Рейчъл Хартман
Серафина (27)

22.

Когато пристигнах, Кигс вече бе докладвал на кралицата и Комонот и беше отишъл да си легне. Усетих отсъствието му като удар в стомаха.

Кабинетът на кралицата ми напомняше за този на баща ми, макар че имаше по-малко книги и повече антични скулптури. Кралицата седеше зад широко бюро, точно където би седнал баща ми. Ардмагар Комонот беше заел един приличаш на трон стол близо до прозорците — зад него небето започваше да пламти в розово. Всеки от двамата беше довел със себе си малка свита, която се бе разположила покрай стените, сякаш за да пазят книгите от нашите мръсни ръце. Нас, тримата мерзавци, не ни поканиха да седнем.

Почувствах се облекчена, че никой не се беше сетил да уведоми баща ми. Той щеше да ми е бесен, но може би това не беше очевидно за останалите. Може би те се страхуваха, че той ще насочи своя опасен адвокатски поглед към тях.

Орма не показа безпокойство заради дългото ми отсъствие, макар че подсмръкна доста шумно, когато се приближих. Той щеше да забележи, че кървя. Аз нямах намерение да обсъждам проблема.

— Имам една молба — каза Орма, като проговори пръв, без да изчака реда си. — Освободете Басинд от съдебната процедура. Прехвърлете вината му върху мен. Той е новолюспест, който е неопитен и изключително глупав. Аз съм отговорен за неговото обучение — той просто следваше моя пример.

— Приема се — рече Комонот и повдигна двойната си брадичка. — Новолюспест Басинд, тръгвайте си.

Басинд отдаде чест на своя Ардмагар и си тръгна, без дори да кимне на кралицата.

— Принц Лусиън ни даде своето обяснение за вашата неочаквана среща с дракона Имлан — каза кралицата и се намръщи, докато проследяваше новолюспестия с очи. — Бих искала да чуя и вашата версия, госпожице Домбег.

Разказах всичко, което можех, като подчертах нашата всеотдайност към каузата на мира и желанието ни да разкрием истината, за да можем да предпазим по-добре Ардмагара.

Кралицата ме слушаше безпристрастно. Комонот изглеждаше трогнат, че ние сме се заели да изчислим каква е тази заплаха. Човек можеше да си помисли, че са си разменили местата: Комонот, състрадателният човек, и кралица Лавонда, безпристрастният саар. Вероятно тези техни качества са били причината те да успеят да стигнат до съгласие след векове на недоверие и войни. Всеки от тях виждаше нещо познато у другия.

— Госпожица Домбег не е извършила материално нарушение на договора — рече кралицата. — Не виждам причина, за да я задържа. Притежаването на комуникационно устройство е противозаконно, но съм склонна да омаловажа нарушението, ако тя го върне обратно.

Отскубнах обецата от връвчицата около врата си и я подадох на Орма.

Комонот се обърна към вуйчо ми:

— Според правилата заради неупълномощената ти трансформация трябва да анулирам разрешителните ти като учен и правото да пътуваш. Аз обаче съм впечатлен от твоята предприемчивост и стремеж да предпазиш своя Ардмагар.

Очевидно бях украсила добре тази част от историята. Орма отдаде чест към небето по драконовски маниер.

— Реших да отменя твоите наказания — каза Комонот и хвърли поглед встрани към кралицата, сякаш за да прецени реакцията й към неговото великодушие. Тя просто изглеждаше изморена.

— Ще обсъдим най-добрия план за действие на съвета. Един отделен бунтар не представлява голяма заплаха за мен, но той все пак е в нарушение на договора и трябва да бъде арестуван.

Орма отново отдаде чест и каза:

— Ардмагар, може ли да се възползвам от тази неочаквана аудиенция, за да ви помоля за нещо насаме?

Комонот даде съгласие, като махна с дебелите си пръсти, кралицата и нейните служители напуснаха, за да закусят, и оставиха Комонот със съвсем малка свита от саарантраи. Аз също тръгнах да си ходя, но ръката на Орма върху лакътя ми ме спря.

— Бихте ли отпратили също и вашите придворни, Ардмагар? — попита Орма.

За мое изумление Ардмагарът се съгласи. Явно Орма изглеждаше безобидно, въпреки прословутия си баща.

— Всичко е в ард — каза Орма. — Това касае Цензорите и аз не желаех…

— Не виждам как семейството ти би могло да затъне повече — прекъсна го Ардмагара. — По-живо, ако обичаш. Усещам, че това тяло става сприхаво, когато не е закусило.

Орма присви очи без очилата си.

— Преследван съм от Цензорите от шестнадесет години: безмилостно тестван, наблюдаван, тестван отново, а изследването ми — саботирано. Кога ще бъде достатъчно? Кога ще бъдат удовлетворени, че аз съм това, което трябва да бъда?

Комонот предпазливо се премести на стола си.

— Това е въпрос, който трябва да зададеш на Цензорите, академик. Те са извън моята юрисдикция — за тях дори и аз съм субект като теб. И така трябва да бъде. Техният неутралитет поддържа контрола върху нас в моментите, когато се опитаме да паднем до нивото на маймунския мозък.

— Нищо ли не можете да направите?

— Има нещо, което ти можеш да направиш, академик: доброволно изрязване. Аз самият съм си насрочил такова почти веднага след като се върна.

Той почука по голямата си глава — прилепналата му коса й придаваше външност на скала, покрита с водорасли.

— Аз ще премахна всичкия този емоционален детрит. Това е неочаквано освежаващо.

Орма не смееше да изглежда разтревожен — надявах се, че свиването на малкото мускулче близо до долната му челюст е видимо само за мен.

— Това не ме устройва, Ардмагар. Те неминуемо премахват и спомени, а това ще развали проучването ми. А ако успея да заловя Имлан? — Орма, изглежда, не знаеше кога да се откаже. — Няма ли това да докаже на кого отдавам своята преданост, или да постави държавата в мой дълг…

— Държавата не отплаща дълговете си по този начин, както много добре знаеш — сряза го Комонот.

Бързината, с която го прекъсна, ме накара да настръхна — той лъжеше.

— Басинд не трябва да е тук, но е — казах сопнато аз. — Ескар категорично заяви, че това е вид услуга към майка му, защото е предала на властите своя съпруг.

— Не си спомням случая, но това определено не е нашата политика — отвърна Комонот с нотка на предупреждение в гласа си.

— Серафина — обърна се към мен вуйчо ми, а ръката му се протягаше близо до рамото ми.

Не му обърнах внимание — не бях приключила.

— Хубаво. Наречете го изключителни обстоятелства, но не може ли също да се направи изключение и за вуйчо ми, който не е направил нищ…

— Академик Орма, кое е това лице? — попита Ардмагарът и внезапно се изправи на крака.

Аз се обърнах към вуйчо ми изумена. Очите му бяха затворени, а пръстите му бяха сключени пред брадичката му, сякаш се молеше. Той пое дълбоко въздух през носа си, отвори очи и каза:

— Серафина е дъщерята на сестра ми, чието име не може да бъде споменавано, Ардмагар.

Очите на Комонот се ококориха разтревожено.

— Не… не и с онзи…

— С него, да. Човекът на име К…

— Не произнасяй името му — заповяда Ардмагарът и внезапно стана най-безстрастният саарантра. Той се замисли за момент. — Ти беше докладвал, че тя е умряла бездетна.

— Да, докладвах го — потвърди Орма.

Сърцето ми се късаше по малко заедно с думите му.

— Цензорите са знаели, че ти си излъгал — предположи проницателно Ардмагарът. — Това е петно върху твоята репутация — ето защо не те оставят на мира. Странно е, че не са го докладвали пред Кер.

Орма сви рамена.

— Както сам казахте, Ардмагар, Цензорите не се отчитат пред вас.

— Те — не, но ти — да. Академичната ти виза от този момент се анулира, саар. Ще се завърнеш у дома — ще се подложиш изрязване. Неявяването пред хирурзите в срок от една седмица, ще доведе до обявяването на magna culpa. Разбираш ли?

— Да, разбирам.

Комонот си тръгна. Обърнах се към Орма, изпълнена с толкова гняв, ужас и тъга, че за момент не можех да кажа нищо.

— Предположих, че той знае — проплаках аз. — Ескар знаеше.

— Ескар работеше за Цензорите — каза тихо Орма.

Размахвах ръце в безсмислено отчаяние, вървях напред-назад около него. Орма стоеше неподвижно и се бе втренчил в празнотата.

— Съжалявам. Аз съм виновна. Провалих всичко, аз…

— Не — спокойно рече Орма. — Трябваше да те отпратя от стаята.

— Предположих, че възнамеряваш да ме представиш така, както направи с Ескар!

— Не. Накарах те да останеш, защото… защото исках да си тук. Смятах, че това ще ми бъде от помощ. — Очите му се разшириха, ужасени от самия него. — Те са прави. Аз съм непоправимо компрометиран от емоции.

Силно желаех да докосна рамото му или да го хвана за ръката, за да разбере, че не е сам на този свят, но не можех да го направя. Той щеше да ме отблъсне като комар.

Но все пак ме беше хванал за лакътя и бе поискал да остана. Сълзите ми напираха.

— Значи ще се прибереш у дома?

Той ме погледна, сякаш бях останала без глава.

— В Танамуут ли? Никога. Работата не е само в почистването на емоционалния детрит, не и при мен. Туморът е проникнал твърде надълбоко. Те ще изрежат всеки мой спомен за Лин. Всеки спомен за теб.

— Но ще си жив. Magna culpa, означава, че ако те намерят, могат да те убият на място.

Татко щеше да е шокиран да разбере колко пъти влизах в ролята на адвокат тази нощ.

Орма повдигна вежди.

— Ако Имлан е оцелял в юга шестнадесет години, то и аз би трябвало да успея да го направя. — Обърна се да си ходи, но после размисли. Свали обецата си и ми я подаде обратно. — Това все още може да ти потрябва.

— Моля те, Орма, вече си навлече достатъчно неприятности заради мен…

— … така че едва ли е възможно да си докарам повече. Вземи я.

Той не престана да ме гледа свирепо, докато не сложих обецата обратно на връвчицата.

— Ти си всичко, което е останало от Лин. Собственият й народ дори не би произнесъл името й. Аз… аз ценя това, че ти продължаваш да съществуваш.

Бях безмълвна — той ме бе пронизал право в сърцето.

Орма, по свой обичай, не се сбогува с мен. Цялата тежест на всичко, което ме бе сполетяло през тази най-дълга нощ в годината, се стовари директно върху мен и аз останах дълго време, взирайки се в нищото.