Себастиан Фолкс
Птича песен (11)

Джак Файрбрейс лежеше на петнайсет метра под земята с няколко стотици хиляди тона от Франция над главата му. Чуваше хрипливото дихание на тръбите, които помпаха въздух в тунела. По-голямата част от кислорода се изчерпваше, докато стигнеше до него. Гърбът му беше подсигурен от дървен кръст, краката му опираха в глината, а лицето му гледаше към врага. Със специално пригодена лопата събираше пръст в торбата, която подаваше на Евънс, неговия партньор, който след това изпълзяваше надалеч в мрака. Джак чуваше ударите по гредите, с които укрепваха изкопа зад него, макар че на мястото, където се намираше, нямаше гаранция, че почвата ще издържи.

Потта се стичаше по челото му, пареше в очите му и го караше да тръска глава. На това място тунелът беше малко над метър широк и към метър и половина висок. Джак не спираше да забива лопатата в пръстта пред себе си и да я откъртва така, все едно я мразеше. Вече не помнеше откога беше под земята. Беше му по-лесно да не мисли кога ще свърши всичко това, а да продължава да копае. Колкото по-усърдно се трудеше, толкова по-леко му беше. Сигурно не беше излизал на дневна светлина от поне шест часа, а и тогава не видя много от нея, само рехава зеленикава мъгла по долината на френско-белгийската граница, огряна от конвулсивните взривове на снарядите.

Частта му не беше успяла да се върне в базата си в близкото село. Боевете в тази част на фронта бяха толкова интензивни, че пехотинците на повърхността не можеха да останат в окопите без защитата на хората под земята. Сапьорите^[1] засега трябваше да спят в камерите на върха на шахтите или в окопите заедно с другите наземни войски.

 

Джак усети как някой го сграбчи за лакътя.

— Джак. Имам нужда от теб. Търнър е чул нещо на десетина метра назад. Ела.

Евънс го издърпа изпод дървения кръст, Джак се обърна схванато, свали подгизналата от пот блуза от раменете си и последва пълзящата задница на Евънс, докато стигна до място, където можеше да се изправи. Премигваше в сумрака.

— Насам Файърбрейс. Търнър каза, че приличало на звук от копаене.

Капитан Уиър, внушителен мъж с рошава коса, облечен в цивилен пуловер и с гуменки на краката, го бутна към облегналия се на лопатата си Търнър — уморен и уплашен човек, треперещ от изтощение в горещия тунел.

— Точно тук беше — каза Търнър. — Приближих глава до тази греда и чух вибрации. Не бяха от нас, сигурен съм.

Джак допря ухо до стената на тунела. Дочу ритмичното дихание на помпите в тръбите над тях.

— Ще трябва да спрете захранването с въздух, сър — каза на Уиър.

— Господи — обади се Търнър. — Не мога да дишам…

Уиър изпрати съобщение на повърхността. След две минути шумът утихна и Джак отново коленичи. Често имаха нужда от изключителния му слух. Предната зима на две мили южно от Ипър беше коленичил на дъното на окопа с ухо, долепено до пълна с вода туба от бензин и бе стоял така, докато главата му беше загубила чувствителност. Предпочиташе душната тишина на тунела пред изтръпването на черепа.

Останалите мъже застанаха неподвижно, когато Уиър вдигна пръст към устните си. Джак вдиша дълбоко и се заслуша, тялото му се стегна от усилието. Долавяха се далечни неравномерни звуци. Не беше сигурен какви са. Ако от предпазливост се евакуираха от тунела и после се окажеше, че шумът е бил от гърмежи или от стъпки, щяха да изгубят ценно време. От друга страна, ако не успееше да установи по звука, че германците копаят свой тунел срещу тях, жертвите сигурно щяха да са повече. Трябваше да е сигурен.

— За бога, Файърбрейс — чу той съскането на Уиър в ухото си. — Хората едва дишат.

Джак вдигна ръка. Вслушваше се за отличителното почукване по дървени греди, набивани в стените. Ако наблизо имаше тунел, щеше да чуе и звуци от лопати или от влачене на торби с пръст.

Отново нещо тупна, но не беше глухо като удар върху дърво, по-скоро в пръстта беше отекнал взрив. Джак пак се напрегна до краен предел. Звук като от падане на чувал с картофи прекъсна концентрацията му. Търнър се беше свлякъл на пода на тунела. Джак взе решение.

— Гърмежи — каза той.

— Сигурен ли си? — попита Уиър.

— Да, сър. Доколкото бих могъл да бъда.

— Добре. Кажи им да пуснат пак притока на въздух. Файърбрейс, връщай се обратно на кръста. Вие двамата вдигнете Търнър на крака.

Джак изпълзя обратно в мрака с краката напред, а Евънс му помогна да се върне в старото положение и му подаде лопатата. Той се зарови в пръстта пред себе си, доволен, че отново беше зает с механична физическа работа. Невидимият Евънс риеше с ръце край него. Към края на смяната си започна да си въобразява разни неща. За миг си представи, че се намира в лондонска кръчма, вдига чашата си с бира към лампата и гледа през нея голямото позлатено огледало зад бара. Яркият отблясък го накара да премигне и това го върна към реалността и калта наоколо. Евънс продължаваше да рие. Джак отново замахна пред себе си и ставите на ръцете му изпукаха.

Евънс изруга под носа си, а Джак се пресегна и го стисна в знак на упрек. Евънс се беше опитал да запали свещ, но нямаше достатъчно кислород. Клечката се нажежи до червено, но не искаше да пламне. Двамата мъже се спряха и се заслушаха. Чуваха собственото си дишане, увеличено до грохот от тишината. Затаиха дъх — нищо. Бяха стигнали до края на света. Джак усещаше мириса на влажната пръст и на потта на Евънс. Обикновено долавяха как нагласят с ръце гредите по стените на тунела, но сега и този предпазлив звук беше изчезнал. Тясната галерия се беше затворила около тях. Джак усети как Евънс го стисна за ръката. Дишането му пак се учести. Нещо сигурно се беше случило отзад.

— Добре — каза Джак, — измъкни ме оттук.

Евънс издърпа дървената подпора и му помогна да се претърколи. Пълзяха обратно, докато видяха светлина от лампа. Уиър стоеше полуизправен в ниския тунел. Хвана се за ухото, след това им махна да се облегнат на стената. Започна да шепти без глас някакво обяснение, но преди да го завърши, в тунела се чу тътен и покрай тях премина огромно кълбо от пръст и камъни. Беше повлякло четирима мъже със себе си, главите и крайниците им се носеха заедно с почвата. Джак, Уиър и Евънс бяха прилепени към стената от взрива и това ги спаси от летящите отломки. Джак видя част от лицето и косата на Търнър, все още прикачени към черепа, да се търкалят и накрая да спират там, където тунелът се стесняваше и където той доскоро копаеше. До крака му имаше ръка с ефрейторска нашивка, но повечето от телата бяха набити във влажната пръст.

— Махайте се, преди това да се повтори — каза Уиър.

Назад, по посока на окопа някой вече беше внесъл нова лампа в тъмнината.

Джак хвана Евънс за рамото.

— Хайде, момче, тръгвай веднага.

 

 

На повърхността се мръкваше и валеше дъжд. Покрай Джак се бутаха войници с носилки, а той само стоеше, премигвайки, на върха на шахтата и вдишваше влажния въздух. Уиър освободи мъжете и отиде да намери полеви телефон. Джак се отдалечи от входа на тунела и пое към мястото си в окопа.

— Имаш писмо, Джак — каза Бил Тайсън. — Пощата пристигна тази сутрин. — Бяха се сгушили под една дървена рамка с опънат върху нея брезент. Артър Шоу, третият, който споделяше подслона им, се опитваше да свари чай на газов котлон.

Писмото да Джак беше от съпругата му в Едмънтън.

„Скъпи Джак — започваше то. — Как я караш?“

Сгъна го и го прибра във вътрешния си джоб. Умът му не можеше да понесе далечния свят, за който почеркът й напомняше. Боеше се, че няма да разбере писмото, че може би тя му съобщаваше нещо важно, което той беше прекалено уморен да проумее. Отпи от чая, който Шоу му донесе от мъглата.

— Търнър е мъртъв — каза той. — Заедно с поне още двама други.

— Нищо ли не чу? — попита Тайсън.

— Чух, но ми се стори, че са гърмежи. Сигурно е било насрещен тунел.

— Не се тревожи — каза Тайсън. — Всеки може да сбърка.

На стотина метра от тях се чу свистене и прелетя още една граната.

— Някакви новини кога ще се махаме оттук? — попита Джак.

— Очаква се утре — отвърна Шоу, — но не виждам как ще преминем фронта, ако обстрелът продължава. Уиър не каза ли нещо?

— Не, не мисля, че и той знае.

Тримата се спогледаха с безизразни, уморени до смърт очи. Тайсън и Шоу бяха заедно от година, откакто се помамиха да се запишат в армията заради надницата от шест шилинга, която се предлагаше на мъже с опит под земята. И двамата преди това бяха работили като миньори в Нотингам, макар че Тайсън не беше слизал много под повърхността, тъй като отговаряше най-вече за поддръжката на машините. Шоу твърдеше, че е на трийсет и една, но можеше и да е десет години по-възрастен. Изнасяше пръстта от тунела, но не показваше голяма съпричастност към военната дисциплина, която им налагаха от пехотата.

Тези мъже бяха заменили в живота на Джак двамата му съграждани от Лондон, с които беше работил по строежа на централната линия на метрото. Алън и Мортимър бяха загинали в експлозия при Месин край Ипър предната година. Джак вече беше имунизиран срещу смъртта и беше оставил бледите им лица да отплуват от паметта му. Неохотно се беше примирил с дружбата си с Тайсън и Шоу, но за свое разочарование беше установил, че компанията им беше започнала да става важна за него. Когато лягаха да спят, позволяваше на Шоу да положи глава върху коленете му, които свиваше към тялото си, за да ги пази извън линията на окопа. Понякога се събуждаше и установяваше, че по лицето му пълзи плъх. Друг път лежеше, разкъсван от страха, че може да бъде погребан жив от експлозия и затрупан от пръстта, под която беше пълзял, а също и от непреодолимата нужда да затвори съзнанието си за шума, който ги връхлиташе. Под телата им имаше дървени дъски, които сякаш се впиваха в костите им. Дори едрите бедра и рамене на Шоу не омекотяваха допира до тях, докато се мяташе и въртеше в съня си.

Лицето на капитан Уиър се появи иззад брезента. Носеше дъждобран върху белия си пуловер и се беше преобул с високи до коленете гумени ботуши.

— Шоу, трябваш ми в тунела — каза той. — Знам, че беше вътре сутринта, но там се нуждаят от помощ, за да разчистят отломките. И ти не е зле да се захванеш за работа, Тайсън.

— Застъпвам на пост в десет, сър.

— Ще се наложи Файърбрейс да те замести. Хайде, размърдайте се. Сержант Адамс ръководи работата. Иди и му докладвай.

— Допий ми чая, Джак — каза Шоу. — Не го оставяй на плъховете.

Когато двамата тръгнаха, Джак се опита да поспи. Нервите му бяха прекалено изопнати. Затвори очи, но виждаше само тъмния тунел. Още чуваше внезапно настъпилата тишина, която ги беше накарала с Еванс да спрат и да затаят дъх. Не се укоряваше, че не успя да разпознае шумовете от германския тунел. Стори каквото можа, но все пак мъжете бяха умрели по възможно най-лошия начин — с газ в дробовете си или проснати безпомощни върху ничията земя. Ще намерят другата половина от лицето и главата на Търнър и ще ги погребат заедно с останалите парчета от кости и униформи, които успеят да изнесат на повърхността. Представи си как огромните ръце на Шоу разравят взривената пръст. За миг се успокои и задряма, но след това отпускането на мускулите му го накара да се стресне и да се събуди, тялото му отново се стегна, готово за битка.

Отказа се от съня, извади писмото от джоба на гърдите си и запали парченце свещ, което намери в страничния джоб на раницата на Тайсън.

Скъпи Джак,

Как я караш? Всички мислим и се молим за теб. Четем вестниците всеки ден и първо гледаме списъците с жертвите. Няма никакви новини къде си. Мама ни гостува и помоли да ти предам, че е получила писмото ти и ти праща още един колет със сапун, цигари и цариградско грозде от градината. Надявам се, че няма да е презряло, докато пристигне при теб.

С огромно съжаление ти съобщавам, че малкият Джон се разболя. Много е зле и лекарят каза, че е дифтерит. Приеха го в болница в Тотнъм миналата седмица и е малко по-добре, но температурата му още е висока. Както можеш да си представиш, не е лесно да се осигурят лекарства и медицински грижи, когато почти всичко отива за мъжете на фронта и така трябва да бъде.

Когато е в съзнание, е в добро разположение на духа, ходихме да го видим в болницата. Помоли да ти кажа, че те обича. Извинявай, че те притеснявам с тези новини, но мисля, че така е най-добре. Наистина много му липсваш и съм сигурна, че те обича. Ще се моля за теб и ти изпращам любовта си.

Маргарет

Заедно с пощата бяха пристигнали и провизии — няколко консерви с яхния и варено говеждо, предвидени за обяд, но имаше и хляб, и сладко, които щяха да му дойдат добре с половината чаша чай. Огладнял от работата под земята, Джак се нахрани бързо на импровизираната маса в дъното на комуникационния окоп. Понякога мъжете, които носиха порционите, съобщаваха ненадеждни новини за движението на войските и плановете от тила, но днес не казаха и дума. Джак се наяде мълчаливо и се върна на позицията си.

Синът му Джон се беше родил преди осем години, когато Маргарет бе почти на четиридесет и те почти се бяха отчаяли, че ще имат деца. Беше будно момче, тъничко и бледо, с разсеян поглед и често избухваше в пронизителен смях. Физическата му слабост се съчетаваше с простичък ум. Другите момчета на улицата го пускаха да играе с тях само когато не им достигаха хора. Беше вратар на футболните им мачове и му позволяваха да батира на крикет само в извънредни случаи.

Джак се вгледа във внимателно изписаните от съпругата му думи и се опита да извика лицето на момчето в паметта си. В мрака на дъждовната вечер, когато единствената светлина идваше от парчето свещ на Тайсън, се виждаше трудно. Затвори очи и си представи коленете на сина си под разръфаните сиви къси панталони, големите зъби, които се показваха като се усмихнеше и рошавата коса, през която понякога прекарваше бащинска ръка.

На фронта почти не се сещаше за дома. В портфейла си носеше снимка на Маргарет, но не и на Джон. Вечно имаше прекалено много неща, за които да мисли и не оставяше ума си да се занимава с маловажни работи. Не се беше прибирал от почти година. Не можеше да повярва, когато Шоу му каза, че при подходящи атмосферни условия оръдията се чуват чак в Лондон. Мястото, на което се намираше, честите слизания под земята, липсата на ясна представа къде е най-близкото село го караха да се чувства толкова отдалечен от онези улици и къщи, все едно се беше преселил в друг свят.

Тази вечер застана на пост в дъното на окопа вместо Тайсън, който все още не се беше върнал изпод земята. Сапьорите по принцип не даваха караул, но командирът им сключи споразумение с колегата си от пехотата. При знак за вражеска активност и опасност за работещите под земята пехотата щеше да прикрива тунелите, а сапьорите щяха да поемат част от досадните им задължения. За Джак дните и нощите вече се сливаха. Виждаше само тъмнината в тунела, сумрака на късния следобед, проблясъците от гърмежите и черния мрак в окопа нощем под брезентовото покривало.

Вслушваше се в шумовете от ничията земя пред него. Немските нощни патрули бяха излезли, за да следят за вражеско раздвижване и да обявят тревога. Джак предполагаше, че и на отсамната страна на фронта имаше разузнавателни постове, които щяха да чуят всичко преди него, но в неговия окоп това не се казваше на часовите, за да не отслабят бдителността си. Пехотният батальон беше от Лондон; войниците наричаха тунелджиите „канални плъхове“ и горяха от желание да им докажат колко са безполезни.

Джак беше толкова уморен, че вече не можеше да спи. Организмът му беше минал на автоматичен режим, захранван от незнайно какъв източник на бодрост, който го държеше ако не нащрек, то поне буден, докато другите мъже клюмаха и дремеха на земята, някои проснати като мъртви на дъното на окопа, други облегнали гърбове на дъските отстрани. В далечината се чуваха групите, които възстановяваха траншеите.

Вече виждаше лицето на Джон по-ясно в ума си — бледото, самотно момче на опашката на кварталната тайфа, залитащото бебе с несигурна походка. Чуваше пискливия му глас с лондонски акцент, папагалските му поздрави и безпочвения му оптимизъм. Представи си сина си в болницата с високи тавани и жълтеникави петна от газените лампи, колосаните касинки на сестрите и миризмата на сапун и дезинфектант.

Сънят се спусна върху него като неочакван нападател. И вече не виждаше злокобната светлина в болничната стая, а лампите над огромния бар в една кръчма на „Дий Бридж Роуд“ — мъже с костюми и каскети, издигащ се дим, вдигнати халби. Заредиха се и други сцени: кухнята на родителите му в Степни, парк, куче; отново осветената препълнена кръчма; лицето на Джон, скъпото му момче. Осъзнаваше, че е изправен пред огромното изкушение — да остави мозъка си да почине, да поспи, за което трябваше да предаде живота на бойните си другари. И той се поддаде на изкушението, без да усети, че вече се е унесъл с отпусната глава, полюляваща се между раменете му, болезнени от непрестанното четиричасово копаене на френска пръст.

Не разбра, че е заспал, докато не се събуди от ритник в глезена.

— Как се казваш? — Беше тон на офицер.

— Файърбрейс, сър.

— О, ти ли си, Файърбрейс? — Позна учудения глас на капитан Уиър.

— Да не беше заспал? — Първият офицер звучеше хладно.

— Не знам, сър. Просто спрях да слушам и…

— Спиш на пост. Това е военно престъпление. Утре при мен в шест часа. Сержантът ти ще те доведе. Знаеш какво е наказанието.

— Да, сър.

Джак се загледа след двамата офицери, докато се отдалечаваха и завиваха наляво, червените огънчета на цигарите им блестяха в мрака.

Смени го Боб Уийлър, друг тунелджия. Върна се и намери Тайсън и Шоу заспали под дървената рамка. Нямаше място за него при тях, затова взе няколко цигари от пакета си и тръгна по комуникационния окоп, като подмина умърлушения часови. Изкатери се зад поддържащия окоп и се озова на място, където в калта лежаха купища муниции и провизии, завити с брезент. Пазеха ги няколко души, сред които и един сержант, и той реши да им се покаже. Каза, че отива до отходните места и те го пуснаха да мине.

Намери дърво, останало непоразено от снарядите, и седна под него. Запали цигара и всмука дима. Преди войната не беше се докосвал до тютюн; а сега той беше най-голямото му удоволствие.

Ако военният съд го признаеше за виновен, можеха да го разстрелят. Тунелджиите ставаха все по-неразделна част от армията. Макар да не бяха минали през унизителните учения и наказанията, задължителни за пехотинците, преди да ги обявят, че са годни за сражения, те вече бяха загубили независимия статут, който имаха отначало. Когато Джак пристигна в Ипър с Алън и Мортимър, му казаха, че ще прекарат войната там, а пехотните части ще се сменят, но започнаха непрекъснато да ги местят, което затрудняваше организацията им, имаща за цел да предотврати точно това. Станаха войници и от тях се очакваше да убиват врага не само като копаят тунели, но и с приклади и голи ръце, ако се наложи.

Това не беше животът, който Джак си представяше, когато постъпи като доброволец. На трийсет и осем години спокойно можеше да избегне службата, но в Лондон нямаше работа. Маргарет беше с десет години по-възрастна от него, а и му беше омръзнало да се грижи за Джон. Тя от време на време чистеше по къщите срещу заплащане, но парите не им стигаха. Джак не вярваше, че войната ще продължи дълго; каза на Маргарет, че до една година ще се прибере у дома с половината си спестени заплати.

Тя беше практична жена от ирландски произход, привлечена от чувството за хумор и добротата на Джак. Запознаха се на сватбата на една от осемте й сестри, която се омъжваше за колега на Джак. На празненството след церемонията Джак пи бира и прави фокуси пред група деца. Той имаше едро квадратно лице с коса, сресана на път по средата. Хареса й начина, по който говореше с хлапетата, още преди да започне да се шегува с останалите мъже, дошли на сватбата на приятеля си.

— Аз съм стара мома — каза тя на Джак, когато той й отиде на гости седмица по-късно. — Не би искал да излизаш с мен. — Но той, изглежда, знаеше какво иска и само след три месеца двамата се ожениха.

След като запали нова цигара под дървото и се заслуша в свистенето на шрапнелите над британските позиции на около километър на юг, Джак Файърбрейс затрепери.

Смяташе се за имунизиран срещу смъртта; мислеше си, че е станал достатъчно твърд, за да я приема, но не беше така. Ако го сметнеха, че е виновен, щяха да го отведат сам на зазоряване на някое закътано място в тила — полянка в гората или заден двор на ферма — и щяха да го разстрелят. Щяха да принудят мъжете от собственото му подразделение да изпълнят присъдата — сапьори и миньори, които дори не бяха обучавани да стрелят срещу врага. В оръжията на някои щеше да има халосни патрони, на други — бойни; никой нямаше да знае дали фаталният изстрел не е дошъл от Тайсън или Шоу, от Уийлър или Джоунс. Щеше да се строполи в калта като милионите убити преди него — пекарчето от Саксония, ратаите от Франция, работниците от Ланкашър, толкова много тела и кръв имаше в земята.

Нямаше как да мисли за това, без да потръпва. В битка или атака всички очакваха, че може да умрат, но това, което им беше трудно да осмислят, бяха загубите от снайпери, шрапнели и минохвъргачки, от взривяването на тунели, непрекъснатият страх, че смъртта може да дойде всеки миг по най-различен начин. Постепенно Джак се приспособи дори към това. Трябваше му само един ден сън по време на почивките, за да спре да живее в постоянно напрежение, започваше да се смее и да разказва забавни истории, които носеха на всички облекчение. Но равнодушието, което беше развил у себе си, се отнасяше до изтреблението на врага, до колегите му и приятелите му; сега обаче трябваше да си признае, че не беше безразличен към вероятността да умре.

Зарови лице в дланите си и започна да се моли на Бог да го спаси. Не че имаше задача, която искаше да изпълни, нито съдбовно призвание, което да следва — просто искаше да види отново Маргарет. Искаше да погали косата на Джон. Синчето ми, помисли си той, докато седеше на дъжда, скъпото ми момче. Изходът от войната нямаше да се повлияе от това дали той щеше да живее, или да умре; днес взривът щеше да откъсне главата на Търнър, утре можеше да е неговата, на Шоу или на Тайсън, това беше без значение. Нека те умрат, молеше се той засрамен; нека те умрат, но моля те, Боже, запази ме жив.

Цяла нощ седя така необезпокояван и сам, опитваше се да извика в уморения си ум картини от предишния си живот, за да намери утеха в него, когато редицата от пушки се прицели в главата му. Спомни си футболните мачове по поляните на Хакни Маршис, приятелството с работниците от строежа на Лондонското метро, лица и звуци от детството си, сина си. Не приличаше на живот, достоен за спасяване. Накрая паметта му предлагаше само фрагменти от най-ранното му детство — как седи до кухненската печка, мириса на майка му, която го целува за лека нощ. С тях дойде и желанието да заспи, да се предаде.

Стана и протегна схванатите си ръце и крака, след това се промъкна обратно на позицията си в окопа при Тайсън и Шоу. Малко преди зазоряване отиде при сержант Адамс.

 

 

— Тръгвай — каза Адамс. — Оправи се. Стегни си колана.

Не беше от сержантите, от които войниците се страхуваха. Беше присмехулен и рядко крещеше. Повечето тайно му се възхищаваха.

— Чух всичко за теб, заспал си на пост — каза той.

Джак не отговори. Беше готов да умре.

— Може и да извадиш късмет. Някои от младите офицери избухват по-лесно, други — по-трудно. Рейсфорд е най-странният от всички. Няма друг като него. Насам.

Адамс го поведе през тесен окоп в дъното, от който тръгваха няколко разклонения. Посочи му едното и му каза нататък да върви сам.

Джак вдигна глава към ръба на света, който изплуваше в сивкавата светлина — обгорените простреляни дървета, някога зелените поля, които вече бяха неизменно кафяви, тъй като почната им беше разорана от шрапнели. Беше се примирил, че ще го напусне.

Слезе по дървената стълба и стигна до една скована от подръчни средства врата със спусната пред нея противогазова завеса. Почука и зачака.

Един глас му каза да влезе и той отвори. Отвътре се разнесе силен мирис на керосин. Дим от лула забулваше вътрешността на помещението. Джак успя да различи дървен нар, чийто край някой се беше свил и спеше, набързо сковани маса и столове. Изглеждаше по-сносно от мизерната обстановка, с която беше свикнал, макар че грубите дъски, от които бяха направени стените, консервните кутии, използвани като чаши, свещите, фитилите и пироните, които заместваха липсващите вещи от първа необходимост, й придаваха доста примитивен вид.

— Кой си ти? — попита го лейтенантът, който седеше заедно с друг офицер край масата. Другият беше капитан Уиър, командирът на ротата на Джак, дошъл на посещение на пехотата.

— Файърбрейс, сър. Казахте ми да се явя при вас в шест тази сутрин.

— Защо?

— Бях заспал на пост.

Офицерът се изправи и отиде при Джак. Доближи лице до неговото. Беше мъж с тъмна коса, посребряваща на слепоочията, гъсти мустаци, които скриваха горната му устна, и големи кафяви очи, взиращи се пронизително в него. Можеше да е на всякаква възраст — от двайсет и пет до четиридесет.

— Нямам никакъв спомен.

— Май смятахте да ми повдигнете обвинение, сър.

— Не мисля, че мога да го направя. Не си ми подчинен. Ти си тунелджия, нали?

— Тъй вярно.

— От твоите е, Уиър.

Джак погледна към Уиър и забеляза почти празната бутилка уиски на масата. До нея имаше само две чаши.

— Седни, Файърбрейс. Пийни — каза Уиър.

— Не, благодаря ви, сър. Ако аз…

— Сядай, ти казах.

Джак се огледа. Не искаше да седне на стол, който можеше да се окаже на офицера, командващ пехотата — сприхав мъж на име Грей, когото беше чувал да дава заповеди. Чудеше се къде е, може би тормозеше войниците, които даваха наряд.

Джак взе стола, който Уиър бутна с крак към него. Капитанът отново беше с леки обувки и бял пуловер. Изглеждаше небръснат, а очите му бяха кървясали. Джак сведе глава, боейки се да не срещне погледа му. На масата имаше и пет карти за игра, обърнати надолу, наредени във формата на звезда, а между тях се виждаха тънки ивички пясък. В центъра на композицията имаше издялана дървена фигурка и парче свещ.

— Това е лейтенант Рейсфорд — каза Уиър. — Взводът му е разположен до вашите позиции. Неговите хора браним от мините. Снощи изпрати двама на разузнаване. Може би се е тревожел за тях. Нали така, Рейсфорд?

— Не. Бренън и Дъглъс знаят какво правят.

— Не искаш ли да поговориш с този мъж? — попита Уиър.

— Бих поговорил с него, ако помнех кой е. — Обърна се към Джак. — След минута ще има чай, ако не искаш уиски. Ще кажа на Райли да направи и за теб.

Когато очите на Джак посвикнаха със задимената дупка, той видя, че част от стените бяха покрити с плат. Приличаше на скъпа коприна или на памучна материя. Върху малкото шкафче имаше още дървени човешки фигури. По книжните лавици в ъгъла нямаше снимки, само няколко любителски скици на глави и тела. Усети, че лейтенантът следи погледа му.

— Рисуваш ли? — попита той.

— Малко — каза Джак. — Но сега нямам много време. Нито пък спокойствие.

Райли, дребен сивокос мъж със спретната ординарска униформа, внесе поднос с три чаши. Пресегна се към торба, овесена на тавана, далеч от плъховете, и извади захар.

Джак видя как лейтенантът отиде до лавиците и взе една скица.

— Човешката анатомия е удивително проста — каза той. — Да вземем например устройството на краката: две дълги кости и една става на свивката, а пропорциите винаги са едни и същи. Но когато ги рисуваш, е трудно да уцелиш формата. Всеки вижда мускулите по бедрата, квадрицепсите. Но никога не съм знаел, че тук отвътре има още един — шивашкият мускул. Но ако го откроиш прекалено много, фигурата става мускулеста.

Джак наблюдаваше как пръстът на лейтенанта очертаваше линиите на крака на рисунката, докато говореше. Не беше сигурен дали го дразни и удължава агонията му, или наистина иска да си говорят за рисуване.

— Разбира се — каза лейтенантът с въздишка, — войната всекидневно ни дава уроци по анатомия. Бих могъл да напиша трактат за основните органи на британските войници. Разрез на черен дроб. Дължина на червата, когато са изпразнени. Ронливите кости на средностатистическия английски редник.

Джак се изкашля.

— Извинете, сър. Може ли да попитам за обвинението?

— Обвинението ли?

— За бога, Рейсфорд — намеси се Уиър. — Каза на човека да се яви при теб, защото е заспал на пост. Той иска да знае дали ще го предадеш на военния съд. Да е наясно дали ще му преподаваш урок по изобразително изкуство, или ще бъде застрелян.

— Няма обвинение. Не си под мое командване.

Джак усети солено парене в очите си.

— Сигурен съм, че командирът на ротата ти ще те накаже, ако пожелае.

Уиър поклати глава.

— Няма да предприемам нищо.

— Благодаря ви, сър. Благодаря ви.

Джак гледаше двамата мъже с любов и благодарност. Те разбираха колко е трудно на човек, докаран отвъд границите на възможностите си. Беше сигурен, че милостта им е резултат на състраданието, което изпитват към него. Извади писмото на Маргарет. Желанието му за живот го подтикна да сподели тревогите си около болестта на сина си.

— Вижте, сър. Получих писмо от жена си. Момчето ни е много болно. Притеснявах се за него. Не можах да заспя, когато излязох от тунела, толкова се тревожех за него.

Подаде писмото на Уиър, който кимна.

— Виждаш ли това, Рейсфорд? — попита той и бутна листа през масата.

— Да — отвърна Стивън. — Виждам. Тук пише дифтерит. Това е сериозно.

— Може ли да получа отпуск, за да отида да го видя.

Стивън вдигна вежда към Уиър.

— Съмнявам се. Не ни достигат хора — каза Уиър.

— Имате ли деца, сър? — попита Джак.

Уиър поклати глава.

— Не съм женен.

— А вие, сър?

— Не — каза Стивън.

Джак кимна няколко пъти на себе си.

— Каква ирония, аз съм на място, където непрекъснато убиват хора, а той е в опасност.

— Всеки, когото сме убили, е нечии син — обади се Стивън. — Замисляш ли се за това, когато ги видиш мъртви? Чудиш ли се какво са изпитвали майките ми, когато за първи път са ги притиснали към гърдите си? Дали са предполагали, че ще свършат по този начин?

— Не, сър. Не съм мислил за това.

Тримата отпиха от чая. Отвън се чу свистене на снаряди. Усетиха вибрациите от експлозията. Парчета изсъхнала пръст се откъртиха от тавана.

— Двама от моите хора прекараха предната вечер осем часа в дупка от снаряд в ничията земя и се ослушваха — започна Стивън. — Според теб за какво са си мислили през цялото това време? Не че им е позволено да правят нещо друго. — Гледаше право в Джак.

— Не знам, сър. Може би са били като нас в тунела. Спираме да мислим след известно време. Сякаш спираме и да живеем. Все едно мозъкът ни умира.

— Искам да сляза в тунела — каза Стивън.

— Не, не искаш — отвърна му Уиър. — Дори на сапьорите не им харесва.

— Искам да видя какво е там долу. Някои от моите хора си мислят, че не работите достатъчно бързо. Че не чувате звуците на врага. Ужасяват се да не бъдат взривени изпод земята.

Уиър се засмя.

— Това на нас ни е много познато.

Джак се размърда на стола си. Имаше нещо странно в двамата офицери. Подозираше, че са пияни. Винаги беше смятал Уиър за човек, на когото може да се разчита. Като всички командири на сапьорски части и той беше обикновен инженер, мобилизиран на фронта. Беше внимателен и надежден под земята, макар че нямаше опит с тази работа преди войната. Но очите му изглеждаха налудничави и кървясали от уискито. Кафеникавата растителност по брадата и бузите му беше резултат на повече от едно пропуснато сутрешно бръснене. Джак си помисли, че лейтенантът изглежда по-трезвен, но някак по-странен. Не се знаеше дали говори сериозно. Струваше му се разсеян и дистанциран, но също така изпълнен с ентусиазъм да слезе под земята. Сякаш не беше съвсем с всичкия си, каза си Джак. Обичта и благодарността, която изпита в началото, бяха започнали да се изпаряват. Не искаше повече да споделя личните си чувства с тях. Нямаше търпение да се върне при Тайсън и Шоу, дори при Уийлър и Джоунс и досадното им бърборене. Поне с тях всичко му беше ясно.

— Някаква идея кога ще можем да си починем, сър? — попита той Уиър.

— Струва ми се, че утре. Не могат повече да ни държат тук. Ами твоите хора, Рейсфорд?

Стивън въздъхна.

— Бог знае. Непрекъснато чувам разни слухове от щаба. Рано или късно ще трябва да атакуваме. Макар че не тук.

— Значи трябва да жертваме няколко живота само за да успокоим французите? — засмя се Уиър.

— Да. О, да! Искат да почувстват, че не са сами в това. Но според мен си просят белята.

Райли изникна от дъното на помещението.

— Вече е почти шест, сър. Трябва да сме в готовност след десет минути.

— Най-добре си върви, Файърбрейс — каза Уиър.

— Ще се видим в тунела — обади се Стивън.

— Благодаря ви, сър.

Джак се изкачи по стълбата. Навън почти беше съмнало. Надвисналото небе на Фландрия се срещаше със земята на близкия хоризонт, само на няколко мили зад германските позиции. Пое дълбоко утринния въздух. Животът му беше пощаден; последен изблик на въодушевление премина през него, когато погледна към дъното на окопа и видя дима от цигарите и парата от чая, около който вече се бяха обвили премръзналите ръце на войниците. Замисли се за зловонните си дрехи, за въшките в шевовете, за мъжете, с които се боеше да се сприятели, защото на следващия ден телата им можеха да станат на парчета пред очите му. Беше времето за тоалета на Тайсън, когато гордо щеше да изпразни червата си в кутия от боя и да изхвърли съдържанието й през ръба на окопа.

От офицерската землянка зад него долетя звук на пиано, мелодия, набираща сила изпод пукането на грамофонната игла.