Рейчъл Хартман
Серафина (9)

4.

През следващите пет години Орма ми бе учител и единствен приятел. За някой, който никога не бе имал намерение да се провъзгласи за мой вуйчо, той приемаше роднинските си задължения сериозно. Учеше ме не само на музика, а и на всичко, което считаше, че аз трябва да знам за драконовия вид: история, философия, физиология, висша математика (най-близкото за тях нещо до религия). Той дори отговаряше и на най-безочливите ми въпроси. Да, драконите можели да усетят миризмата на цветовете при определени обстоятелства. Да, ужасна идея било да се трансформираш в саарантра, веднага след като си изял някой тур. Не, той не разбирал точното естество на виденията ми, но вярвал, че вижда начин да ми помогне.

Драконите намираха човешкото състояние за смущаващо, а често и за фрапиращо. Ето защо през годините те бяха разработили стратегии, които да поддържат главите им в ард, докато са в човешка форма. Ард беше основоположна концепция в драконовата философия. Самата дума приблизително означаваше ред или достоверност. Горедите използваха думата, когато имаха предвид драконов батальон, а това беше още едно значение. Но за драконите понятието имаше много по-дълбок смисъл. Ард бе начинът, по който светът трябваше да съществува, налагането на ред вместо хаос, етична и физическа справедливост.

Човешките емоции, объркани и непредвидими, бяха противоположност на ард. Драконите използваха медитацията и нещо, което Орма наричаше познавателна архитектура, която разделяше умовете им на отделни части. Те, например, пазеха майчините си спомени в отделно помещение, защото бяха разрушително емоционални — единственият път, когато преживях подобен спомен, той ме беше повалил на земята. Емоциите, които саар намираха за неудобни и пагубни, бяха заключени на сигурно място и никога не им се позволяваше да излязат наяве.

Орма никога не беше чувал за видения като моите и не знаеше каква е причината за тях. Но той вярваше, че една система от познавателна архитектура може да ги възпре да ме изпращат в безсъзнание. Опитахме различни вариации на неговото помещение за майчини спомени и заключихме видението (което представляваше въображаема книга) в един сандък, после в гроб и накрая в един затвор на дъното на океана. Това свърши работа за няколко дни, докато аз не рухнах на път за вкъщи от консерваторията „Света Ида“ и така се наложи да започнем отначало.

Виденията ми показваха едни и същи хора отново и отново — толкова добре ги познавах, че бях дала на всички прякори. Те бяха седемнадесет, хубаво просто число, което интересуваше Орма прекомерно. Накрая на него му хрумна идеята да се опитаме да усмирим хората, а не виденията като такива.

— Опитай се да създадеш символ, нещо като мисловно въплъщение за всеки човек, и конструирай място, където те биха могли да отседнат — каза ми Орма. — Онова момче, Плодоядния прилеп, винаги се катери по дърветата, затова засади едно дърво в ума си. Виж дали въплъщението му ще се покачи на него и ще остане там. Може би, ако развиеш и поддържаш връзката си с тези хора, те няма да търсят вниманието ти в неподходящо време.

От тази идея изникна цяла градина. Всяко въплъщение в този гротесков парк си имаше своето място — аз се грижех за тях всяка вечер, а когато ги пренебрегнех, страдах от главоболия и видения. Нито аз, нито Орма разбирахме ясно защо тази стратегия работеше. Вуйчо ми твърдеше, че това е най-необикновената умствена структура, за която някога бе чувал, и съжаляваше, че няма да има възможност да напише дисертация за нея, но аз бях една тайна, дори и сред драконите.

Нито едно нежелано видение не ме бе обземало от четири години, но не можех да намаля бдителността си. Главоболието, което почувствах след погребението на принц Руфъс, означаваше, че гротескните същества в градината ми се бяха развълнували — това бе най-подходящото време, в което виденията да ме обземат. След като Орма ме остави сама на моста, аз тръгнах по възможно най-бързия начин към замъка „Орисон“, предчувствайки, че ще отделя около час време за умствената си хигиена, както се изразяваше Орма, за да сложа ума си обратно в ард.

Апартаментът ми в двореца имаше две стаи. Едната бе всекидневната, където се упражнявах. Клавесинът, който ми беше дал Орма, стоеше до далечната стена, а до него имаше шкаф, на който бяха поставени моите книги, флейти и моят уд. Доклатушках се във втората стая, в която имаше гардероб, маса и легло — бях имала на разположение едва две седмици, за да привикна с мебелировката, но вече ми бе достатъчно близка, за да се чувствам като у дома си. Дворцовите слуги бяха приготвили завивките и запалили огън.

Съблякох се и останах по долна ленена риза. Трябваше да измия и намажа люспите си, но всяка част от тялото ми ме зовеше към мекото легло, а и все още не бях решила проблема с главата си.

Смъкнах дългата възглавница, която служеше за подложка, от леглото и седнах върху нея с кръстосани крака, както ме беше учил Орма. Затворих очи, обзета от толкова силна болка, че ми бе трудно да забавя достатъчно дишането си. Повтарях мантрата „Всичко е в ард“, докато не се успокоих до степен, че да видя разпиляната, цветиста градина на гротескните същества да се разпростира чак до хоризонта на съзнанието ми.

Докато успея да се ориентирам, изпитах момент на объркване — планът на градината се променяше при всяка моя визита. Пред мен се беше настанила пограничната стена, която бе направена от стари гладки тухли, а папрат растеше от всяка нейна пукнатина като кичури зелена коса. Отвъд нея видях фонтана на Дамата без лице, брегът с макове и една полянка със заоблени, възедри топиари. Според инструкциите на Орма аз винаги се спирах с ръце върху входната порта, този път от ковано желязо, и казвах:

— Това е градината на съзнанието ми. Аз се грижа за нея, слагам я в ред. Няма от какво да се страхувам.

Човека пеликан се спотайваше между топиарите, а отпуснатата и разтегаема брадавица на гърлото висеше пред туниката му като лигавник от плът. Винаги беше по-трудно, когато се сблъсквах първо с деформираните същества, но аз положих усилия да си лепна на лицето усмивка и пристъпих към ливадата. Студената роса между пръстите на краката ми ме изненада и не бях забелязала, че съм боса. Човека пеликан не видя, че се приближавам, и продължи да гледа небето, което винаги бе изпълнено със звезди в тази част на градината.

— Добре ли сте, господин Пеликан?

Той извъртя очи и ме изгледа опасно — беше обезпокоен. Опитах се да го уловя за лакътя, гледах да не докосвам ръцете на гротескните същества, освен ако не бе наложително, но той се отдръпна от мен.

— Да, денят беше напрегнат — кротко казах аз, докато обикалях около него и го насочвах към каменната му пейка. Вдлъбнатата й седалка беше натъпкана с почва и застелена с изсушен риган, който излъчваше прекрасна миризма, когато някой седнеше отгоре! Човека пеликан намираше това за успокояващо. Най-накрая той се отправи към пейката и се сви на кълбо сред подправките.

Наблюдавах го още известно време, за да се уверя, че наистина се бе успокоил. Тъмната му кожа и коса изглеждаха порфирийски, но червеното торбесто гърло, което се издуваше и свиваше всеки път, когато си поемаше дъх, не приличаше на нищо земно. Колкото и живи да бяха виденията ми, беше обезпокоително да си представя него или някои от останалите същества, които бяха още по-деформирани, в нашия свят. Несъмнено порфирийските богове не бяха толкова жестоки, че да позволят да съществува Човек пеликан? Ужасното ми бреме беше нищо в сравнение с това.

Той остана спокоен. Този проблем бе разрешен без особени трудности. Силата на главоболието ми се струваше несъразмерна, но може би щях да открия други, които бяха по-обезпокоени.

Станах и продължих обиколката си, но босите ми крака случайно попаднаха на нещо студено и подобно на кожа в тревата. Аз се наведох и открих голямо парче от портокалова кора, а след това още няколко обелки, разпръснати сред високите чемширени дървета.

Бях дала на градината постоянни черти, които принадлежаха към всяко гротескно същество — дърветата на Плодоядния прилеп, звездното небе на Човека пеликан, — но по-потайната част от съзнанието ми, замаскираният поток, който Орма наричаше потайна мисъл, изпълваше всичко останало. Нови украси, чудновати растения или скулптури се появяваха без предупреждение. Отпадъците по ливадата обаче изглеждаха не на място.

Изхвърлих обелките под живия плет и избърсах ръце в полата си. Имаше само едно портокалово дърво в градината, за което се сещах. Трябваше да отложа притесненията си, докато не го видех.

Открих Мизарери да скубе перата си до скалните стъпала и я заведох до гнездото й. Тритон се мяташе насам-натам под ябълковите дървета и мачкаше дивите зюмбюли. Отведох го до неговата блатна бърлога и натрих крехката му глава с кал. Проверих дали катинарът на Малката къщурка все още е непокътнат и тръгнах боса през едно неочаквано ширнало се поле от магарешки бодили. В далечината можех да видя високите дървета на горичката на Плодоядния прилеп. Поех по варосаната пътека и се гмурнах в разлистената градина от двете й страни, като по пътя си кътках, утешавах, слагах да си лягат и обгрижвах всички. В края на алеята зейнала пропаст беше блокирала пътя към финиковите палми на Плодоядния прилеп.

Шумния момък беше прякорът на самсамския гайдар, когото бях видяла. Той ми бе любимец — срам ме е да призная, че бях привлечена от по-нормално изглеждащите обитатели. Неговото въплъщение беше необикновено с това, че вдигаше шум (от там идваше прякорът), строеше разни неща и понякога напускаше предназначената за него зона. Първоначално това ме караше да изпадам в паника. Имаше едно друго гротескно видение — Джаноула, което бе предразположено към скитане, а тя ме плашеше толкова силно, че я бях заключила в Малката къщурка.

Чрез виденията все едно надничах в живота на някой друг през мистичен телескоп. В конкретния случай Джаноула някак успяваше да отвърне на погледа ми чрез своето въплъщение. Тя говореше с мен, любопитстваше, провокираше, крадеше и лъжеше; опияняваше се от страховете ми като от нектар и подушваше страховете ми по полъха на вятъра. Накрая се опита да повлияе върху мислите ми и да контролира действията ми. Аз изпаднах в паника и разказах за това на Орма, а той ми помогна да намеря начин да я прокудя в Малката къщурка. Едвам успях да я подмамя да влезе вътре. Трудно бе да излъжеш някой, който знае какво си мислиш за него.

За въплъщението на Шумния момък обаче, изглежда, движението бе характерно — не усещах вперения в мен поглед на истински самсамски гайдар. Беседки и перголи бяха изникнали из Цялата градина като подаръци от Негово шумно височество и аз се зарадвах да ги видя.

— Шумен момко! — извиках откъм края на дефилето. — Трябва ми мост!

Кръгла бузеста глава със сиви очи се появи, последвана от огромно тяло, облечено в самсамско черно. Той седна на ръба на урвата, извади три риби и дамска нощница от чантата си, като мяукаше през цялото това време, и превърна предметите в мост, по който да премина.

Тази градина бе като сън. Опитвах се да не търся логика в нещата.

— Как си? Да не си разстроен? — попитах аз и го потупах по четинестата руса глава. Той избуха като бухал и изчезна в своята ледникова пукнатина. Това беше нормално — обикновено момъкът беше по-спокоен от останалите, може би защото не се спираше на едно място.

Бързо се отправих към горичката, а тревогата започна да ме обзема. Плодоядния прилеп беше любимото ми гротескно същество и единственото портокалово дърво в градината растеше при него сред множеството от смокини, фурми, лимони и други порфирийски плодове. Достигнах горичката и погледнах нагоре, но той не беше сред листата. Погледнах надолу — Плодоядния прилеп беше наредил падналите плодове на малки пирамиди, обаче не го виждах никъде.

Той никога не бе напускал обозначеното му място, нито веднъж. Дълго време останах на място и гледах втренчено към пустите дървета, опитвайки се да намеря логично обяснение за отсъствието му.

Опитах да забавя биещото си в паника сърце.

Ако Плодоядния прилеп беше някъде из градината, то това обясняваше портокаловите обелки по ливадата на Човека пеликан, а също и силното ми главоболие. Ако някое малко порфирийско момченце бе открило начин да наднича в обратна посока през телескопа както Джаноула… Студени тръпки побиха цялото ми тяло. Това беше немислимо. Трябваше да има друго обяснение.

Щеше да ми е много мъчно, ако трябваше да прекъсна връзката си с някой, към когото необяснимо се бях привързала.

Продължих напред и успокоих останалите обитатели, но вършех всичко неохотно. Открих още портокалови обелки в Бълбукащата рекичка и върху Трите дюни.

Последната част от парка за тази вечер бе Розовата градина, префърцуненото владение на Суетната госпожица. Тя беше ниска и пълничка възрастна жена с островърха шапка и дебели стъкла на очилата, грозновата, но не и съвсем явно гротескна. Нея я бях видяла да се сърди за яхнията си по време на първия пристъп от видения. От там идваше и прякорът й.

Трябваше ми малко време, за да я забележа — време, през което сърцето ми биеше панически, — но тя просто бе застанала на ръце и колена в калта зад едно необикновено голямо кафеено дърво. Суетната госпожица чистеше плевелите, преди те да получат възможност да поникнат. Методът бе ефикасен, но трудоемък. Тя не изглеждаше особено разтревожена и напълно ме игнорира.

Погледнах към изходната порта, отвъд поляната със слънчевия часовник — копнеех за легло и почивка, но в момента не можех да рискувам. Трябваше да намеря Плодоядния прилеп.

Върху слънчевия часовник стоеше цяла портокалова кора, обелена наведнъж.

Там беше и самото момче — покачило се горе на стария тис до пограничната стена. Той изглеждаше доволен, че съм го забелязала. Помаха ми, скочи от дървото и заподскача към мен през ливадата със слънчевия часовник. Аз го зяпнах, притеснена от сияещите му очи и усмивка, страхувайки се от това, какво можеха да означават те.

Той ми подаде парче портокал. То се загърчи като скарида върху тъмната му ръка.

Вперих недоумяващ поглед в него. Можех умишлено да предизвикам видение, като хванех гротескните същества за ръката — бях го правила по веднъж за всяко едно, за да овладея контрола върху виденията и да прекратя тяхната власт над мен. Това бе единственият път, когато си бях послужила с умението. Чувствах го като нещо нередно, все едно шпионирам хората.

Дали Плодоядния прилеп просто ми предлагаше портокал, или искаше да хвана ръката му? От последната идея ме побиха тръпки. Аз рекох:

— Благодаря ти, Прилеп, но сега не съм гладна. Хайде да намерим твоите дървета.

Той ме следваше като кученце, а ние минахме покрай блатото Ябълков пудинг, през пеперудената градина и накрая стигнахме до дома му. Очаквах Плодоядния прилеп да скочи обратно сред дърветата, но той ме погледна с широките си черни очи и отново ми подаде парчето портокал.

— Трябва да стоиш тук, а не да обикаляш — увещавах го аз. — И без това Шумния момък ми създава достатъчно проблеми. Разбра ли ме?

Той не показа по никакъв начин, че това е така, и изяде парчето портокал, докато гледаше втренчено в далечината. Аз го помилвах по пухкавата като облак коса и изчаках да се покачи на някое дърво, преди да си тръгна.

Отправих се към портата, поклоних се на поляната на слънчевия часовник и казах предназначените за напускане думи:

— Това е моята градина, всичко е в ард. Аз се грижа стриктно за нея — нека тя да има вяра в мен.

Отворих очи, вече намирайки се в собствената си стая и опънах скованите си крайници. Сипах си малко вода от каната на масата и хвърлих дългата възглавница обратно върху леглото. Главоболието беше изчезнало — очевидно бях разрешила проблема, макар че не го бях разбрала.

Орма щеше да има някакво обяснение по въпроса. Реших, че ще го попитам утре, и тази мисъл ме успокои, унасяйки ме в сън.

* * *

Установената ми сутрешна рутина беше сложна и отнемаше време, затова Орма ми бе дал един часовник, който издаваше богохулно цвърчене в уречения от мен час. Държах го най-отгоре на шкафа за книги във всекидневната, в една кошница с няколко други дрънкулки, за да ми се налага да се замъквам чак до там, да го изровя и да го изключа.

Системата беше добра, освен когато бях твърде изтощена, за да си спомня, че трябва да наглася алармата. Събудих се в пристъп на паника половин час преди занятието на хора, което трябваше да проведа.

Измъкнах ръце от ръкавите на ризата, пъхнах ги през дупката за главата и спуснах ленената дреха, докато не застана на кръста ми като пола. Излях каната в умивалника и добавих към него и съдържанието на чайника, който беше съвсем леко затоплен, защото бе стоял на камината цяла нощ. Почистих люспите на ръката и кръста си с мека кърпа. Самите люспи не усещаха температурни промени, но процеждащите се надолу по останалата част от тялото ми капки бяха прекалено студени, за да се чувствам удобно днес.

Всички останали се миеха веднъж седмично, че и по-рядко, но никой друг, освен мен не беше чувствителен към люспестите червеи или ровещите чибети. Изсуших се и се втурнах към шкафа за книги, за да взема буркана с успокоителния мехлем. Само определени подправки, емулгирани в гъша мас, предотвратяваха сърбежа от люспите. Орма беше намерил един любезен доставчик в единствената дружелюбна за дракони част от града — квартала, наричан „Куигхол“.

Обикновено се упражнявах да се усмихвам, докато мажех с мехлема люспите си, като си мислех, че ако успея да остана усмихната, вършейки това, то ще съм способна да приема всичко с усмивка. Днес наистина нямах време за такива работи.

Издърпах нагоре ризата си и увих един канап около лявата си ръка, за да не може ръкавът ми да се разтвори. Облякох си рокля, наметало и туника — носех по три ката дрехи минимум, дори и през лятото. Сложих си траурен бял колан в памет на принц Руфъс, набързо сресах косата си и се втурнах по коридора, чувствайки се напълно неподготвена да се изправя пред света.

* * *

Виридий, проснат върху кушетката, която използваше заради подаграта, вече беше започнал да дирижира хора на замъка, когато аз пристигнах задъхана и с кифлички за закуска в ръката. Той ме изгледа свирепо, а надвисналите му вежди бяха рижави в по-голямата си част, за разлика от бретона около главата му, който беше крещящо бял. Басите се объркаха и той излая:

— Сла-ва, банда ленивци! Защо устите ви са затворени? Да не би ръката ми да е спряла? Точно така, не е!

— Съжалявам, че закъснях — измърморих аз, но той не благоволи да ме погледне отново, докато и последният акорд не прозвуча хармонично.

— По-добре — рече той на хора, преди да насочи опасния си поглед към мен. — Е?

Престорих се, че съм си помислила, че Виридий иска да узнае как са минали вчерашните изпълнения.

— Погребението мина добре, както най-вероятно вече сте чул, Гънтард случайно счупи платъка на своя шалмай, като седна…

— Разполагах с резервен платък — изпиука Гънтард, който имаше двойно дежурство с хора.

— Който намери по-късно, чак в таверната — саркастично отбеляза някой от музикантите.

Виридий накара всички да замлъкнат с намръщен поглед.

— Хорът от идиоти да се въздържа от идиотщини! Госпожице Домбег, имах предвид вашето извинение затова, че закъсняхте. Дано да е добро!

Преглътнах тежко, докато си повтарях: Това е работата, която исках! Бях почитателка на музиката на Виридий още от момента, в който очите ми се докоснаха до неговите „Фантазии“, но беше трудно да намериш общото с композитора на съвършената „Сюита за инфантата“ и грубия, стар мъж на кушетката.

Хористите ме гледаха с интерес. Много от тях бяха кандидатствали за моето място и винаги, когато Виридий ме хокаше, те се радваха, че са се отървали на косъм от тази участ.

Направих скован реверанс.

— Успах се. Няма да се повтори.

Виридий поклати толкова яростно глава, че челюстта му се разтресе.

— Трябва ли да подчертая на всички вас, кресливи аматьори, че гостоприемството на нашата кралица… не, достойнството на цялата ни нация… ще бъде оценено от качеството на нашите изпълнения, когато Ардмагар Комонот пристигне?

Няколко от музикантите се изсмяха, но Виридий потуши цялата веселба само с навъсения си поглед.

— Мислите, че това е смешно ли, глухи мерзавци? Музиката е единственото нещо, което драконите не могат да правят по-добре от нас. Иска им се да могат, те са запленени, опитват отново и отново. Постигат техническо съвършенство вероятно, но винаги нещо им липсва. Знаете ли защо?

Аз издекламирах заедно с останалите от хора, макар това да вледеняваше душата ми:

— Драконите нямат души!

— Точно така! — възкликна Виридий и размаха обезобразения си от подаграта юмрук. — Те не могат да правят това единствено нещо — величествено, изпратено ни от Рая, идващо толкова естествено за нас… и задачата ни е да им натрием носовете с него!

Хористите извикаха едно кратко ура, преди да се разотидат. Оставих ги да минат покрай мен — Виридий очакваше да остана и да говоря с него. Разбира се, седмина или осмина певци имаха неотложни въпроси. Те стояха около кушетката и галеха егото на кралския композитор, все едно той беше Пашега от Зизиба. Виридий приемаше техните хвалби като нещо безспорно, все едно те му връщаха своите хорови роби.

— Серафина! — избоботи маестрото и най-сетне прикова вниманието си към мен. — Дочух похвални думи за твоето изпълнение на „Призива“. Как ми се иска да бях присъствал. Тази пъклена болест е като затвор за тялото ми.

Прокарах пръст по маншета на левия си ръкав, защото го разбирах по-добре, отколкото можеше да си представи.

— Донеси мастилото, госпожичке — рече Виридий, — искам да зачеркна някои неща от списъка.

Донесох приборите за писане и списъка със задачи, които той ми беше продиктувал, когато започнах да работя за него. Оставаха само девет дни, преди генерал Комонот, Ардмагар на целия драконов вид, да пристигне. Първата вечер трябваше да се организира приветствен концерт и бал, последвани няколко дни по-късно от празненствата за Нощта на договора, които щяха да продължат цяла нощ. Работех от две седмици, но все още имаше много останали за вършене неща.

Прочетох списъка на глас, точка по точка, а Виридий ме прекъсваше по свое усмотрение. Той викаше:

— Сцената е готова! Зачертай я!

Малко по-нататък, той обяви:

— Защо не си разговаряла с разпоредителя на вино все още? Това е най-лесната задача от списъка! Да не би да съм станал кралски композитор чрез своеволно протакване? Едва ли!

Стигнахме до точката, от която се страхувах: прослушвания. Виридий присви воднистите си очи и попита:

— Да, как вървят прослушванията, госпожице Домбег?

Той прекрасно знаеше как вървят. Очевидно искаше да ме гледа как се потя от притеснение. Запазих спокоен тон:

— Трябваше да отменя повечето заради ненавременната смърт на принц Руфъс… дано вечеря със Светците на Райската маса. Пренасрочих няколко за…

— Прослушванията никога не трябва да се отлагат за последната минута! — извика той. — Исках изпълнителите да са потвърдени преди месец!

— С цялото ми уважение, маестро, но аз дори не бях наета преди месец.

— Мислиш ли, че не зная това?

Устните му мърдаха оживено — той се вторачи в превързаните си ръце.

— Прости ми — каза най-сетне с грубоват глас. — Трудно е, когато не можеш да правиш всичко, което си свикнал да вършиш. Умри, докато си млада, Серафина. Тертий правилно беше преценил.

Не знаех как да отговоря на това. Затова казах:

— Нещата не са толкова страшни, колкото изглеждат. Всички от безброй многото ви протежета ще присъстват. Програмата вече е наполовина запълнена.

Той кимна замислено, когато споменах учениците му — кралският композитор имаше повече протежета, отколкото някои хора приятели. Почти бе станало време за урока на принцеса Глизелда, затова запуших мастилницата и бързо започнах да почиствам писалката си с едно парцалче. Виридий ме попита: — Кога ще можеш да се срещнеш с моя човек за мегахармониума?

— Кой? — отвърнах аз и поставих писалката в кутията при останалите.

Той завъртя зачервените по краищата си очи.

— Обясни ми защо ти пиша бележки, щом не ги четеш. Проектантът на мегахармониума иска да се срещне с теб.

Очевидно аз продължавах да гледам недоумяващо, защото той произнесе думите бавно и силно, сякаш бях малоумна:

— Огромния инструмент, който изграждаме в южния неф на „Света Гобнет“? Ме-га-хар-мо-ни-у-мът?

Спомних си за строежите, които бях видяла в катедралата, но не и за бележката, която очевидно бях пропуснала.

— Това музикален инструмент ли е? Прилича на машина.

— Той е и двете! — извика той, а очите му светнаха радостно. — И е почти завършен. Аз лично дадох половината средства. Подобаващ проект за един старец, който е на път да напусне този свят. Моят завет. Звукът няма да наподобява нищо, което някой е чувал на този свят!

Погледнах го изумена — зърнах превъзбуден млад мъж, който се спотайваше вътре в раздразнителния старец.

— Трябва да се срещнеш с него. Другото ми протеже. Ларс — произнесе той името с такава тежест, все едно представяше епископа на Подагрената кушетка. — Той построи също и часовника на Комонот при катедралния площад. Истински феномен. Ще се разбирате отлично. Той идва само по-късно, но аз ще го убедя да ме посети в някой по-приемлив час. Ще ти кажа в колко, когато се видим тази вечер в Синия салон.

— Съжалявам, но не мога — казах аз, като вдигнах и придърпах учебниците си по клавесин от един от разхвърляните рафтове на Виридий.

Принцеса Глизелда организираше соарета в Синия салон почти всяка вечер. Аз имах покана за посещение, която беше валидна постоянно, но никога не бях ходила, въпреки че Виридий се зъбеше и ми вадеше душата. Предпазливостта и вниманието, които отделях през целия ден, ме оставяха изтощена вечерта, а не можех да стоя навън до късно, защото имах градина, за която да се грижа, и хигиенен режим на люспите, който не можех да пропускам. Нямаше как да кажа на Виридий за нито един от тези проблеми, затова неколкократно изтъквах като оправдание стеснението си, но той беше упорит.

Възрастният мъж повдигна гъстата си вежда и се почеса по челюстта.

— Доникъде няма да стигнеш в кралския двор, ако се изолираш, Серафина.

— Аз съм точно там, където бих искала да бъда — отвърнах, докато прелиствах страниците на един пергамент.

— Рискуваш да обидиш принцеса Глизелда, пренебрегвайки поканата й. — Той ме погледна накриво и добави: — Не е нормално да си антисоциален, нали?

Душата ми се стегна. Свих рамена, решена да не издавам докачливото си отношение към думата нормално.

— Тази вечер ще дойдеш — рече възрастният мъж.

— Вече имам планове — отвърнах аз с усмивка. Ето защо се бях упражнявала.

— Тогава ще дойдеш утре вечер! — извика той, изливайки гнева си върху мен. — Синия салон, девет часа! Или ще си там, или внезапно ще се окажеш безработна!

Не бях сигурна дали блъфираше, защото все още не го познавах достатъчно добре. Неуверено си поех въздух. Нищо нямаше да ми стане, ако отидех веднъж за половин час.

— Простете ми, сър — казах аз и сведох глава. — Разбира се. Ще дойда. Не бях разбрала, че това е важно за вас.

Използвах усмивката си като щит, който да застане между нас, направих реверанс и излязох от стаята.

* * *

Още от коридора дочух принцеса Глизелда и една от придворните дами, която тя беше довлякла със себе си, да се кикотят. По височина на тона на хихикането те звучаха, като да са на една възраст. За кратко се зачудих как би звучал един концерт от смехове. Ще ни е необходим хор от…

— Много ли е странна? — попита придворната дама.

Замръзнах на място. Този въпрос не се отнасяше до мен, нали?

— Дръж се прилично! — извика принцесата, а смехът й се лееше като вода. Казах раздразнителна, а не странна!

Усетих как лицето ми се изчерви. Раздразнителна? Наистина ли бях такава?

— Във всеки случай е добросърдечна — добави принцеса Глизелда, — което я прави пълна противоположност на Виридий. А и е доста хубава, само дето има толкова ужасен вкус за рокли и не мога да разбера какво си мисли, че е направила с косата си.

— Това лесно може да се поправи — каза придворната дама.

Бях чула достатъчно. Пристъпих ядосано през прага на вратата, но се опитах да затвърдя репутацията си. Придворната дама бе наполовина порфирийка, съдейки по тъмната й кожа и къдрици. Тя сложи ръка на устата си, засрамена, че е била чута. Принцеса Глизелда възкликна:

— Фина! Ние тъкмо си говорехме за теб!

Принцесите са привилегировани — никога да не се чувстват неловко в обществото. Тя се усмихна, без изобщо да изпитва никакъв срам, а слънчевата светлина, идваща от прозорците, образува ореол около златистата й коса. Аз се поклоних и отидох до клавесина.

Принцеса Глизелда стана от мястото си до прозореца и ме последва. Тя беше на петнадесет, с година по-малка от мен, което ме караше да се чувствам странно, когато й преподавах; беше дребничка за възрастта си и до нея изглеждах като недодялана жена гигант. Принцесата обичаше украсения с перли брокат и разполагаше с повече самоувереност, отколкото аз някога си представях, че може да имам.

— Фина — изчурулика тя, — запознай се с лейди Милифрени. И тя като теб е обременена с ненужно дълго име, затова й казвам Мили.

Кимнах в потвърждение към Мили, но прехапах език за глупавия коментар, който идваше от някой, който се казваше Глизелда.

— Взех решение — обяви принцесата. — На концерта, в Нощта на договора, ще изпълня галярда и павана. Онази от Тертий, а не сюитата на Виридий.

Докато поставях нотите върху стойката, се спрях за миг с учебник в ръка, като обмислях следващите си думи.

— Арпеджото на Тертий ви беше трудно, ако си спомняте…

— Да не би да намекваш, че уменията ми са недостатъчни? — Глизелда повдигна опасно брадичката си.

— Не. Просто ви напомням, че нарекохте Тертий пъпчива, гангренясала жаба и хвърлихте нотите в другия край на стаята.

Тук и двете момичета избухнаха в смях. А аз добавих внимателно, все едно стъпвах по нестабилен мост:

— Ако се упражнявате и послушате съветите ми за апликатурата, би трябвало да успеете да го изсвирите достатъчно добре.

Можех да добавя: Достатъчно добре, за да не се изложите, но ми се стори неблагоразумно.

— Искам да покажа на Виридий, че дори и лошо изсвирен, Тертий звучи по-добре от хубавото изпълнение на неговите незначителни мелодии — каза тя и размаха пръст. — Мога ли да постигна това ниво на маловажно отмъщение?

— Несъмнено — отговорих аз, след което се зачудих дали трябваше да отговарям толкова бързо. И двете момичета обаче отново се смееха, затова реших, че съм в безопасност.

Глизелда седна на пейката, разпъна изящните си пръсти и се впусна в музиката на Тертий. Веднъж Виридий беше обявил на висок глас пред целия кралски двор, че тя е музикална, колкото варено зеле, но аз я намирах за старателна и заинтересована, когато се отнасяха с уважение към нея. Дрънкахме арпеджото повече от час. Ръцете й бяха дребни, несъмнено не й беше лесно, но тя нито се оплака, нито падна духом.

В края на урока стомахът ми изръмжа. Ако исках да съм неучтива, просто трябваше да се доверя на тялото си!

— Трябва да пуснем бедната ти учителка да обядва — каза Мили.

— Това стомахът ти ли беше? — попита развеселена принцесата. — Бях готова да се закълна, че в стаята има дракон. Свети Огдо да ни е на помощ, ако тя реши да ни схруска за обяд!

Прокарах език по зъбите си, отлагайки отговора си за миг, за да не прозвучи като смъмряне.

— Знам, че иронизирането на драконите е нещо като национално забавление за нас, горедите, но Ардмагар Комонот ще пристигне скоро и не мисля, че на него ще му е забавно да чуе подобни приказки.

Да ме вземат мътните, аз наистина бях раздразнителна, дори когато се опитвах да не съм. Тя въобще не преувеличаваше.

— Драконите никога не намират нищо за забавно — отвърна Глизелда и повдигна вежда.

— Но тя е права — рече Мили. — Обидата си е обида, дори и неразбрана.

Глизелда извъртя очи.

— Знаеш какво би казала лейди Коронги. Ние трябва да им покажем, че ги превъзхождаме и да ги поставим на мястото им. Доминирай или бъди доминиран. Драконите не познават друг начин.

Това ми прозвуча като изключително опасен начин да общуваш с дракони. Поколебах се, несигурна дали би било благоприличие да поправям лейди Коронги — гувернантката на Глизелда, която заемаше много по-висока позиция от моята.

— Защо според теб те са се предали накрая? — попита Глизелда. — Защото са признали нашето превъзходство — военно, интелектуално, морално.

— Това ли твърди лейди Коронги? — отговорих аз разтревожено, като направих усилие да не показвам притеснението си.

— Това твърдят всички — намуси се Глизелда. — Очевидно е. Драконите ни завиждат, затова те приемат нашата форма, винаги когато могат.

Аз я зяпнах изумено. Бедна ми, света Пру, един ден Глизелда щеше да бъде кралица! Тя трябваше да разбере истината за това как стоят нещата.

— Каквото и да са ви казвали, ние не сме ги победили. Нашата дракомахия ни е дала възможност да се приближим до паритет — те не можели да спечелят, без да претърпят неприемливи загуби. Затова не може да се каже, че е отстъпление, а по-скоро примирие.

Глизелда сбръчка носа си.

— Намекваш, че ние въобще не сме имали надмощие над тях ли?

— Не сме… за щастие! — отговорих аз и станах, за да се опитам да прикрия възбудата си, като пренаредих нотите върху стойката. — Те не биха го допуснали. Щели са да изчакат удобен момент, в който ние няма да сме нащрек.

Глизелда изглеждаше дълбоко обезпокоена.

— Но ако ние сме по-слаби от тях…

Облегнах се на клавесина.

— Тук не става въпрос за слабост или сила, принцесо. Защо мислите, че нашите народи са воювали толкова дълго?

Глизелда сключи ръце, сякаш щеше да произнесе кратка проповед.

— Драконите ни мразят, защото ние сме покровителствани от Светците. Злото винаги иска да унищожи доброто, което му се противопоставя.

— Не.

За малко щях да ударя по капака, но се опомних и забавих движението на ръката си, като само почуках два пъти по него. Въпреки това момичетата ме зяпнаха с ококорени очи в очакване на моето удивително мнение. Опитах се то да бъде умерено, използвайки по-спокоен тон.

— Драконите са искали да си върнат тези земи. Горед, Найнис и Самсам са били техните ловни полета. Преди нашият вид да засели и завладее местността, тук са били пасищата на стада едър дивеч — лосове, турове, планински елени, — които са се разпростирали чак до хоризонта.

— Това е било много отдавна. Несъмнено, те не могат още да чувстват липсата им — хитро се измъкна Глизелда. Отбелязах си, че би било неразумно да се правят предположения за нейния интелект на базата на пълничкото й лице. Тя имаше буден поглед, точно като на братовчед си Лусиън.

— Нашият народ е мигрирал по тези земи преди две хиляди години — казах аз. — Това са десет драконови генерации. Стадата са изчезнали преди около хиляда, но драконите наистина все още усещат липсата им. Те са ограничени да живеят в планините, където тяхното население намалява.

— Не могат ли да ловуват в северните долини? — попита принцесата.

— Могат и го правят, но северните долини са само една трета от площта на обединените Южни земи, а и те също не са пусти. Драконите си съперничат с варварски племена за изчезващите стада.

— Не могат ли просто да ядат варвари? — попита Глизелда.

Не ми харесваше надменният й тон, но не можех да й го кажа.

Проследих с поглед декоративната инкрустация върху капака на клавесина, сякаш насочвах раздразнението си по тези заврънкулки, и казах:

— Ние, хората, не сме много вкусни за ядене, твърде жилави сме, а и не сме приятни за ловуване, защото се обединяваме и съпротивляваме. Моят учител веднъж дочул един дракон да ни сравнява с хлебарки.

Мили сбръчка носа си, но Глизелда ме гледаше озадачено. Очевидно тя никога не беше виждала хлебарка. Оставих Мили да й обясни — описанието накара принцесата да изписка, след което тя поиска да узнае:

— По какво си приличаме с тези паразити?

— Погледнато от перспективата на драконите — ние сме навсякъде, лесно се укриваме, възпроизвеждаме се сравнително бързо, крадем плячката им и миришем лошо.

Момичетата се намръщиха.

— Нито една от нас не мирише лошо! — възкликна Мили.

— За тях миришем.

Тази аналогия се оказа особено уместна, затова я изведох до логичното й заключение:

— Представете си, че ужасно много хлебарки се навъдят във вашата къща. Какво ще направите?

— Ще ги избием! — извикаха и двете момичета.

— Ами ако хлебарките са интелигентни и се обединят, използвайки хлебаркова дракомахия срещу нас? Ами ако те наистина имаха шанс да ни победят?

Глизелда настръхна от ужас, но Мили каза:

— Ще се помирим с тях. Ще им дадем да ползват определени къщи, ако оставят на мира тези, в които живеем ние.

— Това обаче няма да е истинското ни намерение — рече мрачно принцесата, докато потропваше с пръсти по клавесина. — Ще се престорим, че искаме мир, а след това ще подпалим къщите им.

Аз се засмях — беше ме изненадала.

— Напомнете ми да не ставам ваш враг, принцесо. Но ако хлебарките имаха надмощие, ние нямаше да се предадем, нали? Щяхме ли да се опитаме да ги измамим?

— Категорично.

— Добре. Можете ли да се сетите за нещо, каквото и да е то, което хлебарките да направят, за да ни убедят да ги оставим живи?

Момичетата обмениха скептични погледи.

— Хлебарките само ти крадат храната и се спотайват на противни места — каза Мили и се сви. Разбрах, че има опит с насекомите.

Глизелда обаче мислеше упорито, а върхът на езика й леко се подаваше от устата.

— Ами ако те можеха да дават приеми или да строят катедрали, или да пишат поезия?

— Щяхте ли да ги оставите живи?

— Може би. Колко грозни са те в действителност?

Ухилих се.

— Твърде късно: забелязахте, че те са интересни. Разбирате тяхната реч. Ами ако можехте да се превръщате в хлебарка за кратки периоди?

Те се превиха от смях. Усетих, че са ме разбрали, но подчертах позицията си:

— Нашето оцеляване не зависи от това дали ги превъзхожда, ме, а че сме им достатъчно интересни.

— Кажи ми — започна Глизелда и взе избродираната носна кърпичка на Мили, за да избърше очите си, — откъде една обикновена помощник-учителка по музика знае толкова много за драконите?

Срещнах погледа й и спрях тремора в гласа си:

— Баща ми е правният експерт на кралството по Договора на Комонот. Той ми го четеше като приказка преди лягане.

Осъзнах, че това не обяснява задоволително познанията ми, но момичетата намериха обяснението за толкова смешно, че повече не ме разпитваха. Аз се усмихвах заедно с тях, но отвътре ми стана мъчно за бедния ми, опечален баща. Той толкова отчаяно искаше да разбере каква бе законовата опасност от това, че без да съзнава се е оженил за саарантра.

Както се казваше, баща ми бе затънал до шия в калта на свети Вит. Това се отнасяше и за двама ни. Поклоних се и бързо си тръгнах, за да не би момичетата да забележат Райската кал по мен. Моето собствено оцеляване изискваше да балансирам между интересното и незабележимото.