Рейчъл Хартман
Серафина (6)

1.

В средата на катедралата се издигаше модел на Рая, който се наричаше Златният дом. Покривът му се разтваряше като цвете и разкриваше кухина с размерите на човешко тяло, в която бе положен трупът на бедния принц Руфъс, покрит със саван от златисто и бяло. Краката му се опираха в свещения праг на Златния дом, а главата му бе положена в гнездо с позлатени звезди.

Или поне така трябваше да бъде. Убиецът на Руфъс го бе обезглавил. Пазачите напразно бяха претърсили гори и блатисти местности, в опит да намерят главата на принца. Той щеше да бъде погребан без нея.

Стоях на стъпалата на презвитериума — мястото, отредено за катедралния хор, — с лице към погребението. От високия балкон на амвона, който се намираше вляво от мен, епископът четеше молитва над Златния дом, а кралското семейство и опечалените благородници се бяха струпали в средата на църквата. Зад дървена преграда простолюдието, присъстващо на погребението, бе изпълнило подобния на пещера неф. Веднага след като епископът приключеше с молитвата, аз трябваше да изсвиря „Призив към свети Юстас“, който като светец трябваше да съпровожда душите нагоре по Райската стълба. Олюлявах се замаяна, ужасена — все едно бях помолена да свиря на флейта върху някоя ветровита и стръмна скала.

Всъщност въобще не бях помолена да свиря каквото и да е. Че бях част от програмата — дадох обещание на татко, когато си тръгвах, че няма да изпълнявам нищо пред публика. Бях слушала „Призива“ един или два пъти, но никога преди не го бях свирила. Това дори не беше моята флейта.

Избраният от мен солист обаче беше седнал върху своя инструмент и беше огънал платъка му, а акомпаниращият солист беше изпил твърде много чашки за душата на принц Руфъс и беше навън в галерията, защото му бе призляло от скръб. Липсваше втори акомпанимент. Погребението бе обречено на провал без „Призива“. Аз бях отговорна за музиката, така че това бе мой проблем.

Молитвата на епископа отиваше към края си. Той описваше великолепния Небесен дом, обитаван от Светиите, където някой ден всички ние ще почиваме във вечно блаженство. Не изброи изключенията, а и нямаше нужда да го прави. Очите ми неволно се стрелнаха към драконовия посланик и неговите сънародници от посолството, които седяха зад благородниците и пред тълпата от простолюдието. Те бяха в своите саарантраи — човешката си форма, — но се отличаваха, дори и от такова разстояние, по своите сребърни звънци по рамената, празните седалки около тях и нежеланието им да прекланят глава по време на молитва.

Драконите нямаха души. Никой не очакваше от тях да са набожни.

— Нека пребъде! — произнесе напевно епископът.

Това беше сигнал за мен да започна да свиря, но в същия този момент сред претъпкания неф отвъд преградата забелязах баща си. Лицето му беше бледо и изпито. В главата ми ехтяха думите му от преди близо две седмици, в деня, в който отидох в кралския двор: „При никакви обстоятелства не трябва да привличаш внимание върху себе си. Ако не желаеш да мислиш за собствената си безопасност, то поне си спомни за всичко, което аз мога да изгубя!“

Епископът се изкашля, но вътрешностите ми бяха сковани от лед и едва дишах.

Отчаяно потърсих нещо по-добро, върху което да се фокусирам.

Очите ми се натъкнаха на кралското семейство — три поколения седяха пред Златния дом като жива картина на печала. Кралица Лавонда беше пуснала посивелите си коси да падат свободно по рамената, а насълзените й сини очи бяха почервенели от оплакване на сина й. Принцеса Дион седеше изправена и гледаше свирепо, сякаш кроеше планове за отмъщение срещу убийците на по-малкия си брат или срещу самия Руфъс, задето не бе успял да доживее до четиридесетия си рожден ден. Принцеса Глизелда, дъщерята на Дион, беше опряла главата си, покрита със златиста коса, върху рамото на баба си, за да я утеши. Принц Лусиън Кигс, братовчед на Глизелда и неин годеник, седеше малко по-встрани от семейството и гледаше втренчено, без да вижда каквото и да е. Той не беше син на принц Руфъс, но изглеждаше толкова шокиран и поразен, все едно бе изгубил собствения си баща.

Те се нуждаеха от Райския мир. Не знаех много за Светците, не знаех нещо за мъката и за музиката като най-сигурната утеха. Това бе успокоението, което можех да им предложа. Вдигнах флейтата до устните си, а очите си към сводестия таван и засвирих.

Започнах твърде тихо, несигурна в мелодията, но нотите сякаш сами ме намираха и увереността ми нарасна. Музиката излетя от мен като гълъб, пуснат сред необятния неф — самата катедрала й придаде ново великолепие, като й отвръщаше, сякаш това божествено здание също бе мой инструмент.

Има мелодии, които са красноречиви като думите, които се носят логически и неизменно от едничката чиста емоция. „Призивът“ е точно такава мелодия, сякаш композиторът й бе търсил начин да извлече най-чистата есенция на скръбта, за да каже: „Ето какво е да изгубиш някого“.

Повторих „Призива“ два пъти, отказвайки да я завърша, защото смятах края на музиката за още една истинска загуба. Пуснах на свобода и последната нота, наострих ушите си за финалното, умиращо ехо и се почувствах изцедена. Нямаше да има аплодисменти, както подобаваше на обстоятелствата, но самата тишина бе оглушителна. Погледнах множеството от лица — към събралите се благородници и останалите гости от висшето общество, към притиснатата тълпа от простолюдието отвъд преградата. Никой не помръдваше, с изключение на драконите, които се местеха неспокойно по местата си, и Орма, опрян до парапета, който махаше глуповато с шапката си към мен.

Бях твърде изтощена, за да ми стане неудобно от него. Поклоних се и изчезнах от поглед.

* * *

Аз бях новата помощничка на кралския композитор и за да получа тази длъжност, успях да се преборя с двадесет и седем други кандидати — от странстващи трубадури до утвърдени майстори музиканти. Бях истинска изненада — никой в консерваторията не ми обръщаше внимание като протеже на Орма. Той беше скромен учител по теория на музиката, а не истински музикант. Компетентно боравеше с клавесина, но все пак инструментът свиреше сам, ако натискаш правилните клавиши. Липсваха му страст и музикалност. Никой не очакваше от негов редовен ученик да се развие по какъвто и да е начин.

Моята анонимност бе умишлена. Татко ми беше забранил да се сприятелявам с останалите ученици и учители, а аз проумях, че в това има логика, макар и да бях самотна. Той не ми беше забранил категорично да ходя на прослушвания за работа, но аз отлично знаех, че това няма да му хареса: той поставяше тесни граници, а аз ги спазвах, докато можех. Музиката винаги беше нещото, което ме тласкаше отвъд разбиранията му за безопасност. Все пак не успях да предвидя дълбочината и обхвата на яростта му, когато научи, че напускам дома. Знаех, че гневът му всъщност бе от страх за самата мен, но това не го направи по-лесен за понасяне.

Сега работех за Виридий, кралския композитор, който беше зле със здравето и отчаяно се нуждаеше от помощник. Четиридесетата годишнина от договора между Горед и драконовия вид бързо наближаваше, а Ардмагар Комонот, великият драконов генерал, щеше да пристигне тук само след десет дни. Концерти, балове и други музикални забави бяха задължения на Виридий. Аз трябваше да помогна при прослушването на изпълнителите и организирането на програмите, а също така и да провеждам уроците по клавесин на принцеса Глизелда — занимание, което Виридий считаше за досадно.

Всички тези задължения ме ангажираха през първите две седмици, но неочакваното прекъсване заради това погребение ме затрупа с допълнителна работа. Подаграта на Виридий го извади от строя и така цялата музикална програма бе поверена на мен.

Тялото на принц Руфъс бе пренесено до криптата, придружено само от кралското семейство, духовниците и най-видните гости. Хорът на катедралата запя „Отпътуването“ и тълпата започна да се разотива. Аз се върнах в апсидата^[1], олюлявайки се. Никога не бях свирила пред повече от двама или трима слушатели и затова не очаквах да бъда притеснена преди изпълнението, нито пък изтощена след края му.

О, Светии от Рая, това бе все едно да застанеш чисто гол пред целия свят.

Залитайки, обиколих и поздравих музикантите си, след което организирах тяхното напускане. Гънтард, моят самоназначил се асистент, се появи зад мен, подтичвайки, и ме хвана неуместно за рамото.

— Майсторка на музиката! Това беше повече от прелестно!

Аз кимнах изморено в знак на благодарност и се измъкнах от хватката му.

— Един възрастен мъж иска да те види — продължи Гънтард. — Появи се по време на твоето соло, но ние го накарахме да изчака.

Той посочи нагоре към един параклис в абсидата, където възрастен мъж се шляеше. Тъмният му тен подсказваше, че идва от далечна Порфирия. Посивяващата му коса бе грижливо сплетена, на лицето му грееше усмивка.

— Кой е той? — попитах аз.

Гънтард презрително отметна подстриганата си на купа коса.

Устните му се свиха в онази подигравателна усмивка, едновременно осъдителна и завистлива, с която горедите говорят за упадъчни чужденци.

Никога не бих си и помислила да включа в програмата пайгири: ние, горедите, не танцуваме на погребения. Все пак нямаше да позволя подигравката на Гънтард да му се размине.

— Пайгири е древна и уважавана форма на танц в Порфирия.

Гънтард изсумтя.

— Пайгири буквално се превежда като кючек! — Той хвърли нервен поглед към Светците, разположени в своите ниши, забеляза, че няколко от тях са намръщени и целуна набожно кокалчетата на пръстите си. — Както и да е. Трупата му е в градината на катедралата и се опитва да напие монасите.

Заболя ме главата. Подадох флейтата на Гънтард.

— Върни я на собственика й. И отпрати тази трупа танцьори… учтиво, ако обичаш.

— Връщаш ли се? — попита Гънтард. — Някои от нас ще ходят във „Веселата маймуна“.

Той постави ръката си върху моята.

Аз замръзнах на място, като се борех с импулса да го блъсна и да избягам. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя.

— Благодаря ти за поканата, но не мога — отвърнах и се отскубнах от ръката му, като се надявах, че това няма да го обиди.

Изражението му подсказваше, че е леко оскърбен.

Вината не беше негова — той предполагаше, че аз съм нормален човек, чиято ръка може безнаказано да бъде докосвана. Имах голямо желание да изградя приятелства в работата си, но всеки път след това, както нощта е последвана от деня, се сещах: никога не трябва да преставам да бъда бдителна.

Обърнах се към седалките, отредени за хора, за да си взема плаща, а Гънтард си тръгна, за да изпълни поръченията ми. Зад мен възрастният мъж извика:

— Милейди, почакайте! Абдо изминал целия този път, само за да срещне с вас!

Задържах погледа си право напред, докато се спусках надолу по стълбите извън полезрението му.

Монасите бяха изпели докрай „Отпътуването“ и я бяха започнали наново, но нефът бе все още полупрепълнен — изглежда никой не искаше да си ходи. Принц Руфъс беше популярен сред хората. Почти не го познавах, но когато Виридий ме бе представил, той говори любезно с мен, а очите му пламтяха като искри. Искрата на угасналия му живот беше запалила половината град, като трагедията се обсъждаше от разхождащите се по улиците граждани, които говореха шепнешком и клатеха невярващо глави.

Руфъс беше убит по време на лов, а кралската стража не успя да открие следи от извършителя. За някои липсващата глава подсказваше, че това бе дело на драконите. Предполагах, че саарантраите, които посетиха погребението, бяха достатъчно наясно с всичко това. Оставаха едва десет дни до пристигането на Ардмагара и четиринадесет до годишнината от договора. Ако някой дракон наистина беше убил принц Руфъс, то моментът бе изключително неподходящ. И без това гражданите ни се отнасяха с недоверие към драконовия вид.

Тръгнах към южното крило на катедралата, но вратата там беше блокирана от строеж. Пръснати дървени и метални тръби заемаха половината пространство на пода. Продължих надолу по нефа към голямата врата, като бях нащрек баща ми да не се появи изненадващо иззад някоя колона.

— Благодаря ти! — проплака една възрастна придворна дама, когато минах покрай нея. Тя сложи ръце до сърцето си. — Никога не съм била толкова трогната.

Направих лек реверанс, докато я подминавах, но възторгът й привлече други придворни, които стояха наблизо.

— Съвършено! — дочух аз, а също и: — Величествено!

Кимнах любезно и се опитах да се усмихна, докато се отдръпвах от ръцете, които се опитваха да ме уловят. Измъкнах се през тълпата, усещах, че усмивката ми е неестествена и фалшива като на саарантра.

Вдигнах качулката на плаща си, докато преминавах покрай насъбрали се граждани, облечени в груби бели туники.

— Погребал съм повече хора, отколкото мога да преброя… дано всички да са седнали около Райската маса — рече развълнувано един едър член на гилдия с бяла филцова шапка, нахлузена върху главата му, — ала никога до ден-днешен не бях виждал Райската стълба.

— Не съм чувал някой да свири така. Не беше съвсем подобаващо за жена, не мислите ли?

— Може би е чужденка — изсмяха се те.

Обгърнах плътно с ръце тялото си, ускорих крачка към голямата врата и целунах кокалчетата на пръстите си в посока към Рая, защото така прави всеки, когато излиза от катедралата, дори и този някой да бях… аз.

Излязох навън сред бледата следобедна светлина, изпълних дробовете си с чист студен въздух и усетих как напрежението се разсея. Зимното небе беше ослепително синьо, а напускащите погребението се разпръсваха като листа от силен вятър.

Едва тогава забелязах дракона, който ме чакаше на стълбите на катедралата с най-доброто си копие на истинска човешка усмивка. Никой в целия свят нямаше да сметне неестественото изражение върху лицето на Орма за трогателно, освен мен.