Себастиан Фолкс
Птича песен (34)

Беше късен следобед и вече притъмняваше, когато Стивън пристигна на гарата. Видя Елис да чака на перона и отиде при него.

— Какво стана с теб? — попита троснато Елис. Звучеше раздразнено.

— Срещнах стар приятел.

Намериха две свободни места във влака и Стивън се загледа през прозореца към плъзгащата се назад гара.

Елис запали цигара.

— Чувствам се като в онези неделни часове, когато очакваш да чуеш първите камбани на вечернята — каза той. — Готов съм на всичко, за да не се връщам.

Стивън затвори очи. Вече не беше сигурен какво иска и какво не иска да прави. Влакът сам щеше да го отведе там, където трябваше.

На следващия ден отиде при полковник Грей в щаба на батальона.

Грей остави книгата си, когато Стивън отвори вратата на кабинета му, който всъщност беше преустроена всекидневна на ферма.

— Седни, Рейсфорд. Добре ли прекара отпуската?

— Да, благодаря ви, сър.

— Боя се, че ротата ти се връща на фронта утре.

— Нямам нищо против — каза Стивън. Кръстоса крака и се усмихна на Грей. — Просто продължаваме напред. Докато всичко свърши. — Харесваше Грей, защото беше прям. Само залитането му по странни психологически теории го притесняваше.

Грей запали лулата си.

— Натискат ме да ти дам работа в щаба — каза той. — Този път ще се наложи да я приемеш.

Стивън се напрегна.

— Не съм стигнал дотук, за да зарежа хората си точно в този момент.

— Кои хора? — попита тихо Грей.

— Тези, с които съм повече от две години.

Грей поклати мълчаливо глава и вдигна вежди. Стивън преглътна и сведе очи към пода.

— Тях вече ги няма, Рейсфорд — каза Грей. — Всичките си отидоха. Не можеш да ми изброиш и двама живи от първоначалния състав на взвода ти.

Стивън облиза устните си. В очите му имаше сълзи.

— Уморен си — каза Грей.

— Не, аз…

— От нищо не се скатаваш. Знам, че участваш в атаки и патрулираш. Чух, че дори си слизал под земята заедно с тунелджиите. Не, не е това. Съзнанието ти е уморено, Рейсфорд. Не мислиш ли?

Стивън поклати глава. Не можеше да отговори. Отдавна никой не беше разговарял с него с такова съчувствие.

— Няма от какво да се срамуваш. Мили боже, направил си толкова, колкото и всеки в този батальон. Най-добре е сега да подпомогнеш бригадния щаб. Те се нуждаят от твоя френски. Нямаш полза от него в ямите от снарядите.

— За колко дълго?

— За няколко месеца, не повече. При френските ни съюзници назрява някакъв проблем. Трябва да знаем какво точно се случва, защото можеш да си сигурен, че те сами няма да ни кажат.

Стивън кимна. Не можеше да откаже с никакъв разумен аргумент.

— Първо ще получиш домашен отпуск. И този път няма да се измъкнеш от него.

Адютантът на Грей — Уоткинс, донесе чай и кейк с орехи, изпратен от съпругата на полковника в Англия.

Започнаха да ядат в пълно мълчание, после Грей каза:

— Станал е някакъв неприятен инцидент с германски пленници във втора рота. Чу ли за това? Случило се е след дълъг обстрел, хората са били уморени. Имало е настъпление и са заловили десетина фрицове. Когато разбрали, че ще трябва да ги ескортират пет мили под дъжда нагоре по хълма, ги завели в някаква горичка и ги убили. Офицерите са си затворили очите.

Стивън беше наясно, че Грей внимателно следи реакцията му. Помисли си, че дори е възможно полковникът да си измисля историята, за да го изпита.

— Трябва да ги съдят — каза той.

— А аз си мислех, че си безмилостен към германските ни приятели — отвърна Грей с малко по-силен шотландски акцент, което означаваше, че е заинтригуван.

— Така е — увери го Стивън и остави чашата си. Дори и в щаба чаят миришеше все едно беше сипан от туба за бензин. — Смятам, че най-трудната част от работата ми е да накарам хората си да ги мразят колкото мен. Всичко е наред, когато сме в почивка или в тила, но колкото повече се приближаваме към фронта, толкова повече започват да ги съжаляват. Най-лошото е, че когато ги чуят да си говорят или да пеят, тогава знам, че сме загазили. И им припомням за мъртвите им приятели.

— Ами ти?

— Нямам проблем да поддържам огъня на омразата си жив — отвърна Стивън. — Не съм като тях. Научих се да обичам устава, да съм кръвожаден точно както пише там. Достатъчно е само да си спомня за хората си, за това, което са им сторили, как са умрели.

Стивън се беше разпалил. Опита се да се успокои, за да не каже нещо непремерено. Мислеше си за Бренън, чийто брат беше изчезнал безследно по време на патрул преди няколко дни.

Грей кимаше интелектуално превъзбуден, като хирург, току-що открил жлъчен камък, който ще предизвика сензация в медицинската литература.

— Аз не смятам, че от офицерите се очаква да живеят в мрака на личната омраза към врага — каза той. — Те би трябвало да бъдат кръвожадни, разбира се, но и да запазят ума си бистър и да мислят за безопасността на хората си.

— Непрекъснато мисля за това — отвърна Стивън. — Който знае какво направихме с вас миналия юли, никога не би поискал да погуби без причина живота, на който и да е от хората си.

Зъбите на Грей изтракаха върху чаената лъжичка.

— Ще ти достави ли удоволствие да убиеш голям брой врагове със собствените си ръце?

Стивън сведе поглед към масата. Умът му беше натежал от мисли за Изабел и прусака. Представи си какво би направил, ако срещнеше този мъж. Нямаше да му бъде никак трудно, нито щеше да се посвени да натисне спусъка на револвера си; нямаше да се поколебае да дръпне предпазителя на граната. Не беше сигурен какъв отговор очакваше от него Грей. Мислите му бяха замъглени, но една се открояваше с особена яснота: щом беше стигнал чак дотук, след като толкова хора бяха мъртви, би било лудост да прави компромис или да увърта. Каза истината, точно както я чувстваше.

— Да. Огромен брой.

— И въпреки това издребняваш за дузина пленници, застреляни от войници, чийто живот те са превърнали в истински ад?

Стивън се усмихна.

— Много добре ги знам как се предават веднага, щом не могат да стрелят по теб от безопасно място. Викат ти „камарад“, раздават сувенири. Но все пак трябва да има някаква почтеност. Звучи странно, но дотолкова сме обезценили човешкия живот, че трябва да дадем възможност на достойнството да се съвземе. Може пък някой ден и това да стане. Не за мен и вас, но за децата ни.

Грей преглътна и кимна, без да каже и една дума. След известно време проговори:

— Ще те направим истински офицер някой ден. Но първо трябва да забравиш омразата си. Помниш ли когато дойдох да те видя в болницата? Казах ти да престанеш с онези вуду глупости. Престана ли?

— Правя го само по специална молба на капитан Уиър. И на никой друг.

— А ти самият не вярваш в този ритуал, така ли?

— Аз подреждам картите предварително. Как бих могъл да вярвам?

Грей се засмя и обърса няколко трохи от устата си.

— А в какво вярваш?

— Във войната.

— Какво имаш предвид?

— Искам да видя как ще свърши.

— Нещо друго? — Грей пак го погледна изпитателно като лекар.

— Понякога — започна Стивън, който беше прекалено уморен, за да го усуква — вярвам в някакъв по-висш ред. В различни нива на преживяването; във възможността всичко да бъде обяснено.

— Така си и мислех — каза Грей. — С повечето хора е обратното. Колкото повече виждат, толкова по-малко вярват.

Стивън стана и каза рязко:

— Видях лицето ви онази юлска сутрин, когато атакувахме Бокур. Получих заповеди от вас в началото на комуникационния окоп.

— И?

— Погледнах в очите ви и видях абсолютна празнота.

За първи път, откакто Стивън го познаваше, Грей изглеждаше несигурен. Покашля се и сведе очи. Когато пак бе в състояние да срещне погледа на Стивън, той каза:

— Това са интимни моменти.

Стивън кимна.

— Знам. Бях там. Видях огромната пустота в душата ви и вие видяхте моята.