Себастиан Фолкс
Птича песен (18)

Стивън Рейсфорд се върна обратно в тялото си клетка по клетка и всеки следващ сантиметър извикваше нова болка и някакъв стар спомен какво е да си жив. Леглото беше без чаршаф, но на лицето му имаше изпран и дезинфектиран мек стар парцал, който носеше облекчение на кожата му.

Вечерта болките в ръката и врата му се усилиха, макар да не бяха нетърпими и да не ставаха по-страшни от тези на човека в съседното легло, който буквално можеше да види агонията си да кръжи над него. С всеки изминал ден отрязваха по нещо от тялото му, опитваха се да надбягат гангрената, но все не успяваха. Когато му сваляха превръзките, от плътта му потичаше течност, сякаш беше някакъв освободен дух, който го беше обсебил. Той се разпадаше като телата, увиснали на бодливата тел, които от червени ставаха кафяви, а след това окапваха на земята и оставяха само зарази след себе си.

Една сутрин в дъното на отделението се появи момче на около деветнайсет. Очите му бяха покрити с парчета кафява хартия. На врата му висеше табелка, в която главният военен лекар, сприхав мъж в бяла престилка, прочете някаква информация. Повика сестрата, английска девойка на не повече от двайсет години, която дойде да му помогне. Започнаха да разсъбличат момчето, а то очевидно не се беше къпало от месеци. Ботушите му бяха като залепнали за краката. Стивън гледаше и се чудеше защо не си направиха труда да го оградят с параван. Когато той самият беше пристигнал, беше пресметнал, че не си е свалял чорапите от двайсет и два дни.

Накрая успяха да издърпат ботушите на момчето и смрадта, която се разнесе из отделението, накара сестрата да повърне в мивката до тях. Стивън чу как военният лекар й се разкрещя.

Свалиха и дрехите на момчето, а когато стигнаха до бельото, докторът използва нож, за да го отдели от кожата му. Накрая младежът остана напълно гол, само с двете парчета кафява хартия на очите. Горният слой на кожата му го нямаше, беше останала само една лента около кръста, там, където коланът го беше предпазил. Опитваше се да вика. Устата му беше отворена и жилите на врата му бяха изопнати, но някакво нараняване в гърлото не пускаше гласа му навън. Лекарят свали кафявата хартия от лицето на момчето. Кожата на бузите и челото му беше на синьо-виолетови петна. И от двете му очи течеше секрет, сякаш страдаше от остър конюнктивит. Промиха ги с вода от купа, в която сестрата беше сипала някаква смес. Тялото му безмълвно се стегна. Опитаха се да измият част от мръсотията по него, но той не можеше да стои неподвижно, докато го сапунисваха и поливаха.

— Трябва да те измием, младежо. Стой мирен — каза му лекарят.

Тръгнаха през отделението и когато се приближиха до него, Стивън видя изгарянията по тялото на момчето. Меката кожа под мишниците и от вътрешната страна на бедрата беше покрита с огромни възпалени мехури. Той дишаше повърхностно и учестено. Убедиха го да легне, макар че тялото му се извиваше и отказваше да влезе в контакт с чаршафа. Накрая лекарят загуби търпение и го притисна с ръце върху гърдите. Устата на младежа се отвори в безмълвен протест и на устните му изби жълта пяна.

Докторът остави сестрата да го покрие с нещо като импровизирана палатка от дървен скелет и преметнат отгоре чаршаф. Най-накрая постави и параван, с който го скри от останалите в отделението.

Стивън забеляза, че тя успя да събере сили, за да се погрижи и за раната на мъжа в съседното легло и дори да го упрекне за шума, който вдигаше, но щом излезеше иззад паравана, кършеше ръце с такава мъка, каквато той никога не беше виждал.

Улови погледа й и се опита да я утеши. Собствените му рани бързо оздравяваха и болките му почти бяха стихнали. Когато лекарят дойде на визитация, Стивън го попита какво се е случило с момчето. Очевидно беше пострадало при газова атака зад фронтовата линия. Ослепено от хлора, попаднало в някаква горяща къща, подпалена от снаряд.

— Глупаво момче, не си е сложило противогаза навреме — каза докторът. — Минал е през достатъчно учения.

— Ще умре ли?

— Вероятно. Черният му дроб е увреден от газа. Тялото му вече има некротични изменения.

Дните минаваха и Стивън забеляза, че когато сестрата се приближеше до паравана, зад който лежеше обгазеното момче, стъпките й винаги се забавяха, а погледът й ставаше мрачен. Имаше сини очи и светла коса, прибрана под колосаната касинка. Накрая почти спираше, поемаше дълбоко дъх и изправяше решително рамене.

На третата сутрин се чу гласът на момчето. То се молеше да умре. Сестрата беше оставила паравана леко отместен и Стивън я видя да хваща много внимателно палатката и да я вдига високо над обгореното тяло, преди да се обърне и да я остави на пода. Огледа тялото, което на никого не беше позволено да пипа — от сълзящите очи, през лицето и шията, зачервения гръден кош, слабините и пулсиращите от болка крака. Разпери безсилно ръце в знак на майчинска обич, сякаш се опитваше да го утеши. Той не отговори. Тя взе шише с някакво мазило от нощното шкафче и се наведе. Внимателно изля малко върху гърдите му и младежът нададе животински писък. Тя се отдръпна и вдигна лице към небесата.

На следващия ден Стивън се събуди и откри, че момчето го няма. Не се върна до вечерта, нито на следващия ден. Стивън се надяваше молитвите му да са били чути. Когато сестрата дойде да му смени превръзките, той я попита за него.

— Той е в една вана — отвърна тя. — Поставихме го в колоиден физиологичен разтвор за ден.

— Опира ли се тялото му във ваната? — попита невярващ Стивън.

— Не, в платнена люлка е.

— Разбирам. Надявам се да умре по-скоро.

Следобеда се разнесе тропот от бягащи крака. Чуха как военният лекар извика: „Извадете го, извадете го!“

Вързоп от капещи одеяла беше пренесен през отделението. През нощта успяха да поддържат младежа жив. На следващия ден той притихна, а вечерта се опитаха да го сложат пак в люлката и да го върнат във ваната. Крайниците му висяха през краищата на плата. Той лежеше неподвижен, оставяйки след себе си следа от изранената си плът. Възпалените му бели дробове захриптяха и устата му избълва пяна и жълтеникава течност, които задушаваха протестите му, докато го спускаха в каменната вана.

През нощта Стивън се помоли момчето да умре. На сутринта видя сестрата да идва към него. Изглеждаше бледа и съкрушена. Той вдигна въпросително поглед. Тя кимна утвърдително, след това се разтресе от плач.

Следобедите на Стивън му беше позволено да излиза навън и да сяда на пейката, гледайки как вятърът разклаща дърветата. Не говореше; нямаше желание да казва нищо. Скоро отново можеше да ходи и лекарите му съобщиха, че ще го изпишат в края на седмицата. Беше лежал двайсет дни.

— Имате посетител — каза русата сестра една сутрин.

— Аз ли? — попита Стивън. Гласът му се протегна вътре в него като котка след дълъг сън. Остана доволен от необичайния му звук. — Да не е кралят?

Сестрата се усмихна.

— Не, капитан Грей.

— Как се казваш? — попита Стивън.

— Сестра Елъридж.

— А първото ти име?

— Мери.

— Искам да ти кажа нещо, Мери. Би ли дошла тук за момент?

Тя се доближи до леглото му малко неохотно. Стивън я хвана за ръката.

— Седни на леглото за секунда.

Тя се огледа колебливо, но се настани на ръба.

— Какво искате да ми кажете?

— Жив съм — каза Стивън. — Това исках да ти кажа. Знаеше ли го? Жив съм.

— Много добре — усмихна се тя. — Това ли е всичко?

— Да. Това е всичко. — И пусна ръката й. — Благодаря.

Капитан Грей се появи в отделението.

— Добро утро, Рейсфорд.

— Добро утро, сър.

— Чух, че вече ходиш. Да излезем навън?

До стената на болницата имаше две пейки от ковано желязо, които гледаха към поляна с кедрово дърво и голямо спокойно езеро. Наоколо с помощта на патерици предпазливо се разхождаха пациенти.

— По всичко личи, че добре се възстановяваш — започна Грей. — Казаха ми, че си бил на ръба.

Свали фуражката си и я сложи на пейката между двамата. Чупливата му коса беше кестенява и лъскава, все още без нито един бял косъм; а мустаците му бяха прилежно подстригани. От друга страна, Стивън, макар да беше блед, рошав и тук-там прошарен, беше запазил младежкия си вид, който Грей беше загубил. Блясъкът в големите му очи все още загатваше за нещо непредвидимо, докато изражението на Грей, макар и оживено, говореше за улегналост. Беше човек, успял да установи контрол върху себе си и макар да се държеше дружески, поведението му подчертаваше, че е по-високостоящ офицер.

Стивън кимна.

— След като се отървах от инфекциите, започнах бързо да се оправям. Раните сами по себе си не бяха толкова тежки. Движенията на ръката ми ще бъдат леко ограничени, но иначе съм добре.

Грей извади цигара от табакерата, която държеше в предния си джоб на куртката си, и я потупа в ръба на пейката.

— Полагат ти се две седмици домашен отпуск, след като напуснеш болницата — каза той. — След това ще те повишат. Искам да отидеш на курс в Амиен. После ще заминеш за бригадния щаб.

— Няма да отида — каза Стивън.

— Какво? — засмя се Грей.

— Няма да си ходя у дома и няма да приемам някаква щабна работа. Не и сега.

— Мислех, че ще се зарадваш — отвърна Грей. — На фронтовата линия си повече от година, нали?

— Точно така — каза Стивън. — Година на подготовка. Не искам да тръгвам в най-важния момент.

— Какъв важен момент? — Грей го изгледа подозрително.

— Всички знаят, че ще атакуваме. Дори лекарите и сестрите. Затова се опитват да вдигнат на крака тези мъже.

Грей сви устни.

— Може би, може би. Но чуй ме, Рейсфорд. Ти се справяш добре с взвода си. Не са постигнали кой знае какво, но кой от нас е? Ти ги държа сплотени под огъня. Заслужи си почивката. Никой няма да каже, че бягаш. За бога, само преди три седмици се бяха отказали от теб и бяха решили, че си мъртъв. Знаеш ли това? Бяха те хвърлили при труповете.

Стивън беше отвратен от идеята да го отделят от мъжете, редом с които се беше сражавал. Ненавиждаше войната, но не можеше да си тръгне, докато не види как тя ще свърши. По някакъв необясним начин като че ли се беше венчал за нея — неговата незначителна участ вече беше свързана с изхода на големите събития.

— Като начало — каза той — в Англия нямам дом. Не знам къде да отида. Да се навъртам по „Пикадили Съркъс“ ли? Или да отида на морския бряг в Корнуол и да си наема малка вила? Предпочитам да остана във Франция. Тук ми харесва.

Грей изглеждаше искрено заинтригуван.

— Продължавай. А повишението? И него ли не искаш? Тогава Харингтън ще го получи.

Стивън се усмихна.

— Дори и така да е, сър. Мисля, че ще имам и други възможности за повишение. Не вярвам кръвопролитието да спре отведнъж.

— Вероятно няма — отвърна Грей. — Но чуй ме, Рейсфорд, това ми е наредено. Нищо не мога да направя.

— Можете да говорите с командващия.

— Полковник Баркли? — Грей поклати глава. — Не мисля. Той играе по правилата. Даже мисля, че той е писал правилата.

Стивън се почувства окуражен. Нестандартното поведение очевидно се харесваше на Грей въпреки спретнатата му външност и военната дисциплина.

И двамата мълчаха. Някакъв камион докара носилки с ранени пред болницата и двама санитари отидоха да помогнат. На някои от мъжете, които разтовариха, не им оставаше нищо друго, освен да умрат; най-тежко ранените винаги ги изнасяха последни от фронта, защото се смяташе, че е безсмислено. Стивън си помисли, че сигурно така произнасят смъртните присъди на лежащите в кратерите от снарядите, които чакат, докато инфекциите ги убиват.

— Знаете ли къде ще ни местят? — попита той.

— Да, знам — отвърна Грей. — Макар че не мога да ти кажа.

Стивън не отговори, но разтвори ръце и сви леко рамене.

— В Албер — каза Грей. — Там ще ни дадат по-точни указания. Бригадният щаб ще е в село на име Ошонвиле, ако правилно го произнасям. Полковникът го нарича „Оушън Вилас“.

— Знам го! — възкликна Стивън. — Бил съм там. Точно до река Анкр е. Много добре познавам този район. И говоря френски. Ще бъда…

— Незаменим — засмя се Грей.

— Точно така.

— Разкажи ми тогава.

— Приятна провинция. Местността не е съвсем равна, по-скоро е хълмиста. Има много риба в Анкр — не че някога съм хващал. Открити полета, тук-там с гори и шубраци. Отглеждат много зърнени култури и зеленчуци. Струва ми се, че и доста захарно цвекло. Местните хора са скучни. Железницата от Албер спира в Бомон. Има едно хубаво селце, което се казва Бомон-Амел.

— Няма да можеш да го разгледаш. Това е немска крепост. Какво друго?

— Ами това е почти всичко. Обаче има един проблем. Много е хълмисто. Ще е важно кой е на по-висока позиция. Никой не би искал да щурмува от долу нагоре; това би било самоубийство.

— Предполагам, че изобщо не искаме да щурмуваме, но ще трябва да отклоним огъня от Вердюн. Ако там пробият, с нас е свършено.

— Все пак ще атакуваме ли от долу нагоре?

— Швабите са там от година. Не вярвам да са избрали да се настанят в ниското.

Стивън помълча, но след малко попита:

— Кой друг отива?

— Най-вече новобранци, току-що мобилизирани, само няколко по-стари като нас за подкрепа.

— И те ги пращат да атакуват там? — Стивън не можеше да повярва. Грей кимна. Стивън затвори очи. Познаваше възвишенията от деня, в който беше по тези места на риболов. Смътно си спомняше голямата гора, която растеше в подножието на едно село, което — ако не го лъжеше паметта — се казваше Тиепвал. Знаеше, че германците подготвят защитата си цяла година; а дори само една седмица преднина им даваше възможност да построят по-добри окопи от британците. Да изправят срещу тях търговци, работници и чиновници, които за пръв път усещат вкуса на войната, беше немислимо. Нямаше да го позволят.

— Размисли ли? — попита Грей. — „Пикадили Съркъс“ не е чак толкова лошо място. Там поне можеш прилично да се нахраниш. Ще седнеш в „Кафе Роял“.

Стивън поклати глава.

— Мислите ли, че можете да направите нещо за мен? Да ги убедите да остана?

— Всичко е възможно. Винаги е по-лесно да предложиш на командващия войници, отколкото да му ги отнемеш. Мога да говоря със заместника му майор Търсби.

— Ами работата в щаба? Можете ли да я отложите, или да я предложите на друг?

— Ако успееш да докажеш, че си незаменим — каза Грей. — И ако се постараеш да влезеш в крачка.

— Какво имате предвид?

Грей се изкашля и стъпка угарката си с пета.

— Ти си суеверен, нали?

— Всички сме такива.

— Офицерите не са суеверни, Рейсфорд. Животът ни зависи от стратегията и тактиката, не от залози и игри на карти.

— Може би още съм редник по душа.

— Е, престани да бъдеш. Виждал съм онези глупости в землянката ти. Дървените фигурки, картите и парчетата от свещи. Изхвърли ги. Довери се на подготовката и доброто командване. Вярвай в хората си. Ако искаш нещо свръхестествено, върви при свещеника.

Стивън сведе очи.

— Хорокс никога не ми се е струвал свръхестествен.

— Не ставай глупав, Рейсфорд. Разбираш ме много добре. Ако ти помогна, ще трябва да ми се отблагодариш. Откажи се от тези щуротии и се уповавай на себе си.

— Не вярвам в онези неща — каза Стивън, — нали се сещате… в картите и късметчетата. Но всички останали вярват в тях.

— Не, не вярват, Стивън. А ти го правиш заради нещо, което се е случило в детството ти. — Тонът на Грей малко беше омекнал.

— Какво имате предвид?

— Не познавам живота ти, но според мен децата имат нужда да вярват в сили, които са извън тях. Затова четат книги за вещици и магьосници и бог знае още какво. Човек има нужда от това, но тази нужда обикновено приключва с детството. Ако обаче светът на едно дете се срине под напора на реалността, тази нужда се загнездва в подсъзнанието му.

— Що за нелепи австрийски глупости…

— Замълчи. — Грей се изправи. — Аз съм командир на ротата ти. От мен се очаква да знам нещата, които ти не знаеш. Ако ти помогна да останеш на фронта — и нека Бог да те пази! — ще трябва в бъдеще да вършиш всичко по моя начин.

Протегна ръка. Стивън я стисна набързо и се върна в болницата.