Рейчъл Хартман
Серафина (34)

29.

Небето тъкмо притъмняваше, когато нашата карета влезе в каменния двор. Принцеса Глизелда ни посрещна. Тя се засуети покрай мен и се скара на Кигс, защото пак беше позволил да бъда наранена, сякаш неговата основна задача е да ми осигурява охрана, точно когато целият град се беше вдигнал на оръжие. Кигс й се усмихна. Глизелда беше като една мъничка майка квачка. Тя решително застана помежду ни, подаде ни ръка и ние я уловихме от двете страни, а тя продължи да бърбори, както имаше навик. Аз отчаяно изтъкнах като оправдание умората си и разтурих нашето малко трио при възможно най-рано открилата ми се възможност.

Бях изтощена, макар още да нямаше пет часа. Изкачих се с мъка до стаята си и се хвърлих върху един стол, като оставих чантата ми да падне на пода между краката ми.

Не можех да продължавам да живея толкова близо до Кигс, ако това винаги щеше да ми причинява толкова силна болка. Щях да остана за Нощта на договора, която беше утре вечер, а след това щях да дам предизвестието си на Виридий. Можеше дори да не правя и това. Просто щях да изчезна — щях да избягам в Блистан или Порфирия, или Сегош, в някой от големите градове, където щях да се изгубя сред тълпите и никога повече нямаше да бъда видяна.

Лявата китка ме засърбя под превръзката. Казах си, че просто искам да хвърля един поглед на коричката върху изтръгнатата люспа. Да видя дали имаше подобрение. Започнах да развързвам превръзката и да я дърпам със зъби там, където беше трудно да се справя с ръце.

Наистина имаше струпей, покрит с коричка на мястото на люспата, който се беше настанил неприветливо между гладките сребърни люспи от двете му страни. Прокарах пръст отгоре му — беше грапав и възпален. В сравнение с този дебел и черен струпей, люспите не бяха толкова грозни. Когато трябваше да превърна своята естествена грозота в нещо дори по-отвратително, просто трябваше да се доверя на себе си. Ненавиждах този струпей. Откъртих го от едната страна, за да надникна отдолу, след което трябваше да извърна поглед, скърцайки със зъби и треперейки от погнуса.

Но нямах намерение да спра, докато не отворех отново някоя дупка по тялото си.

Чантата в краката ми падна и се разтвори. Сигурно я бях ритнала. От нея изпаднаха продълговатата, елегантна кутия и писмото, което тази сутрин — струваше ми се доста по-отдавна — сестрите ми ми бяха предали от името на баща ми. За момент спрях да се занимавам с китката си и вдигнах кутията. Сърцето ми блъскаше болезнено кутията имаше определен размер и форма, за да помести един специфичен музикален инструмент. Не бях сигурна дали ще понеса мъката, ако се окажеше, че не е така.

Грабнах писмото и отворих първо него.

„Дъще моя,

Съмнявам се дали си запомнила много от разговора ни снощи — и още по-добре, ако е така. Боя се, че не спрях да дърдоря глупости. Въпреки това, държа да ти обясня следното. Майка ти имаше и втора флейта, иначе никога не бих свикнал с мисълта да счупя другата. Все още съжалявам за стореното и на първо място за това, което прочетох в погледа ти — че се чувстваш предадена. Аз бях чудовището в къщата, а не ти.

Станалото — станало. Аз сключих мир с миналото и с бъдещето. Направи това, което смяташ, че си длъжна да направиш, и не се страхувай.

С много обич, каквото и да стане:

Татко“

С треперещи ръце отворих дървената кутия. Вътре, увита в дълга лента от шафранена материя, лежеше флейта от полиран абанос, инкрустирана със сребро и седеф. Инструментът спря дъха ми — веднага разбрах, че е бил неин.

Опрях флейтата до устните си и изсвирих една гама гладко като по вода. И двете ми китки изщракаха болезнено, докато пръстите ми се движеха. Взех шафранената лента и я увих около лявата си китка, върху струпея. Флейтата беше свързана и с двамата ми родители. Тя щеше да ми напомня, че не съм сама и да ме предпазва от самата мен.

Станах, изпълнена с нови сили, и се запътих към вратата. Все още имаше работа за вършене и аз бях единствената, която можеше да се заеме с това.

* * *

Комонот беше достатъчно важна личност, за да му бъде отделено помещение в частното крило на кралското семейство, което бе най-луксозната и строго охранявана част от двореца. Когато наближих охранителния пункт, стомахът ми нервно потрепна. Нямах ясен план как да блъфирам този път, нито пък конкретна лъжа, която да им кажа. Щях да видя какво щеше да стане, ако помолех да ми позволят да премина, за да се видя с Ардмагара.

Аз едва не се сепнах, когато разпознах Майки Рибата, един от пазачите, които знаех от преди това, но се вкопчих в превързаната си с шафранената лента китка, повдигнах брадичка и пристъпих напред въпреки всичко.

— Трябва да говоря с Ардмагара — казах аз. — Какво да направя, за да се случи това?

Майки Рибата изненадващо ми се усмихна.

— Трябва да ме последвате, помощник-учителке — рече той и отвори тежките двойни врати, като кимна на своите колеги.

Стражът ме ескортира в забранената жилищна зона. Ярки гоблени бяха окачени по стените на коридора, а на равни интервали покрай тях имаше мраморни статуи, портрети и пиедестали, върху които бяха поставени изящни порцеланови и чупливи стъклени изделия. Кралицата беше известна с това, че обича изкуството — очевидно тук беше мястото, където го съхраняваше. Едва се осмелявах да дишам, за да не съборя нещо.

— Това е апартаментът му — рече Майки и се обърна, за да си ходи. — Пазете се: принцеса Дион твърди, че старият саар се е опитвал да я задява.

Установих, че потискащо лесно мога да повярвам на това. Наблюдавах как пазачът се оттегля надолу по коридора и забелязах, че той не зави обратно към охранителния пункт, а продължи по-навътре в резиденцията. Беше инструктиран да ме пусне и сега отиваше да докладва, че съм пристигнала. Е, не исках да поставям под съмнение късмета си. Почуках на вратата на Комонот.

Прислужникът на Ардмагара — един момък, който беше човек и бе избран и прехвърлен на служба при него от пажовете на замъка — веднага отвори вратата и по лицето му се изписа почуда. Очевидно се чакаше някой друг.

— Това вечерята ми ли е? Донеси я тук — провикна се Ардмагарът от другата стая.

— Някаква жена е, Ваше превъзходителство! — извика момчето, докато минавах покрай него и пристъпих в това, което очевидно беше кабинетът.

Момчето изджавка зад гърба ми като някой териер:

— Не можеш да влизаш без позволението на Ардмагара!

Комонот пишеше на широко бюро, но се изправи, когато ме видя, и се вторачи безмълвно в мен. Аз направих дълбок поклон.

— Простете ми, сър, но имах да ви кажа още няколко неща, когато бяхме толкова грубо прекъснати от онзи, който искаше да ви убие.

Той проницателно присви очи:

— За твоята теория относно заговора ли става въпрос?

— Вие игнорирахте посланието от отвращение към предвестника му.

— Седни, Серафина — каза той и посочи към един тапициран стол, резбован и украсен с елегантни и неправдоподобни листа. Цялата му стая беше в пищен кадифен брокат и тъмен дъб. По самия таван имаше големи резбовани борови шишарки, които се подаваха от центъра на всеки кесон, като някакви гигантски люспести връхчета на пръсти. В това крило на двореца се поддържаше по-натруфен декор, отколкото в моето.

Комонот беше имал време да изтрезнее след нашия разговор в библиотеката на епископа и сега ме гледаше с пронизващ поглед като този на Орма. Той седна срещу мен и замислено прокара език по зъбите си.

— Сигурно ме мислиш за суеверен глупак — каза той и скри ръце в широките ръкави на своя бродиран кафтан.

Нуждаех се от повече информация, преди да отговоря — възможно беше това наистина да е така.

— Признавам — продължи той, — че наистина се държах като такъв. Ти си нещо, което не трябва да съществува. Драконите изпитват трудности да приемат противоречащи на фактите обстоятелства.

Почти се изсмях.

— Как бих могла да бъда противоречащо на фактите обстоятелство? Нали съм тук в момента.

— Ако ти си призрак, който твърди същото, трябва ли да ти вярвам? Не трябва ли по-скоро да те считам за симптом на собственото ми умопомрачение? В катедралата ти ми показа, че имаш някакво съдържание. Бих искал да разбера неговата същност.

— Добре тогава — отвърнах аз с известно разбиране.

— Имаш опит и в двата свята: след като си наследила майчини спомени, значи си разбрала какво е да си дракон, и то в контраст с това какво е да си саарантра — и още веднъж в контраст с това какво е да си човек. До голяма степен.

Бях готова с отговора.

— Да, имам опит във всяко едно от тези състояния.

Той се наведе напред.

— И какво е за теб чувството да бъдеш дракон?

— Намирам го… намирам го за неприятно, честно казано. И смущаващо.

— Така ли? Може би това не е неочаквано. Състоянието е много различно.

— Непрекъснатите изчисления за вектора на вятъра и вонята, идваща от всичко на този свят, са ми досадни.

Той сключи пръстите на ръцете си във формата на палатка и проучи лицето ми.

— Но ти вероятно имаш някаква представа за това колко чужда е тази форма за нас. Светът наоколо изглежда различно — ние лесно се губим както вътре в себе си, така и навън. Ако реагирам по-различно като саарантра, отколкото бих го направил като дракон, то кой съм аз в действителност сега? Обичам ли те? — попита той. — Хрумна ми, че един от възможните мотиви, за да те защитя, е любовта. Само че не съм сигурен какво точно е това чувство. Не разполагам със средство, с което да го преценя.

— Вие не ме обичате — казах равнодушно аз.

— Но може би съм те обичал, макар и само за миг? Нали?

— Не.

Той напълно си беше извадил ръцете от ръкавите и едната се появи от деколтето на кафтана му и почеса двойната брадичка. Зяпнах го, изумена от тази маневра. Той продължи:

— Любовта изисква крайна неутрализация. Това е емоционалното състояние, за което ние учим нашите студенти да внимават най-много. То представлява реална опасност за един саар, защото, нали разбираш, нашите учени, които се влюбят, не искат да се връщат. Те вече не искат да бъдат дракони.

— Като майка ми — допълних аз и скръстих плътно ръце.

— Точно така! — извика той, напълно безразличен към факта, че аз можех да се обидя от тона му. — Моето правителство налага ограничения върху всяка хипер емоционалност, най-вече върху любовта, и с право сме постъпили така. Но да бъда тук, да бъда това, породи любопитство в мен да изпитам всичко, поне веднъж. Умът ми ще бъде прочистен, когато се върна вкъщи — аз няма да се поддам на това увлечение, — обаче искам да добия представа за тази опасност, да погледна право в страховитата паст на любовта, да оцелея под убийствения й пристъп и да намеря по-добър начин за лечение на другите, които страдат от тази болест.

За малко не се изсмях. Колкото и душевна болка вече да бях изтърпяла заради Кигс, не можех да съм несъгласна с думите страховита или болест, но не можех и да му позволя също да си помисли, че одобрявам плана му.

— Ако някога изпитате любов, надявам се тя да породи известно съчувствие към болезнения и невъзможен избор, който майка ми е трябвало да направи сама между своя народ и мъжа, когото е обичала, между детето си и собствения си живот!

Комонот ококори очи към мен.

— Тя е направила грешен избор и в двата случая.

Той ме ядосваше. За съжаление, бях дошла тук с конкретна цел, която все още не бях постигнала.

— Генерале, относно заговора…

— Твоята натрапчива идея ли? — Той отново беше пъхнал ръката си в ръкава и потропваше с пръсти по облегалката на стола си. — Да, нека, докато размишляваме за противоречащите на фактите обстоятелства, да обсъдим и това. Ако си научила за някакъв заговор от майчините си спомени, то тази информация е от преди двадесет години. Откъде знаеш, че тези конспиратори не са били заловени, а тяхната клика — разформирована?

Сплетох здраво ръце, в опит да успокоя раздразнението си.

— Можете да ми кажете дали е така съвсем лесно.

Той подръпна обецата си.

— От къде знаеш, че те не са се разформировали, след като Имлан беше осъден на изгнание?

— Изглежда, че Имлан все още изпълнява техните намерения, сякаш вярва, че тази клика продължава да съществува — обясних аз. — Заради тях рицарите са били прокудени и сега той проверява дали дракомахията е достатъчно замряла. Ако е така, конспираторите ще търсят начин да придобият сила. Вашето убийство би им свършило работа или може би те извършват държавен преврат в Танамуут в момента.

Комонот махна с ръка, за да отхвърли аргументите ми, а пръстените по дебелите му пръсти проблеснаха.

— Щях да съм чул някакъв слух за държавен преврат. Имлан може да действа сам — той е достатъчно заблуден, за да вярва, че има и други, които го подкрепят. А и ако някаква конспиративна клика желаеше моята смърт, нямаше ли да е по-лесно да ме убият, докато бях в Танамуут?

— Това ще доведе само до гражданска война, а те искат да въвлекат и Горед в конфликта — казах аз.

— Това е твърде теоретично — рече той. — Дори и да има неколцина недоволни генерали, които да заговорничат срещу мен, то лоялните ми генерали — без въобще да споменавам по-младото поколение, което се е облагодетелствало най-пряко от мира, — бързо щяха да потушат всеки бунт.

— Току-що имаше опит за покушение срещу вас! — извиках аз.

— Който осуетихме. Всичко приключи. — Той издърпа един от пръстените си и разсеяно го върна пак на мястото му, докато размишляваше. — Принц Лусиън каза, че мъжът е бил един от „Синовете на свети Огдо“. Не мога да си представя, че синовете биха си сътрудничили с драконова клика, а ти? Що за дракон би си помислил, че да ги използва по някакъв начин е осъществим план?

Някой дяволски хитър дракон, осъзнах внезапно аз. Ако синовете започнеха да убиват хора, кралицата щеше да се принуди вземе решителни мерки срещу тях. Черната работа на Имлан щеше да бъде свършена от антидраконови фанатици и тогава проблемът му щеше да бъде потушен от кралската власт, а той щеше да гледа и да изчаква през цялото това време като хищник, какъвто в действителност беше.

— Ардмагар — казах аз и се изправих, — трябва да ви пожелая приятна вечер.

Той присви очи.

— Не успях да те убедя, че грешиш, а и ти си твърде упорита, за да се откажеш. Какво възнамеряваш да правиш?

— Да говоря с някой, който ще ме послуша — отвърнах аз, — и който, когато е изправен пред нещо, което преди е било считано за противоречащо на фактите обстоятелство, ще адаптира своите философии към реалността, а не тъкмо обратното.

Тръгнах си. Той не направи опит да ме спре.

Кигс чакаше в коридора, опрян до отсрещната стена, с малка книжка в ръка. Той рязко я затвори, когато ме видя, и я прибра в аления си жакет.

— Толкова ли съм предвидима? — попитах аз.

— Само когато постъпваш точно, както бих постъпил и аз.

— Благодаря ви, че сте казали на пазачите да ме пуснат. Това спести доста унижения и за двете страни.

Той се поклони в по-преувеличен реверанс, отколкото заслужавах.

— Зелда смята, че трябва да те попитам още веднъж какво е възможно вие двамата да сте обсъждали. Обещах й да го направя, макар че очаквам…

— Тъкмо идвах, за да намеря и двама ви. Има неща, които трябваше да ви кажа и които… които не съм — заявих аз. — Извинявам се за това. Но нека първо да открием братовчедка ви — тя също трябва да чуе това.

Той изглеждаше така, сякаш не бе сигурен дали да се довери на внезапното ми желание да говоря. Бях си заслужила този скептицизъм. Дори сега нямах никакво намерение да разкажа истината за себе си. Въздъхнах, но се опитах да му се усмихна. Той тръгна заедно с мен към Синия салон.