Себастиан Фолкс
Птича песен (14)

Ротата на Стивън беше освободена и получи три дни почивка в Бетюн — градче, което войниците много харесваха заради отзивчивостта на френските момичета и огромния брой барове и кръчми. Стивън беше разквартируван в къщата на един лекар в покрайнините. Тя имаше добре поддържана градина отпред с очакълени триъгълни площадки и жив тисов плет. Макар да беше настанен там заедно с още петима офицери, Стивън имаше самостоятелна спалня за пръв път от началото на войната. Тя гледаше към моравата зад къщата — парче земя с твърда трева, запуснати цветни лехи и кестен в дъното.

В ранния следобед дежурството му свърши. Остави раницата си на лъснатия под, свали ботушите си и се отпусна върху чистите чаршафи на леглото. От завивките се надигна аромат на изсушени билки. Отначало винаги му беше трудно да заспи, защото толкова бързо се унасяше, че мускулите му се свиваха и се сепваше. Военният лекар му даде шишенце с таблетки, но от тях заспиваше толкова дълбоко, че ги пиеше само вечер.

Умората, която изпитваше, се разливаше навсякъде по крайниците и органите му — една болезнена тежест като гравитацията. Но умът му оставеше бистър. Макар почти напълно да бе загубил представа за времето, пламтящите образи от предните дни продължаваха да живеят в паметта му все така ясно. Виждаше тревожното открито лице на Уиър, който отчаяно търсеше подкрепа; красивите меки устни на Уилкинсън в профил и липсващата задна част на главата му; кръвта на Дъглъс, чиято миризма продължаваше да усеща, макар той да беше издъхнал от раните си, след като всичко от него изтече между дъските по дъното на окопа; металният кожух на снаряда, серийния номер на производителя — ако някой изобщо си бе направил труда да го прочете — върху шрапнела, улучил Рийвс в сърцето. Останалите войници, които погребаха на следващия ден, когато артилерийският обстрел най-накрая спря, дървените кръстове, изпратени от интендантството, малките купчинки камъни, оставени от приятели. В прекрасната тишина след заглъхването на немските оръдия, се чу песента на кос.

Стивън стисна очи. Нищо от онова, което беше предвиждал, нищо от онова, което беше сънувал, не можеше да го подготви за същността и вкуса на това съществувание. Отпи малко уиски от манерката, която извади от раницата си. И внезапно заспа.

Събуди се чак в седем на следващата сутрин. Погледна учудено часовника си. Беше спал дванайсет часа, без да помръдне, както си беше с униформата. Никой не го беше повикал за вечеря; не бе доловил никакво движение в голямата къща.

Намери една баня и се обръсна, като остави водата да тече. Когато свърши, се облече в чистите дрехи, които Райли беше сложил в багажа му. Върна се в стаята си, седна на леглото и се облегна на възглавниците. Отвори прозореца към градината. Денят беше мрачен, но въздухът беше свеж и не се чуваше свистене на снаряди; това му стигаше. Стивън осъзна, че е станал жертва на перверзния трик, който презираше у останалите мъже — сънят го беше излекувал.

Замисли се за закуската. Щеше да има яйца, но дали щяха да сервират и месо? Спомни си убеждението на Берар, че англичаните ядат печено месо на закуска всеки ден. И къде ли беше Берар сега? Някъде на сигурно място в тила, предположи той. Макар Амиен да беше превзет от германците, преди да си го върнат отново, той предполагаше, че Берар е успял да си уреди удобно съществуване; нямаше никакви тревоги относно благоденствието му.

Отпочинал от съня, той си позволи да извика в мислите си голямата къща на булевард „Канж“. Бяха минали почти шест години, откакто избяга оттам през нощта, оставяйки външната врата отворена, с Изабел под ръка. Случилото се под онзи тих покрив с неправилна форма сякаш принадлежеше на свят, който беше също толкова странен и неестествен, колкото този, в който живееше в момента. Спомни си неудържимото безумство на желанието си, напълно споделено от Изабел. Все още виждаше как отметнатата й към стената глава повдига картината с цветя, която почти се е откачила от пирона. Усещаше вкуса на плътта й върху езика си. Ако се съсредоточеше, можеше да си представи и избледнелите контури на лицето й, почти заличени и размазани. Но от паметта му напълно бе изчезнало онова, което я правеше човешко същество — мислите й, навиците й. Неспособността му да извика в ума си тези подробности го измъчваше. Когато се опитваше, не успяваше да чуе гласа й, да си представи как поглежда или как говори, изражението на лицето й, походката й, жестовете. Сякаш беше мъртва и той бе отговорен за смъртта й. Това, което понасяше заедно с другите мъже, беше наказанието му заради онова, което беше сторил.

След като тя си тръгна, Стивън остана една година в Сен Реми. Ако си променеше решението, трябваше да знае къде да му пише, убеждаваше се той. Можеше да има нужда от него, да поиска помощ, за да се справи със семейството си или с отчуждения си съпруг. Но от нея не дойде никаква вест и когато вече можеше да го понесе, си призна, че тя никога няма да му пише.

Накрая се сбогува с мъжете от мебелната работилница и се качи на влака за Париж. Нае си стая в къща близо до улица „Рен“ и започна да си търси работа. Нямаше никакво желание да се представя в старата си битност на бизнесмен; познанията му за преденето, тарифите и данъците сякаш принадлежаха на друго време. Нае го един строител, който имаше нужда от дърводелец.

Стаята срещу неговата обитаваше млад студент от Тур с блеснали очи на име Ерве, който беше много ентусиазиран, че живее сам в столицата. Той канеше Стивън да се запознае с приятелите му в кафенетата край площад „Одеон“. Стивън ходеше с него, пиеше ром или кафе, но не споделяше невротичното вълнение на Ерве. Мислеше си да се върне в Англия, но нямаше ясна представа какво би могъл да прави там, затова му беше по-лесно да остане в чужбина. Пишеше кратки писма на някогашния си настойник, за да го увери, че е добре. Не получи нито един отговор.

В съседната къща живееше семейство с осемнайсетгодишна дъщеря на име Матилд. Бащата, който работеше в адвокатска кантора, намери на Стивън чиновническа работа, която, макар и досадна, беше по-добре платена от дърводелската. Той вечеряше в дома им от време на време и беше насърчаван да извежда Матилд в Люксембургската градина през уикендите. Докато се разхождаха, двамата се сприятелиха и Стивън сподели с Матилд историята с Изабел.

Но тъй като не описа физическите измерения на случилото се, разказът му остана недовършен. Матилд се озадачи от очевидната промяна в чувствата на Изабел.

— Тук трябва да има още нещо — каза тя.

Приятелството му с Матилд беше ново преживяване за него. Момчетата от приюта непрекъснато бяха нащрек и търсеха начин да се измъкнат. Макар да съзнаваха, че споделят общо нещастие, всеки от тях беше прекалено обсебен от собственото си оцеляване, за да бъде великодушен с останалите. Докато работеше на ул. „Лийдънхол“, той имаше колеги, но никой от тях не беше на неговата възраст, с изключение на две момчета от квартал Поплар, които обаче не общуваха с него. Докато обикаляше по доковете и фабриките, срещаше мъже на неговите години и копнееше за компанията им, но така и не му оставаше достатъчно време, за да ги опознае.

Матилд имаше едри зъби и кестенява коса, която връзваше на тила си с панделка. Големите й очи гледаха сериозно, но често се озаряваха от смеха й. Водеше Стивън на разходки покрай реката, а той й показваше местата, които беше посещавал, когато фирмата му за пръв път го беше изпратила в Париж. Приятелството на Матилд беше просто и ненатрапчиво, в него нямаше страст или състезание. Беше лесно да я накара да се засмее и Стивън откри, че тя успява да го накара да се отпусне. Но въпреки това Изабел му липсваше. Въпреки всичките си качества Матилд беше само бледа сянка на истинската женственост. За Стивън всички жени бяха такива. Той съжаляваше мъжете, женени за толкова очевидно посредствени същества; дори онези, които се чувстваха щастливи и горди с въображаемата красота на съпругите си, в неговите очи правеха отчаян компромис. Съжаляваше и жените — тяхната суета, външността им, животът им му се струваха нищожни в сравнение със собствения му стандарт.

Болката му беше силна още една година, след това всичко в него изстина. Не беше излекуван, не смяташе, че времето го е утешило или му е показало различна гледна точка към страстта. За него това беше просто загуба на памет. Присъствието й, което чувстваше непрекъснато, внезапно изчезна. Беше останал с усещането за нещо незавършено и неосъществено.

Тази нова студенина му даде възможност да живее по-лесно, да откликва сравнително убедително на останалите хора; престана да ги разглежда като второразредни същества, които само прикриват мизерния си живот. Но при все това хладната загуба на присъствието й го смути. Беше погребал нещо, което бе още живо.

Когато войната започна, Стивън изпита облекчение. Обмисляше да постъпи във френската армия, но макар това да значеше, че ще убива същите хора и ще се бие за същата земя, не беше същото като се сражава рамо до рамо с други англичани. Четеше във вестниците за мобилизацията на британските части в Ланкашър и Лондон; за мъже, тълпящи се край пунктовете за набиране на доброволци в Съфолк и Глазгоу, все желаещи да се включат в отбраната на Елзас и Лотарингия. Нищо във френската и британската преса не даваше повод за тревога. И макар войната бързо да набираше скорост, нямаше причина да се смята, че ще продължи повече от година. Репортажите за британското отстъпление при Моне през август наблягаха на това как, макар и изправена пред числено превъзходство, английската армия е доказала, че е равностоен противник на прехвалената германска пехота. Докато се изтегляли и прекарвали въжени мостове над канала, те показали инициатива и храброст; толкова бързо стреляли с пушките си от позициите си, че германците си мислели, че ги обстрелват с картечници. Стивън беше трогнат, че съотечествениците му се бият във война, която не е тяхна.

Върна се в Лондон с възродена любов към Англия. Потиснатият гняв и неизразените чувства в собствения му живот се превърнаха в омраза към германците. Той се наслаждаваше на желанието си да ги сразява и убива; внимателно го отглеждаше и подхранваше — не изпускаше от поглед врага.

На гара „Виктория“ срещна познат чиновник на име Бриджис, който беше доброволец от запаса.

— Не можем да съберем пълен батальон — каза му той. — Не ни достигат няколко души. Ако постъпиш при нас, можем да сме там до Коледа. Какво ще кажеш?

— Не съм обучен — отвърна Стивън.

— Ще отидеш за един уикенд в Ню Форест. Сержантът ще си затвори очите. Хайде. Нямаме търпение да влезем в битка.

Стивън направи каквото му каза Бриджис. Не успяха да стигнат във Франция до Коледа, но се озоваха там на следващата пролет. Прикрепиха ги към два редовни батальона и бързо започнаха да гледат на тях като на професионални войници.

Отначало си мислеше, че войната може да се води и завърши бързо по традиционния начин. След това видя как картечарите изсипват порой от куршуми по редиците на настъпващата германска пехота, сякаш човешкият живот нямаше вече никаква стойност. Половината му взвод умря пред очите му от вражески шрапнели. Свикна с гледката и мириса на разкъсана човешка плът. Наблюдаваше как мъжете около него стават все по-безчувствени пред механичната касапница. Всичко това му изглеждаше като бунт срещу природния ред, който никой не можеше да спре.

Можеше или да протестира, или да стане част от него. Приспособи се към изтреблението. Опита се да бъде безстрашен с надеждата, че така ще утеши останалите, чиито замаяни и нищо неразбиращи лица виждаше през кръвта и грохота. Щом всичко това беше позволено, отразено, възвеличавано, в кой момент щяха да спрат да го правят, чудеше се той. Започна да вярва, че предстоят още по-лоши неща; че предстои унищожение от такъв мащаб, какъвто хората не си бяха представяли.

 

 

Когато Стивън слезе, закуската вече беше сервирана на масата. Капитан Грей се стараеше да намира добри квартири за себе си и офицерите си; освен това се беше сдобил и с ординарец на име Уоткинс, който някога беше учил за готвач в кухните на хотел „Конот“ в Лондон. Уменията му не вършеха почти никаква работа, като се имаха предвид порционите на фронта или ограничените запаси по селата, но Грей винаги приемаше предложенията му с ентусиазъм. И сега беше първият на масата.

— Добре ли се наспа, Рейсфорд? — попита той, като вдигна поглед от чинията си. — Харингтън надзърна в стаята ти снощи, но каза, че спиш като заклан.

— Да, наспах се като бебе. Сигурно е от свежия въздух.

Грей се засмя.

— Заповядай. Има пържени яйца. Пратих Уоткинс да търси бекон, но засега ще трябва да се задоволим без него. Френският бекон винаги е бил доста противен, дори и в най-добрите времена.

Грей беше необикновен офицер. Войниците се страхуваха от него, но макар да беше усвоил грубоватото поведение на обикновен редник, през по-голямата част от свободното си време четеше. Носеше томчета с поезия в джоба си и в землянката му над леглото винаги имаше малка лавица с книги, които се увеличаваха или заменяха чрез колети от Англия. След университета беше станал лекар, а при избухването на войната вече бе квалифициран хирург. На лавицата до романите на Томас Харди се появяваха и трудове на Виенската школа по психиатрия. Смятаха го за стожер на дисциплината, след като беше председателствал военен съд, осъдил на смърт млад войник, но също така често говореше за мотивация и разбиране. Детството му, прекарано в шотландските долини, го беше направило ироничен и беше подсилило малко абстрактните му военни и психологически теории с практическа предпазливост.

Сдъвка отривисто последните хапки от хляба и пържените яйца и си наля нова чаша кафе.

— Хубава къщичка, нали? — каза той, бутна стола си назад и запали цигара. — Бъди сигурен, че лекарите винаги си създават уют. Познаваш ли добре Франция?

— Доста добре — отвърна Стивън и седна пред чиния с пържени яйца. — Прекарах известно време тук преди войната.

— Колко?

— Около четири години.

— Мили боже! Значи говориш езика като местен?

— Малко съм отвикнал да го говоря, но някога бях доста добър.

— Може да ни е от полза. Не че в момента имаме някакви контакти с французите. Но никога не се знае. С развитието на войната… Как е взводът ти? Харесва ли ти да командваш?

— Имахме тежък период. Дадохме много жертви.

— Да, разбира се. Ами ти? Разбираш ли се с войниците?

Стивън отпи от кафето си.

— Да, така мисля. Но не съм сигурен, че наистина ме уважават.

— Подчиняват ли ти се?

— Да.

— Смяташ ли, че това е достатъчно.

— Вероятно.

Грей стана и отиде до мраморната камина. Загаси угарката от цигарата си в огнището.

— Трябва да ги накараш да те обичат, Рейсфорд, това е тайната.

Стивън се смръщи.

— Защо?

— Ще се бият по-добре. И ще се чувстват по-добре. Не искат да им пръснат мозъците, докато се бият за някакъв сухар с пагони. — Жилавото тяло на Грей трепереше от вълнение; блесналите му очи търсеха в лицето на Стивън някакъв знак на съгласие. Поклащаше ентусиазирано глава.

— Може би е така — каза Стивън. — Ще се опитам да дам пример.

— Сигурен съм, че ще го направиш, Рейсфорд. Знам, че ходиш да патрулираш заедно с тях, че им превързваш раните и така нататък. Но обичаш ли ги? Би ли жертвал живота си за тях?

Стивън се чувстваше така, като че го разглеждаха под лупа. Можеше да отвърне „Да, сър!“ и да приключи разговора; но неформалното и настойчиво държане на Грей, макар и обезпокоително, позволяваше откровеност.

— Не — призна си той. — Предполагам, че не.

— Така си и мислех — отвърна Грей и се изсмя победоносно. — Дали защото цениш прекалено високо собствения си живот? Смяташ ли, че той струва повече от този на някой прост кашик?

— Никак даже. И аз съм прост кашик, нека не го забравяме. Вие ме повишихте. Причината е, че не ценя достатъчно живота си. Не усещам мащаба на жертвите. Нямам представа за стойността на нещата.

Грей отново седна на масата.

— Има нещо у теб, което не проумявам — каза той. Лицето му се изкриви в престорена почуда, докато изучаваше Стивън, след това се изсмя. — Но ще разбера какво е, не се тревожи. Би могъл да станеш добър войник, ако го поискаш. Още не си, но можеш да бъдеш.

Стивън помълча известно време, сетне каза:

— Прайс е добър войник.

— Прайс е прекрасен човек. Още едно от моите повишения, ако ми позволиш да си присвоя част от славата му. Бил е чиновник в склад преди войната. По цял ден е седял на бюро и е отмятал числа. А сега ротата му не може без него. Той управлява живота на всички тях. А да си го виждал изнервен?

— Не, слава богу. И аз завися от него като всички останали.

— Разбира се, че зависиш — отвърна Грей. — А сега ми разкажи за тунелджиите. Често си край тях, нали?

— Да. Галерията им започва от нашите позиции. Доста често са край нас. Работят усърдно под земята. Малко хора биха могли да вършат това.

— Как се казва момъкът с гуменките?

— Уиър ли? Командирът на ротата?

— Да. Какъв човек е?

— Странен, но не повече от всички останали в подобни условия. Не е миньор по професия, инженер е, назначен да отговаря за миньори.

— И на мен ми се струва странен, аз лично нямам много време за сапьорите. Месеци наред ровят, а после взривяват дупката и какво имаме? Хубав малък кратер с издатина по края, който врагът може да завземе.

Лейтенант Харингтън, висок мрачен мъж, който леко заекваше, влезе в трапезарията.

— Добро утро, сър — каза той на Грей. Държеше се почтително, но изражението му беше почти винаги учудено, сякаш не можеше да повярва какво му се случва. Стивън се чудеше как успява да бъде толкова педантичен, след като очевидно му беше трудно да запомни кой ден от седмицата е.

— Точно си говорехме за сапьорите — каза Грей.

— О, да, сър.

— Рейсфорд е приятел с командира на ротата им, Уиър.

— Струва ми се, че са направо неразделни, сър — отвърна Харингтън.

Грей се изсмя.

— Знаех си. Чуваш ли, Рейсфорд?

— Нямах представа, че лейтенант Харингтън се интересува толкова от живота ми.

— Само те будалкам, Рейсфорд — каза Харингтън, докато си сипваше в чинията пържени яйца, които бяха почнали да изсъхват.

— Разбира се — отвърна Стивън. — Ще поразгледам града. Извинете ме.

— Добра идея — обади се Грей. — Изгубих всякаква надежда, че ще получа бекон. Кажи на Уоткинс, ако искаш още кафе, Харингтън.

— Благодаря, сър.

Грей се качи в спалнята си, за да си потърси книга, а Стивън излезе. Прекоси градината, излезе на пътя и затвори очи, когато усети слабата слънчева светлина върху лицето си. Пое дълбоко дъх и продължи.