Себастиан Фолкс
Птича песен (38)

Стивън пристигна обратно във Франция ден по-рано, за да може да гостува на Жан в Амиен. Прехвърлянето му в бригадния щаб се отложи с две седмици и междувременно той трябваше да се върне при ротата си на фронта. Стори му се, че завръщането му към войната ще е по-леко, ако прекара една нощ във Франция, преди да тръгне към мястото, където Грей го беше разквартирувал.

Гарата в Амиен за него беше като местна забележителност, макар това да му се струваше странно, защото едва за трети път слизаше тук. Първият път доведе до необикновени и невиждани дотогава последствия, същото можеше да се каже и за втория. Третия път със сигурност нямаше да види Изабел; може би вече не го очакваха нови драми и обрати. Поне така се надяваше.

Жан беше решила да му се довери и той й беше благодарен за това. Нямаше нужда да го прави, но отношението й издаваше великодушие и въображение. Освен ако не го правеше от съжаление. Откри, че му е трудно да прецени какви чувства събужда у хората сега, но дори Жан да проявяваше просто състрадание към недодялания войник, той нямаше да го отхвърли. Тя беше мила жена. Чудеше се защо не се е омъжила: сигурно беше на трийсет и осем или трийсет и девет, вече почти твърде възрастна, за да има деца.

Изпрати й телеграма от Булон и дочака отговор. Тя му пишеше, че ще се радва да го види вечерта, по всяко време.

Тръгна през града с очукания си войнишки куфар. Беше облякъл една от новите си ризи, които купи в Лондон, както и ново бельо. Доколкото можеше да прецени, въшките, които го бяха тормозили, бяха унищожени в огъня, в който изгори старите си дрехи в Норфолк. Когато на връщане мина през ул. „Ливърпул“, помоли бръснаря да му махне мустаците. Когато пристигна на бул. „Канж“, почти беше започнал да се чувства отново млад.

Прекоси площада с кафенето, в което беше срещнал Жан, и стигна до малката къща, в която тя живееше преди с Изабел. Позвъни. Докато чакаше, се опита да си спомни как изглежда Жан, но в ума му не изникна никакъв образ.

— Влезте, мосю. — Жан протегна ръка.

Стивън отново се озова в скромния коридор, който този път му се стори по-ярко осветен. Жан отвори вратата вдясно и го покани във всекидневната. Тя имаше лъскав дървен под и кръгла маса, върху която беше поставена стъклена ваза с фрезии. От двете страни на мраморната камина имаше по едно кресло.

— Уморен ли сте от пътуването?

— Не, никак. Чувствам се много добре.

Стивън седна на стола, който Жан му посочи, и вдигна очи към нея. Сега си спомни бледата й кожа и чертите на лицето й, които излъчваха сила; когато ги гледаше, се чувстваше спокоен. Разположението на очите й и извивката на главата й от време на време му напомняха за Изабел, за някаква импулсивна природа, която беше укротена от сдържаното поведение на Жан.

— Тя ме предупреди, че обичате да се взирате в хората — каза тя.

Стивън се извини.

— През всичките тези години в калта съм забравил доброто си възпитание. — Беше доволен, че Изабел изникна толкова бързо в разговора им. Така щяха по-бързо да се отърват от темата. — Имате ли вести от Изабел?

— Да — каза Жан. — Много е щастлива. Макс е ранен зле, но ще оцелее. Помоли ме да ви благодаря, задето дойдохте да я видите. Според мен това означаваше много за нея. Нямаше никакъв късмет — или пък беше много глупава, както би се изразил баща ми. Всичките й решения бяха трудни. Мисля, че срещата й с вас и мисълта, че й желаете само добро, я крепи.

— Доволен съм, ако е така — отвърна Стивън, макар да не изпитваше никакво удоволствие. Чувстваше се объркан, че настоящата му роля в живота на Изабел беше да й дава кураж. — Доволен съм — повтори той и в този миг на безобидна лъжа усети, че и последната частица от Изабел го напусна. Не беше фалшива забрава като първия път, а просто най-обикновено отсъствие.

Обърна се към Жан.

— Колко дълго ще останете в Амиен? Не живеете ли в Руан?

Жан сведе поглед към ръцете си.

— Баща ми е възрастен и би искал да отида да се грижа за него. Макар че майка ми е още жива, тя не е добре и не е толкова грижовна, колкото на него би му се искало.

— Значи ще се върнете?

— Не знам — отвърна Жан. — Бях примерна дъщеря. Но се чувствам привлечена от идеята за независимост. Тук, в Амиен, в тази малка къща ми харесва.

— Разбира се. — Стивън отново се замисли за възрастта й. — Ами другите ви сестри? Те не могат ли да се грижат за него?

— Не. Те всички са омъжени. Ако не възразявате, ще вечеряме след около час. Трябва да отида да нагледам храната. Не знам дали не бихте искали да си починете или пък може да изпиете един аперитив… Не съм свикнала с тези неща. — Тя махна с ръка. — Малко ми е необичайно.

— Нищо в този миг не е обичайно — усмихна се Стивън. — Благодарен съм ви, че го разбирате. А междувременно, да, бих пийнал нещо.

Жан също му се усмихна. За първи път виждаше усмивката й и беше сигурен, че е най-необикновеното изражение на човешко лице, което беше съзирал. Започна с бавно разтегляне на устните, след това бледата кожа на лицето й блесна, не от нахлулата кръв, както би станало при Изабел, а от някаква вътрешна светлина. Накрая стигна и до очите, които се свиха доверчиво и насмешливо и пръснаха ярки искри. Не само изражението й, а цялото й лице се промени и от него се излъчваше прошка и спокойствие.

— Изабел ме прати да купя нещо, когато идвахте тук първия път. Мирише ужасно. Казва се „Олд Оркни“^[1]. Английска напитка.

Стивън се засмя.

— Мисля, че е шотландска. Много добре я знам.

Жан донесе бутилката и кана вода. Стивън си наля в малка кристална чаша и след като Жан отиде в кухнята, се огледа из стаята. Чу тракане на тенджери и прибори; мирисът на подправки и вино изведнъж накара стомахът му да се свие от глад. Запали цигара и потърси с очи пепелник из малката елегантна стая. Имаше множество малки керамични и порцеланови чинийки, но реши да не рискува с тях и изтръска пепелта в камината, след това я замаза с крак. Въпреки новите си дрехи без въшки се чувстваше като непохватен грубиян в тази подредена женска стая. Запита се дали някога ще си възвърне усещането за удобство и естественост в нормална обстановка, или се беше превърнал в същество, чиято обичайна среда вече бяха помещения с ръждясали железни покриви, дървени стени и храна, наредена в обезопасени срещу плъхове сандъци.

Жан беше приготвила супа, която сервира от супник на масата в дъното на стаята. Обясни, че би трябвало да е рибна, както я правели в Диеп, близо до дома й в Нормандия, но не успяла да намери всички необходими продукти в Амиен. Стивън си спомни с какво раздразнение Изабел беше приела забележката му, че Амиен не е прочут с кухнята си.

— Предполагам, че войната се е отразила на доставките — отбеляза той.

— Не съм сигурна — отвърна Изабел. — Може би просто хората тук не се интересуват от готвене. Ще налеете ли виното? Не знам дали е добро, но съм виждала баща ми да го пие.

Стивън все още не беше сигурен дали Жан го разглежда като бежанец, за когото хората с чувство за обществен дълг трябва да оказват грижи, или има по-прости мотиви зад приятелството й. Докато се хранеха, не спираше да си задава този въпрос.

Тя не беше щедра на информация. Държеше се приятно срамежливо, сякаш смяташе, че вечерта им не бе позволена от етикета и във всеки миг някой можеше да нахлуе при тях и да им забрани да продължат. Стивън предположи, че е останала в дома на родителите си от чувство за дълг към баща си, който очевидно бе успял да наложи волята си над нея, както беше направил и с Изабел. Но тя беше оказала по-успешна съпротива срещу избора му на съпруг от по-малката си сестра, а той й беше отвърнал, като й беше забранил да има свой. Както беше уплашил и прогонил войника на Изабел, така бе прекратил и спора за вдовеца, който щеше да му отнеме Жан.

Жан говореше с много премерени изречения; маниерите й бяха малко сковани, но се смекчаваха от хумора, който проблясваше в очите й, и резките движения на дългите й тънки пръсти.

Стивън продължаваше да се чувства напълно спокоен в компанията й. Установи, че му е приятно да я слуша и когато му задаваше въпрос, той отговаряше благоприлично, дори когато питането й се отнасяше за войната.

Стана късно и той започна да изпитва ужас от завръщането си. Още от дете, когато го бяха откъснали от родните поля и го бяха пратили в пансион, той се страхуваше от мига на раздялата повече от всичко друго на света. За него той означаваше изоставяне. Не можеше да се накара да мисли за завръщането си в окопите. Колкото повече то наближаваше, толкова повече Стивън губеше дар слово.

— Мислите си за завръщането, нали? — попита Жан. — Спряхте да отговаряте на въпросите ми.

Стивън кимна.

— Няма да продължи вечно. Чакаме танковете и американците, така каза маршал Петен. Трябва да сме търпеливи. Мислете за следващия си отпуск.

— Мога ли пак да дойда тук?

— Да, щом искате. Бройте дните и седмиците. Пазете се. Изглежда, че след новото ви назначение няма да участвате в толкова сражения. Бъдете внимателен.

— Може би сте права — каза Стивън и въздъхна. — Но вече продължава толкова дълго, ужасно дълго. Като си помисля за мъжете, с които съм бил…

— Тогава спрете да мислите за тях, за онези, които са мъртви. Направили сте каквото сте могли за тях и нищо повече не можете да сторите. Когато всичко свърши, тогава можете да си ги спомняте. А сега трябва да се съсредоточите върху това да издържите. Още една смърт няма да върне загиналите.

— Не мога, Жан, не мога да го направя. Толкова съм уморен.

Жан погледна умолителното му лице. Той едва сдържаше сълзите си.

— Дадох всичко от себе си — каза. — Не ме карайте да ходя там. Моля ви, нека остана тук.

Жан отново се усмихна.

— Мъж, който е водил войниците си край Анкр, не бива да говори така. Можете да се справите с няколко седмици в тила, където няма опасност.

— Не е работата в опасността, а в усилията. Повече не мога да ги полагам.

— Знам. — Жан сложи длан върху неговата. — Разбирам. Но трябва да сте силен. Оправих ви легло, защото предположих, че може да поискате да преспите тук. Ще ви събудя навреме сутринта. Елате.

Стивън я последва неохотно към вратата. Знаеше, че на следващия ден ще се върне на фронта.