Рейчъл Хартман
Серафина (18)

13.

Не можех да си позволя очите ми да се разширят от ужас, защото пазачите щяха да ми се нахвърлят. За да си спечеля малко време, направих дълбок поклон, като бавно отброих до три.

Когато най-сетне се осмелих да погледна отново към принца, той изглеждаше развеселен. Направи ми недвусмислен знак.

— Надявам се, че сте приключила?

— Да, благодаря ви — казах аз, като успях да потисна трепета в гласа си. — Ако желаете да разпитате рицарите лично, може би ще е най-добре да се срещна с вас утре сутрин…

— О, не — рече безгрижно той, а усмивката му стана студена. — Предпочитам да се видя с вас сега. Изчакайте ме горе, ако обичате.

Нямах друг избор, освен да се изкача по стълбите. Зад себе си чух принцът да казва:

— Кой си спомня как изглежда моят символ? Точно така. А госпожица Домбег носеше ли го?

— Но, сър, уговорката беше този протокол да не влиза в действие, преди пристигането на Комонот!

— Той влиза в сила от тази вечер. Само някой, който носи моят символ, говори от мое име.

— Сгрешихме ли, като я пуснахме тук долу, капитане? — попита Джон.

Лусиън Кигс направи пауза, преди да отговори:

— Не. Доверили сте се на интуицията си за нея и това не ви е подвело. Но е време да затегнем мерките, нали? Скоро дворецът ще е пълен с непознати.

Той започна да се изкачва нагоре по стъпалата. Аз побързах, за да достигна най-горната площадка преди него. Погледът, който ми хвърли, когато се изкатери, не беше толкова весел. Майки Рибата отдаде чест, принцът му отговори, улови ме за десния лакът и ме поведе по коридора.

— За кого работиш? — попита той, когато бяхме достатъчно далеч, за да не бъдем чути.

Това някакъв подвеждащ въпрос ли беше?

— За Виридий.

Той се спря и застана с лице към мен, а веждите му бяха присвити мрачно.

— Това е единствената ти възможност да ми кажеш истината. Не харесвам играта на котка и мишка. Хванах те — не си играй, мен.

За бога, той мислеше, че вероятно съм някакъв агент на чуждо правителство… или на някое лице. На дракон, да речем. Може би беше прав.

— Може ли да не разговаряме в коридора, ако обичате?

Принцът хвърли поглед надолу-нагоре по коридора и се намръщи. Източното крило беше пълно със слуги, имаше хранилища, кухни и работилници. Той ме отведе до един къс проход и отключи тежката врата в края му. Запали фенер, окачен на стената, въведе ме през вратата и я затвори зад нас. Намирахме се на дъното на едно спираловидно стълбище, което се изкачваше нагоре в мрака. Вместо обаче да започне да се катери нагоре, той седна на петото стъпало и остави фенера до себе си.

— Какво е това място? — попитах аз, като проточих врат, за да надникна нагоре.

— Глизелда го нарича моята скотска кула.

Не изглеждаше склонен да дискутираме това повече. Фенерът го осветяваше зловещо изотдолу, което правеше трудно да се разчете изражението му. Във всеки случай не се усмихваше.

— Нямаше да е толкова трудно да разпиташ рицарите с моето одобрение. Трябваше само да ме помолиш. Не ми харесва, че използваш името ми под фалшив предлог.

— Аз… аз не трябваше да го правя. Съжалявам — заекнах аз.

Защо си бях помислила, че това е добра идея? Защо бях готова да блъфирам с напълно непознати хора, вместо да разговарям откровено с принца? Отворих внимателно кесията си, като прикривах от погледа на Кигс фигурката на куига и му подадох златната монета.

— Моят учител, Орма, също изпитва опасения относно един дракон отцепник. Обещах му да разговарям с вас.

Лусиън Кигс мълчаливо огледа монетата на светлината на фенера. Преди беше толкова разговорлив — мълчанието му ме разстройваше. Но, разбира се, той щеше да има съмнения, когато аз твърдях, че говоря от чуждо име. Как би могло да е другояче? Да го вземат мътните, бях си направила погрешно сметката, когато подведох неговите стражи.

— Пратеник му даде тази монета след погребението на чичо ви — продължих аз. — Орма твърди, че тя принадлежи на баща му.

— Тогава вероятно е така — рече той, докато я проучваше от обратната страна. — Драконите познават монетите си.

— Баща му е генерал Имлан, разжалван и осъден на изгнание за укриване на съкровището си.

— Укриването на имане обикновено не е основание за изгнание — рече принцът с присвити устни.

Дори надвисналата му сянка изглеждаше скептична.

— Мисля, че Имлан е извършил и други престъпления. Орма не ми разказа подробно всичко. — И ето че отново лъжех. Това нямаше край. — Той смята, че Имлан е тук, в Горед, и вероятно планира да причини вреда на Ардмагара или крои някакви неприятности за тържествата, а може и… кой знае какво. Уви, всичко това са неясни предположения.

Лусиън Кигс премести погледа си от мен към монетата и обратно.

— Не си сигурна дали той има основания да се тревожи.

— Така е. Надявах се, че като разговарям с рицарите, те ще ми споделят някакви подробности, за да го разпозная, и така ще получа възможност да потвърдя пред Орма, че този дракон отцепник е Имлан. Не исках да губя времето ви с догадки.

Той внимателно се наведе напред.

— Възможно ли е Имлан да е искал да нарани чичо ми?

Сега беше заинтригуван — изпитах огромно облекчение.

— Не зная. Съветът стигна ли до заключение, че отцепникът има някаква връзка със смъртта на принц Руфъс?

— Съветът не можа да стигне до почти никакви заключения, половината от хората подозираха, че рицарите са си измислили вялата история, за да създадат раздори и да попречат на визитата на Комонот.

— А как е според вас? — настоях аз.

— Според мен аз бях тръгнал да разпитвам рицарите лично, когато разбрах, че някой вече разговаря с тях от мое име.

Той предупредително размаха пръст към мен, но жестът само привидно означаваше закана.

— Какво е твоето впечатление? Те наистина ли са видели дракон?

— Да.

Той повдигна вежди.

— Кое те кара да си толкова сигурна?

— Ами… ами аз си помислих, че е свързано с някои подробности, които те можеха и същевременно не можеха да споделят с мен. Ще ми се да бях в състояние да твърдя, че не е само моята интуиция.

Щеше ми се също и да мога да твърдя, че понеже аз самата бях лъжкиня, успявах да различавам тези неща.

— Недей да пренебрегваш интуицията толкова лесно! Аз съветвам хората си да обръщат внимание на инстинктите си. Естествено, те сбъркаха с теб. — Той ми хвърли ядосан поглед, след което като че ли съжали за това. — Не, нека да се коригирам. Те погрешно са повярвали, че аз съм ти дал разрешение да разговаряш със затворниците, но бяха прави за теб.

Как беше възможно той все още да ме цени високо, след като се бях държала толкова ужасно с него? Топла струя на вина премина през мен.

— Аз… аз съжалявам…

— Нищо лошо не е станало — опита се да ме успокои той. — Всъщност получи се много добре. Изглежда, че аз и ти работим с една обща цел. Сега, след като го знаем, можем да си помагаме взаимно.

Принцът мислеше, че аз му се извинявам за лъжата — вече го бях направила.

— Аз… ъъъ… също съжалявам и за това, което ви казах. Вчера.

— Ааа! — Най-сетне се усмихна той и тревожният възел в гърдите ми се отпусна. — Ето на какво се дължала другата част от колебанието ти. Забрави за това. Аз вече го направих.

— Бях груба!

— А аз се обидих. Всичко беше точно като по книга. Но нека загърбим тази случка, Серафина. Вече сме от един отбор.

Не вярвах, че толкова лесно ми е простил. Той забеляза съмненията ми и добави:

— Зелда и аз разговаряхме дълго за теб. Тя говори доста убедително в твоя защита.

— Не ви ли каза, че съм раздразнителна?

— О, несъмнено го направи. А и ти си си такава. — Той изглеждаше леко развеселен от изражението, което се бе изписало на лицето ми, каквото и да бе то. — Престани да се мръщиш. Няма нищо лошо в това да показваш на хората, че са те настъпили по опашката. Нещото, което се питаме ние, когато ни захапеш, е защо?

Хапане. Опашка. Скръстих ръце пред гърдите си.

— Зелда е забелязала, че не обичаш да ти задават лични въпроси, а аз определено доста поинтимничих. Затова — поднасям своите извинения.

Погледнах засрамено надолу към краката си.

Той продължи:

— В конкретния случай мисля, че имаше и нещо друго. Ти отговори честно на моя въпрос. — Той се облегна назад самодоволно, сякаш беше разгадал някоя трудна гатанка. — Аз те попитах какво е усещането да бъдеш толкова талантлива, а ти ми даде едно простичко сравнение: като да бъдеш копеле! И когато се позамислих върху това, наистина го разбрах. Всички те зяпат заради нещо, за което нямаш вина и което не заслужаваш. Самото ти присъствие кара хората да се чувстват неловко. Ти изпъкваш, когато всъщност предпочиташ да не го правиш.

За един кратък миг не можех да си поема дъх. Нещо вътре в мен потрепна, някоя струна на уда, подръпната от думите му, и ако си поемех дъх, това щеше да изчезне.

Той не знаеше истината за мен, но все пак бе успял да улови нещо вярно, което никой друг не бе забелязал досега. И въпреки това — или може би заради това принцът вярваше, че съм добра, вярваше, че си заслужава да ме взима на сериозно и тази негова вяра за един шеметен миг ме накара да искам да бъда по-добра.

Аз бях глупачка, затова че си позволих да се почувствам по този начин. Аз бях чудовище — това никога нямаше да се промени.

За малко не понечих да го захапя, почти изиграх чудовището толкова убедително, както само аз можех да го направя, но нещо ме спря. Той не беше някакъв дракон, който ме оглежда студено. Той ми предлагаше в замяна, нещо вярно за самия себе си. То сияеше като диамант. Това не бе нещо обикновено — бе великодушно. Ако отблъснех този подарък от ръката му, нямаше да получа друг. Поех си въздух разтреперана и казах:

— Благодаря ви, но… — Не, без никакво „но“. — Благодаря ви.

Той се усмихна.

— В теб има нещо повече, отколкото се забелязва на пръв поглед. Забелязах това вече няколко пъти. Кой от порфирийските философи ти е любим?

Това беше толкова нелогично заключение, че почти се засмях, но той продължи да говори с мен най-сетне съвсем свободно.

— Предната вечер ти разпозна цитата и аз си помислих: „Най-сетне да срещна някой, който е чел Понтий!“

— Страхувам се, че не съм чела толкова много от него. Татко и неговите Аналекти…

— Но си чела други философи. Признай! — Той се наведе нетърпеливо напред с лакти върху колената. — Обзалагам се, че харесваш… Архибор. Той проявява такъв интерес към биологичната форма на съществуване на разума, че така и не си дал труд да провери дали теориите му са възможни в реалния свят.

— Архибор е бил надут задник — казах аз. — Предпочитам Некан.

— Този навъсен, стар сухар! — извика Кигс и се плесна по крака. — Той стига твърде далеч. Ако нещата бяха станали по неговия начин, ние всички нямаше да сме нищо повече от едни безплътни умове, които се реят безтегловно и мимолетно, напълно откъснати от материята на този свят.

— Толкова ужасно ли би било това? — попитах аз, а гласът ми пресекваше.

Той отново бе успял да докосне нещо лично, или пък аз бях толкова чувствителна, че можех да се почувствам наранена от всичко, без значение колко безвредно е то.

— Просто си мислех, че предпочиташ Понтий — каза той, като разглеждаше внимателно някакво невидимо петънце на ръкава на жакета си, за да ми даде малко време да се опомня.

— Философ в областта на юриспруденцията ли?

— Очевидно ти си чела само ранните му творби. Пълната му гениалност е в по-късните трудове.

— Той не беше ли полудял? — Опитах се думите ми да прозвучат презрително, но изражението на лицето му ми показа, че съм сбъркала, и вместо това го бях разсмяла.

— Ако това е било лудост, Фина, то тя е била такава, че аз и ти можем само да си мечтаем за нея! Ще ти намеря последната му книга.

Принцът отново ме погледна и очите му блестяха на светлината от лампата, или пък бяха изпълнени с вътрешния огън на възхитително очакване.

Ентусиазмът му го правеше красив. Бях се вторачила в него — погледнах към ръцете си.

Той се изкашля и се изправи, като прибра монетата в жакета си.

— Така. Е, аз ще занеса монетата на Орма на Ескар утре сутрин и ще видя какво ще каже тя. Както ми е тръгнало, заместник-посланикът като нищо ще заключи, че укриваме престъпници — не мисля, че тя ми е простила, затова, че позволих онзи новолюспест да пострада… а също така и че танцувах с нея. Попитай твоя учител за подробностите, които са ти дали рицарите — наистина ще ти бъда благодарен. Ако успеем да открием кой е този отцепник, това може да се използва пред посолството като доказателство, че ние полагаме искрени усилия да… щях да кажа да поддържаме реда, но май е малко късно за това, нали?

Аз му отговорих:

— До утре, тогава.

Естествено, той трябваше да реши, кога да ме отпрати, а не обратното. Сепнах се.

Изглежда, че принцът не забеляза неспазването на етикета. Аз се поклоних, за да му се реванширам. Той се усмихна и ми отвори вратата. Умът ми препускаше, опитвайки се да измисли още нещо, което да кажа, преди да си тръгна, но напразно.

— Приятна вечер, Серафина — рече той и затвори вратата.

Чух как звукът от стъпките му се отдалечава, докато изкачваше стълбите на кулата. Какво ли правеше там? Със сигурност не беше моя работа, но останах за един дълъг миг с ръка върху дъбовата врата.

Останах неподвижна толкова дълго, че за малко да си изкарам акъла, когато един глас изрече:

— Помощник-учителке? Зле ли ви е?

Погледнах зад себе си. Там стоеше един от музикантите ми — слабичкият тромбонист, чието име така и не запомних. Очевидно бе минавал от тук и бе забелязал, че имам вид на изпаднала в кататония. Той нерешително пристъпи напред.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не — изграчих аз с толкова дрезгав глас, сякаш току-що прекъсвах дългогодишен обет за мълчание. — Благодаря ти — добавих.

Наведох глава, заобиколих го смирено и се отправих обратно към коридора в посока към покоите си.