Себастиан Фолкс
Птича песен (32)

— Разбира се, че можеш да отидеш — каза полковник Грей. — Предполага се, че войната вече е по-цивилизована. И ще знаем къде да те намерим. Просто не оставяй младият Елис да те води по лоши пътища, това е всичко.

Стивън кимна.

— Благодаря ви, сър.

Грей извади книгата си и вдигна крака на бюрото. Докато Стивън и Елис излязат от къщата, която в момента служеше за щаб на батальона, той вече беше прочел още една страница от Тукидид.

На следващия ден влакът ги понесе през пейзаж, почти погребан под руините на войната. В началото на Стивън му се струваше странно как ще излезе от обстрелвания окоп и ще бъде в състояние да възприеме нормалния живот само на няколко километра зад фронтовата линия, но пък след почти три години бойни действия земята беше покрита с индустриалните отпадъци на войната. Бензинови туби, шрапнели, сандъци, празни консерви и всякакви видове опаковки от провизии и муниции покриваха полята от двете страни на релсите.

След десет минути видяха първото зелено дърво, чийто ствол не беше изтърбушен и обгорен от взривовете, а все още бе покрит с кафява кора и пазеше всичките си клони, в които се тълпяха гълъби и дроздове.

Елис му предложи цигара. Стивън взе пакета и го разгледа.

— „Флаг“. Откъде ги намираш тези неща, Елис?

— Опитвам се да разбера колко различни марки мога да намеря. Разбрах, че има и някакви цигари, които се казват „Китчънър. Малък размер“^[1], които още не съм успял да докопам.

Димът от евтините цигари изпълни купето.

Откакто Елис за първи път беше споменал Амиен, Стивън постепенно се предаде. Мислеше си, че никога няма да се върне в този град, но стигна до убеждението, че всичко там се е случило толкова отдавна и е било преживяване от такъв странен вид, че нямаше нищо общо с живота, който водеше в момента. Може би беше донякъде рисковано да посети местата от онова време, но не смяташе, че е способен на някакви сантиментални чувства. Изпитваше само известно любопитство какво се е случило с града. Грей му беше обяснил, че е бил „поочукан“ от снарядите.

— Искам да ви питам нещо, сър — започна Елис. — Нали се сещате за картите от онази вечер. Дали вие…

— Няма нужда да ми говориш на „вие“ и да ме наричаш „сър“. А що се отнася до картите… ти какво мислиш?

— Мисля, че предварително ги беше подредил.

Стивън се усмихна.

— Разбира се, че ги бях подредил. Дори и Уиър го разбра.

— Тогава защо те кара да му гледаш?

— Защото е уплашен.

Елис изглеждаше озадачен.

— Да. Сигурно ти се струва странно. Уиър не ми вярва. Има нужда от нещо, което да го крепи. Опитва се да се убеди, че си струва да се бори за собственото си оцеляване. И дори да умре за него, ако може така да се каже.

— И картите му помагат?

— Вероятно. Той е много уплашен човек. Сигурно успява да се самозалъже.

— Разбирам — отвърна Елис. Сетне попита рязко и безцеремонно: — И кога се пречупи така?

— Не мисля, че става въпрос за такъв вид страх — каза Стивън внимателно. — Той не се бои от обгазяване или че може да бъде затрупан. Страхува се, че нищо няма смисъл, че няма цел. Че някак си се е озовал в погрешен живот.

— Ясно — отвърна не много убеден Елис.

Влакът продължи към Амиен и Стивън усети, как се изпълва с все повече приятни предчувствия. Елис не беше човекът, когото би избрал да го придружава, но реши да бъде мил с него. Уиър беше настанен във възстановителен център край Ара. Искаше му се да се прибере у дома, но наранявания като неговите се разглеждаха с подозрение още от първите дни на войната, когато пехотинците си пъхаха ръцете в бързо въртящи се механизми с надеждата да се увредят сериозно.

Елис извади лист хартия и започна да пише писмо до близките си у дома. Стивън гледаше през прозореца. Звуците на войната го напускаха. За разлика от Уиър, който чуваше въображаемия тътен на експлозиите дори в тихата спалня в дома на родителите си, Стивън успяваше да го забрави.

Питаше се какъв ли е бил преди седем години? В какъв свят беше живял, в каква приповдигната и шеметна реалност? По онова време всичко му изглеждаше правилно. Силните чувства, които се бяха отприщили у него и се възпламеняваха всеки ден от повтарящото се блаженство за сетивата му, тогава му се струваха не просто логични, но и важни. Мислеше си, че в онзи етап от живота си бе започнал не просто да проумява, а и да доказва нещо, макар вече да не знаеше какво.

— Какво ще правиш в Амиен? — попита той Елис.

— Не знам. Никога преди не съм бил в отпуск. Нямам представа колко е нормален животът там. Ще ми се да отида на театър. Какво би трябвало да правя?

Стивън сви рамене.

— Повечето хора искат първо да се напият, след това отиват в някой бардак.

Елис се намръщи.

— Това май няма да ми хареса.

Стивън се засмя.

— Кое? Да се напиеш?

— Не… другото.

— Обаче трябва. В армията смятат, че е добре за здравето да бъдеш редовно с жени. Бардаците се наблюдават от военната полиция.

— А ти ще ходиш ли? — попита предизвикателно Елис.

Стивън поклати глава.

— Не. Не изпитвам никакъв интерес.

— Е, значи и аз няма да ходя — отвърна Елис.

— На кого пишеш?

— На майка ми.

Стивън се усмихна.

— Значи съм те попитал в най-неподходящия момент. Но аз определено ще отида в някой бар. Трябва да ме оставиш да те почерпя шампанско. Така се започва.

Когато влакът спря, Стивън не успя веднага да разпознае гарата. Беше нащрек за спомени, но такива нямаше. На перона вдигна глава към сводестия таван, след това сведе очи към тълпата. С Изабел бяха заминали от друг перон в дъното на гарата. Помнеше зелената врата, в която се беше взирал през прозореца на вагона, докато чакаха да потеглят. Погледна над релсите и я видя, беше си съвсем същата.

В ранния следобед двамата с Елис тръгнаха през павирания площад пред гарата. Денят беше мрачен, но за първи път от шест месеца имаше признаци, че зимата може и да отпусне хватката си. Вече не валеше и вятърът не беше пронизващ.

Поеха към катедралата. По някои от сградите имаше следи от шрапнели. Отдалечен само на няколко километра от фронтовата линия, Амиен беше пострадал от урагана на войната. След последното настъпление на съюзническите войски той за пръв път беше безопасен: нямаше бомбардировки и местните търговци се опитваха да печелят от възстановеното спокойствие по поречието на Сома. Магазините отваряха отново; вечерният час в осем за баровете и ресторантите беше премахнат.

Стивън разглеждаше жадно улиците, които помнеше. Бяха общо взето непроменени, въпреки че тук-там се виждаше по някоя паднала стена или обгорена зидария. Никога не се беше опитвал съзнателно да си ги представи през изминалите седем години; рядко се сещаше за града. Но докато крачеше по познатите места, улиците сами извикваха спомените му.

На един ъгъл имаше сграда с фахверкова фасада^[2], през чийто отворен прозорец някога Изабел беше чула мелодия, която я беше развълнувала, но това бе предизвикало присмеха на приятеля на съпруга й Берар. Вдясно по една тясна уличка се стигаше до ресторанта, в който Стивън често беше ходил да обядва. Може би любимата му маса още беше до прозореца; сигурно зад бара стоеше същият парижанин.

— Елис, имаш ли нещо против да отидем там? Видях едно заведение, което помня.

— Стига да има шампанско. Да не е „Гобер“? Препоръчаха ми го.

— Не си спомням как се казваше. Държеше го мъж, който някога е имал кафене на площад „Одеон“ в Париж.

Стигнаха до ресторанта и Стивън надникна през витрината. Старите сепарета ги нямаше. Виждаше се гол тезгях в единия край, а в другия — евтини маси и столове. Бутна леката дървена врата с парче тюл върху стъклото и тя остърга каменния под. Вътре нямаше никого. Приближиха се до бара, зад който се виждаха няколко полупразни полици.

Плешив мъж със сбръчкано уморено лице и мазна престилка слезе схванато от горния етаж през малка врата в дъното на помещението. На долната му устна висеше цигара. Изръмжа някакъв поздрав. Стивън поръча две бири.

— Знаете ли какво се е случило с предишния собственик? — попита той.

— В Германия е. Пленник. Арестуваха ги през 1914 година.

— Кои?

— Всички мъже от Амиен. Когато германците окупираха града.

Стивън взе бирите.

— Искате да кажете, че всички мъже в града са откарани в Германия?

Мъжът сви рамене.

— Само глупаците. И страхливците. Останалите се споразумяха.

— Ами вие?

— Прекалено стар съм, за да се интересуват от мен.

— Какво разправя? — попита Елис.

— Казва, че предишният собственик на ресторанта е депортиран в Германия. Доста е мрачно тук, а? А беше много приветливо, пълно със студенти и други хора.

Стивън остави бирата си между мръсните отпечатъци от чаши по поцинкования тезгях. Изведнъж проумя какво се беше случило със студентите, които крещяха поръчките си и изпълваха помещението с цигарен дим. Оцелелите при Вердюн сега се събираха за атака при река Ен под ръководството на техния нов вдъхновяващ генерал.

— Да вървим — каза той. — Да намерим друго заведение.

— Защо? Точно започвах да…

— Прекалено тъжно е тук. Хайде. — Стивън остави няколко монети на тезгяха.

Навън беше започнало да се стъмва и Стивън се тревожеше да не провали първия отпуск на Елис със собствените си мисли.

— Ти избери мястото — каза той, — а аз ще почерпя.

Минаха покрай катедралата, край чиито стени чак до най-долните прозорци бяха наредени чували с пясък. Зидарията й беше непокътната, но някои стъкла липсваха. Стивън забеляза, че много жени в Амиен носеха траурни дрехи.

Спряха в един бар, който се казваше „Стридата“, макар вътре да не се предлагаха никакви стриди. Беше пълен с войници от всякакви националности: англичани, французи, белгийци, португалци. Стивън поръча шампанско и наля в чашата на Елис. Вдигна своята и всеки пи за здравето на другия. Стивън искаше бързо да стигне до забравата. Откри, че му е по-трудно да се адаптира към този сравнително нормален свят, отколкото си беше мислил. Присъствието на толкова много войници го объркваше. Знаеше, че много от тях са газили в кал до кръста и са пълзели сред плъхове предишния ден. Гледаше лъснатите токи на коланите им и гладко избръснатите им лица. Щом можеха да се смеят толкова весело сега, на какви ли други измами бяха способни?

Жените от Амиен, които не бяха в траур за мъртвите си съпрузи, изглеждаха благоразположени към чуждите войници. Приемаха почерпки и сядаха на масите им, опитваха да разберат какво им казват на развален френски английските офицери.

Преди да допие втората си чаша, Стивън разбра, че Елис е успял да предложи услугите му на преводач. Един стеснителен майор на около трийсет години бълваше тонове дим от лулата си, стараейки се да скрие смущението си, докато друг офицер от някакъв шотландски полк се опитваше да му сводничи с една шумна французойка, която пиеше червено вино.

— Кажи й, че той много иска да й покаже землянката си — каза шотландецът.

Стивън преведе, после отвърна:

— Тя казва, че според нея той е много хубав и се чуди дали не иска да я покани някой път на вечеря. — Преводът му беше доста по-прям от това, което жената в действителност беше казала.

Майорът се опита да отговори, заеквайки, но френският му стигна само до „Est-ce que possible pour…“^[3], след което се върна към лулата си, жестикулирайки кавалерски към жената.

— Според мен тя иска питие — каза Стивън.

— Разбирам. Ужасно съжалявам, аз…

— Не се тревожи, аз ще я почерпя едно. Ти поддържай разговора.

Шотландецът се опита да обясни на жената защо казаното от Стивън е толкова смешно. На военен жаргон „поддържай разговора“ означавало да избиеш въшките; но не знаеше думата нито за въшки, нито за „убивам“, затова започна да имитира насекоми с пръстите си и да удря с юмрук по масата. Жената поклати недоумяващо глава, затова той взе запалката си, поднесе я към ризата си, след това легна по гръб на пода и зарита във въздуха.

Когато Стивън се върна, завари жената да се смее гръмогласно. Елис погледна Стивън малко несигурно, но като го видя да се усмихва, също се засмя и заудря по масата. Останалите в бара гледаха търпеливо към тях. Стивън затвори очи и отпи бързо. Беше купил бутилка уиски и сега го смесваше с шампанското, което бе пил преди това. Когато отвори отново очи, почувства разтапяща топлота към останалите мъже. Отпусна се.

— Кажи й, че той иска по време на следващата си отпуска да я заведе в Париж — каза шотландецът. — Ходи му се в „Мулен Руж“.

— „Мулен Руж“ — повтори жената през смях. — Много хубаво.

Похвалиха я за английския й. Тя се обърна към Стивън:

— Кажи им, че научих английски от един генерал, който беше отседнал в града.

— Казва, че според нея скоро ще те произведат в генерал.

Майорът поклати стеснително глава. Нещо в неговата скованост напомни на Стивън за Уиър и му домъчня за приятеля му. Щеше му се и той да е тук, бедният странен Уиър, който беше толкова непохватен в светските дела, а в същото време изумително опитен в онова, в което най-малко искаше.

Беше ясно, че шотландецът се надява да впечатли жената, като се преструва, че иска да помогне на английския си приятел.

— Питай дамата дали живее в Амиен. Питай я дали има свободна стая за двама благовъзпитани офицери от един от най-добрите шотландски полкове.

Жената погледна въпросително към Стивън. Имаше закачливи кафяви очи и розови страни.

— Ами — започна тя, — той май иска да спи с мен?

Стивън се усмихна.

— И аз така мисля.

Жената се засмя.

— Кажи му да си намери къща със синя лампа. Или червена, ако иска нещо по-евтино. Аз предлагам на трима мъже първокласна вечеря, стая с чисти чаршафи и пресни яйца и кафе на сутринта на разумна цена. Но нищо повече. Можете да дойдете, ако искате.

— Благодаря. В кои барове ходят да пият местните — не войниците, а хората, които винаги са живели тук?

— Има два-три бара в тази посока, към бул. „Бове“ или каквото е останало от него.

— Хайде, приятел — каза шотландецът. — Какво каза тя?

— Каза, че си има места за това, което искате.

— Мили боже — възкликна майорът и издиша силно. — Звучи като Делфийския оракул.

Шотландецът изведнъж стана несигурен, а Стивън се притесни, че му е развалил удоволствието.

— Не, не — каза той. — Тя беше много приятелски настроена. Ще ви прибере да спите през нощта и съм сигурен, че иска да продължи да се забавлява.

Шотландецът изглеждаше облекчен.

— Добре, така бива. Да поръчаме още пиене. Андерсън, твой ред е.

Стивън се наведе към Елис и му прошепна в ухото:

— Излизам за малко. Тук е прекалено горещо. Ако случайно не се върна, ще се оправиш, нали? Имаш ли пари?

— Да, добре съм. Забавлявам се.

Стивън му наля пълна чаша уиски, след това прибра бутилката в джоба си.

— Хубаво — каза той. — Ще се видим по-късно.

Навън зимата се беше върнала, но на Стивън му беше приятно да усеща студения въздух по лицето си след цялата тази жега и дим в бара. Загърна се в шинела и вдигна яката си. Някакво куче душеше тротоара. После тръгна уверено надолу по улицата с високо вдигната бяла опашка под слабата лунна светлина. Явно си имаше работа; повечето обитатели на града си имаха работа, макар магазините да бяха тъмни и затворени. Стивън виждаше през витрините им притихналите щандове с топове плат или аптекарски шишета. На следващия ден хората щяха да си разменят все същите учтивости при хлебаря; той щеше както винаги да поздрави за добро утро всеки клиент; хлябът щеше да бъде продаден с благодарности и от двете страни. Вдигната вежда или свиване на рамене можеше да покаже, че не всичко е както трябва, но това се подразбираше от само себе си. Животът щеше да си продължи както преди, поради простата причина че нямаха избор. До пекарната имаше месарница, предлагаща три вида конско месо. По пътищата и окопите на обоза със сигурност нямаше недостиг на сурово месо, помисли си Стивън, макар да се опита да не си представя качеството на най-евтиното.

Дочу песен от някакъв бар в далечната част на улицата и отиде да види какво става. Влезе и се озова отново сред войници, макар тези да бяха почти изцяло британци. Младите им лица бяха почервенели от алкохола и повечето от тях издаваха звуци, които бяха нещо средно между реч и смях, по-близо до рев. След като веднъж беше влязъл, нямаше как да се обърне и да излезе, без да ги обиди, затова отиде до бара и си поръча питие.

Един от младите офицери свиреше на пиано в ъгъла, но пък не всички мъже пееха една и съща песен. Близо до него изникна лице на младеж.

— Преди не съм те виждал при Чарли. От кой полк си.

Стивън усети как мъжът хвана и разгледа едно копче на куртката му. Не изглеждаше впечатлен.

— Участвал си в доста битки, а?

— Би могло да се каже.

— Горките стари магарета. Винаги под огън, а?

— Да. В дадения случай под приятелски огън.

— Не го приемай по този начин. Ужасно съжалявам. Мисля, че ще повърна.

Младежът се стрелна покрай Стивън и тръгна, олюлявайки се, към вратата.

— По-добре иди се погрижи за приятеля си — каза Стивън на лейтенанта до себе си.

— О, боже, не пак. Повръща, нали? Уплашен е, това му е проблемът. Извинявай.

Стивън усещаше как множеството край бара го бута напред и назад. Мъжете запяха в един глас, силно и уверено. Накрая се отскубна от тях и успя да си пробие път към вратата. Тръгна с бърза крачка към бул. „Бове“.

Намери тихо заведение с бели пердета на прозорците. Двама мъже седяха на бара и подпираха крака на стъпенките. Изгледаха го подозрително, но кимнаха и отвърнаха на поздрава му.

Стивън си поръча питие и седна до прозореца. Беше тихо и хладно и той успя да си събере мислите. Затвори очи и се опита да се наслади на спокойствието, на липсата на гърмежи, но умът му все още беше нащрек. Чудеше се дали ако продължи да пие, ще успее да се отпусне достатъчно. Но това, от което наистина имаше нужда, беше близък човешки контакт, не принудителен като в окопите, а подарен с желание, от приятелски чувства.

Когато отвори очи и вдигна поглед, видя, че в бара бе влязла жена и си купуваше бутилка зелен ликьор. Беше с гръб към него и носеше тъмен шал на главата си. Когато се обърна с бутилката в ръка, Стивън усети как стомахът му се сви от шока, който премина на вълни през него чак до дланите.

Жената се огледа, видя стъписаното му изражение и наклони глава отбранително, но и някак заинтригувано. Погледът й срещна неговия, след това се плъзна настрани, когато той отчаяно впи очи в нея.

Тръгна към вратата малко смутена, крачеше с бързи ситни стъпки, които отекваха по дървения под. С отворена уста Стивън блъсна стола си назад и се олюля след нея, без да обръща внимание на бармана, който му подвикна, че не си е платил.

Стивън затича по паважа навън, докато настигна жената.

— Извинете.

— Мосю, моля ви да ме оставите на мира, иначе ще повикам полиция.

— Не, изслушайте ме, моля ви. Мисля, че ви познавам. Кълна се, че нямам никакво намерение да ви навредя.

Жената спря неохотно и предпазливо погледна към Стивън.

— Дали не се казвате… Простете, може да ви прозвучи абсурдно, но дали не се казвате… Жан?

Макар и с нежелание, жената потвърди.

— А фамилията ви е Фурмонтие?

Тя кимна, без да каже нищо. Нещо в жестовете й напомняше за сестра й Изабел.

— Знаете ли кой съм аз? — попита Стивън.

Тя се взря в очите му. По лицето й се изписа примирение и умора.

— Да. Мисля, че знам.

— Имате ли нещо против, че ви заговорих?

Тя не отговори. В този миг пристигна барманът с шапката на Стивън. Стивън му благодари и му плати.

Когато двамата отново останаха сами, той каза:

— Може ли да отидем някъде да поговорим? Искам да ви питам някои неща.

— Добре. Последвайте ме.

Стивън тръгна след нея. Нищо не желаеше да я пита, нищо не искаше да знае. В мига, в който видя лицето й и предположи коя е, трябваше да направи избор — или да я пренебрегне, или да признае, че е тя. Нямаше време за размисъл и инстинктивно избра второто с всичките му възможни последствия.

Жан го заведе на площада пред кметството и седна на една пейка. Стивън застана неуверено пред нея.

— Тук не можем да говорим. Не може ли да влезем някъде?

Жан поклати глава.

— Не искам да ме виждат с вас в бар.

— Ами у вас? Не може ли…?

— Не, не можем да отидем там. Какво искате да ме питате?

Стивън въздъхна дълбоко. Дъхът му образуваше неясни фигури под светлината на уличната газова лампа. Загърна шинела си на гърдите.

— Може би трябва да ви разкажа какво се случи — започна той.

Видя, че Жан му няма доверие и си помисли, че може да успокои страховете й, ако й покаже, че няма лоши намерения спрямо нея или Изабел. Разказа й набързо за живота си с Изабел, макар да беше сигурен, че Жан е чувала историята. Ако успееше да потвърди това, което тя вече знаеше, може би щеше да докаже своята благонадеждност. Жан кимаше леко и недоверчиво от време на време.

Докато говореше, Стивън осъзна какво би искал да я попита и се изненада от простотата му. Искаше да знае дали Изабел още го обича.

Вгледа се в очите на по-голямата й сестра и видя в тях достатъчно от Изабел, за да се разпали отново старото усещане за присъствието й. А с това се върна и любопитството му.

— След това се върнах във Франция и оттогава се води тази война. Не съм се местил много, само на няколко мили нагоре и надолу по фронта. Годините си минават. Може би един ден вето това ще свърши. — Финалът му не беше особено завладяващ. Не искаше да споделя с Жан твърде много подробности от живота си на фронта; предполагаше, че тя знае достатъчно от собственото си семейство и приятелите си. Внимаваше да не оставя впечатлението, че търси съчувствие, защото преживяваше същото, което преживяваха и милиони други хора.

— Ами вие? — попита той. — В Амиен ли живеете сега.

Жан кимна. Дръпна шала си малко назад и той видя огромните й кафяви очи и почти прозрачната кожа. Лицето и беше по-семпло и по-сурово от това на Изабел, нямаше ги противоречивите нюанси на характера й, но освен сила то излъчваше деликатност. Гласът й беше тих и мек.

— Живея тук от известно време. Дойдох при… Дойдох, кога ме помолиха, миналия ноември.

— Омъжена ли сте?

— Не.

— Сама ли живеете?

— Не, живея с… приятели.

Беше невъзможно да се разбере дали по принцип беше толкова сдържана, или искаше да скрие нещо. Монологът на Стивън не беше успял да я накара да се отпусне. Той потрепери, когато вятърът се втурна през площада от север. Видя как Жан придърпа наметката си около себе си. Налагаше се да е по-директен.

— Искам да знам какво става с Изабел. Дали е добре, дали е щастлива. Нямам никакво намерение да създавам проблеми. Предполагам, че нямате добро мнение за мен, защото разбих брака й, но какъвто й да е животът й сега, не искам да го разстройвам. След шест години се интересувам само дали е добре.

Жан кимна.

— Дали е добре, мосю? Да, добре е. Трябва да разберете, че това, което сторихте, причини огромно страдание на съпруга й и особено на децата му. Стана скандал. Разбира се, Изабел също е отговорна за това. Дори нещо повече — животът й беше съсипан, защото хората обвиняват нея за случилото се. А що се отнася до вас, в този град има хора, които с удоволствие биха ви застреляли заради това, което направихте.

— Разбирам. Никога не съм взимал лекомислени решения, и двамата винаги сме се отнасяли сериозно към случилото се. Но вие наясно ли сте какъв беше бракът на Изабел с Азер? Говорила ли е за това с вас?

— Изабел ми разказа всичко, мосю. Аз съм единственият й приятел и изповедник и тя изля пред мен цялата си страст, всички подробности, които нормален човек би споделил със сестра, приятел, роднина. Знам всичко.

— Добре. Не че нещастието й ме извинява, но е важно да го имате предвид и да проумеете как то я е мотивирало.

— Не виня никого — каза Жан. — Направих каквото сметнах за добре също като вас. Изабел ми се довери и нямах друг избор, освен да отвърна на доверието й. Винаги съм й била предана. Не мога да й обърна гръб или да я съдя.

Стивън остана доволен от думите на Жан.

— Така е — каза той. — Предаността не може да бъде частична, тя трябва да бъде пълна. Искам да ви уверя, че съм изцяло предан на щастието на Изабел, не на моето собствено или нечие друго. Трябва да ми се доверите.

— Не ви познавам достатъчно, за да ви се доверя. Знам само каквото сестра ми е разказвала за вас. То заедно с това, което виждам с очите си, ме кара да ви вярвам. Но има неща, които е най-добре да останат неизречени и неизвършени. Мисля, че е време да се сбогуваме.

Стивън я хвана леко за китката, за да я спре да не си тръгва.

— Кажете ми, защо живеете в Амиен?

Жан го изгледа изпитателно и накрая каза.

— Дойдох да се грижа за Изабел.

— Изабел живее тук? И в момента е тук? И какво значи да се грижите за нея? Да, не би да е болна?

— Не искам да ви разказвам чак толкова много. Не искам да ви подвеждам.

— Вече е прекалено късно — отвърна Стивън. Чу как гласът му отекна из замрелия площад. Преглътна и се опита да снижи тона си. — Кажете ми, тя в Амиен ли е? Зле ли се чувства? Какво се е случило?

— Добре. Ще ви кажа, но само ако се съгласите след това да ме пуснете да си вървя. Ще ви кажа всичко, което трябва да знаете и след това се прибирам. Не бива да ме следвате или да се опитвате по някакъв начин да се свържете с мен. Ясна ли съм?

— Да. Съгласен съм.

Жан заговори внимателно, сякаш преценяваше каква част от истината е редно да му каже.

— Изабел се върна в Руан, в дома на родителите ни. Аз го предложих. Те не я приеха много охотно, но аз настоях. След няколко месеца баща ми сключи споразумение с Азер тя да се върне при него. Не, чуйте, оставете ме да ви разкажа. Тя нямаше голям избор. Иначе баща ми щеше да я изхвърли от вкъщи. Азер обеща да постави ново начало, да я приеме обратно сякаш нищо не се е случило. Грегоар, синът му, я умоляваше. Мисля, че точно той я убеди. Върна се при него, в дома му. Имаше и други причини, за които не мога да говоря сега. През първата година на войната градът беше окупиран от германците, но вероятно знаете това. Плениха много мъже, включително и Азер. След това… е, времето си минаваше, случваха се разни неща. Изабел остана тук. Къщата на булевард „Канж“ беше улучена от снаряд и задната й част беше разрушена. Никой не пострада, но Изабел се изнесе в апартамент на ул. „Комартен“. Лизет се омъжи, а Грегоар беше достатъчно голям, за да напусне училище. На следващата година трябваше да отиде в армията. Но миналия ноември имаше тежка бомбардировка и сградата на ул. „Комартен“ беше улучена. Изабел беше ранена, но извади късмет. Двама души на улицата загинаха. Тя ми писа от болницата и ме помоли да се грижа за нея и аз дойдох от Руан. Вече излезе от болницата и почти напълно се е възстановила, макар че няма да е в същата форма. Ще остана при нея още няколко седмици.

— Разбирам. — На Стивън му се струваше, че Изабел седи на пейката между тях. Толкова силно бе усещането, което Жан беше събудила у него. Но в същото време му беше ясно, че тя премълчава нещо много важно. — Искам да я видя — каза той. Думите му го изненадаха. Никога през времето, прекарано в тинята и калта, не му се беше искало Изабел да се завърне в живота му като нещо повече от неясен спомен, който да го спохожда от време на време; не беше копнял за кожата, тялото или косата й. Но нещо в думите на Жан бе променило това безразличие. Може би тревогата му за нея увеличаваше важността на това да се увери с очите си как е тя, а не да разчита само на паметта си или на казаното от Жан.

Жан поклати глава.

— Не, това е невъзможно. И не би било разумно. Не и след всичко, което се случи.

— Моля ви.

Гласът на Жан стана по-нежен.

— Помислете си. Спомнете си всичката разруха и болка, която беше причинена. Да се върнете сега, да отворите отново всички рани, ще бъде истинска лудост. — Тя стана и понечи да си тръгне. — Мосю, казах ви може би повече, отколкото трябваше, но когато ви видях, ми се стори, че мога да ви се доверя. И почувствах, че имам известен дълг към вас. Изабел ви напусна без обяснение, но мисля, че вие сте постъпили почтено. Не я притискахте да направи живота си по-труден, отколкото вече беше. Мисля, че заслужавате да знаете поне това, което ви казах. Но сега съм лоялна към Изабел и както и вие казахте — с това не бива да се прави компромис.

Стивън се изправи до нея.

— Разбира се — каза той. — Благодаря ви за доверието. Но нека ви помоля нещо. Бихте ли казали поне на Изабел, че съм тук? Кажете й, че искам да я видя само за да й пожелая здраве и да я зърна за малко. Нека тя реши.

Жан стисна устни, на лицето й се изписа истинска неохота и тя поклати глава.

— Това няма да бъде предателство спрямо Изабел — изпревари отказа й Стивън. — Просто ще й дадете възможност сама да реши. Все пак става дума за нейния живот?

— Добре. Не ми се струва правилно, но ще й кажа, че съм ви срещнала. А сега вече трябва да ме пуснете да си вървя.

— А аз как ще разбера?

— Ще се срещнем в същия бар в девет часа утре вечер. А сега трябва да се прибирам.

Стиснаха си ръцете и Стивън видя как високата й фигура, притиснала бутилката с ликьор към себе си, изчезна през площада.