Себастиан Фолкс
Птича песен (17)

Когато се върна в квартирата си в селото, Майкъл Уиър седна на малката маса до прозореца и погледна навън към дъжда, който се лееше върху сивата, опасана с тополи улица. Опитваше се да не мисли за Стивън. Знаеше, че са го отвели в пункт за евакуация на ранени, но нищо повече. Вярваше, че Стивън ще оцелее, защото излъчваше недосегаемост и добър късмет. Въздъхна тежко — това беше глупавият суеверен начин, по който разсъждаваха пехотинците. Състави списък на нещата, които трябваше да свърши. Обикновено тези домакински занимания му доставяха удоволствие, отвличаха го от снарядите и ангажираха ума му с практични задачи.

Притесняваха го укрепленията на окопа, в който работеха. Често завръщащите се патрули разместваха торбите с пясък, докато набързо се шмугваха вътре, за да не бъдат поразени. Местата, където торбите не бяха наредени както трябва, осигуряваха ненадеждна защита срещу вражеските снайпери, които бяха насочени срещу тях през светлите часове на деня. Неочакваният куршум в главата носеше лека и сравнително чиста смърт, но деморализираше останалите.

Уиър се беше опитал да убеди капитан Грей, че пехотата трябва да се грижи повече за себе си или поне да остави инженерните части да го правят, но осъзна, че в замяна на подкрепата на пехотинците в тунела започна да прави все по-големи отстъпки и да поема все по-голяма част от техните задължения. Чудеше се дали това не беше цената, която трябваше да плати за щедрия достъп до уискито на Стивън.

Като точка първа в списъка си отбеляза „проверка на металните прикрития“. Амбразурите, използвани от войниците на пост, се прикриваха с метални капаци, но някои от тях бяха повредени от шрапнели, от вражески картечници или снайпери. Трябваше да се поправи и бодливата тел, макар че досега успешно успяваше да освободи хората си от тази работа. Пехотата връзваше за телта празни консерви, които да предупреждават при опасност, но ги закачаха само плъховете. Когато валеше, дъждът пълнеше металните кутии. Войниците залагаха в коя ще се събере повече вода и ги обръщаха един срещу друг или пък тръпнеха от суеверен страх чия кутия ще се напълни първа.

Консервните кутии издаваха различни звуци. Веднъж по време на затишие Уиър беше седнал на стъпалото за стрелба, чакаше Стивън да се върне от инспекция и слушаше музиката на консервите. Празните звучаха по-ниско, пълните издаваха по-висок тон. Препълнените догоре кънтяха съвсем глухо, освен ако не се обърнеха и излееха и тогава зазвучаваха по-силно. Край него имаше консерви с различно количество вода и специфичен резонанс. После телта се разклати от вятъра и издаде стенещ фонов звук, който постепенно набра сила, а след това се срина до обикновен акомпанимент. Трябваше много да се напрегне, направо да си въобрази, че кутиите свирят някаква мелодия, но тази музика му беше по-приятна от ужасния тътен на взривовете.

Беше ранен следобед и Уиър искаше да поспи, преди да поемат нощните си задачи. Тази вечер трябваше да помогнат на пехотата да пренесе боеприпаси в окопа и да изкопае нови отточни ями. Трябваше да се поправят траверсите и стените на траншеите, отделно си имаха работа и под земята. Преди да легне да си почине, той отиде да нагледа хората си. Завари ги да пушат и да си кърпят униформите. Някои от дрехите им се нуждаеха от особено внимание и макар всеки да си имаше собствен стил на шиене, всички бяха станали вещи с иглата и конеца.

След като им каза няколко окуражителни думи, Уиър се върна в квартирата си и си легна. Сутринта в щаба на батальона нямаше никакви новини за Стивън. Уиър вярваше, че ако е жив, все някак щеше да му се обади. Дори да не бяха съобщили на командира му, Стивън беше достатъчно изобретателен, за да намери начин да уведоми приятеля си. Уиър затвори очи и се опита да заспи. Искаше му се да напише писмо до роднините на Стивън, ако изобщо имаше такива. В ума му започнаха да се оформят фрази. Той беше безстрашен… той беше истинско вдъхновение… той беше най-добрият ми приятел, моята сила и моят щит. Кухите изрази, изпълнили толкова много писма, изобщо не описваха ролята, която Стивън беше изиграл в живота му. Очите на Уиър се напълниха със сълзи. Ако Стивън си беше отишъл, той самият нямаше да може да продължи. Щеше да флиртува със смъртта, да минава над прикритията, да вдиша с пълно гърло следващия облак фосген, който щяха да пуснат срещу тях, и да предизвика изпращането на телеграма до тихата уличка в Лемингтън Спа, където родителите му и техните приятели продължаваха да си живеят без никаква грижа или мисъл за света, който той и Стивън познаваха.