Себастиан Фолкс
Птича песен (39)

Атаката при Месин беше планирана усърдно и подробно. Ветераните от предишния юли вече гледаха скъпернически на човешкия живот, с който разполагаха.

— Имам добри новини за теб — каза Грей, когато Стивън се яви при него след отпуска си. — Ще имаш време преди новото си назначение да организираш мащабен рейд срещу вражеските окопи. Това е част от новата ни стратегия, която изисква да познаваме врага. Разузнаване. — И безуспешно се опита да потисне напиращата усмивка.

— Ясно — отвърна Стивън. — И нашата грандиозна стратегия ще бъде ли повлияна, ако открием, че ще се изправим срещу четирийсет и първи, а не срещу четирийсет и втори полк?

— Много се съмнявам — каза Грей. — Но заповедите са да подпомогнеш разузнаването по фронта. Мисля, че ротата ти излиза от резерва тази седмица. Отлично съвпадение за боец от предните линии като теб.

— Благодаря, сър.

Грей се засмя.

— Хайде, Рейсфорд, отпусни се. От теб искам да поведеш атаката при канала вляво. Имаме нужда да стъпим там. Просто локален щурм. Излизате от окопите по изгрев заедно с останалия батальон. По-късно през деня ще ни подкрепят нашите приятели от Бирмингам. Така повече ли ти харесва?

— Изглежда по-полезен начин да умреш, отколкото докато разглеждаш отдалеч кокардите на врага.

— Браво, Рейсфорд. Продължавай все така. Знам, че ще успееш.

— А вие откъде намирате сили да продължите, сър? — попита Стивън.

Грей се засмя.

— Благодарение на шотландската ми кръв. Едва сега започваме.

Хората на Стивън излязоха на позиции още веднъж. Минаха през дългия комуникационен окоп и влязоха в тинестата траншея зад чувалите с пясък. Като изключим рейдовете и патрулите, не бяха атакували от девет месеца. Мъжете, които трябваше да поставят стълбите по стените на окопа, бяха изнервени и се караха. Цяла сутрин се чуваше звук от коване и рязане, докато наредят дъските на интервали пред бруствера. Стивън остана с впечатлението, че въпреки очакваната голяма офанзива в Белгия, за която се твърдеше, че е много скъпа на генерал Хейг, те някак си очакваха, че няма да им се наложи да пристъпват отново под урагана от куршуми.

 

 

Джак Файърбрейс наблюдаваше приготовленията, когато се върна от смяната си под земята и те му навяха спомени, които успешно беше потиснал. Припомни си как се беше молил за мъжете, които щяха да излязат от окопите в онази лятна утрин и колко сигурен беше, че ще се опазят. Сега не му идваха наум никакви молитви.

Влезе в голямата землянка в началото на дълбоката галерия, където ротата му щеше временно да спи. Направи чай и го изпи с Евънс, след това извади скицника си. След смъртта на Шоу там вече нямаше негови портрети. Джак беше започнал да рисува Стивън вместо него. От мига, в който се беше озовал в ръцете му и се беше върнал от смъртта, Джак беше заинтригуван от него. Рисувал беше едрата му тъмна глава от много гледни точки и с различни изражения — големите му очи, ту широко отворени и изпълнени с неверие, ту решително присвити; усмивката му, с която дразнеше неговия командир капитан Уиър; празното му отчуждено изражение, сякаш си е загубил паметта, с което беше отпратил Джак, когато отиде да докладва, че е заспал на пост. Вече не помнеше достатъчно добре лицето на Джон, за да го рисува.

Очакването на атаката не беше дълго, но въпреки това беше мъчително. Стивън разговаря с командирите на взводовете, които трябваше първи да излязат от окопите в несигурния свят извън тях.

— Никакво колебание — каза им той. — Това, което ви очаква, не може да бъде променено, но ако проявите малодушие, ще застрашите ненужно живота на други хора.

Видя как Елис облиза устни. По бледото му чело беше избила пот. Бомбардировката вече започваше и таванът на землянката се тресеше.

Стивън говореше спокойно, като опитен човек, но това не му помогна. Фактът, че го е правил преди, не беше гаранция, че пак ще успее. Когато дойдеше моментът, трябваше да се изправи отново пред най-дълбоката си същност, а се боеше, че се е променил.

Оръдейният обстрел щеше да продължи само ден. И според артилерията беше насочен с научна прецизност, основаваща се на разузнавателни данни. Нямаше да има неразкъсана бодлива тел, нито бетонни редути, пръскащи лениви вълни от смърт по преобърнатите поля.

Уиър дойде в землянката му в полунощ. Гледаше налудничаво, косата му беше разрошена. Стивън се разтревожи от вида му. Не искаше да се зарази със страха му. Не искаше да го вдишва.

— Този шум — каза Уиър. — Повече не мога да го търпя.

— Все това говориш от две години — сопна му се Стивън. — Истината е, че си един от най-издръжливите мъже в целия Британски експедиционен корпус.

Уиър извади цигарите си и се огледа с надежда. Стивън неохотно бутна бутилката към него.

— Кога излизате от окопите? — попита Уиър.

— В обичайното време. Всичко ще бъде наред.

— Стивън, тревожа се за теб. Имам лошо предчувствие.

— Не искам да чувам нищо за предчувствията ти.

— Ти си прекрасен приятел, Стивън. Никога няма да забравя как лежеше в онази дупка и ми говореше и…

— Разбира се, че ще го забравиш. А сега млъквай.

Уиър трепереше.

— Ти не разбираш. Искам да ти благодаря. Предусещам нещо. Помниш ли последния път, когато ми гледа на карти и…

— Аз подредих предварително картите. Те нищо не означават. — Стивън не можеше повече да понася този разговор.

Уиър се стресна и сетне се умърлуши. Отпи голяма глътка.

— Знам, че не бива да казвам това, знам, че е егоистично, но…

— Затваряй си устата, Уиър! — изкрещя Стивън и гласът му се задави от ридание. Приближи лицето си до това на Уиър. — Опитай се да ми помогнеш. Щом си ми благодарен, опитай се просто да ми помогнеш. Мили боже, да не мислиш, че много искам да го правя? Да не мислиш, че съм роден, за да върша това?

Уиър се отдръпна от слюнката на Стивън. Запротестира, но Стивън вече кипеше от гняв.

— Всички тези момчета на по осемнайсет-деветнайсет години ще трябва да излязат от окопа сутринта и аз трябва да съм с тях и да гледам какво се случва. Моля те, поне веднъж се опитай да говориш за нещо друго.

Уиър също се разпали, макар и в присъщия си витиеват пиянски стил.

— Това трябва да се изрече и не ме е грижа дали е тактично, защото не това е най-важното. Искам да ти благодаря и да се сбогувам с теб, в случай че…

Стивън го хвана за реверите и го вдигна към вратата на землянката.

— Майната ти, Уиър, махай се от очите ми, остави ме на мира. — Избута го и Уиър падна по корем в калта. Изправи се бавно и погледна укорително Стивън, бършейки гърдите си, сетне закрачи самотен по дъските на окопа.

Щом остана сам, както искаше, Стивън започна пътуването навътре в себе си, което щеше да приключи на зазоряване. Огледа внимателно тялото си и си припомни какво са докосвали ръцете му; взря се в пръстите си и ги приближи до устните си.

Легна на дървения нар и почувства допира на вълненото одеяло върху лицето си. Помнеше това усещане от детството си. Стисна очи и се опита да върне най-ранните спомени за майка си, за ръцете й, за гласа и аромата й. Загърна се в наметалото на паметта с надеждата, че там ще е на сигурно място, че никакви снаряди и куршуми няма да го достигнат. Преглътна и почувства познатото усещане за езика и гърлото си. Това беше неговата плът, още откакто бе невинно момче. Със сигурност нямаше да позволи да му се случи нищо лошо. Преоткритата му любов към света направи мисълта да го напусне непоносима.

Час преди изгрев-слънце при него дойде Райли. Носеше гореща вода за бръснене. Стивън се зарадва на хитрия раболепен дребосък. Освен това беше запарил и голяма кана чай. Стивън се обръсна внимателно и си сложи колана, който Райли беше лъснал.

Когато излезе в окопа, откри, че дажбите са пристигнали навреме и някои от мъжете си готвеха бекон за закуска. Трябваше да върви внимателно в тъмното, гледайки в краката си. Намери сержант Прайс да проверява снаряжението. Методичността на Прайс помогна на Стивън — беше си просто най-обикновен ден. След това разговаря с Петросиян, ефрейтора от стария му взвод. Познатото мургаво лице се вдигна към Стивън сякаш с надежда за избавление. Стивън извърна очи. Отиде при група мъже, които преди не бяха излизали от окопа — Барлоу, Кокър, Годард и още няколко, които се бяха сгушили край стълбата. Спря да поговори с тях и дори в мрака виждаше особените изражения на лицата им. Кожата им изглеждаше толкова изопната, че направо блестеше. Не бяха способни да му отговорят; всеки се бе оттеглил вътре в себе си, където времето беше спряло и нямаше кой да им помогне.

 

 

Артилерията откри баражен огън по ничията земя. Виждаха как пръстта се сипе и отскача от чувалите с пясък на бруствера. Стивън погледна часовника си. Оставаха още четири минути. Коленичи на стъпалото за стрелба и се помоли безмълвно.

Всичко се беше случило толкова бързо. Продължителният артилерийски обстрел преди офанзивата през юли беше почти непоносим, но поне беше дал време на войниците да се приготвят. А сега му се струваше, че само преди часове беше вечерял с Жан, а вече се подготвяше да умре. Нямаше значение, че се планираше малка атака — смъртта нямаше степени.

Изправи се и се върна в укритието, където видя Елис да си гледа часовника. Приближи се до него и го прегърна през раменете. Изопнатото лице на Елис му вдъхна смелост; успя някак си да му се усмихне окуражително, след това го стисна за рамото. В началото на комуникационния окоп стоеше Прайс и държеше списък. Подаде ръка на Стивън и той я стисна. Прайс нямаше да излиза от окопа, щеше да брои жертвите.

Стивън вдигна очи към небето, където първите слънчеви лъчи започваха да пробиват през облаците. Дълбоката му въздишка го разтърси чак до ботушите.

— О, боже, о, боже — прошепна той и по гръбнака му премина тръпка. Къде бяха сега любовта и единението на света? Точно когато оставаше една минута, него, както и всички останали, го връхлетя прозрение: нямаше връщане назад. Хвърли изпълнен с копнеж поглед към задръстения комуникационен окоп, след това се обърна напред. Чу се изсвирване и мъжете започнаха да се катерят непохватно по стъпалата, дърпани надолу от тежките си раници. Излязоха в металния въздух.

Стивън видя глуповатите им като на морски раци движения и усети как сърцето му се сви от любов и състрадание към тях. Надигна се и ги последва.

Тичаха с всички сили по разранената земя; този път нямаше заповед да напредват бавно както при атаката предишната година. Техните картечници им осигуряваха защитна завеса срещу отбранителния огън на врага. Стивън чу грохота, когато наведе глава, за да се скрие колкото може под каската си. Трябваше да заобикаля паднали тела и да прескача малки кратери в калта.

Видя, че първите атакуващи вече са стигнали вражеския окоп. Неговата рота осигуряваше подкреплението и започна да се прегрупира в дупките от снаряди на около петдесет метра зад първите.

Стивън се мушна в една двуметрова яма в тинята. Там видя Годард и Алън, който притискаше полева превръзка на бицепса си. Стъпил върху гърба на друг войник, Кокър надничаше от ръба на кратера и се опитваше да види през бинокъла какви сигнали им подава предната група. После скочи обратно в калта.

— Нищо не виждам, сър — каза той на Стивън, надвиквайки шума. — Никакви сигнали, нищо. Май са минали през бодливата тел. В окопа избухват гранати.

Стивън усети прилив на надежда. Можеше да се окаже, че за първи път, откакто беше на фронта, артилерията беше успяла да разкъса бодливата тел и хората му нямаше да се превърнат в мишени за вражеските картечници.

Петросиян също се катурна в дупката. Беше почернял от барут, кал и каквато там разлагаща се мръсотия бе намерил в предишното си убежище, но не кървеше.

— Сигнал от втора рота, сър — каза той. — Те са вътре.

— Добре, да вървим.

Стивън се изкачи до ръба на ямата и размаха флаг. Земята се раздвижи и започна да изхвърля хората в радиус от над сто метра. Шумът пред тях се засили, когато от задните германски окопи също откриха картечен огън. Макар втора рота да се опита да ги прикрие, пушките им не можеха да се мерят с картечниците. Преминаха последните петдесет метра, като че ли се движеха през огън, прескачайки падналите тела.

Стивън последва двама войници, които преминаха през отвора в бодливата тел на германците и скочи в един претъпкан окоп. Никой не знаеше какво се случва. На земята се виждаха групи германски пленници, които се усмихваха нервно. Изглеждаха облекчени от залавянето си, макар и малко тревожни, че нещо може да се обърка в последния момент. Раздаваха подаръци и цигари на войниците от втора рота. Окопът им беше обект на възхищение от страна на британците — имаше огромни дълбоки землянки и изкусно изграден бруствер. Разглеждаха с трескаво любопитство мястото, което дълго си бяха представяли и в което най-накрая бяха нахлули.

Стивън успя да вкара пленниците в една неразрушена землянка и остави Петросиян и още трима да ги пазят. Знаеше, че Петросиян ще бъде доволен, че прекратява участието си в настъплението и с удоволствие би убил немците, ако се наложи. Тръгна през окопа и откри Елис плувнал в пот, с празен поглед, сякаш сражението се водеше в някакъв друг свят.

Вляво от тях, където окопът срещаше канала, битката все още продължаваше, но след половин час бяха доведени още пленени германци и стрелбата утихна.

Елис погледна с очакване към Стивън.

— А сега какво?

— По обед ще дойде подкрепление от тази гора вдясно, от — както ги нарича Грей — нашите приятели от Бирмингам. Трябва да подсигурим канала, след това да продължим към втория окоп.

Елис се усмихна несигурно. Стивън направи гримаса.

— Вече обстрелваме и втората им линия — извика той, когато чу свистенето над главата си. — Дръж си каската на главата и се моли.

В окопа настана трескаво раздвижване, войниците започнаха да трупат чували с пръст, за да могат да стрелят от задната страна към втория окоп на германците. Докато си търсеха позиция за стрелба, мнозина бяха улучени в главата и паднаха назад. Картечарите търсеха сигурни места, откъдето да могат да се прицелят добре, но все още беше трудно да се предвиди дали ще успеят да напреднат още малко, преди контраатаката да ги спре.

Постепенно артилерията започна да намира по-точно целите си. Чуваха се викове, когато снарядите попадаха по ръба на окопа и тела и пръст се разхвърчаха във въздуха. Немците реагираха яростно от тила. Нямаше връзка с щаба на батальона и в грохота на нарастващото кръвопролитие единственото средство за възстановяване на реда, което Стивън успя да измисли, беше да следва първоначалния план. Качи се на някакъв импровизиран банкет. Доколкото виждаше, немците се готвеха да отстъпят към резервния окоп. Ако успееше да се свърже с артилерията, можеха да ги заловят, докато се оттеглят.

След серия изкрещяни и полуразбрани заповеди започна втората атака. Тя беше по-хаотична от първата, без отчетливи вълни, но оцелелите крачеха замаяни от въодушевление към втората линия на врага. Нямаше място за пушки, влизаха в окопите с щикове и юмруци. Някои бяха пометени от собствената им артилерия, която не успяха да уведомят за втория щурм, а други скачаха право към смъртта. Стивън премина през бодливата тел и се стовари върху тялото на някакъв немски ефрейтор, чиито крака бяха откъснати от снаряд. Беше още жив и се опитваше да се измъкне на безопасно място. Пробваха да се съберат на едно място и да атакуват окопа в двете посоки, така че гърбовете им да са защитени, но пристигаха още хора и не можеха да хвърлят гранати през траверсите от страх да не избият своите. Нямаше друга алтернатива, освен да настъпват на сляпо покрай всеки ъгъл. Съдбата на първите двама или трима беше добро предупреждение за следващите. Стивън видя как мъжете се втурнаха като полудели, прескачайки телата на другарите си, разчистваха нишите една по една, блъскаха се да са първи на траверсите. Мислеха за мъртвите си братя и приятели; бяха наелектризирани от страх. Убиваха с удоволствие. Не бяха на себе си.

Малко преди обед приключиха с подсигуряването на окопа. Стивън прати един отряд при канала да се окопаят срещу контраатаката. Оставаше им само да задържат позициите, докато пристигне подкреплението и ги защити по другия фланг.

Стивън не можеше да гледа германските пленници и се опита да ги отпрати възможно най-бързо. Въпреки продължаващия оръдеен обстрел имаше достатъчно доброволци да ги ескортират. Повечето смятаха, че овладяването на два окопа за една сутрин е пределът на добрия им късмет. След шестчасовото усилие копнееха за почивка. Стивън със завист ги гледаше как се отдалечават.

За момент интензивността на огъня стихна, след това отново се засили, най-вече по десния фланг, който беше атакуван от невидими картечници и гранатомети. Стивън още не беше имал време да вкуси мига на решителното настъпление, когато позициите им бяха обградени. Зигзагообразната конструкция на окопа не позволяваше да се разбере какво се случва дори на няколко метра по-нататък, но звуците на контраатаката му се сториха заплашителни.

Започна да усеща лъкатушещо движение вдясно, когато най-отдалеченото укритие на окопа беше или евакуирано, или притихна. По обяд се изкатери по стълбата до онова, което беше останало от бруствера, и погледна към гората дали идва подкрепление. Нямаше никой. Скочи обратно в окопа и намери перископ. Разгледа с него ничията земя, но не видя нищо, освен далечната редица пленници, които вървяха към тила. Затвори очи и въздъхна под урагана от куршуми и снаряди. Можеше да се досети. Трябваше да отгатне какво ще стане.

Един взводен командир на име Сибли извика в ухото му. Искаше да знае кога ще пристигне подкреплението.

— Няма подкрепление. Никой няма да дойде — изрева му Стивън в отговор.

— Защо? — прошепна Сибли.

Стивън замълча.

След час немците се върнаха в крайните траншеи и там започна ръкопашен бой. Малко по-късно командирът на втора рота нареди на хората си да се оттеглят към предния окоп, който бяха превзели сутринта. Когато излязоха на повърхността, се озоваха под огъня на германските картечници, които вече се бяха настанили в поддържащия окоп.

В целия този шум беше невъзможно да се мисли. Стивън чу как Елис извика в ухото му:

— Свършено е с нас, свършено е с нас! — произнасяха устните му.

Стивън поклати глава.

Елис допря устни до ухото му.

— Това е краят на втора рота.

— Знам, знам. — На Стивън не му се обясняваше. Задачата на неговата собствена рота беше да завземе окопа; нарежданията на втора рота бяха да атакуват и сами да преценяват кога да се движат. Не можеше да направи така, че Елис да го чуе, но смяташе да се придържа към заповедите на полковник Грей.

Някакъв сержант с опръскано с кръв лице се стрелна покрай тях, последван от група тичащи мъже, които бяха изтласкани от незащитения десен фланг на окопа. Контраатаката вече стремително се приближаваше към тях от резервния окоп. Двете картечници не успяваха да задържат немците. Още една атака откъм канала и щяха да бъдат напълно обградени. Стивън бързо прецени шансовете им за оттегляне. В окопа вече имаше толкова много германци, че успяха да си върнат позициите на бруствера и започнаха да стрелят по хората му в гръб, докато бягаха.

Елис се разплака.

— Какво да правим? — хленчеше той. — Искам да спася хората си. Какво да правим?

Стивън се сети само за един изход — да наредят труповете един върху друг като чували с пясък. Не би си го помислил при други обстоятелства, но само това им оставаше.

— Какво да правим? — простена отново Елис насред целия грохот.

— Ще държим позициите, ще държим проклетите позиции. — Зъбите и езикът на Стивън се виждаха в устата му, докато крещеше нечуто.

В отчаян опит да си спасят живота, мъжете се биеха за всяка педя земя в окопа. Стивън се присъедини към тях и започна да стреля към настъпващите сиви редици.

Малко преди три часа чу йоркширски диалект в ухото си, обърна се и видя непознато лице. Взря се озадачен в очите на мъжа.

Беше лейтенант от полка на херцога на Уелингтън. Той крещеше на Стивън, че хората му са завзели отново далечния край на окопа.

През следващия час си проправиха път обратно до канала. Дойде и ново подкрепление с минохвъргачки и картечници. Немската контраатака временно беше прекратена и врагът се оттегли в резервния си окоп.

Стивън тръгна през окопа към землянка, в която намери един майор от полка на херцога на Уелингтън.

— Май всички сте тук — каза майорът весело. — Заповедта ви е да се оттеглите. Пратиха ни да ви покрием. Преди това нещо се обърка. Още един триумф на планирането.

Стивън се взря в лицето му. Изглежда толкова млад, помисли си той, а сътвори истинско чудо.

— А вие какво ще правите? — попита.

— Ще прикриваме оттеглянето ви, а после и ние се махаме.

Стивън му стисна ръката и излезе.

Първо изнесоха мъртвите и ранените, а това, което беше останало от ротата, се прибра в собствения си окоп, преди да падне мрак. Елис беше убит от картечен огън. Малцината оцелели едва се влачеха през калта, която бяха прекосили сутринта. Не питаха за съдбата на другарите си; просто искаха да стигнат до място, където можеха да легнат.