Рейчъл Хартман
Серафина (22)

17.

Изпълнението на „Огледалния химн“ мина гладко. Зад мен публиката се изправи на крака и запя заедно с хора. Успях да поддържам умерено темпо, макар че не бях достатъчно концентрирана. Продължавах да си припомням отново и отново онези мигове с Ларс: този, в който той ме беше нарекъл своя сестра, както и разговора ни след това.

— Какъв ти е Джоузеф? — бях го попитала аз. — Какво се случва и има ли начин да помогна?

— Не знам за к’во говориш — беше ми отвърнал той, а очите му внезапно бяха станали студени. — Не съм казвал нищо против Джоузеф.

— Е, да, не и пред мен — настоях аз. — Но не можеш да отречеш…

— Мога. И го правим. Недей да ми говориш за него отново, фройлайн.

След което той демонстративно си тръгна.

Музиката ме обгръщаше отвсякъде, докато дирижирах, тя повдигна настроението ми и ме накара да се съвзема. Хорът изпя пламенно последните два стиха:

„Незаслужено дарени с обич от божествено сърце

ний сме огледало, вдигнато към Райското лице.“

Усмихнах се топло на моите певци и те ми отвърнаха със същото петдесетократно, тъй както бяха наредени навсякъде около мен.

Хорът освободи сцената и на негово място застана симфоничният оркестър. Сега вече моята работа беше приключила и можех да танцувам на воля, което означаваше точно един път. Беше наистина любезно от страна на Кигс да избере паваната, която представляваше тържествено пристъпване в кръг. С това можех да се справя.

Слугите се суетяха наоколо, като издърпваха столовете и пейките към стените, преразпределяха свещниците и носеха напитки на хората. Аз изгарях от жажда — излизането на сцената веднага те кара да ожаднееш. Отправих се към масата с напитките в далечния ъгъл и се озовах зад Ардмагара. Той говореше надуто на един сервитьор:

— Наистина нашите учени и дипломати не пият алкохолни напитки, но това не е точно правило, а по-скоро насока, реверанс към вашия народ, който е склонен да развие параноя към идеята, че един дракон може да загуби самоконтрола си. Драконите точно като вас имат различна поносимост. Малко вино може да бъде приемано от някой, който е добросъвестен като мен, и така няма да има пострадали.

Очите му заискряха, когато пое предложената му чаша. Той огледа залата, сякаш тя бе облицована в злато. Други гости — в ярки цветове като макове — се разделиха на двойки в очакване на танците. Симфоничният оркестър приключи с настройките и изпълни топъл акорд, който се понесе из залата.

— Не съм приемал човешка форма от четиридесет години — каза Ардмагарът.

С изумление осъзнах, че той говореше на мен. Комонот завъртя чашата в дебелите си пръсти и ми хвърли лукави и коси погледи.

— Забравил съм какво е усещането, как тези ваши сетива се различават от нашите. Зрението и обонянието са разочароващо притъпени, но вие компенсирате с дълбочината на останалите.

Направих поклон, защото не исках да започвам разговор с него. И други от майчините ми спомени можеше да чакат, за да ме връхлетят. Тенекиената кутия беше спокойна засега.

Той обаче упорстваше:

— За нас всичко има вкус на пепел, а нашите люспи ни позволяват съвсем ограничено усещане от докосване. Слухът ни е добър, но вашите слухови нервни системи са свързани с някакъв емоционален център — всичките ви усещания са свързани с емоция, което е нелепо, но конкретното сетиво… то е причината да създавате музика, нали? То гъделичка тази част от мозъка ви?

Можех да понеса такъв вид невежество от страна на Орма, но този арогантен, стар саар ме подразни.

— Причините за това са много по-сложни.

Той размаха ръка и изпухтя пренебрежително с устни.

— Изучавали сме изкуството от всеки възможен ъгъл. В него няма нищо рационално. В крайна сметка то просто е форма самоудовлетворение.

Той отпи от виното си и отново се захвана да оглежда залата. Беше като дете, което зяпа изумено спектакъл, смаяно от огромния сетивен банкет, изплувал пред очите му: сладки парфюми и ароматно вино, тихите стъпки на балните пантофки, стържещия звук от лъкове и струни. Той се протегна и докосна зелената копринена рокля на една графиня, докато тя преминаваше с шумолене. Слава богу, дамата не забеляза това.

Двойките заеха места на дансинга, готови да танцуват сенк-па. Комонот ги гледаше с нежност, сякаш бяха вишневи цветчета — това не беше изражение, което обикновено човек може да види изписано върху лицето на един саарантра, — а аз се запитах колко ли чаши вино е изпил. Неприятно ми беше, че той можеше да стои тук и да се представя за чувствителен, докато Орма не можеше дори да разговаря с мен, без да вземе предпазни мерки срещу Цензорите.

— Труден ли е този танц? — попита той и се наведе близо до мен.

Аз се отдръпнах от него — малко вероятно беше той да подуши люспите ми, както си беше пийнал, но нямаше смисъл да поемам излишни рискове.

— Точно този ме заинтригува — продължи той. — Искам да опитам всичко. Може да минат още четиридесет години, преди отново да приема тази форма.

Да не би да ме канеше на танц? Не, той искаше аз да го поканя. Не можех да преценя дали това ме поласка, или подразни. Запазих гласа си неутрален.

— Никога не съм танцувала сенк-па. Ако наблюдавате внимателно танцьорите и анализирате стъпките им, трябва да успеете да откриете повтарящите се мотиви, които предполагам са аналогични на повторенията в музикалния акомпанимент.

Комонот се втренчи в мен — очите му бяха леко изпъкнали и ми напомняха неприятно на тези на Басинд. Той облиза дебелите си устни и каза:

— Точно така би подходил към проблема един дракон. Виждате ли, нашите народи не са чак толкова различни в крайна сметка.

Преди да може да каже още нещо, една кралска осанка надвисна зад нас и твърд женски глас попита:

— Ардмагар, желаете ли да пробвате нашите горедски танци?

Това беше майката на Глизелда, принцеса Дион, облечена в блестяща жълта копринена рокля. Тя носеше семпла диадема и светъл воал, а косата й беше прибрана с криспинети. Дион сияеше като златните феникси на Зизиба — в сравнение с нея аз, облечена в моя червеникавокафяв кафтан, бях като скучен, малък женски паун. Отдръпнах се, облекчена, че принцесата ме беше засенчила и приковала вниманието на Ардмагара, но Комонот, старата лисица, успя да ме посочи.

— Тъкмо обсъждах танците с тази странна млада личност.

Принцесата сведе хладен поглед под елегантния си нос.

— Това е нашата помощник-учителка по музика. Тя помогна на Виридий да организира музикалните изпълнения тази вечер.

Очевидно нямах име — не се почувствах обидена. Поклоних се и се оттеглих още по-назад толкова бързо, колкото имах смелостта да го сторя.

Нещо атлазено и розово ме докосна отстрани по главата. Вдигнах поглед сепнато, точно когато влачещият се ръкав на принцеса Глизелда отново ме шляпна право през лицето. Тя се изсмя и се отдалечи със завъртане от мен — нейният партньор, графа на Апсиг, пристъпваше пъргаво. Сърцето ми се сви, когато го видях, но той дори не си даде труд да ме погледне. Графът беше умел танцьор и хубав момък, когато не отправяше заплахи към някого. Строгите му черни дрехи караха розовата й рокля да изпъкне — двамата привличаха погледите на всички в залата. Той я оттласна и принцесата се върна с танцови стъпки при мен. Приготвих се отново да бъда шамаросана от ръкава й, но вместо това тя ми подвикна:

— Говори ли с теб Лусиън? Не ви видях да танцувате!

Кигс беше казал, че е обсъждал Имлан с нея — надявах се тя да не е издрънкала необмислено всичко пред графа.

— Чакаме да започне паваната — казах аз, когато тя отново мина покрай мен.

— Страхливци! Да знаеш, че идеята с танците беше моя! Така че е по-трудно някой да ви подсл…

Джоузеф я издърпа през дансинга.

Не успях да чуя думата докрай, но схванах идеята й.

Вторият танц приключи — музикантите засвириха сарабанда почти без никаква пауза. Наблюдавах тържествено преминаващите танцувални двойки — Комонот не беше единственият хипнотизиран от цялото това великолепие. Глизелда пак щеше да танцува с Джоузеф, с което си заслужи острия и свиреп поглед на майка си. Графът на Апсиг не беше личност без значение, както можеше да се предполага, но втората поред престолонаследница не можеше просто да танцува за удоволствие — на дансинга се разискваше сериозната политика.

Кигс беше танцувал сенк-па с Амерта, дъщерята на граф Песаволта от Найнис, гавот с царицата на Самсам и сега елегантно се носеше по дансинга в ритъма на сарабандата с някаква дукеса, която не познавах. Той танцуваше умело и дори доста самоуверено като Джоузеф и изглежда изпитваше удоволствие от това. Принцът се усмихна на дукесата с една разкошна, широка и неосъзната усмивка и в един миг ми стана напълно понятен: разбрах, че мога да прозра всичко в него, чак до дълбините на душата му. Бях забелязала това и по време на погребението — дадох си внезапно сметка. Той не беше човек, който умееше да скрива чувствата си, напротив, ала ги съхраняваше на място, където аз можех да ги забележа.

Сарабандата заглъхна. Половината от симфоничния оркестър се изправи — след всеки трети танц едни от музикантите си вземаха пай пауза, а останалите постоянно свиреха една и съща мелодия, докато всички се върнеха обратно. Тази система не беше лоша, защото танцьорите можеха да си поемат дъх, а по-възрастните — нашата кралица не на последно място сред тях — да се подкрепят.

До мен стояха принцеса Дион и лейди Коронги и ядяха пай. Пай паузата беше, разбира се, евфемизъм — всъщност стана ми забавно, че такива две дами от благороден произход може да правят пауза, за да хапнат пай.

— Признавам, че съм шокирана от Ардмагара — каза лейди Коронги и попи внимателно краищата на устата си с една кърпичка, за да не размаже червилото върху пурпурните си устни.

— Той не е виновен — каза принцесата. — Нисък е и се спъна. А деколтето ми се оказа точно на пътя му.

Опитах се да си представя какво се бе случило и мигновено съжалих за това.

— Той е глупак — каза лейди Коронги и смръщи лице, сякаш Ардмагарът беше кисел, колкото нея. Очите й обаче искряха дяволито и тя продължи: — Какво ли ще е да заведеш един като тях в леглото си?

— Клариса! — Смехът на принцеса Дион ми напомняше за този на Глизелда. — Сега вече съм шокирана, ах, ти немирнице. Та ти мразиш драконите!

Лейди Коронги се усмихна палаво и самодоволно.

— Не съм казала, че ще се женя за него. Но се говори…

Нямах намерение да остана, за да чуя какво се говори.

Отидох до масата с напитките, но там беше Джоузеф, който се оплакваше жално.

— Ние, самсамците — тези от нас, които приемат присърце нашата вяра, — не пием от дяволското питие — сопна се той на бедния сервитьор. — Свети Абастър никога не го е правил. Искате да се изплюя в лицето на светлия му пример ли?

Извъртях очи — аз самата също не си падах много по вино, но имаше и по-учтив начин да помолиш за чай. Гмурнах се обратно в тълпата, пробих си път през горите от тънки воали и поръбени с хермелин кафтани и стигнах до средата на залата. Симфоничния: оркестър престана да повтаря мелодията и засвири началните тонове на паваната. Пристъпих към дансинга, но никъде не видях червен жакет.

— Изглеждаш добре! — прошепна в ухото ми Кигс и ме накара да подскоча.

Примигнах глуповато. Имаше нещо, което човек казва в отговор на комплимент; нещо, което нормалните хора инстинктивно изричат, но сърцето ми биеше толкова силно, че не можах да се сетя какво е то.

— Не, не е така.

Той се ухили, вероятно защото думите ми прозвучаха нелепо, предложи ми ръката си и ме отведе на дансинга в разгара на паваната. Не знаех къде да застана. Той ме придърпа до себе си, а дланите ни се опряха на равнището на рамената, застанахме в начална позиция.

— Гайдарят ти беше доста впечатляващ — рече той, докато започваше официалното откриване на танца.

— Той не е моят гайдар — отвърнах аз по-раздразнено, отколкото трябва, което се дължеше на прикрития намек на Гънтард. — Той е гайдарят на Виридий.

Разменихме си лява ръка, а после дясна. Кигс рече:

— Зная много добре какъв е той на Виридий. Кажи на гузната си съвест да се успокои. Очевидно си влюбена в някой друг.

Останах слисана.

— Какво искате да кажете?

Той почука главата си отстрани със свободната си ръка.

— Опитай се да го проумееш. Не се притеснявай. Не те осъждам.

Не ме осъждаше ли? В кого си въобразяваше, че съм влюбена? Исках да разбера, но не чак толкова много, че охотно да продължа да насочвам разговора към себе си. Смених темата:

— Откога познавате графа на Апсиг?

Кигс повдигна вежди, докато бавно се въртяхме в кръг, а ръцете ни бяха като лъчи на звезда.

— Той е тук от около две години. — Лусиън се вгледа в лицето ми. — Защо питаш?

Посочих към останалите танцьори в нашия кръг. Черният жакет на Джоузеф се забелязваше само на две места разстояние от нас.

— Той създава проблеми на гайдаря на Виридий. Хванах го да бие горкото момче отзад, в гардеробните.

— Проверих миналото на Джоузеф, когато той стъпи за първи път в двореца — рече Кигс и ме завъртя в па-дьо-сегош, докато кръгът се обръщаше в обратна посока. — Той е първият от три поколения Апсиг, който е изпълзял от планините — родът се смяташе за изчезнал и естествено на мен ми стана любопитно.

— На вас? Любопитно? — възкликнах аз. — Трудно ми е да повярвам.

Принцът възнагради моето безочие с усмивка.

— Очевидно баба му е била последната от този род и той е възстановил името й. Слуховете в Самсам са, че също така има и природен, незаконен брат. Ларс може да се окаже нещо повече от крепостник в крайна сметка.

Намръщих се. Ако Ларс не беше просто някакъв случаен полудракон, а въплъщение на семейния позор, то това обясняваше ненавистта на Джоузеф към него. Все пак не можех да се отърся от усещането, че нещата бях по-сложни, отколкото изглеждаха.

Кигс говореше нещо — аз пак съсредоточих вниманието си обратно върху него.

— В Самсам имат сурова позиция по отношение на незаконородените. Тук нещата са неприятни най-вече за бедното копеле — там това петни цялото семейство. Самсамците са големи поклонници на свети Вит.

— Греховете ваши горят с ярък пламък назад във вековете? — опитах се да предположа аз.

— И напред към хоризонта на всичките ви синове — да. — Правилен цитат!

Кигс отново ме завъртя. Очите му искряха и ми напомниха за принц Руфъс. Той се наведе към мен и добави със сериозен глас:

— Разбирам, че провеждаш проучване по въпроса, но не бих ти препоръчал да питаш Ларс какво е чувството да си копеле.

Сепнах се и го погледнах в очите. Той се смееше безмълвно и в този миг и двамата се разсмяхме, а после нещо се промени. Усещането бе, като че ли наблюдавам света през намазана с масло пергаментова хартия или опушено стъкло, което някой рязко беше издърпал. Всичко в главата ми стана много ясно и прозрачно, музиката нахлу величествено, ние стояхме неподвижно и залата се въртеше около нас, и ето тук беше Кигс, точно по средата на всичко това, и се смееше.

— Аз… аз ще трябва да се задоволя с вашето обяснение — заекнах аз, внезапно смутена.

Той направи недвусмислен жест, обхващайки цялата зала.

— Ето това е. Същността на положението на незаконородения. За злото няма почивка. Танц след танц, докато краката ти не са готови да поддадат.

Кръгът смени посоката за последен път, което ни напомни защо сме тук.

— Да се върнем към деловата страна — каза той. — Баба ми може да мисли, че няма какво да бъде намерено в провинцията, но Зелда и аз смятаме, че тя греши. — Той се наведе по-близо. — Трябва да продължиш според плана. Въпреки това, ние обсъдихме въпроса и решихме, че не можем да те пуснем да тръгнеш сама.

Отдръпнах се, изненадана.

— Не можете да ме пуснете да отида сама къде?

— Да търсиш сър Джеймс Пийскод. Опасно е — настоя той, а веждите му бяха присвити притеснено. — А и не съм убеден, че ти дори знаеш къде отиваш. Със сигурност си блъфирала, когато си казала на онези възрастни джентълмени, че знаеш къде живеят, нали?

Устата ми зейна, но вцепененият ми ум не успя да оформи думи, които да изрека. Когато бях написала, че препоръчвам визита при рицарите, имах предвид, че трябва да отиде Кигс, а не аз!

Принц Лусиън сложи ръка на кръста ми за официалното закриване на танца. Усетих топлия му дъх в ухото си:

— Ще дойда с теб. Това е окончателно. Утре няма кой да ни потърси: ти няма да организираш музикални програми, а всички най-влиятелни хора ще бъдат заети с важни срещи през целия ден — включително и Зелда, за нейно най-голямо неудоволствие. Предлагам да тръгнем по изгрев-слънце, да посетим рицарите и тогава, в зависимост от това колко късно е станало…

Не чух нищо повече. Ушите ми бръмчаха.

Как би могъл някой да си помисли, че изобщо е възможно да планирам пътуване в провинцията — сама или по какъвто и да е друг начин? Вината си беше изцяло моя, защото с измама се бях добрала до рицарите. Нищо друго, освен проблеми не бе произлязло от това. Сега всички бяха останали с погрешно впечатление за мен — те смятаха, че съм смела и безразсъдна.

Вглеждайки се в тъмните очи на Кигс обаче, изпитах известно безразсъдство.

Не — останах леко без дъх.

— Колебаеш се — каза той. — И подозирам, че зная защо.

Аз пък подозирах, че не знаеше. Той се усмихна — цялата стая сякаш затрептя около него.

— Притесняваш се, че не е прилично ние двамата да тръгнем на път без придружители. Аз не виждам проблем в това. Една по-голяма група ще предупреди рицарите, преди даже да сме стигнали при тях, а що се касае до благоприличието, то… Моята годеница не е притеснена, баба ми няма да има нищо против, лейди Коронги ще бъде на визита при нейната болна братовчедка през следващите няколко дни и не виждам никой друг от значение, който би могъл да ни съди.

На него му беше лесно да говори така — той беше принц. Струваше ми се, че аз мога и щях да бъда осъдена. Лейди Коронги щеше да води парада — това, че нямаше да е тук, не бе пречка за нея.

Обикаляхме един около друг във финалните па-дьо-сегош.

Кигс каза:

— Твоят обожател не ми прилича на ревнивец. Имаме добра възможност да не успеем да скандализираме никой по какъвто и да е начин.

Не бил ревнивец ли? Кой? Уви, устните ми отново не успяха да зададат необходимия въпрос и миг след това вече беше късно. Паваната свърши — хората ръкопляскаха.

— На зазоряване — прошепна ми той — ще се срещнем пред кабинета на кралицата. Ще минем през задната порта.

Той ме пусна. Изпитах хладина на кръста си — там, където преди ръката му ме бе сгрявала.