Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdsong, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Себастиан Фолкс

Заглавие: Птича песен

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Симолини

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-026-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1297

История

  1. — Добавяне

След като кара из Брюксел почти час, Елизабет се отчая, че ще успее да открие апартамента на Робърт. Единствения път, когато се озова на правилната улица, се наложи да влезе в еднопосочно движение, което я отведе точно в обратната посока от дома му. Остави колата си до ъгъла на една сграда и махна на такси.

Нямаше търпение да го види; усещаше как вълнението й нараства, докато таксиметровият шофьор напредваше през трафика. Освен това беше малко нервна, защото всеки път, когато се срещаше с Робърт, се притесняваше, че той няма да е на нивото на спомените й. Сякаш искаше от него да оправдае ефекта, който имаше над живота й. Отказваше да се среща с други мъже, живееше сама и беше част от една продължаваща изневяра; от него зависеше да оправдае всичко това. Той обаче беше най-неувереният мъж, когото познаваше, беше неспособен да изисква подобно нещо от нея, не даваше обещания и винаги я насърчаваше да постъпи както сметне за най-добре. Може би това беше една от причините да го обича.

Плати на шофьора и позвъни на звънеца на входа. Чу гласа му по домофона и вратата се отвори с дрезгаво жужене. Тя затича нагоре по стълбите, стъпките й отекнаха по дървените стъпала. Завари го на вратата на апартамента му на първия етаж, едър като мечка и раздърпан, с цигара в ръка, все още в костюм, но с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Елизабет се хвърли в обятията му.

Почувства се както винаги в първите няколко минути край него — дезориентирана и нуждаеща се от увереност. Обясни му за колата и когато той спря да се смее, й каза, че е по-добре да отидат да я вземат, за да я приберат в подземния паркинг.

След половин час се върнаха в апартамента и можеха да продължат откъдето бяха спрели. Елизабет отиде да си вземе вана, а Робърт си качи краката върху масичката и започна да звъни на разни ресторанти.

Тя се върна във всекидневната облечена в черна рокля и готова за излизане. Той й подаде питие.

— Кълна се, че не съм слагал никакъв тоник вътре. Само показах етикета му на джина. Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. И ти не изглеждаш зле. С този костюм ли ще останеш, или ще се преоблечеш?

— Не знам. Не съм мислил по въпроса.

— Не може да бъде!

Той седна до нея на дивана, като преди това разчисти пространството между тях от книги и документи. Беше едър, висок мъж, с огромен гръден кош и натежал корем. Започна да гали Елизабет по косата и да целува блесналите й устни. Прокара ръка под полата й и простена в ухото й.

— Робърт, току-що се облякох. Престани.

— Ще ми развалиш настроението — каза той.

— Не се шегувам. И си махни ръката оттам. Ще почакаш малко.

Той се засмя.

— Но така ще се отпусна и вечерята ще ми е по-приятна.

— Робърт!

Беше направил бримка на чорапа й и беше размазал червилото й, но тя имаше време да поправи пораженията, преди да излязат. Помисли си, че той донякъде бе прав; щеше да им е по-лесно да говорят, ако бяха възстановили интимната си близост.

По време на вечерята той я попита какво е правила и тя му разказа за работата си, за майка си и за внезапния си интерес към баба си и дядо си. Докато говореше, всичко започна да й се изяснява. Беше достигнала възраст, в която вече не би трябвало да е последната, която ще умре; трябваше да има някой по-млад от нея, поколението на собствените й деца, които да се наслаждават на луксозната защита на усещането, че родителите, бабите и дядовците им все още са онази бариера, която ги отделя от собствената им смъртност. Но тя нямаше собствени деца и затова беше започнала да се обръща назад и да се замисля над съдбата на друго поколение. И тъй като животът му беше приключил, тя се чувстваше като негова закрилница, изпитваше почти майчински чувства към него.

Разказа на Робърт за гостуването си в дома на Айрин, където се запознала с Боб, който, ако се вярвало на Айрин, рядко излизал от кръчмата или букмейкърския пункт, но всъщност се оказал дребен мъж с птиче лице, дебели очила и пъргави ръце и й предложил да си избере между две-три книги в някаква стая, отрупана с лавици.

— Но нищо не можеше да ме подготви за това, което видях. За мащаба му. Мемориалът беше колкото Мраморната арка в Хайд парк, дори по-голям, и всеки сантиметър от него беше изписан. Сякаш е било вчера. Чистачът ми показа шрапнел, намерен в гората миналата седмица.

Робърт доля няколко пъти чашата й, докато тя разказваше, а когато си тръгнаха от ресторанта и поеха към централния площад, тя се почувства замаяна и отпусната. Брюксел изглеждаше такъв солиден град, паметник на ефективността на фламандската работна ръка, на доволството от големите порции, създадени от френското въображение, и най-вече на удоволствието от покоя.

Почувства се изкушена от мисълта, че монотонният живот не е задължително повърхностен; че гражданските умения се нуждаят от сериозно усъвършенстване, преди да бъдат предадени на следващото поколение. Когато поеха по една тясна улица, заваля. Тя усети как Робърт я побутва с ръка да се подслонят в едно кафе. Завиха зад ъгъла и изведнъж се озоваха на централния площад. Елизабет вдигна очи и видя през ситния дъжд осветените фасади на търговските сгради с блесналата позлата, огряна от меките светлини на площада.

В неделя следобед започна да усеща натиска на настъпващата неизбежна раздяла. Понякога й се струваше, че още с пристигането си е започнала да се бои от мига, в който ще си тръгне.

Робърт беше пуснал музика, лежеше по гръб на дивана и слушайки, крепеше пепелта на върха на цигарата си.

— Кога ще се оженим? — попита Елизабет.

— Под този вестник има ли пепелник?

— Да. — Тя му го подаде. — Е?

— О, Елизабет. — Робърт се надигна и седна. — Бедата ти е, че си много нетърпелива.

— А, значи това ми е бедата, така ли? Има и други теории по въпроса. И не мисля, че две години означават, че съм нетърпелива.

— Ще се разведа, но не мога да го направя сега.

— Защо?

— Казах ти. Ан току-що си смени училището. А Джейн трябва да си намери приятели на новото място, където се преместихме и…

— Не е честно спрямо Ан.

— Точно така. Тя е само на десет.

— И скоро ще има изпити, а пък Джейн ще се нуждае от подкрепа, после ти ще си намериш нова работа.

Робърт поклати глава.

— А пък на следващата година — продължи Елизабет — вече ще е прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

— За нас.

Робърт въздъхна.

— Не е толкова просто, Елизабет. Обещавам ти, че ще се разведа. Ако искаш, дори ще ти дам краен срок. Да кажем — до три години.

— Не мога да разчитам на това — отвърна тя. — Не мога да планирам живота си върху такова несигурно обещание.

— Да не си в настроение за мътене?

— Ще ми се да не беше използвал тази дума. Не съм кокошка. Когато видя малко дете, всичко под лъжичката ми се обръща. Трябва да се спра и да си поема дъх няколко пъти, защото тялото ми е разкъсано от копнеж. Това ли имаше предвид?

— Съжалявам, Елизабет. Наистина съжалявам. Не съм за теб. Трябва да се откажеш от мен завинаги. Да си намериш някой друг. Обещавам, че няма да ти създавам трудности.

— Ти изобщо не разбираш какво ти говоря, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам теб. Ти си мъжът, когото обичам. Не искам никой друг.

Робърт поклати глава. Изглеждаше развълнуван от решителността й, но и напълно безпомощен.

— В такъв случай не знам какво да кажа.

— „Омъжи се за мен“, глупако, това трябва да кажеш. Следвай сърцето си.

— Но моето сърце е разкъсано. Заради Ан. Не бих го понесъл, ако я нараня.

Елизабет си помисли, че би трябвало да предвиди реакцията му. Стана по-отстъпчива.

— Аз ще се грижа за нея — каза тя тихо. — Ще я гледам, когато идва при теб.

Робърт стана и отиде до прозореца.

— Просто трябва да се откажеш от мен — каза той. — Знаеш го, нали? Това е единственото решение.

Въпреки че се постара с всички сили да се въздържи, тя се разплака, когато се сбогува с него в подземния паркинг. Почувства се зависима и безпомощна и се мразеше заради това. Ръцете му изглеждаха огромни, когато я притиснаха до гърдите му.

— Ще ти звънна — каза той и затвори вратата на колата й. Тя кимна и потегли към предстоящата битка със следобедния трафик.

 

 

В четвъртък вечерта Елизабет отиде до Туикънъм да види майка си и докато Франсоаз се суетеше из кухнята, тя се качи на тавана, където имаше сандъци с документи, снимки и книги. Не сподели с майка си за какво рови; каза й, че търси един свой стар дневник.

Таванът не беше достатъчно висок, за да може да стои изправена, затова трябваше да се приведе под покрива. Строителят беше инсталирал електрическа лампа, така че тя доби представа за задачата, която я очакваше.

Намери пет кожени сандъка и шест черни метални кутии, заедно с няколко кашона. Само някои от тях бяха надписани. Повечето бяха пълнени произволно; вътре имаше коледна украса, стари игри с липсващи части, купчини писма и рецепти.

Започна с кожените сандъци. Нямаше представа, че майка й е била такава любителка на театъра. Откри множество програми от Уест Енд и списания с актьори, които беше гледала по телевизията вече посивели в характерни роли, снимани преди трийсет години на сцената. Блесналите им очи бяха гримирани с черен молив, имаха дантелени маншети на китките и спретнато подстриганите им коси блестяха под светлините на прожекторите.

В друг сандък намери кутия с надпис „Наследството на Алек Бенсън“, където откри информация за някои любопитни задължения. Без знанието на съпругата си той беше придобил дял от транспортен бизнес в Нюмаркет и продажбата му беше покрила част от дълговете. Останалото съдържание на сандъка се състоеше от най-различни проспекти и писма от фирми, които беше купувал и продавал или в които беше инвестирал; повечето бяха в Кения, някогашната Танганайка. Общото между тях беше липсата на капитал, но наличието на оптимизъм, като че беше открил Елдорадо. По-късните документи идваха от Родезия и Южна Африка. Имаше купчини прилежно запазени протоколи от игри на голф. 79 точки, хендикап — 6, общо — 73. „Провали ме стикът“, беше надраскано в долната част на един от тях с дата 19 август 1960 година от Йоханесбург.

В първата металната кутия Елизабет се натъкна на военна куртка. Извади я и я вдигна към светлината. Нищо не й говореше. Изглеждаше в добро състояние, твърдият шевиот беше непокътнат, а нашивките на ръкава си стояха. Имаше и метална каска, също така в добро състояние, ремъците си бяха на мястото, а външната й повърхност беше само леко одраскана. В дъното на кутията откри малък кожен комплект за писане с неизползван бележник и черно-бяла снимка на група войници, седнали по ризи в бронирана кола. На гърба й пишеше: „Тунис, 1943 — Безстрашната петорка (без Джарвис)“.

Погрешната война, погрешният човек. След всичко, което беше видяла, след всичките онези имена на огромната арка, те отново се бяха впуснали в същото безумие само двайсет години по-късно. Ако някога имаше син, какво й гарантираше, че и той нямаше да посвети години от зрелия си живот на това адско извращение?

Тръгна приведена към друга редица метални кутии. В първата откри още боклуци: някои от старите й играчки, сметки и делови писма, свързани с покупката на къщата.

Елизабет прекара над тях известно време, защото — макар и да бяха тривиални — я развълнуваха. Редици от числа, отразяващи дълга и лихвите, върху сини облигации от груба хартия с червени полета, цифри, напечатани на механична пишеща машина; подписи с черно мастило — все пренебрежими суми при изгодни лихви, които по онова време сигурно са изглеждали непосилни и не са давали мира на длъжниците. Във всичко това Елизабет виждаше семейството, независимо колко разпокъсано и несигурно беше то; виждаше дом, дете и предполагаемата решимост на родителите й — или поне на майка й — да положи усилия да поправи миналото. И с този незначителен дълг към някаква кооперация тя беше пожертвала личната си амбиция, пътуванията и мечтите си за по-добър живот. Въпреки всичко на Елизабет й беше трудно да разглежда живота си като резултат от жертвите на предишни поколения.

В третия метален сандък, почти на дъното, имаше пакет, омотан с канап, вързан на фльонга. Прахта, която го покриваше, полепна по пръстите и зъбите й. Дръпна връзката и пакетът се разпадна, изсипа съдържанието си в дланите й. Бяха някакви листове, писма и една тетрадка. Както и няколко цветни панделки, три медала и манерка. Изглеждаха по-стари от вещите в другите сандъци.

Някои от листовете бяха изписани на ръка на френски. На един от тях имаше адрес в Руан. Елизабет се зачете виновно. Беше й трудно да ги разгадае. Почеркът беше плътен и орнаментален, мастилото избеляло, а и нейният френски не беше достатъчно добър, за да разбере сложните идиоми. Откри и второ писмо, написано със същия почерк. На него имаше адрес в Мюнхен.

На дъното на купчината намери две книги. Първата беше военен наръчник за офицери. На титулната страница пишеше „Капитан Стивън Рейсфорд, април 1917 г.“ Елизабет разгърна книгата. Една от инструкциите към офицерите беше „да бъдат кръвожадни, непрекъснато да мислят как да унищожат врага и да помогнат на подчинените си да правят същото“. Думата „кръвожадни“ накара Елизабет да потръпне.

Другата се оказа тетрадка с гъсти сини редове. Беше изписана с мастило, което се бе разляло върху линиите вляво от червеното поле.

За Елизабет тя се оказа дори още по-неразбираема от писмата. Като че беше изписана на гръцки. Прелисти я озадачена. Ако е принадлежала на чужденец, който не е бил свързан със семейството й, какво правеше в този пакет с вещите на дядо й? Пъхна я в джоба на полата си и опакова останалото.

Майка й четеше книга във всекидневната.

Елизабет я заговори, увъртайки.

— Не можах да намеря дневника, който търсех. В него имаше един стар адрес отпреди много години. Когато се изнесох, ти ми позволи да оставя доста от нещата си тук, нали помниш?

— Да, помня. Ще ми се да ме отървеш от част от тях.

— Ще го направя. Докато търсих дневника, се натъкнах на малък пакет с някакви книжа на баща ти.

— Мислех, че всичко е изхвърлено. Имаше много от тях, но се изгубиха, когато се местех.

— За какво става въпрос?

— Кутии, пълни с тетрадки, в които е писал откакто е отишъл за първи път във Франция. Май бяха към двайсет или трийсет. Но не можех да разбера нищо от написаното, защото беше шифровано.

— Останала е една в мансардата. Изглежда написана на гръцки.

— Точно така! — каза Франсоаз и остави ръкоделието си. — Имаше много такива. Все си мислех, че ако е искал някой да ги прочете, е щял да ги напише на обикновен английски.

— Какъв човек беше баща ти?

Франсоаз се изправи на креслото и бузите й леко пламнаха.

— Ще ми се да го беше познавала. Той щеше да те обожава. Ще ми се да те беше видял поне веднъж и да беше погалил лицето ти.

 

 

Следващата неделя Елизабет слезе в метрото и се качи на влака, който се задруса и затрака по електрическия си път, прокаран през лепкавата кал под града. Слезе на Станфорд, гмурна се в зимния ден и продължи нататък с автобус. И ругаеше наум лъскавия шведски седан, който беше отказал да запали.

Къщата на Боб и Айрин се намираше на площад с пет-шест голи дървета върху тревна площ, заобиколена с метална ограда. В единия й край имаше пясъчник с червени и оранжеви детски катерушки, чиито ярки повърхности бяха изписани с графити, които само авторът им можеше да разчете. На Елизабет й приличаха на гневни предупреждения от свещени книги на фундаменталисти. Беше прекалено студено за децата да играят в градината, но видя една жена с вълнен шал, влачена през разкаляната и оредяла трева от кльощава немска овчарка, която спря и приклекна в пясъчника.

Елизабет се отправи с бърза крачка към къщата и натисна звънеца. В полуотворената врата видя темето на Айрин, която се беше навела, за да усмири лаещия си териер. Отправяйки заплахи и ласкателства към кучето и окуражавайки Елизабет, тя успя да разчисти достатъчно място, за да може гостенката й да влезе в коридора, сетне затвори вратата.

Отидоха във всекидневната в предната част на къщата. Елизабет седна, а Айрин отиде да направи чай. Стаята беше облепена с тъмнокафяви тапети, по-голямата част от които беше скрита от картини и стъклени витрини с препарирани птици, порцеланови чаши и чинии. Имаше два манекена — единият беше облечен в пурпурна кадифена рокля от деветнайсети век, а голият торс на другия беше наметнат с драпирана старинна дантела. Из стаята бяха разпръснати множество масички с антикварни метални статуетки и фигурки по тях.

— Надявам се, че Боб не се сърди, задето го ползвам като каталог — каза Елизабет, когато Айрин се върна с чая.

— Не ми се вярва — отвърна Айрин. — Най-вероятно му е приятно, че се допитваш до него. Онези книги помогнаха ли ти?

— Да. Нали ти разказах за мемориала, който видях? Работата е там, че вече съм обсебена от темата и искам да знам повече. Намерих тази тетрадка на дядо ми — поне си мисля, че е на дядо ми, беше сред разни други неща. Изписана е на език, който не разбирам и се чудех дали Боб ще успее да го разчете, след като е толкова наясно с археологията и всичко останало.

— Да не са египетски йероглифи?

— Е, не е на египетски, но…

— Разбирам. Той със сигурност знае много за езиците. Изучавал ги е. Не мисля, че говори някой от тях, но вероятно ще успее да го разпознае, особено ако е древен език. Боб не се интересува много от съвременния свят. Подарих му комплект с аудио записи, за да учи френски по време на почивката ни, но той така и не го отвори.

След третия опит на Айрин да го прибере от градината, Боб най-накрая влезе, здрависа се с Елизабет и си наля чай. Тя му разказа за пътуването си до Франция, а той кимаше усърдно, сърбаше шумно и слушаше. Беше по-нисък от съпругата си, имаше плешива глава и кръгли очила с рогови рамки. Докато Елизабет му разказваше, той килна глава на една страна, като от време на време се почесваше по брадичката или по рамото. След като тя му обясни причината за второто си посещение, той се оживи и се размърда.

— Мога ли да погледна това, което те е затруднило? — попита и протегна ръка.

Елизабет му подаде виновно тетрадката, не беше сигурна дали е редно да показва на този странен дребен човек онова, което дядо й беше писал преди толкова години.

— Ясно — каза той, докато прелистваше страниците като банков касиер счетоводен баланс. Елизабет се боеше, че изсъхналата стара хартия ще се разпадне. — Доста е изписал, а? Има ли и други такива тетрадки?

— Не, само тази е останала.

— Мисля, че трябва да отидем в кабинета ми. Веднага се връщаме, Айрин. — Той стана пъргаво и махна на Елизабет да го последва по тъмния коридор към една стая в дъното на къщата с изглед към градината. От двора се бяха отдръпнали и последните лъчи на следобедното слънце и се виждаха само тъмните очертания на ръчната количка и мокрото огнище до дървената ограда.

— Ето ти и книгите, които ми даде — каза Елизабет.

— Благодаря. Остави ги и сядай. Ще ги върна на местата им веднага щом приключим с това.

Боб сумтеше и свиваше устни, докато прелистваше страниците напред и назад.

— Имам някаква идея какво е това — промърмори той. — Имам някаква идея… — Взе една книга от полиците, които покриваха стените от пода до тавана. Томовете бяха подредени по азбучен ред, разделени с етикети по теми. Боб седна в едно дълбоко кожено кресло; по негова покана Елизабет се настани на дървения стол край бюрото му.

— … но пък, от друга страна, нещо не се връзва. — Боб остави тетрадката в скута си. Вдигна очилата на челото си и разтри очи. — Защо ти е да знаеш какво пише?

Елизабет се усмихна тъжно и поклати глава.

— Не знам, наистина. Просто каприз, смътно предчувствие, че може да ми обясни някои неща. Но сигурно вътре няма нищо интересно. Вероятно са само списъци или предстоящи задачи.

— Вероятно — каза Боб. — Но може да я дадеш на експерт. Да я занесеш в някой музей или университет, където има специалисти по тези неща.

— Не бих ги притеснявала с нещо толкова незначително. Ти не можеш ли да разчетеш текста?

— Може и да успея. Зависи колко таен е шифърът. Ако си водила дневник, например, да речем, че в него си се наричала Кралица Бес. Някой може да разкодира думите Кралица Бес, но пак да не разбере за кого се отнася.

— Вероятно е така. Не си губи много време с това, Боб. Защо ли не…

— Не, не, интересно ми е. Бих искал да поработя над тетрадката. Буквите обаче не са от езика, на който е написана, толкова мога да ти кажа. Това е гръцка азбука, но думите не са гръцки. Мисля, че самите думи са от някакъв смесен език, вероятно сред тях има и някои тайни названия.

— Искаш да кажеш, че оригиналният език може дори да не е английски?

— Точно така. Когато разгадавали Линеар Б[1], изгубили години, защото си мислели, че се опитват да четат гръцки, но не било така. Поне не бил атически диалект. След като проумели това, всичко си дошло на мястото. Не че това тук е сложно колкото Линеар Б, в това мога да те уверя.

Елизабет се усмихна.

— Откъде знаеш толкова много неща?

— Трябваше да се занимавам с нещо, за да съм на нивото на Айрин. Някога, когато бизнесът вървеше добре, тя изкарваше всичките пари в семейството. А аз се занимавах с такива неща. В свободното си време правех проучвания. Ще се изненадаш колко можеш да научиш само като четеш. Знаеш ли какво. Ако не успея да разгадая този текст до две седмици, занеси го на някой друг.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против?

— Напротив, ще ми бъде приятно. Обичам предизвикателствата.

Бележки

[1] Писменост, която се е използвала за записване на ранния старогръцки език в периода около XIII в. пр.Хр. Линеар Б предхожда гръцката азбука с няколко века и по всяка вероятност излиза от употреба след залеза на Микенската цивилизация. — Б.пр.