Рейчъл Хартман
Серафина (41)

36.

Срещата свърши — регентът и граф Песаволта нямаха търпение да излязат от стаята. Глизелда и Кигс вече се съвещаваха и решаваха как да се обърнат към съвета по обяд. Принцесата се усмихна смутено на братовчед си.

— Ти беше прав — Найнис и Самсам реагираха отрицателно. Надявах се да бъда експедитивна, но трябваше да се срещна с всеки поотделно. Можеш да злорадстваш, колкото си искаш.

— Ни най-малко — каза спокойно Кигс. — Инстинктът ти не те подведе. Те рано или късно щяха да научат за полудраконите и щяха да ни обвинят в двуличие. Ще им се наложи да го преглътнат.

Втренчих се в тила на принца, сякаш вратът му можеше да ми разкрие дали той самият беше свикнал с идеята. Ако отказът му да ме погледне беше някаква индикация, то отговорът беше не. Отделих се от тях пряко волята си и ги оставих да кроят планове.

Баща ми ме чакаше в коридора със скръстени ръце и разтревожен поглед. Когато ме видя, ми подаде ръка. Улових я. Не си казахме нищо.

— Съжалявам — рече най-сетне той. — Живях в този затвор толкова дълго, че… внезапно осъзнах, че не издържам повече.

Стиснах ръката му и я пуснах.

— Ти направи точно това, което възнамерявах да сторя и аз. А сега какво? В гилдията на адвокатите сигурно има някакви последици за онези негови членове, които нарушават закона.

Той имаше да се грижи за жена си и още четири деца, но аз не можех да се заставя да му обърна внимание върху това.

Той се усмихна тъжно.

— От шестнадесет години подготвям казуса си.

— Извинете — рече един глас вляво от мен и ние се обърнахме, за да видим, че там стои Комонот.

Той се прокашля и прокара покритата си с бижута ръка по челюстта си.

— Вие сте… вие бяхте… човекът, който имаше връзка с безименната… искам да кажа с Лин, дъщерята на Имлан, нали?

Татко се поклони сковано.

Комонот пристъпи по-близо, предпазлив като котка.

— Тя остави дома си, народа си, проучванията си, всичко заради теб.

Той докосна лицето на баща ми с дебелите си пръсти: лявата буза, дясната, носа и брадичката. Баща ми изтърпя това със смразяващо безразличие.

— Какво си ти? — попита Ардмагарът с неочаквана острота в гласа си. — Не си извратен маниак. На север си известен като безпристрастен тълкувател на договора осъзнаваш ли това? Защитавал си дракони в съда, когато никой друг не би го сторил — не си въобразявай, че не сме забелязали. И въпреки това, ти си този, който съблазни нашата дъщеря да избяга.

— Не знаех — рече баща ми с пресипнал глас.

— Не, но тя е знаела. — Комонот сложи ръка върху оголеното теме на баща ми. — Какво е видяла тя? И защо аз не мога да го видя?

Татко се освободи от ръката му, поклони се и пое надолу по коридора. В един кратък миг видях в печалната извивка на плещите му онова, което Комонот не можеше да забележи: бремето, което той толкова дълго бе носил, безкрайните усилия да прави добро след стореното необратимо зло, скърбящия съпруг и изплашения баща, автора на всички тези любовни песни. За първи път го разбрах.

Комонот не изглеждаше объркан от бързото оттегляне на баща ми. Той ме хвана за ръката и прошепна, дишайки учестено в ухото ми, като малко дете:

— Вуйчо ти е в болницата на семинарията.

Погледнах го изненадано.

— Той се е трансформирал?

Ардмагарът сви рамена.

— Той беше непреклонен, че не иска никакви саар лекари да се приближават до него — явно смята, че те ще изрежат спомените му на място. Така или иначе, щеше да си е заминал утре.

Отдръпнах се от него.

— Защото Басинд ще го отведе, за да му подкастрят мозъка ли?

Комонот облиза дебелите си устни, сякаш имаше нужда да опита от мъката му, за да я разбере.

— В никакъв случай. Аз ще амнистирам Орма — не че Цензорите ще се подчинят на указите на един Ардмагар изгнаник. В полунощ Ескар ще го отведе на скришно място, за което дори аз не знам. Може да мине много дълго време, преди отново да го видиш.

— Не ми казвайте, че давате опрощение на емоционални отстъпници!

Острият му поглед притежаваше интелигентност, която не бях оценила преди. Той рече:

— Не бих казал, че ги опрощавам, а по-скоро разбирам по-добре скритите сложни отношения. Смятах, че зная кои неща, ние драконите, трябва да изучим и кои са ненужни, но сега разбирам, че възгледите ми са закостенели. Аз бях също толкова непоколебим в мислите си, колкото и свадливите, стари генерали, които заграбиха страната ми.

Той се пресегна към ръката ми, вдигна я и се плесна с нея отстрани на врата. Опитах се да се отдръпна, но той ме държеше здраво и каза:

— Нека това да изрази моето преклонение пред твоя начин на преподаване, тъй като се съмнявам, че ти би се съгласила да ме захапеш за тила. Ти си моят учител. Аз ще те слушам и ще се опитам да се науча.

— Аз ще се опитам да бъда достойна за вашата почит — отвърнах аз с майчините думи, които идваха до мен от дълбините на кутията със спомени. Почувствах нуждата да добавя и няколко свои: — И ще се опитам да изразявам съчувствие към усилията ви, дори и когато се проваляте.

— Добре казано — рече той и ме пусна. — Сега върви. Кажи на вуйчо си, че го обичаш. Обичаш го, нали?

— Да — потвърдих аз с неочаквано дрезгав глас.

— Тръгвай. И Серафина — извика той след мен, — съжалявам за майка ти. Вярвам, че наистина изпитвам това.

Той посочи към стомаха си.

— Ето тук, нали? Тук е мястото, където трябва да го усетиш нали?

Поклоних се дълбоко и бързо се отдалечих.

* * *

Един стар монах ме заведе до болницата.

— Той разполага с цялото помещение само за себе си. Щом останалите болни научиха, че идва дракон, те чудотворно се излекуваха! Куците проходиха, а слепите решиха, че наистина нямат нужда да виждат. Той е като панацея.

Благодарих на мъжа и влязох тихо, в случай че вуйчо ми спеше. В далечния край на отделението, до единствения прозорец, той лежеше подпрян на възглавниците и говореше с Ескар. Приближих се и осъзнах, че не можеше да се каже, че те разговарят. Всеки от тях беше вдигнал ръка към другия, като допираха само върховете на пръстите си — те се редуваха да ги прокарват по дланта на другия.

Прокашлях се. Ескар се изправи гордо и с каменно изражение на лицето.

— Съжалявам! — казах аз, без да съм сигурна защо се извинявах.

Не можеше да се каже, че ги бях хванала да вършат нещо неприлично.

Като изключим, че може би бях, но от драконова гледна точка. Стиснах здраво уста, за да не се изкикотя. Ескар не изглеждаше склонна да прости подобно поведение.

Обърнах се към нея:

— Бих желала да поговоря с вуйчо си, преди да го отведете. Благодаря ви, че му помогнахте.

Тя се дръпна настрана, но не показа, че е склонна да излезе, преди Орма да каже:

— Ескар, тръгвай. Ела по-късно.

Тя кимна отсечено, придърпа плаща около тялото си и излезе.

Изгледах го подозрително.

— Вие двамата какво…

— Стимулирахме нервните реакции на кората на мозъка — рече вуйчо ми, като се усмихна тайнствено.

Очевидно монасите му бяха дали някакво лекарство за болката. Тялото му изглеждаше някак отпуснато по средата и съвсем омекнало в областта на ребрата. Дясната му ръка беше превързана и поставена в шина, челюстта му беше изцапана с бяло — при тези, които имат сребърна кръв, така изглежда ожуленото. Не виждах къде беше обгорен. Главата му беше отпусната върху възглавниците.

— Тя е доста величествена в същинската си форма. Бях забравил това. Минаха толкова години. Знаеш ли, че е набор на Лин? Навремето идваше в гнездото на майка ми, за да кормим турове.

— Можем ли да й имаме доверие? — попитах аз, като съжалявах, че трябва да повдигна въпроса, когато той изглеждаше толкова незаинтересован. — Тя е отговорна за Зейд и Басинд. Сигурен ли си…

— Не и за Басинд.

Намръщих се, но не продължих да споря. Опитах се да подобря собственото си настроение, като го подразних:

— Е, успя да се измъкнеш, ах, ти неискрен, стар отстъпник.

Веждите ми се сключиха и аз се зачудих дали не бях попрекалила с шегата. Оказа се, че нещо друго го тревожеше:

— Не зная кога ще те видя отново.

Потупах го по рамото и се опитах да се усмихна.

— Поне ще ме разпознаеш, когато това стане.

— Може да мине много време, Серафина. Дотогава ти може да си на средна възраст, омъжена и да имаш шест деца.

Наистина не беше с всичкия си, щом говореше подобни глупости.

— Може да съм на средна възраст, но никой няма да се ожени за мен и е сигурно, че не мога да имам деца. Също като мулетата. Мелезите са краят на веригата.

Той се беше втренчил блажено в нищото.

— Чудя се, дали това наистина е вярно.

— Аз не се чудя. Дойдох да се сбогувам и да ти пожелая приятно пътуване, а не за да размишлявам върху репродуктивните си способности.

— Говориш като дракон — рече унесено той.

Дрямката все повече го завладяваше.

Избърсах очите си.

— Ще ми липсваш толкова много!

Той завъртя главата си към мен.

— Спасих малкото момче. То скочи от врата на Имлан върху моя и тогава паднах в реката. Момчето танцуваше. То танцуваше точно върху корема ми и аз го усетих.

— Той е танцувал отгоре ти. Естествено, че ще го усетиш.

— Не, не в този смисъл. В другия. Не бях в саарантрата си, но бях… щастлив, въпреки че краката ми бяха счупени, а реката леденостудена. Почувствах се щастлив. И тогава при мен се приземи Ескар и аз бях благодарен. А после изгря слънцето и аз се почувствах тъжен заради баща ми. И заради теб.

— Защо заради мен?

— Защото Цензорите най-сетне успяха да ме изиграят и аз щях да бъда подложен на изрязване, а ти щеше да ридаеш.

Аз ридаех дори сега.

— Ще си в безопасност с Ескар.

— Знам. — Той хвана ръката ми и я стисна. — Не мога да понеса мисълта, че ти ще бъдеш сама.

— Няма да съм сама. Има и други от моя вид. Аз ще ги намеря.

— Но кой ще те целува? Кой ще те приспива?

Гласът му беше бавен и сънлив.

— Ти никога не си правил тези неща — отвърнах аз, опитвайки се да го подразня. — Ти ми беше повече баща, отколкото баща ми, но никога не си правил тези неща.

— Някой трябва да ги прави. Някой трябва да те обича. Ще го захапя, ако не е така.

— Тихо. Сега вече говориш глупости.

— Не са глупости. Това е важно! — Той се опита да се поизправи, но не успя. — Някога майка ти ми каза нещо и аз съм длъжен да го кажа и на теб… защото ти трябва… да го разбереш…

Очите му премигнаха и се затвориха. Орма остана безмълвен толкова дълго, че помислих, че е заспал, но точно тогава той се обади с едва доловим глас:

— Любовта не е болест.

Опрях челото си до рамото му и всички думи, които никога не му бях казвала, се надигнаха внезапно в гърлото ми и се струпаха в една ужасна буца там. Той колебливо погали косата ми.

— Не съм напълно сигурен, че тя е била права — измърмори той, — но не мога да им позволя да те отрежат от мен, нито пък нея. Ще поддържам упорито болестта си… ако това е болест… ще я държа близо до мен като… слънцето и…

Той отново заглъхна, но този път окончателно. Седях с ръце, обвити около него, докато Ескар не се върна. Отметнах косата от челото му и го целунах нежно. Ескар гледаше втренчено.

— Погрижи се добре за него, или ще… ще те ухапя! — заканих й се аз.

Тя не изглеждаше притеснена.

Навън небето беше синьо, студено и много нависоко — слънцето беше твърде ярко, за да го погледна, а камо ли да го държа близо до себе си.

— Но аз ще се опитам, вуйчо — прошепнах, — макар и да ме изгори. Ще го държа близо до себе си.

Бързо се отправих към вкъщи през кишавите улици. Трябваше да намеря един принц.