Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Birdsong, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Себастиан Фолкс

Заглавие: Птича песен

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Симолини

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-026-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1297

История

  1. — Добавяне

Когато си тръгвам от тук, нека кажа на раздяла, че видяното е ненадминато.

Рабиндранат Тагор, „Гитанджали“

Част първа
Франция, 1910

Булевард „Канж“ беше широк и тих и минаваше по източната граница на град Амиен. Каруците, които идваха от Лил и Ара на север, се насочваха право към работилниците за щавене на кожи и фабриките в квартал Сен Лю и нямаха нужда от този изровен и покрит с листа път. От едната му страна, гледаща към града, имаше пищни квадратни градини, парцелирани прецизно спрямо къщите, към които принадлежаха. От влажната трева се издигаха кестени, люляци и върби, отгледани, за да осигуряват сянка и спокойствие на собствениците. Градините изглеждаха буйни и обрасли, а гъстите им морави и избуялите живи плетове може би криеха малки полянки, спокойни вирове и кътчета, непосещавани дори и от обитателите им, където под надвисналите клони растяха диви треви и цветя.

Зад дворовете река Сома се разделяше на малки канали, които бяха живописните забележителности на Сен Лю; от другата страна на булеварда те бяха превърнати в редица водни градини, малки островчета с влажна растителност, откъснати от многобройните ръкави на реката. Дълги плоскодънни лодки с гребла возеха жителите на градчето по водните пътища в неделните следобеди. По цялото протежение на реката и нейните разклонения бяха насядали приведени рибари; тези край катедралата бяха с шапки и сака, а покрай водните градини — по ризи, и мятаха въдиците си с надеждата да уловят пъстърви или шарани.

Къщата на семейство Азер имаше солидна строга фасада, скрита зад желязна ограда. За пътуващите надолу към реката не можеше да има съмнение, че това е имот на важен човек. Покритият с плочи покрив се спускаше под странни ъгли над неправилната форма на постройката. Под един от тях малко прозорче гледаше към булеварда. Вторият етаж почти отвсякъде бе опасан от каменна тераса, над чиито балюстради червен бръшлян си пробиваше път към покрива. Пътната врата беше внушителна, с метален обков върху талпите.

Вътре къщата беше и по-малка, и по-голяма, отколкото изглеждаше. В нея нямаше плашещо тържествени салони, нито позлатени бални зали с висящи полилеи, но въпреки това беше изненадващо просторна; с коридори, които внезапно завиваха и се спускаха към градината; с малки салони с писалища и тапицирани столове, в които се влизаше неочаквано от незнайни места. Дори от моравата бе трудно да се разбере как точно бяха разположени помещенията в правоъгълната каменна сграда. Навсякъде подовете издаваха отчетливи звуци под краката на обитателите й, така че затвореното пространство непрекъснато отекваше под скрити от очите стъпки.

Металният куфар на Стивън Рейсфорд беше изпратен предварително и го чакаше до леглото. Мъжът разопакова дрехите си и окачи втория си костюм в гигантския резбован гардероб. Трябваше да се повдигне на пръсти, за да погледне към булеварда, където край тротоара чакаше файтон. Конят разтърсваше сбруята си и протягаше глава, за да отхапе от клоните на лимоновото дърво. Стивън провери колко меко е леглото, след това легна и положи глава върху покритата възглавница. Стаята беше семпла, но старателно обзаведена. На масата имаше ваза с диви цветя, а от двете страни на вратата висяха отпечатъци с градски пейзажи от Онфльор. Беше пролетна вечер и окъснялото слънце грееше зад катедралата, а песента на косовете се чуваше от всички страни. Стивън се поизми набързо и се опита да оправи черната си щръкнала коса в малкото огледало. Сложи пет-шест цигари в табакерата, която прибра във вътрешния джоб на сакото си. Извади от останалите джобове нещата, които вече не му трябваха: билети за влака, син бележник с кожена подвързия и нож с добре наточено острие.

Докато слизаше долу за вечеря, се стресна от скърцането на двете стълбища, които го отведоха първо до площадката на втория етаж и семейната спалня, а след това на първия етаж. Носеше жилетка под сакото и му беше топло. Постоя за миг дезориентиран и несигурен през коя от четирите стъклени врати в коридора трябва да мине. Открехна едната и се озова в задимена кухня, насред която прислужница нареждаше чинии върху поднос, поставен на голямата маса.

— Насам, мосю. Вечерята е сервирана — каза тя и се шмугна покрай него към вратата.

Семейството вече се беше настанило в трапезарията. Мадам Азер се изправи.

— А, мосю, мястото ви е тук.

Азер смотолеви някакво представяне, от което Стивън чу само думите „моята съпруга“. Той взе ръката й и се поклони сдържано. Две деца се взираха в него от другата страна на масата.

— Лизет — каза мадам Азер и направи жест към едно момиче на около шестнайсет години с тъмна коса, привързана с панделка, което се усмихна превзето и подаде ръка — и Грегоар. — Грегоар беше момче на около десет, чиято малка глава едва се виждаше над масата и което клатеше неистово напред-назад краката си отдолу.

Прислужницата се появи до рамото на Стивън със супник в ръце. Той си отсипа с черпака в чинията и долови аромата на някаква непозната билка. Под концентричните кръгове от буйни зелени подправки супата беше от пасирани картофи. Азер вече бе изял своята и потракваше настойчиво с ножа. Стивън вдигна изпитателен поглед над лъжицата си, докато преглъщаше течността.

— На колко сте години? — попита момчето.

— Грегоар!

— Няма нищо — каза Стивън на мадам Азер. — На двайсет.

— Пиете ли вино? — попита Азер и надвеси бутилка над чашата на Стивън.

— Благодаря.

Азер наля няколко пръста на Стивън и на съпругата си, преди да върне бутилката при себе си.

— Какво знаете за текстилната индустрия? — попита Азер. Той бе само на четиридесет, но изглеждаше поне с десет години по-възрастен. Имаше тяло, което нямаше нито да наедрее, нито да увисне с възрастта. Погледът му беше неспокоен и строг.

— Не много — отвърна Стивън. — В бизнеса съм от почти четири години, но се занимавам най-вече с финансовата част. Работодателят ми иска да науча повече за производствения процес.

Прислужницата отнесе чиниите за супа и Азер заговори за местната индустрия и трудностите му с работната ръка. Притежаваше фабрика в града и още една на няколко мили извън него.

— Синдикатите ми оставят много малко възможности за маневри. Оплакват се, че губят работата си, защото механизираме производството, но ако не успеем да настигнем конкурентите си от Испания и Англия, няма никаква надежда за нас.

Прислужницата донесе плато с нарязано месо в бистър сос, което постави пред мадам Азер. Лизет започна да разказва някаква история от училище. Тръскаше глава и се кикотеше, докато говореше. Ставаше въпрос за шега, която нейна съученичка си беше направила с друга, но в начина, по който я разказваше, се криеше и подтекст. Искаше да демонстрира, че разбира колко инфантилна е случката и да внуши на Стивън и родителите си, че тя самата е прекалено голяма за такива неща. Но не беше и съвсем сигурна какви са точно сега нейните вкусове и интереси. Момичето заекна леко, преди да завърши разказа си и да се скара на брат си, че се смее. Стивън я гледаше, докато говори, и тъмните му очи обхождаха изпитателно лицето й. Азер не обърна никакво внимание на дъщеря си, докато си взимаше салата и подаваше купата на жена си. Той избърса с парче хляб ръба на чинията си, където беше покапал сос.

Мадам Азер не бе успяла да привлече погледа на Стивън и той като че ли избягваше да се обърне към нея, сякаш чакаше тя официално да го заговори, но с периферното си зрение долавяше извивките на светлокестенявата й коса, вдигната нагоре над лицето. Тя носеше бяла дантелена блуза с брошка с тъмночервен камък на шията.

Когато приключиха с вечерята, на вратата се позвъни и в коридора се чу сърдечен мъжки глас. Азер се усмихна за първи път.

— Добрият стар Берар. Цепи секундата както винаги!

— Мосю и мадам Берар — обяви прислужницата, след като отвори вратата.

— Добър вечер, Азер. Радвам се да ви видя, мадам. — Берар, набит побелял мъж, преминал петдесетте, наведе устни към ръката на мадам Азер. Съпругата му, която бе с почти същото едро телосложение като него и с гъста прибрана на кок коса, се здрависа и целуна децата по бузите.

— Извинявайте, не чух името ви, когато Рене ни запозна — каза Берар на Стивън. Докато Стивън му го повтаряше буква по буква, децата бяха освободени от масата и семейство Берар се настани на техните места. Азер изглеждаше развеселен от пристигането им.

— Бренди, Берар? А за вас, мадам, билков чай, предполагам? Изабел, позвъни да донесат и кафе, моля те. А сега…

— Преди да продължиш… — каза Берар и вдигна месестата си ръка — имам лоши новини. Бояджиите са обявили стачка от утре. Синдикалните лидери са се срещнали с представители на работодателите в пет този следобед и това е решението им.

Азер изсумтя.

— Мислех, че срещата ще е утре.

— Изтеглиха я за днес. Не обичам да ти нося лоши новини, драги ми Рене, но нямаше да се зарадваш, ако ги беше научил утре от управителя си. Пък и предполагам, че те няма да засегнат непосредствено твоята фабрика. — По всичко личеше, че на Берар му беше приятно да донесе неприятните вести. На лицето му беше изписано тихо задоволство от важността, която те му придаваха. Мадам Берар гледаше с обожание съпруга си.

Азер продължи да ругае работната ръка и да пита как очакват от него да продължи да ръководи фабриката. Стивън и жените нямаха желание да изказват мнение, а след като предаде новините, Берар изглеждаше като човек, който няма какво да добави по темата.

— Е — каза той, след като Азер говори достатъчно дълго, — стачка на бояджиите. Това е положението.

Думите му бяха приети от всички, включително и от Азер, като знак, че темата е изчерпана.

— Как пътувахте? — попита Берар.

— С влак — отвърна Стивън, който реши, че въпросът се отнася до него. — Беше дълъг път.

— А-а-а, влаковете — възкликна Берар. — Каква система само! Ние сме важна гара. Влакове за Париж, за Лил, за Булон… Кажете, в Англия имате ли влакове?

— Да.

— Че откога?

— Ами да видим… От около седемдесет години.

— Но ми се струва, че в Англия имате проблеми.

— Не съм сигурен. Не съм чувал за проблеми.

Берар се усмихна доволно, докато отпиваше от брендито.

— Ето това е. Сега и в Англия вече имат влакове.

Посоката на разговора зависеше от Берар; той пое бремето да бъде негов диригент, да включва различни гласове и накрая да обобщава техния принос.

— И в Англия ядете месо за закуска всеки ден — каза той.

— Мисля, че повечето хора правят точно така — отвърна Стивън.

— Представете си, скъпа мадам Азер, печено месо за закуска всеки ден! — Берар подкани домакинята да се включи.

Тя отказа, но промърмори нещо за прозореца, който трябвало да се отвори.

— Може би някой ден и ние трябва да опитаме това, а, Рене?

— О, съмнявам се, съмнявам се — каза Азер. — Освен ако не ни сполети лондонска мъгла.

— И дъжд — засмя се Берар. — Доколкото знам, в Лондон от шест дни пет са дъждовни. — Той отново се обърна към Стивън.

— Четох във вестника, че миналата година в Лондон е валяло малко по-малко отколкото в Париж…

— Пет от шест дни — усмихна се широко Берар. — Можете ли да си представите?

— Папа не може да понася дъжда — обърна се мадам Берар към Стивън.

— Как прекарахте този прекрасен пролетен ден, скъпа мадам? — попита Берар, отново призовавайки домакинята да даде своя принос към разговора. Този път постигна успех и мадам Азер, подтикната от любезност или ентусиазъм, се обърна право към него.

— Тази сутрин бях по задачи в града. Прозорецът на една къща до катедралата беше отворен и някой свиреше на пиано. — Гласът на мадам Азер беше хладен и тих. Тя описа подробно какво бе чула. — Беше великолепно — обобщи тя, — макар и съвсем кратко. Исках да спра, да почукам на вратата и да попитам човека, който свиреше, каква е тази музика.

Мосю и мадам Берар изглеждаха стреснати. Очевидно не бяха очаквали това. Азер заговори успокоително, като човек, свикнал с подобни странности.

— И каква беше музиката, скъпа?

— Не знам. Никога преди не я бях чувала. Приличаше на… Бетовен или Шопен.

— Съмнявам се, че е била на Бетовен, ако не сте я разпознали, мадам — каза галантно Берар. — Сигурно е била някаква народна песен. Хващам се на бас на каквото кажете.

— Не звучеше така — отвърна мадам Азер.

— Не мога да понасям народните песни, които чувам толкова често напоследък — продължи Берар. — Като бях млад, беше различно. Но тогава всичко беше различно, разбира се. — Той се засмя кисело и самодоволно. — Дай ми на мен истинска мелодия, написана от някой от великите композитори. Песен на Шуберт или ноктюрно от Шопен, нещо, от което да ми настръхне косата! Функцията на музиката е да освобождава душата от чувствата, които обикновено заключваме в сърцето си. Великите композитори от миналото умееха това, но днешните музиканти се задоволяват с няколко тона на нотния лист, който могат да продадат на всеки уличен ъгъл. Гениите не намират толкова лесно признание, скъпа мадам Азер!

Стивън видя как мадам Азер бавно извърна глава и погледът й срещна този на Берар. Видя как очите й се разшириха, когато се спряха на усмихнатото му лице, по което от душния въздух на трапезарията бяха избили капчици пот. Как, по дяволите, почуди се той, бе възможно тя да е майка на момчето и момичето, които бяха допреди малко с тях на масата?

— Смятам, че трябва да отворя прозореца — каза тя студено и стана. Копринената й пола изшумоля.

— И ти си ценител на музиката, нали, Азер? — попита Берар. — Хубаво е да се слуша музика в семейство с деца. С мадам Берар винаги сме насърчавали децата си да пеят.

Мислите на Стивън препускаха, докато Берар говореше. Имаше нещо великолепно в начина, по който мадам Азер блокира атаката на този абсурден човек. Той беше просто един грубиян от малък град, но със сигурност бе свикнал да става на неговото.

— Прекарал съм приятни вечери в концертната зала — каза скромно Азер, — макар че бих се въздържал да се определя като ценител на музиката. Просто…

— Глупости. Музиката е демократично изкуство. Не ти трябват пари, за да я купиш, или образование, за да я разбереш. Стига ти само чифт от тези. — Берар се хвана за големите розови уши и ги разклати. — Уши. Бог ти ги е дарил по рождение. Не бива да си толкова срамежлив, Азер. Фалшивата скромност води само до триумф на низшия вкус. — Берар се облегна на стола си и погледна към вече отворения прозорец. Течението сякаш разваляше удоволствието му от афоризма, който имаше претенциите, че е измислил. — Извинявай, Рене — продължи той. — Прекъснах те.

Азер се занимаваше с черната си лула от шипково дърво, тъпчеше я с тютюн и проверяваше как дърпа, като всмукваше шумно. Когато остана доволен, драсна клечка кибрит и след миг плешивата му глава се обви със синкава димна спирала. В тишината, настъпила преди той да отговори на приятеля си, всички чуха птичките в градината отвън.

— Патриотичните песни — каза Азер. — Имам специално предпочитание към тях. Звукът от оркестъра и от хиляди гласове, пеещи Марсилезата, докато армията тръгва на битка с прусаците. Какъв ден!

— Прости ми — отвърна Берар, — това е пример за използване на музиката по предназначение — да изпълни с боен дух сърцата на войниците. Когато изкуството се използва за практични цели, то губи своята същностна чистота. Прав ли съм, мадам Азер?

— Бих казала, че да, мосю. А какво мисли мосю Рейсфорд?

Стивън се стресна, погледна към мадам Азер и за първи път очите им се срещнаха.

— Нямам мнение по въпроса, мадам — каза той, докато си възвръщаше спокойствието. — Но смятам, че ако някоя песен може да докосне сърцето, тя трябва да бъде ценена.

Берар внезапно протегна ръка.

— Малко бренди, ако обичаш, Азер. Благодаря. А сега ще направя нещо, с което рискувам да се направя на глупак и да разваля мнението ти за мен.

Мадам Берар се засмя невярващо.

— Ще пея. Да, няма смисъл да се опитвате да ме разубедите. Ще изпея песен, която беше популярна като бях момче и ви уверявам, че това беше преди доста години.

Бързината, с която Берар се впусна в изпълнението, след като направи своята декларация, изненада слушателите. В един миг водеха официален разговор на маса, а в следващия се превърнаха в публика, хваната в капан. Берар се наведе напред на стола си, подпря се с лакти на масата и запя с треперлив баритон.

Взря се в мадам Азер, която седеше срещу него. Тя не успя да издържи погледа му и сведе очи към чинията си. Но неудобството й не отклони Берар от начинанието му. Азер си играеше с лулата си, а Стивън разглеждаше стената над главата на Берар. Мадам Берар наблюдаваше с горда усмивка как съпругът й даряваше с песен домакинята. Мадам Азер се изчерви и започна да се върти на стола си под немигащия вторачен поглед на певеца.

Двойната му брадичка се заклати, когато извърна глава, за да подчертае най-трогателната част от песента. Беше сантиментална балада за различните периоди в човешкия живот. В припева се казваше: „Но тогава бях млад и стрехите бяха зелени, а сега реколтата е прибрана и малката лодка отплава.“

В края на всеки куплет Берар драматично замълчаваше, а Стивън си позволяваше да го стрелне с поглед, за да види дали е свършил. За миг в горещата трапезария настъпваше пълна тишина, но после се чуваше дълбока въздишка и следващият куплет.

— „Когато младите мъже се върнаха от война, царевицата беше избуяла и нашите любими жени ни чакаха…“

Берар изви леко глава, докато пееше, гласът му ставаше все по-силен, а кървясалите му очи не се откъсваха от мадам Азер, сякаш лицето му можеше да се върти само по оста на втренчения му поглед. С усилие на волята тя запази самообладание и се стегна от нахалното му внимание.

— „… и малката лодка отплава-а-а.“ Край — каза Берар и внезапно спря да пее. — Казах ви, че ще се направя на глупак!

Другите запротестираха, че не е вярно, че песента е била великолепна.

— Папа има прекрасен глас — каза мадам Берар, почервеняла от гордост. Лицето на мадам Азер също беше порозовяло, макар поради други емоции. Азер се държеше пресилено дружелюбно, а Стивън усещаше как под яката му се търкулва капка пот. Само Берар не изпитваше абсолютно никакво неудобство.

— А сега, Азер, какво ще кажеш да поиграем малко карти? Какво да бъде?

— Извинявай, Рене — обади се мадам Азер, — но имам леко главоболие. Мисля да си легна. Може би мосю Рейсфорд би желал да ме замести.

Стивън се изправи, когато мадам Азер стана от стола си. Семейство Берар започнаха да протестират и трескаво да я умоляват да остане, но мадам Азер само махна с ръка, усмихна се и ги увери, че всичко е наред. Берар сведе лице към ръката й, а мадам Берар я целуна по все още порозовялата буза. Когато тя пое към вратата, Стивън забеляза, че по голата й ръка се виждаха няколко лунички. Беше висока и изведнъж му се стори царствена в кървавочервената си пола, която се влачеше по пода.

— Да отидем във всекидневната — каза Азер. — Мосю, разчитам на вас да се присъедините към играта ни.

— Да, разбира се — каза Стивън и се насили да се усмихне примирено.

— Горката мадам Азер — каза мадам Берар, докато се настаняваха край игралната маса. — Надявам се да не е настинала.

Азер се засмя.

— Не, не е, от нерви е. Не си го слагайте на сърцето.

— Тя е такова деликатно същество — промърмори Берар. — Ти раздаваш, Азер.

— Въпреки това главоболието може да означава начало на треска — коментира мадам Берар.

— Мадам — каза Азер, — уверявам ви, че Изабел няма треска. Тя е със слаби нерви. Страда от главоболие и от други дребни болежки. Това нищо не означава. Повярвайте ми, познавам я много добре и съм се научил да живея с малките й странности. — Той хвърли съзаклятнически поглед към Берар, който се закикоти. — Вие имате щастието да сте с по-силна физика.

— Винаги ли е страдала от главоболие? — продължи да настоява мадам Берар.

Устните на Азер се разтегнаха в лека усмивка.

— Това е малката цена, която човек плаща за някои неща. Ваш ред е, мосю.

— Какво? — Стивън сведе поглед към картите си. — Съжалявам. Бях се разсеял. — Беше се взрял в усмивката на Азер и се чудеше какво ли означава.

Берар заговори на Азер за стачката, докато двамата уверено хвърляха картите си на масата.

Стивън се опита да се съсредоточи върху играта и да завърже някакъв разговор с мадам Берар. Тя изглеждаше безразлична към вниманието му, лицето й обаче грейваше всеки път, когато съпругът й се обърнеше към нея.

— На стачниците им трябва някой, който да ги разобличи — каза Азер. — Не съм съгласен бизнесът ми да е в застой заради нахалните претенции на няколко мързеливци. Някой от собствениците трябва да събере сили да им се опълчи и да ги уволни до един.

— Боя се, че ще има насилие. Тълпите ще се разбунтуват — отвърна Берар.

— Не и ако са гладни.

— Не съм сигурен, че е разумно градски първенец като теб, Рене, да се замесва в подобна разправия.

Берар взе колодата, за да я размеси; дебелите му пръсти се движеха ловко по шумолящите карти. Раздаде, запали пура и се облегна на стола, като придърпа жилетката над корема си.

Прислужницата влезе и попита дали някой има нужда от нещо. Стивън потисна една прозявка. Бе пътувал два дни и се чувстваше неустоимо привлечен от скромната си стая с колосани чаршафи и гледка към булеварда.

— Не, благодаря — каза Азер. — Моля те, като тръгнеш да си лягаш, мини през стаята на мадам Азер и й кажи, че по-късно ще отида да видя дали е добре.

За миг на Стивън му се стори, че двамата мъже отново се спогледаха съзаклятнически, но когато обърна очи към Берар, видя, че той бе съсредоточен върху ветрилото от карти в ръката си.

Гостите най-накрая станаха да си ходят и Стивън се сбогува с тях. Изправи се до прозореца на всекидневната, наблюдавайки ги в светлината на портала. Берар си сложи цилиндъра, сякаш беше някакъв барон на път към операта; мадам Берар с грейнало лице се уви в наметката си и хвана съпруга си под ръка. Азер се наведе напред и й прошепна нещо настойчиво.

Заваля кротък дъжд, коловозите по пътя се разкаляха и капките забарабаниха по листата на дърветата. Отначало прозорецът на всекидневната само се замъгли, а после по стъклото се заспускаха вадички. Зад него все още се виждаше бледото лице на Стивън, докато наблюдаваше тръгващите си гости — висок на ръст, с ръце в джобовете, със спокойни и проницателни очи. Ъгълът, под който бе наклонено тялото му, говореше за младежка невъзмутимост, култивирана от волята и необходимостта. Към лицето му повечето хора се отнасяха предпазливо, защото не знаеха дали зад неговата двойственост в крайна сметка се криеше страст или примирение.

Стивън се качи в стаята си и се заслуша в нощните звуци. Отворен капак на прозорец се завъртя бавно на пантите си и се блъсна в стената на къщата отзад. Някъде далеч, където градинарското изкуство отстъпваше пред дивата природа, бухаше бухал. От време на време се чуваше и неравномерно свистене в тесните водопроводни тръби.

Стивън седна зад писалището до прозореца и отвори тетрадка с дебели сини линии. Беше наполовина изписана с мастило, думите тръгваха от червеното поле вляво. Имаше дати и прекъсвания на текста; понякога разстоянията между датите бяха няколко дни или дори седмици.

Водеше си дневник от пет години, след като това му беше предложено от един учител. Часовете по старогръцки и латински му бяха дали нежелани, но стабилни познания за езиците, които сега използваше като основа за своя шифър. Когато темата бе чувствителна, той променяше пола на героите си и описваше действията им и собствените си реакции с фрази, които не биха означавали нищо за случайния читател.

Засмя се тихо на себе си, докато пишеше. Беше развил тази склонност към тайнственост, за да преодолее естествената си откритост и пламенния си темперамент. На десет или единайсет години непрестореният му ентусиазъм и силно развитото му чувство за добро и зло го бяха превърнали в истинска напаст за учителите му, но постепенно се бе научил да диша дълбоко и да остава спокоен, да не се доверява на реакциите си, да изчаква и да бъде нащрек.

Разкопча си маншетите, подпря глава на дланите си и се вгледа в голата стена пред себе си. Чу се звук, който този път не беше от капака на прозореца или от водата в тръбите, а много по-пронизителен и по-човешки. Повтори се и Стивън прекоси стаята и се заслуша. Отвори вратата и излезе внимателно в коридора, защото си спомни какъв шум бяха вдигали стъпките му по-рано през деня. Беше почти сигурен, че чува женски глас, идващ от долния етаж.

Свали си обувките, плъзна ги тихо през прага на стаята си и се запромъква надолу по стълбите. В къщата цареше пълен мрак; Азер сигурно бе угасил всички светлини, преди да си легне. Стивън усети дървените дъски през чорапите си и очертанията на перилата под търсещата си длан. Не се страхуваше.

На стълбищната площадка на втория етаж се поколеба. Размерът на къщата и броят на възможните посоки, от които можеше да идва гласът, го обезсърчиха. От площадката тръгваха три коридора, един към ниско стъпало, водещо към предната част на сградата и два настрани по цялата дължина на дома, които след това се разклоняваха отново. Цялото семейство и прислугата, както и баните, пералните и складовете бяха на този етаж. Можеше случайно да се озове както в спалнята на готвачката, така и в салон с китайски орнаменти и тапицирани с коприна мебели в стил Луи XVI.

Слушаше напрегнато, затаил дъх. Чу се нов звук, този път по-нисък, почти като ридание, не задължително на жена, прекъснато от рязък удар. Стивън се почуди дали да продължи. Беше излязъл импулсивно от стаята си, уверен, че нещо не е наред; сега обаче му се струваше, че прекрачва границите на личното пространство на някой от членовете на домакинството. Но не се колеба дълго, защото осъзна, че този звук не е нормален.

Зави по коридора вдясно и продължи извънредно предпазливо, протегнал едната си ръка напред, за да защити очите си от нараняване. С другата опипваше стената до себе си. Стигна до някакво разклонение, погледна вляво и видя тънка ивица светлина, идваща изпод затворена врата. Прецени колко може да се приближи до нея. Искаше да остане достатъчно близо до завоя на коридора, за да успее да се скрие навреме и да не бъде видян, ако някой излезете от стаята.

Направи пет-шест крачки, повече не се осмели. Спря и се заслуша, като отново затаи дъх, за да не пропусне нещо. Усети как сърцето му натежа в гърдите, а шията му запулсира. Дочу женски глас, хладен и тих, но в същото време разстроен и отчаян. Жената умоляваше и макар да бе снижила тона си и не всички думи да се чуваха, на моменти те звучаха отчетливо заради силата на емоцията. Стивън успя да различи „Рене“, а после „моля те“ и „децата“. Макар и само по тези признаци разпозна, че гласът е на мадам Азер, но скоро ударът, който бе чул и по-рано, я накара да замлъкне. До ушите му достигна стон, който внезапно прескочи в по-горен регистър и очевидно беше израз на болка.

Стивън тръгна по коридора, ръцете му вече не бяха вдигнати предпазливо напред, а стиснати в юмруци до гърдите му. Но стъпка или две, преди да стигне до вратата, той успя да овладее объркващия го гняв. За първи път чу и мъжки глас. Той повтаряше една и съща дума със задавен неубедителен тон, който накрая също премина в стон. След това отекнаха стъпки.

Стивън се обърна и се затича към ъгъла на коридора, разбирайки, че е преминал границата, която сам си бе поставил. Когато зави, чу въпросителния глас на Азер.

— Има ли някой там?

Опита се да си спомни дали имаше някакви препятствия пред себе си, докато тичаше към стълбищната площадка, без да има време да провери дали пътят му е чист. В подножието на стълбите, водещи към третия етаж, видя, че от стаята му идва светлина. Взе стъпалата по две наведнъж и се хвърли към ключа на настолната лампа, която се разлюля и вдигна шум.

Застана неподвижен насред стаята си и се ослуша. Чуваше стъпки, които идваха към дъното на стълбището. Ако Азер го видеше, щеше да се зачуди защо стои напълно облечен в тъмната стая. Отиде до леглото и се мушна под завивките.

След десет минути му се стори, че вече е безопасно да се съблече. Затвори вратата и капака на малкия прозорец и седна по пижама зад писалището. Препрочете това, което беше написал по-рано — описание на пътуването му от Лондон, влака във Франция и пристигането на булевард „Канж“. Имаше кратки добре зашифровани коментари за Берар и съпругата му, както и впечатления от Азер и двете деца. Видя с известна изненада, че за това, което най-много го бе поразило, не бе написал и дума.