Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Birdsong, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Кодинова, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Себастиан Фолкс
Заглавие: Птича песен
Преводач: Елена Кодинова
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Пергамент прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Симолини
Редактор: Силвия Йотова
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-026-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1297
История
- — Добавяне
Батальонът пое към село на име Коленкан. По пътя всички пееха и движеха ритмично ръцете си. Беше топъл юнски ден и слънцето озаряваше бледата зеленина в околността. Враните грачеха замечтано от брястовете, а от чинарите и кестените долиташе неспирното чуруликане на косове и дроздове. Селото се превърна в истински Вавилон от диалекти — от Ълстър, Лондон, Глазгоу и Ланкашър. Мъжете превзеха местните домове в търсене на квартири. Вечер играеха футбол и потта в непраните им, пълни с въшки дрехи извикваше спомени за бойни действия.
Стивън заведе взвода си в един хамбар, където Грей се опитваше да сключи сделка с една колеблива жена и сина й. До падането на мрака успяха да вкарат мъжете в чистата слама и да им донесат гореща храна от подвижната кухня.
Същата нощ проехтяха оръдията. Стивън ги чу, докато четеше книга в сеновала под светлината на една свещ. Недалеч падна снаряд и разтърси събирания с векове прахоляк по гредите.
В началото бомбардировката не беше нищо особено; приличаше на прочистване на гърлото, но ехото от басовия й тътнеж се носеше над меката долина. Когато звукът стана толкова нисък, че вече не можеше да се чуе, се долавяше постоянно ниско бумтене, от което стените на хамбара се тресяха. Стивън усещаше как вибрациите преминаваха през дървения под на сеновала. Представи си как артилеристите започват да се загряват, да свалят ризите си в дълбоките окопи и да набутват още по-дълбоко тапите в ушите си. Изпитваше страхопочитание към звука, който оръдията издаваха; бяха толкова много, подредени в продължение на шестнайсет мили, и стреляха последователно — най-тежкото задаваше основния тон, подобно на биещи тимпани, а по-леките добавяха непредсказуеми мелодии и акценти. Само след час обстрелът вече беше по цялата фронтова линия, летящият метал изпълни нощното небе. Звучеше като гръмотевица, чийто тътен се носеше като вълни.
Очевадната мощ на артилерийския обстрел беше донякъде утешителна, но не и мащабът на сблъсъка, който той предвещаваше. Стивън беше наясно, че вероятността за сражение драматично се е увеличила; вече не можеше да става и дума за отстъпление или компромис; можеше само да се надява, че страната, на която се биеше, ще се окаже по-силна от врага.
Останаха в Коленкан още два дни, преди да тръгнат към фронтовата линия.
— Скоро ще трябва да си вървим, сър — каза Бърн, докато гасеше цигарата си и сядаше до Хънт. — Не съм си и помислял, че ще слезете с нас в онзи тунел.
— Аз също — обади се Хънт. — Ще ми се да бяхме си останали под земята.
Стивън се усмихна.
— Тогава никак не ви хареса. Няма значение. Сега ще е различно. Доведете Стъд и Барнс. Лесли, имаш два дни да си почистиш пушката. Не го прави непосредствено преди прехода.
Взводът остана под командването на сержант Прайс, който крачеше от единия до другия край на запуснатия площад и чакаше заповеди от капитан Грей. Прайс, изглежда, беше единственият, който знаеше кой камион ще ги откара до необходимото място и коя колона ще ги отведе до позицията им в окопа. Земята под краката им се тресеше, бомбардировката продължаваше вече трети ден.
Ротата беше в невротична еуфория, когато тръгна към Ошонвиле. Потокът от боеприпаси и провизии беше толкова плътен, че трябваше да се движат по един коларски път през полята.
Стивън усети, че кожата и носът го засърбяха от прахоляка и цветния прашец на посевите и храсталаците. Мъжете започнаха да се потят под товара на препълнените си раници и миризмата им се разнесе в топлия летен въздух. Пееха войнишки песни с банални, повтарящи се думи, посветени на дома. Стивън погледна към ивицата трева в средата на пътя, останала незасегната от колелата на каруците. Замисли се за поколенията фермери, които бяха минавали по него в подобни ясни летни дни.
Когато завиха зад ъгъла, видя двайсетина голи до кръста мъже, които копаеха яма от трийсет квадратни метра отстрани на пътя. За миг остана озадачен. Каза си, че изкопът няма никакво селскостопанско приложение; вече нямаше какво да се засажда или разорава. След това осъзна какво правят. Копаеха масов гроб. Помисли си дали да не заповяда на хората си да завият или поне да извърнат очи, но вече почти бяха стигнали и някои от тях успяха да видят къде ще бъдат положени. Песните им секнаха и птиците отново станаха господари на въздуха.
Върнаха се на главния път и тръгнаха мълчаливо към Ошонвиле. Приготовленията за битката бяха променили всичко. Заведението, в което беше обядвал със семейство Азер беше превърнато в полева болница. На главната улица на селото, задръстена от купи сено и каруци с фураж, полковник Баркли беше възседнал дорест кон с лъскави едри хълбоци. Когато ротите се подредиха в каре и спряха мълчаливо на място, взирайки се в него, той се изкашля и им каза онова, което те бяха подозирали, но досега не им беше съобщено официално. С позьорската си парадност, яхнал лениво пръхтящия си кон, той приличаше на герой от комична опера.
— Ще атакуваме. Знам, че го чувате с облекчение, защото точно затова сте дошли. Ще се биете и ще победите. Ще нанесете такъв разгром на врага, от който той никога няма да се съвземе. Чувате как артилерията обстрелва укрепленията му. Бомбардировката ще спре утре и тогава ще щурмувате. Врагът ще бъде напълно деморализиран. Защитите му вече са пробити, бодливата тел е разкъсана, землянките му са сринати. Уверен съм, че по вас ще бъдат изстреляни само шепа куршуми. Врагът ще се радва да види някого, на когото да се предаде.
Беше преодолял първоначалната си нервност, която караше гласът му да звучи като лай. Ентусиазмът и вярата му в това, което говореше, се предадоха на мъжете. Някои от по-младите се разплакаха.
— Трябва да ви предупредя обаче, че се налага да сте изключително внимателни, когато те се предават. Инструкциите на Генералния щаб са, че врагът трябва да докаже намерението си да се предаде в плен, за да няма никакви съмнения. Ако имате колебания, знаете какво да правите. Според мен щикът си остава изключително ефикасно оръжие. Едва ли има нужда да ви напомням славната история на този полк. Спечелили сме си прозвището „Козите“ по време на Полуостровната война[1], когато сме доказали способността си да се справяме на скалист терен. Ние не отстъпваме; самият херцог на Уелингтън ни е командвал и ни е вдъхвал смелост. Нямам какво друго да ви кажа, освен че трябва да тачите паметта на онези мъже, които са носили същите нашивки преди вас. С поведението си по време на битката трябва да покажете, че сте достойни за великите дела от историята на този полк. Трябва да се стремите към победа в името на семействата си, на своя крал и на своята страна. Вярвам, че ще го направите. Вярвам, че скоро ще вечеряме в Бапом. Бог да ви благослови!
Възторжените възгласи веднага бяха укротени от военните полицаи, които започнаха да крещят инструкции на всяка от ротите. Щеше да бъде наложена най-строга дисциплина. Всеки, който се опиташе да избяга от бойното поле, щеше да бъде разстрелян. Никакви въпроси в разгара на битката. Когато ентусиазмът на войниците позатихна, продължиха със списък на мъжете, екзекутирани като страхливци.
— Кенеди, Ричард, дезертирал пред лицето на врага, екзекутиран; Мастърс, Пол, неизпълнение на заповед, екзекутиран…
Когато започнаха да изброяват имената, Стивън извърна глава и се взря в обърканите и уплашени лица на Хънт, Лесли и Барнс. Типър, пищящото момче, което бяха изнесли от окопа, се беше върнало тъкмо навреме със същото празно изражение. Дори издълженото жизнерадостно лице на Бърн беше пребледняло. Много от мъжете приличаха на озадачени момчета, разкъсвани между въодушевлението и желанието да се върнат при майките си. Стивън си запуши ушите, за да не чува.
— Симпсън, Уилям, дезертирал, екзекутиран…
Когато напускаха село Ошонвиле, мислите на Стивън се върнаха към онзи горещ ден, който прекара край реката със семейство Азер. Бяха срещнали и други фамилии, дошли чак от Париж заради прочутия риболов на Анкр. Може би утре най-накрая щеше да опита „английския“ чай в сладкарницата в Тиепвал.
Спомни си откритото любящо лице на Изабел; усети отново пулса й, онзи прикрит ритъм на желанието й, който по странен начин разкриваше човешката й природа. Видя блесналия флиртуващ поглед на Лизет, начина, по който беше взела ръката му и я бе поставила върху тялото си. Онзи зареден с емоции ден изглеждаше също толкова нереален и призрачен, колкото следобеда, в който вървяха през полята към окопите.
Слушайки как мъжете потеглят, Стивън сведе поглед към собствените си крака, омотани с униформени гетри над ботушите, които го водеха напред. В мига, в който напуснаха селото и капаните на неговата нормалност, времето сякаш спря и се срути. Следващите три дни минаха като миг; образите се запечатваха в паметта му с плашеща яснота и щяха да останат там до смъртта.
Докато се изкачваха, им раздадоха ножици за тел.
— Мислех, че оръдията ще разкъсат телта — каза Бърн. — Два противогаза? Защо два?
Типър се усмихваше налудничаво, докато Прайс окачваше ламаринен триъгълник на гърба му.
— Така наблюдателите от тила ще могат да те виждат, младежо — каза Прайс. Въздухът над главите им беше изпълнен с метал, земята се тресеше от снарядите.
Имаше изненадващи гледки дори за опитните войници. Складовите и комуникационните траншеи приличаха на влакови композиции по време на час пик. Прайс крещеше команди и успяваше да поддържа някакъв ред. Взводът на Харингтън зави в грешна посока и пое към Сера. Ротата под командването на Лукас напълно се изгуби. Плувнаха в пот, докато местеха пакети от по четиридесет килограма сред обърканите и тревожни мъже. Изви се внезапна лятна буря, дошла откъм Позиер, която наводни немските окопи, след което се премести на запад и превърна пръстта на британските позиции в кал. Всички тези неща се случваха едновременно.
Майкъл Уиър стоеше на едно възвишение и се взираше в Хоторн Ридж. Стивън се измъкна от окопа и отиде при него. Лицето на Уиър беше грейнало от странна възбуда.
— Такъв гръм ще се чуе, че ще ти секне дъхът — каза той. — Току-що заложихме експлозивите. Файърбрейс е под земята и заравя кабелите.
Умът на Стивън за миг се проясни.
— Какво ще правиш утре? Къде ще бъдеш? — Гласът му звучеше озадачено и загрижено.
— Ще наблюдавам от безопасно разстояние — изсмя се Уиър. — Нашата работа е свършена. Няколко от моите мъже изявиха желание да носят ранени, в случай че хората не достигат. Надявам се заедно с вас да вечеряме нещо горещо. Не са ли прекрасни позициите на германците?
Стивън се загледа в жълтите храсти и плевели по дългата фронтова линия с бели варовикови следи по хълмовете, където бяха основните окопи. Над тях беше надвиснала червеникава мъгла от раздробените от снаряди тухли на къщите в селата. Шрапнелите избухваха в бяла и жълта светлина. И когато слънцето проби през буреносните облаци, над всичко това се появи бледа дъга.
Уиър се ухили.
— Доволен ли си?
Стивън кимна.
— О, да!
Върна се към потока от хора в окопа. „Това нещо има собствена инерция, която ме носи със себе си“, каза си той.
— Горките фрицове — рече някой. — Сигурно вече са полудели от бомбардировката.
Хънт вървеше до него и пухтеше под тежестта на раницата си. Към нея беше прикачен малък дървен кафез. Вътре имаше два гълъба. Стивън се взря в празните им мраморни очи.
Имаха само една нощ за преговори, след това се започна. Бяха заели позиции. Прайс някак си беше намерил местата им, а ефрейтор Петросиян с манията си към детайлите беше строил взвода си като по конец. Окопът беше добър.
— Най-добрият, който съм виждал — каза Петросиян. — Най-накрая траншея с дървена обшивка.
— Вижте, отчето от запаса!
Хорокс с бяло расо над военните си панталони, лъскава плешива глава, якичка и молитвеник в ръка стоеше на едно възвишение като безполезна нелетяща птица; беше единствен свещеник, но казваха, че е „от запаса“, защото никога не се осмеляваше да излезе от тила. Мъжете се размърдаха, страхът накара и неверниците да открият вярата. Около свещеника се събра невиждана тълпа.
Стивън Рейсфорд се присъедини към нея. Видя изпоцапаното с пръст лице на Джак Файърбрейс. Едрият Артър Шоу стоеше тържествено до него.
Неговите хора, които трябваше да нападат на сутринта, коленичиха на земята, скрили лица в ръцете си, и се оттеглиха във въображаемия тунел на собствената си агония, в чийто мрак времето беше спряло, опитвайки се да погледнат смъртта в очите. Думите на отчето едва се чуваха заради взривовете.
Стивън почувства нещо повече от смирение, някакво усещане за пълна нелогичност. Притисна с длан лицето си — беше просто парче плът, жалко момче от Линкълншир. Не изпитваше страх за кръвта, мускулите и костите си, но мащабите на това, което беше започнало, всички тези хора под ужасяващия грохот на небето, бяха започнали да разклащат самоконтрола му.
Усети се, че произнася името на Исус. Повтаряше го едва чуто, отново и отново. Беше отчасти молитва, отчасти богохулство. Исусе… Исусе… Това беше най-лошото; нищо не можеше да се сравни с него.
Почувства в устата си нафората и сладкото вино, но искаше нещо повече. Причастието свърши. Някои от мъжете не бяха в състояние да се изправят и останаха на колене. Бяха се свързали с началото си и искаха да умрат където бяха, без да се подлагат на мъчителния ден, който им предстоеше. Стивън се върна в окопа и завари пълен хаос.
— Отложиха го с два дни — каза Бърн. — Прекалено мокро е.
Стивън притвори очи. Исусе, Исусе. А се беше подготвил да тръгне.
Лицето на Грей беше изопнато от тревога. Заедно отидоха до малка могила, образувана от пръстта, изкопана в тунела.
— Нека се успокоим — каза Грей. Стивън виждаше колко му е трудно. — Да обобщим плана. Артилерията открива пред вас баражен огън. Вие напредвате на бавен ход зад огневия вал. Когато огънят спре, набелязвате целите и чакате, докато започне отново. Артилерията ще ви пази през цялото време. Бодливата тел на германците е разкъсана и много от оръдията им са унищожени. Жертвите ще са десет процента.
Стивън се усмихна.
— Мислиш ли?
Грей си пое дълбоко дъх.
— Предавам ти заповедите. Ние сме във фланга на основната атака. Батальонът трябва да е гъвкав. Ще бъдем заедно със страхотни бойни единици. Доброволците от Ълстър и Двайсет и девета дивизия — Несравнимите, които пристигат директно от Галиполи.
— Директно? — попита Стивън.
Грей го погледна.
— Ако умра, Рейсфорд, а ти останеш жив, искам да поемеш командването на ротата.
— Аз? Защо не Харингтън?
— Защото си луд, студенокръвен дявол и точно от такива хора ще имаме нужда.
Притъмняваше и Грей вдигна бинокъла си може би за двайсети път този ден. Подаде го на Стивън.
— Над най-предния окоп на врага има издигнато знаме. Виждаш ли какво пише на него?
Стивън погледна. Надписът беше огромен.
— Да. Пише: „Добре дошли на Двайсет и девета дивизия“. — Догади му се.
Грей поклати глава.
— Знаеш ли, че бодливата им тел не е разкъсана? Не искам да го казваш на твоите хора, но имам опит с тези неща и мога да те уверя, че на стотици метри няма никакви поражения. Снарядите не са я унищожили.
— Мислех, че е разкъсана от тук до Дар-ес-Салаам.
— Самохвалците от щаба. Хейг, Ролинсън и останалите. Не казвай на хората си, Рейсфорд. Не им казвай, просто се моли за тях.
Грей се хвана за главата. Мъдростта му и полиците с книги не му вършеха никаква работа тук, помисли си Стивън.
По време на нежеланото четирийсет и осем часово отлагане мъжете имаха време да се подготвят.
Първата пушка прозвуча с фалцетен пукот. Барнс се беше застрелял през небцето.
Когато падна нощта, започнаха да пишат писма.
Майкъл Уиър написа:
Скъпи майко и татко,
Ще атакуваме. От няколко дни се подготвяме под земята. Моят взвод също участва и ние дадохме своята дан. Някои от мъжете изявиха желание да помагат за носилките с ранените в самия ден. Духът е много висок. Очакваме това настъпление да сложи край на войната. Малко е вероятно вражеската армия да оцелее след обстрела ни.
Благодаря за кейка и ягодите. Доволен съм, че градината ви носи такава радост. На всички много ни харесаха плодовете. Мисля често и за двама ви и за нашия спокоен живот у дома, но ви моля да не се тревожите за мен. Молете се за мъжете, които ще атакуват. Благодаря за сапуна, майко, уверявам те, че беше добре оползотворен. Радвам се, че вечерята със семейство Парсън е била толкова успешна. Моля, предайте съболезнованията ми на г-н и г-жа Стантън. Току-що научих за сина им.
Сигурен съм, че си платих сметката на шивача, когато бях в отпуск, но ако греша, моля ви, оправете я от мое име и аз ще ви върна парите при следващия отпуск. Не се тревожете за мен, моля ви. Тук е достатъчно топло. Даже малко прекалено. Затова нямам нужда от нищо повече — нито от чорапи, нито от пуловери.
Типър написа:
Скъпи мамо и татко,
Върнаха ме обратно при моите другари и съм много горд, че съм пак при тях. Тук заедно с мъжете от другите подразделения се справяме страхотно. Оръдията ни гърмят като фойерверки. Ще нападнем и нямаме търпение да дадем на фрицовете да се разберат! Генералът казва, че не се очаква никаква съпротива, защото оръдията ни са ги довършили. Трябваше да тръгнем вчера, но времето се развали.
Чакането е ужасно трудно. Някои от момчетата посърнаха малко. Онзи тип Бърн, за когото ви разправях, дойде и ми каза да не се тревожа. Радвам се да чуя, че Фред Кемпбъл се е опазил досега. Браво на него.
Е, мои скъпи мамо и татко, това е всичко, което имам да ви кажа. Утре ще знаем дали ще се видим отново някой ден. Не се притеснявайте за мен. Аз не се страхувам от това, което ме очаква. Когато бях малко момче, вие бяхте много добри с мен и няма да ви разочаровам. Моля ви, пишете ми пак, толкова се радвам да получавам вести от вкъщи. Пратете ми няколко изгледа от Сейнт Олбънс. Кажете на Кити, че я обичам. За мен винаги сте били най-прекрасните мама и татко.
Стивън се задави, когато прочете писмото и запечата плика. Спомни си лицето на Грей и зловещото му предсказание, основано на опита. Почувства у него да се надига страховит гняв. Откъсна лист от бележника си и написа:
Скъпа Изабел,
Изпращам ти това писмо в къщата в Амиен, където вероятно ще бъде унищожено, но ти пиша, защото няма на кого друг. Седя под едно дърво край село Ошонвиле, където ходихме веднъж.
Подобно на стотици хиляди британски войници в тези поля и аз се опитвам да се подготвя за смъртта. Пиша ти, за да ти кажа, че си единственото същество, което някога съм обичал.
Може би това писмо никога няма да те намери, но исках да споделя с някого какво е да седиш на тревата в този юнски петък, да чувстваш как въшките пълзят по кожата ти, стомахът ти да е пълен с топла яхния и чай — вероятно последното, което някога ще погълна — и да чуваш как оръдията реват към небесата.
Съвсем скоро ще бъде извършено престъпление срещу природата. Усещам го във вените си. Тези мъже и момчета са продавачи и чиновници, градинари и бащи — бащи на малки деца. Никоя страна не може да си позволи да ги загуби.
Страхувам се от смъртта. Виждал съм на какво са способни шрапнелите. Изпитвам ужас, че ще трябва през целия ден да лъжа ранените в кратерите от снаряди. Много се боя, Изабел, че ще умра сам, че няма да има кой да ме погали. Но ще трябва да дам пример.
Сутринта трябва да тръгна пръв. Бъди с мен, Изабел, бъди с мен духом. Помогни ми да ги поведа към това, което ни очаква.
Джак Файърбрейс написа:
Скъпа Маргарет,
Благодаря ти за писмото. Не мога да изразя с думи колко скърбя. Той беше нашето момче, светлината на живота ни.
Но, скъпа Маргарет, трябва да сме силни. Тревожа се толкова много за теб, за това как се чувстваш. Аз тук имам с какво да се разсейвам.
Вярвам, че такава е била божията воля. Щяхме да си го гледаме, но Бог знае най-добре. Помниш ли как гонеше пухчетата на глухарчетата покрай канала и смешните думи, които измисляше, когато беше бебе и не можеше да ги произнася вярно?
Мисля за това постоянно. Бог е милостив, той ми дава спомените за него, хиляди дреболии се връщат в паметта ми. Припомням си ги, докато лежа нощем, и те ме утешават. Представям си го в прегръдките си.
Неговият живот беше благословия за нас, подарък от Бог. Беше най-добрият дар, който можехме да получим. Трябва да сме благодарни.
Утре ще има атака и смятам, че ще удържим голяма победа. Скоро войната ще свърши и ще се върна у дома да се грижа за теб.
С любов:
Бърн, за разлика от другите не пращаше и не получаваше често писма, но намери парче хартия, за да пише на брат си. Написа много прилежно със синьо мастило:
Скъпи Тед,
Пращам ти няколко реда, в случай че повече не се видим. Утре ще атакуваме, всичко е наред, във ведро настроение сме, стискаме палци и вярваме, че ще имаме добър късмет.
Моля те, да ме споменеш пред скъпите ми приятели.
Предай на мама и татко, на Том, Дейзи и децата, че ги обичам.
Надявам се това да е довиждане, а не сбогом.
Когато свърши, не можа да запечата плика. Извади писмото и написа по диагонал в дъното на листа: „Горе главата, Тед, не се тревожи за мен, аз съм добре.“
Осем часа преди началото на атаката оръдията заглъхнаха, пазеха снарядите си за сутринта.
Беше нощ, но никой не спеше. Типър гледаше невярващо към Лесли и Стъд. Нямаше магия или суеверие, които да го спасят. И последната му надежда се изпари. Трябваше само да се държи до изгрев-слънце.
Стивън се взря настойчиво в лицето на Бърн до него. Когато Бърн се обърна, Стивън не издържа на погледа му. Бърн беше разбрал всичко.
Отиде при Хънт, който беше коленичил в окопа и се молеше. Докосна го по рамото, след това постави ръка върху главата му. Приближи се до Типър и го удари леко с юмрук в рамото, после поклати енергично глава.
Ефрейторите Смит и Петросиян проверяваха снаряжението, провирайки се през унилите мъже.
Бренън седеше сам и пушеше.
— Мислех си за Дъглъс — каза той. Стивън кимна. Бренън запя някаква ирландска песен.
Видя Бърн да протяга ръка и да придърпва Типър към гърдите си.
— Не остана много, не остана много.
Към четири часа, когато мракът беше най-пълен, по цялата фронтова линия настана мъртвешка тишина. Никой не продумваше. За пръв път не се чуваше дори птича песен.
Накрая над възвишенията и мъглата по реката се появи слаба светлина. Заваля.
Грей се втурна, лъхащ на алкохол, към началото на комуникационния окоп.
— Атаката започва в седем и половина.
Взводът беше като ударен от гръм, никой не можеше да повярва.
— По светло? По светло? — Лицата на мъжете бяха уплашени и призрачни.
Пристигна закуската с чай в туби от бензин. Със сериозно изражение Хънт се беше привел над бекона върху малкия си котлон.
Стивън усети стомашните киселини от безсънната нощ да се надигат към устата му.
След това пристигна ромът и разговорите се оживиха. Мъжете пиеха жадно. Някои от по-младите момчета се клатушкаха и се смееха. Спорадичният доскоро немски артилерийски огън се усили за учудване на войниците, на които им беше казано, че врагът е унищожен.
Британските оръдия отговориха. Най-сетне войниците бяха достатъчно близо, за да видят какви поражения нанасят и това ги развесели. Стъд и Лесли, миришещи на ром, размахваха ръце във въздуха и крещяха. Виждаха как земята пред немските окопи се разкъсва и пръстта хвърчи като фонтан.
Гърмежите над тях станаха по-интензивни. Седем и петнайсет. Почти беше време. Стивън коленичи, някои от мъжете вадеха снимки от джобовете си, целуваха лицата на съпругите и децата си. Хънт разказваше вицове, Петросиян стискаше сребърен кръст.
Артилерийският огън достигна връхната си точка. Въздухът над главите им беше наситен с постоянно бучене. Сякаш звуковите вълни прииждаха, но не се разсейваха. Никога не бяха чували нещо подобно. „Исусе, промълви Стивън, Исусе, Исусе.“
На хребета избухна експлозия, във въздуха полетяха тонове пръст, земята беше изтърбушена. Пламъците се издигаха на повече от трийсет метра. Прекомерно е, помисли си Стивън. Мащабът го плашеше. Ударната вълна от взрива премина през окопа. Бренън изхвърча от банкета за стрелба и си счупи крака.
Вече трябва да тръгваме, помисли си Стивън. Никой не продумваше. Бърн го погледна въпросително. Стивън поклати глава. Оставаха още десет минути.
Изведнъж германците откриха огън. Пред британския окоп пръстта закипя от куршумите на картечниците. Стивън приклекна. Мъжете закрещяха.
— Не още — извика Стивън. Въздухът над окопа се втвърди.
Голямата стрелка на часовника му се движеше на забавен каданс. Седем и двайсет и девет. Свирката беше в устата му. Стъпи на стълбата. Преглътна мъчително и изсвири.
Изкачи се, излезе от окопа и се огледа. За миг настъпи пълна тишина, оръдията спряха, немските картечници — също. Чучулигите се извиха нагоре и запяха високо в безоблачното небе. Почувства се сам, сякаш беше попаднал в нов свят в мига на сътворението му.
След това артилерията откри баражния огън и германските картечници подновиха стрелбата. Вляво от себе си Стивън видя как мъжете се опитват да се измъкнат от окопа, но куршумите ги поваляха още преди да успеят да се изправят. По бодливата тел увиснаха тела. Зад него излизаха още хора. Видя Грей да тича покрай окопа и да вика окуражително.
Тръгна колебливо напред, кожата му беше изопната и готова да посрещне метала, който щеше да разкъса плътта му. Извърна се внимателно настрани, за да предпази очите си. Движеше се приведен като старица, обгърнат отвсякъде от оглушителен шум.
Бърн вървеше до него — бавно, както им беше наредено. Стивън хвърли поглед надясно. Видя дълга потрепваща кафеникава редица — парцалени кукли, пристъпващи предпазливо и вдървено, падащи безмълвно, разперили ръце, заменяни от други, поваляни отново, но продължаващи напред сякаш през вихрушка. Опита се да улови погледа на Бърн, но не успя. Към грохота на картечниците се добавяше пукотът на снайперите и ревът на баражния огън пред тях.
Видя Хънт да пада вдясно от него. Стъд се наведе да му помогне, но каската му падна, куршумите разцепиха главата му и тя почервеня.
Краката на Стивън продължаваха с лекота да го носят напред по разранената земя. След двайсет или трийсет метра започна да му се струва, че се издига над тялото си, което придоби собствен живот, движеше се автоматично и той нямаше власт над него. Сякаш се откъсна като насън от металния въздух, през който минаваше плътта му, и този транс му носеше някакво облекчение, близко до еуфорията.
След още десет метра вдясно от него се появи полковник Баркли със сабя в ръка.
Стивън падна. Някаква сила го повали. Озова се треперещ в един ров заедно с потънал в кръв мъж. Артилерийският огън се чуваше далеч напред. Сега и германските оръдия бяха открили преграден огън пред своите. Шрапнелите взривяваха нащърбените си конуси във всяко въздушно пространство, незаето от картечниците.
Стивън си помисли, че няма достатъчно място за всичкия този метал. Би трябвало да се сблъсква и да избухва в искри над главите им. Мъжът до него крещеше безмълвно. Стивън омота крака му със своя превързочен пакет, сетне огледа себе си. Нямаше никакви наранявания. Запълзя към ръба на ямата. Пред него имаше други мъже. Изправи се и тръгна отново. Може би сред тях щеше да е в по-голяма безопасност.
Не изпитваше нищо, докато прекосяваше изтърбушената земя, по която на всеки няколко метра лежаха купчини във военни униформи. Товарът на гърба му тежеше. Извърна се назад и видя втората редица да върви под артилерийския огън в ничията земя. Те биваха отхвърляни назад като вълни, срещнали морския бряг. Телата на земята започваха да се натрупват и да затрудняват настъплението.
Мъжът до него беше загубил част от лицето си, но продължаваше да крачи в същото това състояние на транс, насочил напред пушката си. Носът му се поклащаше и Стивън можеше да види зъбите през липсващата му буза. Никога през живота си не беше чувал такъв грохот. Той полепваше по кожата, разтърсваше костите му. Спомни си заповедта да не спира заради онези зад него и продължи бавно напред, а когато димът се вдигна, видя бодливата тел на германците.
Не беше разкъсана. Войниците тичаха хаотично нагоре-надолу, търсейки начин да преминат. Заплитаха се в намотките, където след това бяха поваляни от картечния огън. Телата им се люшкаха, тресяха се и подскачаха. Но въпреки това опитваха. Двама войници самонадеяно режеха с ножиците телта между труповете, но движенията им привлякоха бързите презрителни изстрели на снайперите. И увиснаха неподвижни.
На трийсетина метра вдясно имаше пролука. Стивън се затича към нея, макар да беше наясно, че точно тя се държи на прицел от няколко картечници. Пое си дъх, когато я достигна, и се приготви да умре.
Тялото му премина през празното пространство и той започна да се смее и да тича с всички сили, докато се претърколи в един окоп и тежката раница се стовари върху му. Вътре нямаше никой.
Жив съм, помисли си той, мили боже, жив съм. Войната изчезна от ума му. Каза си, че това е просто поле под френското небе. Отвъд тътена имаше дървета, а в долината течеше река, пълна с риба. Усети, че гърлото му е пресъхнало и извади манерката с вода. Топлата бълбукаща течност, която се изля в него, го накара да затвори очи от удоволствие.
Окопът беше празен. Тръгна по дъските. Беше прекрасно изработен, с висок бруствер и дървена обшивка, изрядно подредена като по къщите в Съсекс, и със спретнати входове към дълбоки землянки. Погледна назад към британските окопи, всеки сантиметър, от които беше напълно изложен на огъня от по-високите вражески позиции. През дима от германския артилерийски обстрел видя разпокъсаната редица от хора, които продължаваха да напредват, движени от някакъв бавен часовников механизъм, към оръжията, които щяха да ги убият.
Двайсет метра по-надолу окопът се разклоняваше. Стивън не виждаше какво има нататък. Пропълзя, хвърли една граната зад завоя и залегна. Нямаше ответен огън. Изправи се и от ръба на окопа към очите му се разхвърча пръст, вдигната от изстрелите на картечница. Предполагаше, че повечето мъже, тръгнали в атака заедно с него, са мъртви. Втората вълна още не беше стигнала дотук и може би никога нямаше да го направи. Реши да се опита да се оттегли и да се включи в следващия щурм, но беше получил заповед да настъпва през Бомон-Амел към Бокур, до реката. Както Прайс беше казал, девизът на войника е: „Когато се колебаеш, върви напред“.
Тръгна през окопа и намери стълба. Когато картечният огън облиза пръстта пред него, той запълзя по откритата земя, сетне се затича приведен към една яма от снаряд. Там шестима мъже от Ланкашърския полк стреляха яростно към окопа с немските припаси. Едва не се наниза на един щик, докато се вмъкваше в ямата.
Единият от стрелците го погледна и му каза нещо, което Стивън не успя да чуе. Стори му се, че устните му произнасят „измряха до крак“. Мъжът посочи към знака на полка върху униформата на Стивън, след това прекара пръст пред гърлото си и му показа касапницата в ничията земя. На дъното на кратера имаше картечница „Луис“ и доколкото Стивън успя да разбере, те искаха да я пренесат зад няколко дървета, откъдето щяха да атакуват окопа.
Стивън поклати глава и подпря пушката си на ръба на ямата. Започна да стреля. Прекара час, а може би и два под ответния огън от втората линия на немските окопи. По защитните им съоръжения нямаше почти никакви щети. Бодливата тел не беше разкъсана, землянките им бяха непокътнати. Скоро щеше да започне контраатаката.
Стивън огледа изтощените лица на мъжете до себе си. Знаеха, че са в капан.
Нещо под краката му се размърда. Беше главата на мъж, чийто мозък изтичаше през очните орбити. Закрещя да го убият, но тъй като не беше от неговия полк, Стивън се поколеба. Подаде му втората си манерка с вода и когато се наведе, мъжът започна да го умолява да го застреля. Сред тътена на битката никой няма да разбере, помисли си Стивън и стреля два пъти до краката си. Това беше първият живот, който отне в този ден.
Джак Файърбрейс стоеше заедно с Артър Шоу на възвишението, което наричаха „Хълма с единственото дърво“, и наблюдаваше. Очакваха бързо настъпление, почти без съпротива.
Джак мърмореше нещо, а Шоу почти не говореше. Видяха как шотландците излизаха от траншеите като побеснели жени в поличките си и падаха на вълни върху жълто-кафявата пръст. Видяха и стегнатите стъпки на бойците от хампширския полк, които сякаш непринудено се впускаха в някакъв бавен танц, от който бяха приели, че няма да се завърнат. Видяха мъже от всички страни да тръгват безпомощни към окото на бурята.
Собственият им принос за този ден — огромната яма, взривена в седем и двайсет — предупреди врага и му даде десет минути, през които спокойно да заеме позиции. Край кратера видяха да загиват толкова много млади мъже, колкото не бяха си и помисляли, че е възможно. Не бяха успели да изстрелят и един патрон.
Тази прекомерност ги караше невярващо да се стискат един друг за ръцете.
— Не могат да позволят това да продължи — каза Джак. — Просто не могат.
Шоу стоеше с отворена уста. Не беше потресен от насилието, беше закоравял от осакатяванията, които беше виждал и които беше причинил, но сцената, която се разиграваше пред очите му, беше от друг порядък.
„Моля те, Боже, нека това спре — мислеше си Джак. — Моля те, не позволявай да пращат още хора в този ураган.“
Отец Хорокс се приближи и застана до тях. Прекръсти се и се опита да ги успокои с думи и молитви.
Джак извърна лице от ужасната гледка и усети как нещо в него умря.
Шоу заплака. Стисна с огромните си миньорски ръце главата си и по лицето му започнаха да се стичат сълзи.
— О, момчета, момчета — повтаряше той. — Бедните ми момчета.
Хорокс трепереше.
— Та това е половин Англия. Какво ще правим? — заекна той.
Скоро всички те притихнаха. Последва още едно изригване от окопа долу и нова вълна се понесе по издълбания лунен пейзаж — може би мъжете от Есекс или полка на херцога на Уелингтън, беше невъзможно да се види. Изминаха не повече от десет метра, преди да се огънат; отначало само неколцина успяха да се изправят, клатушкайки се зашеметени, сетне и други продължиха напред под щита на артилерията; а след това, когато картечниците ги откриха, се разлюляха като царевично поле под напора на вятъра. На Джак му замириса на месо.
Хорокс издърпа сребърния кръст от шията си и го захвърли. По стар навик падна на колене, но не за да се моли. Остана така с разперени длани, опрени в пръстта, след това се наведе и покри главата си с ръце. Джак знаеше какво бе умряло в него.
Стивън си спомни за краткото причастие, на което беше присъствал, докато за по-удобно стъпи върху трупа на мъжа, когото беше убил. Вече нямаше нищо божествено; всичко беше светотатство. В грохота около себе си чуваше ясно само една дума.
— … проклета картечница… проклети палачи.
В оглушителния шум те трябваше да се измъкнат от ямата и да унищожат врага. Двама мъже вдигнаха картечницата „Луис“ до ръба на кратера, но се забавиха, докато измъкнат тежкия сандък с мунициите, и бяха отнесени от вихрушка от куршуми. Другите останаха при Стивън и се опитваха да се предадат. Единият хвърли бяла кърпа, изкачи се на повърхността, но беше улучен точно в окото.
Стивън погледна назад, където подкрепленията настъпваха организирано и премерено. Когато стигнаха на трийсет метра от него, влязоха в обхвата на картечниците, които ги покосяваха със заучена прецизност, докато всички до един не паднаха в диагонална линия. Телата им не помръдваха.
Той закрещя в ухото на мъжа до себе си, който му отвърна по същия начин, но се чу само „Исусе“ и „дяволско оръдие“. Стивън метна и двете си гранати, а когато те се взривиха, побягна назад към един ров зад група брястове и се хвърли в него.
Беше пладне и слънцето напичаше. Нямаше нито облаци, които да го скрият, нито вятър да го разхлади. Шумът беше все така гръмовен. Стивън усети колко е изтощен. Искаше да заспи. Посегна към манерките с вода, но и двете ги нямаше.
Около немските траншеи беше настанал хаос. Видя мъже, които не бяха сигурни в коя посока да настъпват. Окопът, в който се беше скрил сутринта, беше отново превзет от врага. Отвъд него настъпваше нова вълна.
Вярваше, че трябва да продължи напред. Еуфорията го беше напуснала и на нейно място се беше настанила някаква автоматична решимост. Но първо трябваше да пие вода, иначе щеше да умре. Езикът му беше набъбнал като гьон, сякаш беше станал двоен. Спомни си, че надолу по хълма вдясно от него е река Анкр. Беше загубил всичките си хора, така че нямаше значение къде точно ще се бие. Стана и се затича.
Видя войници от колониалните части, вероятно канадци, да се промъкват през едно тясно дере надолу към клисурата. През четирийсетте минути, които му бяха необходими, за да ги подмине, пред очите му цял батальон беше повален на земята. Само трима стигнаха до телените заграждения на германците, където бяха застреляни.
Стивън тичаше яростно като насън надолу към реката. Вдясно от себе си видя познат силует. Беше Бърн, кървеше, но се движеше.
— Какво стана? — извика Стивън.
— Пометоха ни — изкрещя Бърн в ухото му. — Полковникът е мъртъв. Както и двама ротни командири. Трябва да се прегрупираме и да атакуваме отново.
— По реката?
— Да.
— А с теб какво се случи?
— Върнах се назад, после пак напред. Втората вълна беше избита в окопа. Не можеш да минеш по него заради труповете.
— Имаш ли вода?
Бърн поклати глава.
Когато приближиха немските позиции, се натъкнаха на няколко момчета, които спяха в дупки от снаряди. Будните нощи под обстрела и усилието от сутринта им бяха дошли в повече, дори в обсега на вражеските оръдия.
Отново избухна оръдеен огън и Бърн и Стивън залегнаха до едно спящо момче и някакъв мъж, който сигурно беше мъртъв от часове. Част от червата му се бяха изсипали върху изровената почва в кратера, а слънцето беше започнало да го опича.
Вляво от тях един сержант крещеше с всички сили, опитвайки се да накара войниците си да тръгнат напред в нова атака към немските окопи, които се простираха чак до железопътната линия.
— Тези са от нашите — каза Бърн.
Беше взводът на Харингтън или каквото беше останало от него.
— Трябва да тръгнем с тях — отвърна Стивън.
И отново в разпокъсана самоубийствена редица те поеха към смъртоносния трясък на картечниците. Облян в кръв, но без да го е грижа, Стивън наблюдаваше как снопове живот падаха на земята заедно със спомените и любовите си, гърчеха се и повръщаха. Смъртта им вече беше безсмислена, но някои от тях продължаваха да вървят напред и в тази нова безкрайност се криеше ням ужас.
Харингтън изкрещя, когато лявата му половина беше отнесена от шрапнел и затърси с треперещи пръсти морфинови таблетки.
От претъпканите кратери откриха снайперистки огън срещу окопите, след това последва ново финално изригване. Едно момче отхвръкна от силата на взрива и се залепи за някакво дърво, рамото му беше отнесено; другите падаха или се хвърляха на земята, смляна от собствените им оръдия.
Бърн се прокрадна към пищящото момче. Завлече го зад дървото, чиято кора ставаше на трески от страничния огън. Стивън видя бялата превръзка, с която започна да бинтова раните му. Зад тях притичваха санитари с носилки, но само привличаха куршумите, защото вървяха изправени.
Стивън отпусна лице върху пръстта и я остави да напълни устата му. Затвори очи, беше видял достатъчно. Отиваш в ада, помисли си той. В главата му зазвучаха прощалните думи на Азер. Но грохотът около него ги разсея.
Бърн домъкна някак си момчето обратно в кратера. На Стивън му се искаше да не беше успял, защото то със сигурност щеше да умре.
Сержантът призоваваше за нова атака и десетина мъже откликнаха. Стивън ги наблюдаваше как стигат до първото заграждение с бодлива тел, преди да осъзнае, че и Бърн е с тях. Опитваше се да си пробие път, когато го взеха на мушка и той увисна на телта; ботушите му се тресяха, докато тялото му се пълнеше с олово.
Стивън лежеше в кратера заедно с момчето и мъртвия от сутринта мъж. Три часа слуша как момчето се молеше за вода под жаркото слънце. Опита се да си запуши ушите, за да не го чува. На един от труповете все още имаше манерка, но тя беше пробита от куршум и повечето от съдържанието й се бе изляло. Беше останала само червеникавокафява течност, премесена с пръст и кръв. Стивън я изля в молещата уста на момчето.
Ранените край тях се опитваха да се надигнат и да се оттеглят, но само извикваха ново изригване на картечния огън. Падаха покосени там, където бяха лежали.
Когато стрелбата в ничията земя секна, немците от втория окоп започнаха да се целят в телата по бодливата тел. В рамките на два часа отнесоха парче по парче главата на Бърн, докато между раменете му остана само дупка.
Стивън се молеше за тъмнина. От първата минута на сутринта изобщо не се беше опитвал да си спаси живота. Дори беше изпитал примирение, когато тялото му се беше открило за въображаемото проникване на куршумите при преминаването през пробива в бодливата тел. Сега копнееше да настъпи краят на този ден и на новата, немислима реалност, която той бе донесъл.
С падането на нощта земята може би щеше да се върне към естествения си ход и вероятно след много, много години случилото се под слънчевата светлина щеше да се разглежда като аномалия и да намери обяснение в рамките на нормалния живот. Но в момента на Стивън му се струваше, че е точно обратното, че това е новата реалност, това е светът, в който бяха прокълнати да живеят, а смяната на сезоните, на деня и нощта вече не съществуваше.
Когато повече не можеше да понася миризмата на плът в кратера, реши да бяга на всяка цена. Един вял щурм вляво от него временно привлече немските картечници и когато прецени, че моментът е подходящ, осланяйки се на сляпата вяра, късмета или провидението, той хукна назад заедно с още няколко души, които не можеха повече да чакат нощта.
На ръба на припадъка той се смъкна клатушкайки се надолу към реката, за да утоли жаждата си, за което мечтаеше от обяд. Остави пушката си на брега и нагази във водата. Потопи главата си в бавното течение и усети как то се просмуква през порите му. Отвори уста като риба.
Стоеше в речното корито и се опитваше да се съвземе. Потопи ръце с дланите нагоре, сякаш се молеше. Грохотът, идващ от двата речни бряга, смазваше черепа му. Изобщо не стихваше. Спомни си за Бърн, заплетен като врана в бодливата тел. Щяха ли да налеят вода в дупката между раменете му? Как щеше да пие вода? Опита се да овладее мислите си. Бърн беше мъртъв, вече нямаше нужда от вода. Но не смъртта му имаше значение, а това, че светът беше изместен от оста си. Не смъртта на десетките хиляди души беше важна, а начинът, по който бяха доказали, че може да си човешко същество и въпреки това да действаш срещу природата.
Опита се да излезе на брега, но течението беше силно, а тялото му бе на ръба на крайното изтощение, и той загуби равновесие и се понесе надолу по реката.
Във водата беше обкръжен от германци. До себе си видя лицето на мъж, който викаше нещо на чужд език. Стивън се залови за него. Другите също се бяха вкопчили един в друг и се опитваха да излязат. Намираше се сред хора, които бяха убили приятелите му. Но отблизо в разранените им лица и широко отворените им очи разпозна мъже като него самия. Един стар посивял ефрейтор крещеше. Смугло момче, подобно на много други, плачеше. Стивън се опита да ги мрази както преди.
Отвсякъде го притискаха германски тела, мокрите им куртки го обграждаха, без да се интересуват кой е. Гласовете им се сливаха в неразбираем вой.
Над реката имаше тесен мост с груба британска конструкция. Немците се опитаха да се качат на него, но британските войници стъпваха върху ръцете им. Стивън вдигна очи към един висок редник без каска, който гледаше надолу с презрение.
— Извади ме — извика той. — Извади ме.
Мъжът му подаде ръка и започна да го изтегля. Стивън усети как във водата в него се вкопчват ръце. Опитваха се да го дръпнат надолу. Редникът стреля в реката и Стивън се покатери на моста. Няколко души го изгледаха с изненада.
— Пленници — каза мъжът, който го бе издърпал от водата. — Защо да им помагаме да преминат реката?
Стивън се промъкна през моста към далечния бряг и легна във влажната трева.
Изабел, червената стая, къщата на дядо му… Опита се да се съсредоточи върху отчетливите спомени, да извае вероятното бъдеще от миналото. Концентрира се върху мириса от задушните канцеларии на лондонските докове. За миг се пренесе в стаята си над кея.
Стъмваше се, нощта беше близо, макар светлината да не бързаше да си тръгне, а с нея оставаше и шумът.
Любопитството му започна да се завръща. Искаше да разбере какво се е случило. Тази сутрин беше повел атака и трябваше да върви напред, където и да се намираше.
Подгизналата раница му се струваше толкова непосилно тежка, че забрави за изоставената пушка. Вдясно от него се простираше голямата гора на Тиепвал.
Изправи се и тръгна към германските позиции. Нещо го удари в слепоочието, като тухла, запратена с огромна скорост, и той падна на земята.
Следващото лице, което видя, не беше на чиновник, на Изабел или на майка му, както донякъде очакваше, а на един от тунелджиите на Уиър.
— Леле, доста сте се отдалечили от позициите. Сигурно сте на почти два километра — каза мъжът, докато вадеше полева превръзка.
Стивън изсумтя. Приятелският глас на мъжа беше почти невъзможен спомен, идващ от друго време.
— Казвам се Тайсън. Всички сме доброволци, ако ме разбирате. Там, където бяхме, прекратиха настъплението и ни пратиха тук. Всички санитари са избити. Момчетата от Ълстър стигнаха дотук. Както и вашите.
— Какво ми е?
— Повърхностна рана, бих казал. На левия крак. Дори няма да ви дадат домашен отпуск за нея. Ще пратя тук капитан Уиър.
Стивън лежеше в плиткия кратер. Не изпитваше никаква болка в крака.
Прайс правеше проверка на личния състав. Пред него стояха мъжете от ротата му, които бяха успели да се върнат. Лицата им бяха напрегнати и изглеждаха сиви в мрака. Като начало заразпитва за местонахождението на всички липсващи. След известно време осъзна, че това ще отнеме прекалено много време. Оцелелите невинаги бяха сигурни кого са видели мъртъв. Главите им бяха клюмнали от изтощение, сякаш всеки техен орган копнееше за почивка.
Прайс ускори процедурата. Бързо преминаваше от едно име, останало без отговор, към друго. Бърн, Хънт, Джоунс, Типър, Уд, Лесли, Барнс, Стъд, Ричардсън, Савил, Томпсън, Ходжсън, Бъркъншоу, Люелън, Франсис, Аркрайт, Дънкън, Ший, Саймънс, Андерсън, Блъм, Фейърбрадър. Имената отекваха в здрача и придаваха плътност на своите носители; на селата и градовете, до които щяха да стигнат телеграмите; на къщите, чиито кепенци щяха да бъдат затворени и следобед иззад затворените им врати щяха да се чуват приглушени стонове; на местата, които ги бяха родили и които щяха да заприличат на женски манастири, да се превърнат в мъртви селища без живот и смисъл, без гласовете на бащите, без млади мъже във фабриките и по полята, без съпрузи за жените, без гърлени възгласи из кръчмите, без децата, които можеха да се родят и които щяха да пораснат, да работят, да рисуват и дори да управляват — тези места щяха да останат безплодни, защото разкъсаната плът на бащите лежеше в миризливи дупки от снаряди в полята с цвекло, а живите тела в домовете им щяха да бъдат заменени от гранитни плочи, чиято безжизнена повърхност щеше да се покрие от ленивото зелено безразличие на мъховете и лишеите.
От 800 мъже в батальона, които излязоха от окопите, само 155 се обадиха при произнасянето на името им. Прайс даде команда свободно на ротата си, макар да не го изкрещя като на парад; каза го мило. Те се обърнаха сковано, сетне потеглиха в нови формирования, до хора, които никога преди не бяха виждали. Вървяха в строй.
Джак Файърбрейс и Артър Шоу ги изчакаха, за да ги попитат как са. Мъжете ги подминаха като насън и не им отговориха. Някои от тях плюха или побутнаха каските си; повечето гледаха надолу, лицата им бяха безизразни, но въпреки това набраздени от тъга. Прибраха се в палатките си и легнаха.