Рейчъл Хартман
Серафина (24)

19.

След тази случка ние ускорихме темпото, привидно за да наваксаме загубеното време, но едно мълчаливо безпокойство тегнеше над нас, за това колко близо до опасността сме били. Минахме покрай незасети зимни ниви и пасища, където не бе поникнала трева. Ниски каменни огради пълзяха нагоре-надолу по хълмовете. Минахме през селата Горе, Райтрън, Фетърс Мил, Реми и няколко други, твърде малки, които нямаха имена. Прилежащите господарски домове се извисяваха строго недалеч от тях. Когато стигнахме Синкпонд, отворихме дисагите ми и обядвахме, продължавайки да яздим: варени яйца, сирене и сладък хляб, който си поделихме.

— Слушай — започна Кигс, докато дъвчеше хляба, — знам, че не е моя работа, както знам и че обещах да не те съдя за това, но не мога да продължавам да мълча, не и след това, което видяхме в онова дефиле. Наясно съм, че си достатъчно голяма, за да вземаш сама решения: автономният индивид, независим и свободен, пристъпва към първи конфликт със сърцето…

Сега той ми цитираше трагедии, което не предвещаваше нищо хубаво.

— Това е упоритост, независима и свободна — нали така? — отвърнах аз, опитвайки се да отклоня страховете си с педантично цитиране.

Той се засмя.

— Можеш да разчиташ на мен, че ще пропусна най-важната дума! Трябваше да се сетя, че не трябва да цитирам Некан точно на теб. — Лицето му отново стана сериозно, а погледът му болезнено настойчив. — Прости ми, Фина, но се чувствам задължен да ти кажа, като твой приятел…

Като мой приятел ли? Хванах се здраво за седлото, за да не падна.

— … че това е лоша идея, да се влюбиш в дракон.

Радвах се, че се бях подготвила.

— Бедна ми, света Пру — извиках аз, — кого е възможно да имате предвид?

Той завъртя юздите в ръцете си.

— Твоят учител, нали? Драконът Орма?

Не отговорих нищо, напълно сащисана.

— Не ми изглеждаше правдоподобно, че той е просто твой учител — обясни Кигс, като си свали едната ръкавица и разсеяно плесна с нея по гърба на коня. — Познаваш го твърде добре като за начало. Знаеш твърде много за драконите въобще.

— Това не беше чак такава пречка в онова дефиле — защитих се аз, опитвайки се гласът ми да звучи спокойно.

— Не, не! Това никога не е било пречка — съгласи се принцът, а очите му се разшириха. — Той протегна ръка към мен, но се въздържа да ме докосне. — Не исках да прозвучи така! Сега ние имаме реални доказателства, които свързват чичо ми и дракона, а това е изцяло благодарение на теб. Но ти си създаваш твърде много неприятности заради този Орма. Държиш на него, защитаваш го…

— И това, че държа на него и го защитавам, означава, че го обичам ли? — Не знаех дали да плача, или да се смея.

— Сложила си ръката си до сърцето — рече той и не се усмихваше.

Несъзнателно се бях опитала да напипам обецата на Орма. Свалих ръка.

— Нали знаеш, че имам свои агенти. — Сега гласът му звучеше така, като че се оправдаваше. — Те са те видели да се срещаш с него предната вечер. Видели са ви да отивате в „Куигхол“.

— Шпионирате ли ме?

Той се изчерви доста очарователно.

— Не теб! А него. Той твърди, че баща му е заплаха за Ардмагара. Стори ми се благоразумно да разбера повече за него и семейството му.

Почувствах се замаяна. Хоризонтът потрепваше леко.

— И какво успяхте да научите?

Лицето му се проясни. Отново обсъждахме загадки.

— Изглежда, че върху цялото му семейство е хвърлена сянката на съмнението, но никой не желае да каже категорично какво престъпление е извършено. Явно е обаче, че нещата не опират само до баща му. Ако трябва да правя предположение, базирано на студеното мълчание в посолството, бих казал…

— Разпитвали сте в посолството?

— А къде би разпитвала ти? Както и да е, предположение ми е, че става дума за лудост. Ще се удивиш колко много нормални неща, драконите считат за налудничави. Може би баща му започнал да разказва шеги или пък майка му е станала вярваща или…

Не можах да се въздържа.

— … или сестра му се е влюбила в човек?

Кигс се усмихна мрачно.

— Колкото и странно да звучи, да. Но ти виждаш накъде бия с това. Твоят човек е под внимателно наблюдение. Ако той те обича — не искам да кажа, че не е така, — ще бъде отведен вкъщи и изрязан против волята му. Ще му отстранят всички спомени за теб…

— Зная какво означава изрязване! — отсякох аз. — За бога, Светци! Той не изпитва нищо към мен. Няма нужда да се тревожите.

— О! — възкликна той, вперил поглед някъде напред. — Ами тогава е глупак.

Изгледах го, опитвайки се да разбера какво иска да каже. Той се усмихна и направи опит да поясни.

— Защото очевидно те е наранил.

Не, това не беше толкова очевидно, но аз се направих, че разбирам.

— Може би аз съм глупачката, защото го обичам.

Той нямаше отговор на това, макар че не можех напълно да приема мълчанието му за съгласие по начина, по който гледаше някъде напред и се мръщеше.

* * *

Завихме на юг към нещо, което приличаше повече на овча пътека, отколкото на път. Започнах да се притеснявам колко дълго щеше да продължи това пътуване. Днес беше Преображението, най-късият ден в годината. Когато стигнехме при рицарите, трябваше почти незабавно да си тръгнем, ако искахме да успеем да се върнем по светло. Несъмнено Кигс не възнамеряваше да се прибираме през нощта, нали? Може би това не притесняваше един опитен ездач, но аз усещах, че едва се крепях върху кобилата дори и сега.

Стигнахме до някаква мрачна стара плевня, която неотдавна беше изгоряла. Покривът в задната й част беше поддал, стената се беше овъглила и шупнала, из целия район се носеше миризмата на пушек. Някой беше потушил пожара или пък постройката е била твърде влажна, за да може да изгори. Кигс втренчи поглед в плевнята, след което рязко отби от пътя към гъсталака. Заобиколихме храсталака, който се оказа малка горичка — това, което приличаше на храсти, всъщност се оказаха дървета: разбрахме го, когато стигнахме дъното на урвата. Влязохме откъм далечната страна и поехме с конете през плиткото поточе надолу, докато стигнахме до извора му — устието на пещера в подножието на хълма.

Кигс скочи от коня си, грабна дисагите и се приближи пеш до пещерата. Но аз не умеех така ловко да слизам от кон. Изпитвах големи трудности да убедя кобилата да стои мирна. За щастие Кигс не гледаше към мен. Той стоеше близо до входа на пещерата с ръце върху главата, сякаш се предава, и викаше:

— В името на Белондуег и Орисон, идваме с мир!

— Не се преструвай, че си уплашен от мен.

Един неподстриган, с мършави китки, не съвсем вече млад мъж се появи от сенките с арбалет, преметнат на рамо. Той носеше селска, работна рубашка, крайно неуместно избродирана с плодове, и дървени обуща върху ботушите си.

— Маурицио! — възкликна Кигс и се засмя. — Помислих те за сър Хенри.

Човекът се ухили като побъркан и рече:

— Хенри щеше да е по-склонен да те позаплаши. Аз нямаше как да те прострелям. Арбалетът дори не е зареден.

Двамата с Кигс си стиснаха ръцете — очевидно се познаваха. Вперих поглед в моите ръце, обзета от внезапен срам, чудейки се дали Маурицио ще ме разпознае като момичето, което беше отнесъл до вкъщи преди пет години. Имах натрапчиво усещане, че бях повърнала по някое време на онова пътуване — надявах се наистина да не е било върху него.

— Какво си ми донесъл? — попита Маурицио и повдигна острата си брадичка, като погледна не към дисагите, а към мен, а аз почти се бях свлякла от кобилата си.

— Ъъъ… вълнени дрехи — отговори Кигс, като проследи погледа на Маурицио и изненадано спря очи върху мен.

Аз махнах небрежно. Той се върна надолу по течението на потока при мен.

— Гладни ли сте? — попита Маурицио и се присъедини, за да помогне на Кигс да държи юздите на кобилата.

Той обърна веселите си сини очи към мен.

— Овесената каша не е лоша днес. Дори не е мухлясала.

Краката ми стъпиха на твърда земя, точно когато някакъв старец в овехтяло наметало се появи от пещерата, примигвайки. Той имаше червеникавокафяви петна по скалпа и използваше една заплашително изглеждаща алебарда за подпора.

— Момче! Кой е това?

— Наскоро станах на тридесет — прошепна тихо Маурицио, за да не може старият рицар да го чуе, — но все още ме наричат момче. Времето тук е спряло.

— Свободен си да напуснеш — отвърна Кигс. — Ти беше просто оръженосец, когато те бяха прокудени — фактически ти въобще не си бил осъждан на изгнание.

Маурицио поклати тъжно рошавата си глава и ми предложи мършавата си ръка.

— Сър Джеймс! — извика силно той като на някой, който не чуваше добре. — Виж какво е домъкнал драконът!

* * *

Всичко на всичко имаше шестнадесет рицари, плюс двама оръженосци, които бяха наврени в тази пещера. Те живееха тук от двадесет години и бяха култивирали мястото, издълбавайки нови зали за самите себе си, по-чисти и по-сухи от главната част на пещерата. Бяха успели да съберат и да си направят здрави мебели — в единия край на главната зала бяха наредени двадесет и пет огнеупорни комплекта брони за дракомахия: черни и ватирани. Не знаех точните названия на оръжията, окачени по стената — куки и харпуни, както и нещо, което приличаше на плоска шпатула, втъкната на прът, — но предположих, че имат някакво специално предназначение в дракомахията.

Поканиха ни да седнем край огъня и ни дадоха топъл сайдер в тежки керамични чаши.

— Не е трябвало да излизате днес — извика сър Джеймс, който не чуваше поне с едното ухо. — Вероятно ще вали сняг.

— Нямахме избор — каза Кигс. — Трябва да разпознаем дракона, който сте видели. Той може да е заплаха за Ардмагара. Сър Карал и сър Кътбърт ни казаха, че вие сте човекът, който е познавал генералите на Комонот в онези дни.

Сър Джеймс се поизправи и повдигна посивялата си брадичка.

— В разцвета на силите си можех да различа генерал Ган от генерал Гон.

— И всичко това сред всеобщия хаос — изписука Маурицио в чашата си.

Сър Джеймс му хвърли студен поглед.

— Това бяха ужасни времена. Трябваше да знаем кой какъв е, за да имаме някакво понятие какво биха направили. Драконите не работят добре заедно — те предпочитат да атакуват в подходящ момент като зизибански крокодил и имат дяволски добро око за благоприятна възможност да го сторят. Ако знаеш с кого си имаш работа, имаш представа какво би могъл да направи той и можеш да го подмамиш с фалшива възможност… не всеки път, но пък е достатъчно измамата дори само веднъж да се получи.

— Разпознахте ли дракона, който е приближил лагера ви? — попита Кигс и се огледа наоколо. — И какво направи звярът? Навря си главата във входа на пещерата ли?

— Подпали плевнята. Третата ни врата за вилазки излиза при онзи хамбар — димът нахлу чак дотук, в главната зала.

— На двамата оръженосци им отне две седмици да си поиграят наоколо с накиснати в оцет парцали, за да прочистят миризмата от въздуха — отбеляза студено Маурицио.

— Сър Хенри отиде да види какво се е запалило. Върна се и съобщи, че някакъв дракон се е настанил до плевнята и всички ние естествено му се изсмяхме. — Той се ухили при спомена за това, а ние видяхме, че му липсват няколко кътника. — Ставаше все по-опушено: плевнята гореше лошо, защото е влажна и мухлясала. Разделихме се. Мина доста време, откакто сме провеждали подготовка както трябва, но основните техники никога не се забравят.

— Пращаш първо оръженосците като примамка — рече Маурицио.

Сър Джеймс не го чу или не му обърна внимание.

— Аз бях застанал в посока на вятъра, затова трябваше да съм говорителят. Казах: — Не мърдай, червей! Ти си в нарушение на Договора на Комонот, освен ако нямаш документи, с които да докажеш обратното!

— Жестоко! — възкликна Кигс.

Сър Джеймс махна със загрубялата си ръка.

— Драконите не са нищо повече от неопитомени архивари. Преди са подреждали по азбучен ред всяка монета от своите съкровища. Както и да е — този нито проговори, нито помръдна. Опита се да прецени броя ни, но ние бяхме направили стандартния блъф с бройката.

— Какво пък е това?

Сър Джеймс погледна към Кигс, все едно беше луд.

— Прикривате броя си — по-сложно е, отколкото си мислиш. Драконите могат да различават индивидите по миризмата, затова поставяте хора по посока на вятъра и отвличаща вниманието миризма по обратна на вятъра посока. Донесохме с нас факли за примамка и два чувала с варени зелки, след което вдигнахме още малко шум. Не ми се хили, млад нехранимайко! Никога не трябва да позволяваш на дракона да разбере колко сте на брой или къде се укривате.

— Този, когото наричаш нехранимайко, е принцът на кралството — информира го Маурицио.

— Ще го наричам, както си искам! Вече съм осъден на изгнание!

— Изпитвам истинско страхопочитание за това, че сте имали под ръка варени зелки — каза Кигс.

— Винаги. Ние винаги сме подготвени за всичко.

— И какво направи тогава драконът? — попитах аз.

Сър Джеймс ме погледна. Във влажните му очи проблесна нежност.

— Той ни проговори. Моята муутия не е това, което беше навремето, а и никога не съм бил много силен в това, но смятай, че драконът се опитваше да ни предизвика да влезем в битка. Ние естествено не го направихме. Спазваме закона, дори ако чудовищата не го правят.

Звучеше забавно от устата на изгнаник, който не бе прокуден твърде надалеч.

Кигс срещна погледа ми и двамата без думи се разбрахме. Той накара сър Джеймс да се върне пак към случката.

— Този дракон беше ли някой, когото познавате?

Сър Джеймс се почеса по голото теме.

— Бях толкова шокиран, че не съм го взел под внимание. Напомняше ми на един, срещу когото съм се изправял, но къде? При Уайт Крийк ли? При сушилните „Макингейл“ ли? Чакайте да помисля. Загубихме хвърляча си и ритария — затътрихме се обратно към форт Трухарт, когато се натъкнахме на… точно така. На сушилните „Макингейл“ и Пети ард.

Студена тръпка пролази надолу по гръбнака ми. Точно той беше.

— Дракон от Пети ард, така ли? — подсказа Кигс и се наведе енергично напред. — Кой дракон?

— Генералът. Зная, че всички дракони наричат себе си генерал. Те не са като глутница кучета и не изпълняват добре заповеди, но този тип наистина беше това, което ние бихме нарекли генерал. Той знаеше какво прави и държеше останалите в ард, както му казват те. — Сър Джеймс потърка очи с палец и един от пръстите си. — Как му беше името обаче. Предполагам, че ще се сетя за него веднага след като сте си тръгнали.

Горях от желание да изрека името, но Кигс ми хвърли предупредителен поглед. Разбрах го — баща ми беше адвокат. Свидетелите могат много лесно да се поддадат на внушение.

— Оръженосец Фогфоу! — извика старият мъж, като очевидно имаше предвид Маурицио. — Донеси стария регистър с ардове от сандъка ми. Защо ли се опитвам да цедя вода от каменната си глава, когато имам записано всичко.

Маурицио донесе книгата. Страниците се лющеха и цепеха, докато сър Джеймс ги разгръщаше, но името все още се четеше:

— Генерал Имлан. Да, сега това ми звучи познато.

Очаквах го, но все пак потреперих.

— Сигурен ли сте, че е бил той? — попита Кигс.

— Не. Но друго не мога да предположа, една седмица по-късно. Това е всичко, което мога да ви кажа.

От една страна — доказателството беше достатъчно, от друга — не. Дойдохме чак дотук, за да го потвърдим, и сега, след като го бяхме направили, не се бяхме приближили особено до решение какво да правим по-нататък.

Рицарите свариха чай и си поговориха с нас. Питаха ни за своите арестувани другари и за новини от града. Маурицио непрекъснато се шегуваше — това сякаш бе основната му работа като оръженосец, — но Кигс, потънал в размисли, не отвръщаше на закачките му, а аз също стоях мълчаливо и се опитвах да измисля каква да бъде следващата ни стъпка.

Никой от възможните ходове не ми се струваше подходящ. Да го потърсим в шубрака? Да търсим в селата неговата саарантра? Кигс не можеше да доведе достатъчно хора тук, без да ги свали от охраната на Комонот. Да кажем на Ескар? А защо не и на самия Ардмагар и кралицата? Да накараме създателите на договора, тези, които бяха положили най-много усилия да поддържат мира, да разрешат проблема.

— Скоро ли ще си тръгваме? — прошепнах на Кигс, когато разговорът поутихна.

Повечето от нашите домакини бяха отишли да си подремнат — другите се взираха вяло в огъня. Маурицио и Пендър бяха изчезнали.

— Не горя от желание да яздя, след като се мръкне.

Той погали с ръка главата си и изглеждаше, сякаш се опитва да не се засмее.

— Яздила ли си преди?

— Какво? Разбира се, аз… — Погледът му рязко ме накара да млъкна. — Толкова ли съм зле?

— Позволено ти е да помолиш за помощ, когато имаш нужда.

— Не исках това да ни забави.

— Ти не ни забави, докато не стана ясно, че не знаеш как да слезеш от коня. — Той зачопли нокътя си, а безмълвният смях все още проблясваше в очите му. — Но отново ме изумяваш. От нищо ли не се страхуваш?

Гледах го безмълвно.

— Защо… защо дори бихте си помислил подобно нещо?

Той започна да изброява на пръстите си:

— Заблуждаваш стражите и решаваш да дойдеш тук сама. Качваш се на коня, сякаш знаеш какво правиш, като предполагаш, че просто ще ти дойде отръки. — Той се наведе по-близо. — Противопоставяш се на Виридий и графа на Апсиг. Каниш луди гайдари в двореца. Влюбваш се в дракони…

Казано по този начин, наистина изглеждах доста безразсъдна, но само аз си знаех колко бях уплашена в действителност. Да седя толкова близо до него беше най-страшното от всичко, защото добрината, изписана на лицето му, ме караше да се чувствам в безопасност, а аз знаех, че това е илюзия. За един кратък миг си позволих да си представя, че споделям с него колко се страхувам от всичко и че смелостта ми е просто привидна. След това щях да вдигна ръкава си и да кажа: Ето защо. Ето коя съм. Погледни ме. И като по чудо той нямаше да бъде отвратен.

Как ли пък не. Докато използвах необятното си въображение, може би трябваше също и да си представя, че не е сгоден. Може би пък щеше да ме целуне.

Нямах право да искам това.

Изправих се.

— Уважаеми господа — започнах, обръщайки се към нашите домакини, които бяха задрямали по пейките, — благодарим ви за гостоприемството, но наистина трябва да…

— Мислех, че ще останете за демонстрацията — извика Маурицио и се подаде от една странична стая. Върху главата му сега имаше шлем.

Кигс и аз се спогледахме. Очевидно вниманието ни е било погълнато до такава степен, че сме се съгласили за нещо, без да сме го осъзнали.

— Ако няма да отнеме твърде дълго — рече Кигс. — Скоро ще се стъмни, а ни чака дълъг път.

Маурицио и неговият колега оръженосец се появиха, облечени изцяло в брони за дракомахия.

— Трябва да излезем на пасището, за да ви демонстрираме както трябва — каза Пендър, другият оръженосец.

— Да вървим на паша! — извика ентусиазирано Маурицио. — Вземете и конете. Можете да си тръгнете направо от там.

Из пещерата настана суматоха, когато старите мъже разбраха, че младежите ще демонстрират последните остатъци от тяхната древна гордост. Дракомахията някога е било страховито бойно изкуство — Пендър и Фогфоу може би бяха последните двама правоспособни бойци в Горед.

Тръгнахме след старите рицари надолу по течението на поточето и стигнахме до покрито със стърнища поле и очертан полукръг около една полуразрушена купа сено. Времето беше станало значително по-студено. Докато се бяхме размотавали в пещерата, дъждецът се беше превърнал в лек сняг, който беше полепнал по стърнището, очертавайки начупените сламки в бяло, а вятърът се беше усилил. Загърнах плаща си по-плътно около себе си и се надявах, че това няма да продължи дълго.

Пендър и Фогфоу носеха дълги алебарди със странни куки от всеки край, извити под такъв ъгъл, че да не пречи оръжията да бъдат използвани за подпиране. Оръженосците се мятаха, правеха цигански колела, подскачаха и се въртяха; те подхвърляха във въздуха алебардите си, като ги разменяха, и атакуваха яростно купата сено с куките.

Сър Джеймс се зае да ни образова:

— Тези куки наричаме секачите. Сега ще ви покажем перфоратора. Оръженосци! Харпуните!

Оръженосците замениха своите куки с едно по-подобно на копие оръжие и демонстрираха употребата му върху бедната, малтретирана купа сено.

— Драконите са лесно възпламеними — обясни сър Джеймс. — Те са развили своя огън, за да го прилагат едни срещу други. Все пак не го ползват, за да си пекат месото с него. Не се страхуват от други зверове… или по-скоро не се страхуваха, докато ние не се научихме да се бием с тях. Кожата им е яка, но изгаря, ако бъде изложена на достатъчно силна топлина известно време — вътрешностите на драконите са избухливи, което е и основната причина те да могат да хвърлят огън.

От решаващо значение за дракомахията е да се подпали чудовището. Ние разполагаме с пирия — огъня на свети Огдо, — която полепва по тях и не може лесно да бъде изгасена. Ако се направи една хубава дупчица, кръвта им със свистене изхвърча от там като пара. Ако я запалиш, с тях е свършено.

— Колко рицари сформираха един отряд? — попита Кигс.

— Различно беше: двама секачи, двама харпунисти, един ритарий, един паяк и един бързоходец. Това са седем рицари, но ние имахме и хвърлячи, които мятаха пирия, и оръженосци, които отговаряха за оръжията… четиринадесет съставяха пълен отряд, макар че сме убивали дракон и само трима.

Очите на Кигс искряха.

— О, да можех да видя този екип в действие само веднъж!

— Не и без броня, момко. Горещината беше непоносима… а каква воня се носеше само!

Оръженосците се покатерваха един връз друг върху рамената си, след което се оттласкваха и скачаха точно върху върха на купата сено. Тяхната прецизност и сила ми се сториха вдъхновяващи. Тъй като бяха прокудени и нямаха какво друго да правят, те очевидно бяха прекарали много време в тренировки. Всички ние трябваше да бъдем също толкова отдадени на нашето изкуство.

— Добра ми света Сиукре! — възкликнах аз.

— Какво има? — попита Кигс, разтревожен от това колко бързо се бях отправила към конете.

Аз затършувах из дисагите на кобилата си, докато не намерих диаграмата, която ми беше дал Ларс. Кигс схвана мисълта ми веднага и ми помогна да разтворя пергамента върху единия хълбок на кобилата. Погледнахме балистата, подобна на иригатор за клизма, а после се втренчихме един в друг.

— Мехурите са предназначени за пирия — рекох аз.

— Но как ще я запалите? — изпухтя един задъхан глас зад нас, който се оказа, че е на оръженосеца Фогфоу.

— Тя е самозапалваща се, Маурицио. Виж тук — каза Кигс и посочи механизма на фитилния затвор, който не бях разбрала.

— Умно — каза Маурицио. — Оръженосците са можели да го използват — всеки е можел да работи с него. Това е щяло да остави рицарите почти без работа.

Сър Джеймс дойде да види за какво беше цялата тази суетня.

— Това е шарлатания. Машините ограничават подвижността. Да ловуваш дракони не е само въпрос на груба сила, защото щяхме да ги сваляме от небето с требушети. Това е изкуство и за него трябва хитрост.

Маурицио сви рамена.

— Едно такова приспособление на наша страна е нямало да ни навреди.

Сър Джеймс сбърчи пренебрежително нос.

— Можеше да го използваме като примамка. Нищо не може да примами дракон така, както един странен механизъм.

Снегът валеше по-силно сега — крайно време беше да тръгваме. Сбогувахме се с всички. Маурицио настоя да ми помогне да се кача на коня си. Присвих се от безсмислен страх, че ще види люспите ми.

— Хубаво е след толкова много години да науча, че си се възстановила от уплахата — прошепна с тих глас той и ми стисна ръката, — и че си станала толкова хубава!

— Притеснявал ли си се за мен? — попитах трогната аз.

— Да. На колко беше тогава, единадесет? Дванадесет? На тази възраст всички ние сме малко непохватни и не се знае какво ще излезе от нас.

Той ми намигна, плесна кобилата по задницата и ми махаше докато не се изгубихме от поглед.

Кигс ни поведе обратно към овчата пътека, а аз пришпорих кобилата си, за да не изостана.

— Изглежда, че нямаш ръкавици — каза Кигс, когато се изравних с него.

— Ще се оправя. Ръкавите ми покриват почти цялата ми ръка, виждате ли?

Той не каза нищо, но свали собствените си ръкавици и ми ги подаде с поглед, който ми казваше да не си и помисля да му откажа. Те вече бяха затоплени. Не осъзнах колко студени са били пръстите ми, преди да ги сложа.

— Добре де, аз съм глупак — рече Кигс, след като яздихме мълчаливо няколко километра. — Наистина имах намерение да ти се подиграя за това, че се страхуваш да яздиш по тъмно, но ако продължава да вали така, няма да успеем да различаваме пътя.

Аз пък си бях мислила тъкмо обратното: сега пътят се открояваше заради двете паралелни бели линии, които се бяха образували от натрупалия сняг в следите от каруци. Почти се беше стъмнило обаче. Това беше най-дългата нощ в годината и гъстата облачна покривка създаваше условия да я направи дори по-дълга.

— Имаше странноприемница в Райтрън — казах аз. — Другите села бяха твърде малки.

— Говориш като някой, който не е свикнал да пътува с принц — изсмя се той. — Можем да се настаним във всяка господарска къща по пътя. Въпросът е коя да бъде? Нека да не е тази в Реми, освен ако не искаш да прекараш вечерта с лейди Коронги и нейната братовчедка, дукесата отшелник. Ако успеем да стигнем до Пондмиър Парк, то това ще съкрати времето, което ще ни се наложи да пътуваме сутринта. Утре имам задължения, които трябва да изпълня.

Аз кимнах, сякаш и аз имах ангажименти. Сигурна съм, че наистина бе така, но не можех да си спомня за нито един от тях.

— Цял ден искам да ти кажа — започна Кигс, — че имам някои допълнителни идеи, за това какво е да бъдеш копеле, ако имаш желание да ги чуеш, разбира се.

Не можах да не се засмея.

— Вие ли… наистина ли? Ами, добре тогава.

Той дръпна поводите на коня си, за да се изравни с мен. Не беше вдигнал качулката на наметалото си и по косата му имаше сняг.

— Може да ме сметнеш за ексцентричен, вероятно, но не мога да спра да си мисля за това. Никой никога не ми е задавал този въпрос.

Баща ми е бил самсамски адмирал. Майка ми, принцеса Лоръл, била най-малката дъщеря на кралица Лавонда и според легендата била малко вироглава и разглезена. Родителите ми избягали, когато тя е била на петнадесет — скандалът бил ужасен както в Самсам, така и тук. Баща ми бил понижен до ранг капитан на товарен кораб. Не са ме взели със себе си на последното си морско пътешествие: в деня, преди да отплават от найнийския порт Асадо, те срещнали мадам Окра Кармайн, която ги убедила да й позволят да ме заведе в Горед, за да се срещна с баба си.

Смятах късообхватната й пророческа дарба за малко наивна — бях сбъркал.

Той се загледа нагоре към облаците.

— Те загинали в ужасна буря. Аз бях петгодишен, извадих късмет да съм жив, но се чувствах, сякаш и аз самият бях в морето. Дори не можех да говоря горедски. Баба ми не ме хареса веднага, принцеса Дион ме намрази мигновено.

— Детето на собствената си сестра ли? — удивих се аз.

Той сви рамена. Наметалото му се вееше от вятъра.

— Самото ми съществуване беше унижение за всички. Какво трябваше да сторят с това непредвидено дете с неговите простовати маниери — дори за един самсамец — и неговата унизителна етническа фамилия?

— Кигс е самсамско име, нали?

Той се усмихна унило.

— Дори не е Кигс, а е Кигенстан — камък за рязане. Някой по-рано в родословието ми е бил каменар очевидно. Но нещата се оправиха. Те свикнаха с мен. Показах им, че ме бива в някои неща. Чичо Руфъс, който беше прекарал доста години в кралския двор на Самсам, ми помогна да си проправя път по-лесно.

— Изглеждахте толкова тъжен, когато се молехте за него тази сутрин — изтърсих аз.

Очите му заблестяха в здрача; дъхът му образуваше пара в студа.

— Той остави голяма пропаст в света, да. Мога да я сравня единствено със смъртта на майка ми. Но, виждаш ли, ето към това се опитвах да се насоча, към нещото, което постоянно си представям, че ти споделям, защото усещам, че ще ме разбереш.

Затаих дъх. Снегът се сипеше тихо навсякъде около нас.

— Изпитвам толкова смесени чувства към нея. Искам да кажа, че я обичах, тя ми бе майка, но… понякога изпитвам гняв към нея.

— Защо? — попитах аз, но вече знаех отговора. И аз се чувствах точно така. Почти не можех да повярвам, че той щеше да го каже на глас.

— Изпитвам гняв към нея, защото ме е напуснала, когато съм бил толкова малък — и ти може да си чувствала същото за майка си, — но освен това, за мое унижение, изпитвам гняв към нея, защото се е влюбила толкова безразсъдно.

— Знам — прошепнах аз сред ледения въздух, надявайки се той да ме чуе.

— Що за негодник завижда на собствената си майка за любовта на живота й? — Той се изсмя самоосъдително, но в очите му беше изписана тъга.

Можех просто да се пресегна и да го докосна. Искаше ми се да го направя. Стиснах по-здраво юздите и вперих поглед напред към пътя.

— Вие не сте негодник — казах аз.

В противен случай ставахме двама негодника на едно място.

— Ммм. По-скоро подозирам, че съм — отвърна безгрижно той.

Кигс замлъкна. За известно време се чуваше само хриптенето на копитата в снега и скърцането на студените кожени седла. Погледнах към него. Студеният въздух беше зачервил бузите му. Той духна в ръцете си, за да ги стопли. Отвърна на погледа ми, очите му бяха тъмни и тъжни.

— Не можех да разбера — каза тихо Кигс. — Осъждах я, но не можех да разбера. — Той отклони очи, опита се да се усмихне и наруши странния момент. — Аз няма да се поддам на същата унищожителна импулсивност, естествено.

— А и сте сгоден, така или иначе — добавих аз, опитвайки се думите ми да прозвучат несериозно, защото се страхувах, че той може да чуе как сърцето ми бие, а то блъскаше толкова яростно.

— Да, това е хубава застраховка срещу неочакваното — съгласи се той с развълнуван от емоции глас. — Това и вярата. Света Клер ме води по верния път.

Да, разбира се, че го водеше. Много ти благодаря за помощта, света Клер.

Продължихме да яздим мълчаливо. Затворих очи. Снегът навяваше в лицето ми и ме жилеше като пясък. За миг си позволих да си представя, че нямам драконови люспи, а той е свободен от оковите на дадения обет. Тук, сред смразяващата тъмнина, под безкрайното открито небе, това можеше и да е вярно. Никой не можеше да ни види — можехме да бъдем такива, каквито пожелаехме.

Оказа се обаче, че някой ни беше видял. Някой с умението да вижда топли обекти в тъмнината.

Усетих гореща струя по кожата си, замириса ми на сяра и отворих очи, за да видя дядо си в пълните му отвратителни, влечугоподобни и гигантски размери да се приземява на заснежения път пред нас.