството беше, че и жена му, и любовницата му бяха в Англия. Това накара Елизабет да се засмее. Типично за неговата непрактичност. Причината да не иска никой да ги вижда беше чувството му за вина. За разлика от по-светските си събратя, които забавляваха любовниците си на разноски на фирмата, запознаваха ги с приятелите си, а понякога и със съпругите си, Робърт се правеше, че Елизабет не съществува. Това не й харесваше чак толкова много, но имаше план как да го промени.

Избра хотел в град Ара, в който Боб й беше казал, че има множество военни гробища и бойни полета. До него се стигаше по тясна странична уличка, която излизаше на тих площад. Мина през металната порта и пое по чакълената пътека към главния вход. Влезе вътре. Вдясно видя ресторант с приглушена светлина, където пет–шест души седяха по един на маса сред множеството незаети места и вечеряха под акомпанимента на потракването на приборите в порцелана. Приведен сервитьор ги наблюдаваше от входа на кухнята.

Рецепцията се помещаваше в една ниша под стълбището. Жена с коса в стоманен цвят, завита на кок, остави писалката си, вдигна глава и я погледна през дебелите стъкла на очилата си. Имаше свободна стая със самостоятелна баня; по-късно щели да й занесат куфара горе. Ще вечеря ли в хотела? Елизабет отказа. Взе сама малкия си куфар и тръгна по дълъг коридор. Светлината от няколкото крушки на тавана ставаше все по-слаба, колкото повече се отдалечаваше от стълбищната площадка. Накрая намери номера на вратата. Стаята беше просторна, върху оригиналната боя от деветнайсети век бяха налепени дръзки тапети. Драпериите на балдахина около леглото трябваше да й придадат атмосферата на султански дворец, макар че овалните порцеланови дръжки на вратата и нощните шкафчета с мраморни плотове бяха останали недокоснати от ориенталския стил. В стаята миришеше на влажен картон или на тъмен тютюн от по-ранни десетилетия, примесен със сладникавия аромат на някакъв одеколон отпреди войната или може би всичко това беше просто опит да се прикрие някоя авария във водопровода.

Елизабет излезе в нощта. Когато стъпи на главната улица, видя площада с гарата вдясно и върха на катедралата или на някоя друга голяма църква пред себе си. Без да изпуска кулата от очи, тя тръгна през тесните улички и затърси някое приятно местенце, където да хапне и където сама жена нямаше да привлича вниманието. Накрая се озова на голям площад, който малко приличаше на площада в центъра на Брюксел. Опита се да си го представи изпълнен с британски войници, камиони и коне, макар да не беше сигурна дали тогава са имали камиони, нито дали все още са използвали коне. Хапна в едно препълнено бистро, пълно с млади мъже, които играеха футбол на маса. От тонколоната над вратата гърмеше поп музика. От време на време шумът се усилваше от рева на мотор, който някой младеж форсираше отвън.

Провери какво пише за Ара в книгата на Боб и откри данни за щабовете, снабдяването и множество объркващи номера и имена на полкове, батальони и командващи офицери. Сервитьорът й донесе херинга с картофена салата, които изглеждаха като от консерва. Сложи до чашата й и кана в стил рустик, пълна с червено вино.

Какво точно са правили в града? Беше останала с убеждението, че войните се водят в полето, на открито.

Отпи от виното. Какво значение имаше? Това беше просто спирка по пътя й към срещата с Робърт.

Прочете няколко страници от книгата и пи още вино. Комбинацията от двете събуди известна решителност в нея — ще проумее тази война, ще си я изясни за себе си. Дядо й се беше бил в нея. След като нямаше деца, поне трябваше да разбере миналото; трябва да знае чий род няма да продължи.

Сервитьорът й донесе пържола с огромна порция пържени картофи. Намаза месото с горчица и яде колкото можа. Гледаше как сокът от пържолата попива в картофите и те стават червени. Наслаждаваше се на малките детайли, които й хващаха окото, когато беше сама; ако имаше компания, щеше да говори и да преглъща, без да се оглежда.

Храната и виното я отпуснаха. Облегна се назад на пейката с червена тапицерия. Видя двама много кльощави и много високи младежи да й хвърлят погледи от бара и веднага се наведе към книгата си, за да не изтълкуват спокойствието й като насърчение.

Колебливата й решителност все повече се втвърдяваше. Какво значение имаше? Имаше, и то огромно. Имаше значение, защото собственият й дядо е бил в този град, на този площад — собствената й плът и кръв.