Себастиан Фолкс
Птича песен (43)

Шведският седан отново не успя да запали и Елизабет беше принудена да вземе влака от улица „Френчърч“. Една от новите придобивки на британските железници с вагони без коридори и плюшени оранжеви седалки. Вървеше с чаша кафе през люлеещия се вагон и премигваше, когато врялата течност плисваше изпод капачката и капеше по ръката й. Когато изстина достатъчно, за да се пие, усети как вкусът й започна да се смесва с миризмата на дизелови пари и цигарени фасове до такава степен, че вече беше трудно да се определи къде свършваше едното и започваше другото. Отоплението беше пуснато на максимална степен и повечето пътници бяха пред припадък, докато гледаха през прозореца как полята на Есекс се плъзгат пред очите им.

Елизабет се беше обадила на управителката на дома, а тя й бе казала, че почти не си струвало да посещава Бренън, но той ще се види с нея, ако дойде. Вълнуваше се от възможността да се срещне с човек от онова време. Беше като историк, който след като е работил по чужди трудове, най-накрая е успял да се добере до оригинален източник. Представата й за Бренън беше мъглява. Беше наясно, че е стар и грохнал, ако се съдеше по това, което й беше казала управителката, но въпреки това си го представяше в униформа и с оръжие.

Валеше, когато слезе на гарата в Саутенд. Отвори вратата на синьо такси, спряло на гаровия площад. Колата потегли по лъсналите от влагата улици, по крайбрежието с дългия, запуснат кей и рушащи се хотели. Когато започнаха да се изкачват по хълма, шофьорът посочи към плажа, където малка лодка ловеше риба с някакво устройство, приличащо на маркуч от прахосмукачка.

Домът се помещаваше в голяма викторианска тухлена сграда, която едва се виждаше от противопожарните стълби по фасадата. Елизабет плати на шофьора и влезе вътре. Към рецепцията водеха каменни стъпала. Оттам във всички посоки тръгваха огромни коридори с високи тавани. Рецепционистката беше пълничка жена с бледозелена жилетка и очила с рогови рамки.

— Той очаква ли ви?

— Да, така мисля, говорих с управителката, госпожа Симпсън.

Рецепционистката набра две цифри на телефона.

— Да. Посетител за Бренън. Добре. Да. — Остави слушалката. — Ще дойдат да ви вземат — каза тя на Елизабет и взе списанието, което четеше допреди това.

Елизабет погледна надолу и бръсна една троха от полата си.

Жена в униформа на медицинска сестра й се представи като госпожа Симпсън.

— Вие сте за Бренън, нали? Може ли да ви видя в кабинета си за момент?

Изминаха няколко метра по коридора и влязоха в малко претоплено помещение с шкафове за документи. На стената беше окачен календар с котенце в кошница. На масата имаше саксия с хлорофитум, чиито зелено-бели листа се спускаха почти до пода.

— Не сте идвала тук преди, нали? — попита госпожа Симпсън. Беше учудващо млада, с изрусена коса и ярко червило. Изглеждаше странно в униформата си.

— Трябва да разберете, че някои от мъжете са живели тук почти през целия си живот. Това е всичко, което познават, което си спомнят. — Изправи се и извади папка от шкафа. — Да, ето. Вашият господин Бренън е приет през 1919 година. Изписан е през 1921 година. Връща се през 1923-а. И оттогава е все тук, на грижите на държавата. Няма живи близки. Сестра му е починала през 1950-а.

Елизабет пресметна, че е прекарал на това място почти шейсет години.

— Те са много неосведомени, повечето от старите обитатели. Изобщо не знаят какво се случва със света навън. Насърчаваме ги да слушат радио, да четат вестници, но те не могат да ги следят.

— И какво му е по-точно на господи Бренън?

— Ампутация — отвърна госпожа Симпсън. — Да видим. Да. Ранен е при последната офанзива през октомври 1918-а. От избухнал снаряд. Левият му крак е ампутиран в полевата болница. Връща се в Англия. Лежи в болницата в Саутхемптън. Мести се в Северен Мидълсекс, след това в Роухемптън. Приет е тук през септември 1919-а. Освен това е преживял шок от взрива. Знаете ли какво означава това?

— Психологическа травма?

— Да, така се нарича за по-благозвучно. Не е наред с главата. Някои го преодоляват, някои не успяват.

— Разбирам. И ще разбере ли коя съм? Имам предвид, ако му обясня защо съм дошла?

— Не съм сигурна, че се изразих ясно. — Спокойният глас на госпожа Симпсън стана раздразнителен. — Този човек живее в свой собствен свят. С всички е така. Нямат никакъв интерес към външния свят. Не зависи от тях, разбира се. Но правим всичко за тях. Храним ги, правим им тоалет, всичко.

— Той има ли много посетители?

Госпожа Симпсън се засмя.

— Много посетители? О, боже. Последният е бил… — Направи справка в някаква папка на бюрото си. — Сестра му. През 1949-а.

Елизабет сведе поглед към ръцете си.

— А сега ако сте готова, ще ви заведа при него. Не очаквайте прекалено много.

Тръгнаха по зеления линолеум, с който беше постлан коридорът. Тухлените стени бяха облицовани с плочки до височината на кръста и се срещаха над главите им в свод, откъдето на дълги, сплетени шнурове висяха жълти крушки.

Завиха веднъж, после още веднъж, минаха покрай препълнени кошове с пране, покрай две летящи врати, от които изведнъж се понесе мирис на зеле и месен сос, над който бързо надделя обичайният за сградата дъх на дезинфектант. Пристигнаха пред една боядисана в синьо врата.

— Това е дневната — каза госпожа Симпсън и отвори вратата. Покрай стените седяха старци — някои бяха в инвалидни колички, други — в кресла, тапицирани със светлокафява мушама.

— Той е ето там, до прозореца.

Елизабет прекоси помещението, като се опитваше да не вдишва прекалено дълбоко топлия застоял въздух, който миришеше на урина. Приближи се до дребничкия мъж в инвалидната количка, завит до кръста с одеяло.

Протегна ръка към него. Той вдигна поглед и я пое.

— Не е той — каза госпожа Симпсън от вратата. — До другия прозорец.

Елизабет пусна ръката на мъжа, усмихна се и направи още няколко крачки. В средата на пода беше постлан килим в оранжево и кафяво. Вече й се искаше да не беше идвала.

Дребният мъж в инвалидната количка беше като птица, кацнала на клон. Носеше дебели очила, залепени от едната страна с тиксо. Елизабет видя зад стъклата сините му очи.

Протегна ръка. Той не помръдна, затова тя взе дланта му от скута и я стисна.

Чувстваше се неудобно, като натрапница. Защо, по дяволите, беше дошла? Заради суета, за да научи за въображаемото минало на семейството си, по някаква глупава прищявка. Дръпна един стол и отново хвана ръката на Бренън.

— Казвам се Елизабет Бенсън. Дойдох ви на посещение. Вие ли сте господин Бренън?

Сините му воднисти очи се завъртяха изненадано. Тя усети как стисна ръката й. Имаше малка глава. Косата му не беше толкова побеляла, колкото обезцветена. Беше мръсна и полепнала по черепа му.

Тя се опита да си издърпа ръката, но усети, че той се опитва да я задържи, затова я остави в дланта му и приближи стола си към него.

— Дойдох да ви видя. Дойдох да ви видя, защото мисля, че сте познавали дядо ми. Стивън Рейсфорд. Било е през войната. Помните ли го?

Бренън не отговори. Елизабет се взря в него. Носеше вълнена риза на райета, закопчана догоре, но без вратовръзка, и ръчно плетена кафява жилетка. Заради липсващия му крак изглеждаше много дребен. Тя се запита колко ли тежи.

— Помните ли войната? Помните ли изобщо онези дни?

Очите на Бренън все още бяха пълни с изненада. Очевидно не разбираше какво се случва.

— Да ви поговоря ли минута-две? Или просто да поседим и да помълчим?

Той продължаваше да не отговаря, затова Елизабет му се усмихна и сложи другата си ръка върху неговата. Тръсна глава, за да отметне падналия върху лицето й кичур обратно зад ухото.

Бренън заговори. Имаше тъничък глас като на момиче. Той излизаше през гъстите храчки, които Елизабет чуваше да се движат в гърдите му; на всеки няколко думи си поемаше пресекливо дъх.

— Такива фойерверки. Всички бяхме там, цялата улица. Имаше танци. Бяхме навън цяла нощ. Аз и Барбара. Сестра ми. Тя падна. Когато угасиха тока. Трябваше да го прибира всяка вечер. Падна от стълбата.

— Сестра ви е паднала от стълба?

— Имаше една песен, която всички пеехме. — Той си пое по-дълбоко дъх и се опита да запее.

— А помните ли нещо от войната? Можете ли да ми разкажете за дядо ми?

— Беше при вдигането на обсадата при Мафикенг^[1]. Даваха ни толкова лош чай. Не мога да го ям. Помия. Беше заради онзи проклет Хитлер. — Тя усети, че ръката му е топла.

Внесоха в помещението количка с чай, която затрака към обитателите на дома.

— Добре, Том. Значи имаш посетител, а? — избоботи жената, която буташе количката. — Какво правиш с такова хубаво момиче? Май пак си почнал със старите номера. Ах, ти, палавнико. Ще ти го оставя тук, става ли? — И тя сложи чашата чай на малката масичка до лакътя на Бренън. — Никога не го пие — каза тя на Елизабет. — Ти искаш ли чай, скъпа?

— Да, благодаря.

Количката продължи да трака по пътя си, а Елизабет отпи от чая. Усети как вътрешностите й се разбунтуваха срещу необичайния вкус и бързо върна чашата върху чинийката.

Огледа се из помещението. В душната му атмосфера седяха около двайсетина мъже. Никой от тях не говореше, само един слушаше малък радиоапарат. Всичките се взираха пред себе си. Елизабет се опита да си представи какво ли е да прекараш шейсет години на такова място, където нищо не отличаваше един ден от друг.

Бренън отново заговори, скачайки от един произволен спомен на друг. Докато го слушаше, Елизабет осъзна, че той всеки път вярва, че се намира във времето, за което говореше; за него то се превръщаше в настояще. Повечето му спомени като че ли идваха от границата между двата века или от началото на 40-те години и германските бомбардировки над Лондон.

Отново му каза името на дядо си; ако не реагираше, щеше да го остави на мира и да спре да се рови из неща, които не бяха нейна работа.

— Брат ми. Върнах го както трябва. Винаги се грижех за него.

— Брат ви? И той ли беше на фронта? Заедно ли се биехте? А дядо ми? Капитан Рейсфорд?

Гласът на Бренън се надигна от гърлото му.

— Всички го мислехме за луд. И онзи сапьор с него. Моят приятел Дъглъс казваше: „Този човек е странен“. Но той го държа, докато умираше. Те всички бяха луди. Дори Прайс, сержантът. В деня, когато всичко свърши, побягна без дрехи. Прибраха го в лудница. Все ми носят от този чай. Казвам им, че не го искам. Брат ми е добър с мене обаче. А и лови хубави риби. Много хубави риби. Трябваше да видиш фойерверките. Цялата улица танцуваше.

Представата му за време отново се скъса, но Елизабет беше развълнувана от чутото. Трябваше да извърне очи от Бренън към килима в оранжево и кафяво.

Не казаното от Бренън имаше значение. Беше й разказал, че дядо й е бил странен, каквото и да означаваше това в подобен контекст; че всички мислели него и някакъв негов приятел за луди, че е утешавал умиращ човек, макар това последното да не й беше много ясно. Но тя нямаше желание да го кара да й обясни. Дори умът му да беше достатъчно бистър и да беше в състояние да го направи, за нея това пак нямаше да има значение. Не казаното от Бренън беше важно; а фактът, че някаква нечленоразделна част от него си спомняше. Слушайки тънкия глас, излизащ от дребното му осакатено тяло, тя беше успяла да запази веригата на събитията цяла.

Изпитваше огромна нежност към него, стискаше ръката му, докато откъслечните му спомени се връщаха. След още десет минути стана да си върви.

Целуна го по бузата и прекоси с бързи стъпки мрачното помещение. Каза, че ако той иска, пак ще го посети, но не би понесла отново гледката на малкото му тяло в количката, на която бе прикован от шейсет години.

Излезе извън високите викториански стени и затича към морето. Застана на крайбрежното шосе, вдишваше дълбоко соления въздух под дъжда и забиваше нокти в дланите си. Беше спасила една важна връзка, бе успяла в малката си мисия; но това, което не можеше да направи и което я караше да ругае и да стиска ръцете си до кръв, бе да възстанови живота на горкия Бренън и да се отърве от съжалението за миналото.