Рейчъл Хартман
Серафина (31)

26.

Студеният вятър, който духаше по откритата шейна, не ми помогна особено да изтрезнея. Баща ми караше шейната седнал близо до мен, като се бяхме завили с едно одеяло, настанени върху капрата. Главата ми се люшкаше отпуснато и той ме остави да я облегна на рамото му. Ако сега се разридаех, несъмнено сълзите щяха да замръзнат по бузите ми.

— Съжалявам, татко. Опитах се да отбягвам чужда компания — не исках нещата да се объркат — промълвих аз, завряла уста в тъмния му вълнен плащ.

Той не отговори нищо и това необяснимо защо ми се стори окуражаващо. Посочих със замах към притъмнелия град, който бе подходящ фон на моето пиянско усещане за епична, трагична съдба.

— Но те изгониха Орма, което стана по моя вина, а аз свирих на флейтата си толкова прелестно, че се влюбих във всички и сега искам всичко. А не мога да го имам. И се срамувам, че се налага да избягам.

— Ти не бягаш — рече татко, като пое юздите с едната си ръка с ръкавица и ме потупа по коляното с другата — или поне няма нужда да взимаш решение за това до утре.

— Няма ли да ме заключиш завинаги? — попитах аз, като бях на ръба да се разхълцам от ридание.

Някаква по-трезва част от мозъка ми, изглежда, забелязваше всичко, което вършех, цъкаше презрително с език и ме информираше, че трябва да се чувствам засрамена, но все пак не правеше нищо, за да ме спре.

Татко не обърна внимание на тези приказки, което най-вероятно бе разумна постъпка. Сняг бе навалял сивата му адвокатска шапка и ситни капчици бяха залепнали по веждите и миглите му. Той ме попита с премерен тон:

— Влюбила ли си се конкретно в някого, или просто в нещата, които не можеш да имаш?

— И двете — отвърнах аз, — и в Лусиън Кигс.

— Ааа.

За известно време единствените звуци, които се чуваха, бяха от звънците по хамута, пръхтенето на конете в студа и скърцането на плъзгачите на шейната по натрупания сняг. Главата ми стана тежка.

Внезапно се събудих. Баща ми говореше:

— … че тя никога не ми се доверяваше. Това ме нараняваше по-силно от всичко останало. Тя вярваше, че аз ще спра да я обичам, ако знаех истината. Беше поела толкова рискове, но никога не пое този, който бе от най-голямо значение. Едно на хиляда е по-добър шанс за успех, отколкото нула, но тя бе съгласна на нула. Защото как можех да я обичам, ако не можех да я видя? Кого точно обичах?

Главата ми клюмна и аз отново се събудих внезапно. Въздухът сияеше и гъмжеше от снежинки.

Той продължаваше да говори:

— … време, за да го обмисля и вече не се страхувам. Мъчно ми е, че ти наследи нейната срутваща се къща от лъжи и затова, че вместо да я съборя, аз я укрепих с още лъжи. Каквато и да е цената, аз съм готов да я платя. Ако се притесняваш за себе си, разбирам те, но не се страхувай за мен…

След това той леко разтърси рамото ми.

— Серафина. Вкъщи сме.

Обвих ръце около него. Той ме повдигна, свали ме от шейната и ме внесе през осветения вход.

* * *

На следващата сутрин дълго време лежах и гледах втренчено тавана на старата си стая, като се чудех дали съм си въобразила повечето от нещата, които бе казал. Това не звучеше като разговор, който можех да проведа с баща си, дори и двамата да бяхме пияни като лордове.

Слънцето беше неприятно ярко, в устата си имах вкус на смърт, но не се чувствах зле по никакъв друг начин. Надникнах в градината ми, която снощи бях пренебрегнала, но всички бяха спокойни — дори Плодоядния прилеп се беше покачил на едно дърво и не се опитваше да привлече вниманието ми. Станах и облякох една стара рокля, която намерих в гардероба си, защото алената, с която бях пристигнала, бе твърде елегантна за ежедневието. Слязох към кухнята. Смях и миризма на сутрешен хляб се носеха към мен откъм коридора. Спрях се с ръка върху кухненската врата, когато разпознах един по един гласовете им и изпитах страх да вляза в топлата стая и да я смразя.

Поех си дълбоко въздух и отворих вратата. Само за миг, преди присъствието ми да бъде забелязано, аз успях да попия от уютната домашна обстановка: буйния огън на камината, трите хубави подноса от син камък, окачени над полицата на камината, малките олтари във формата на прозорчета за света Лула и свети Йейн, както и един новопоставен за свети Абастър, окачени подправки и връзки с лук. Мащехата ми, потънала до лакти в коритото за месене, вдигна глава, когато чу звука от вратата и пребледня. На тежката кухненска маса близначките Теси и Джийн белеха ябълки. Те се смълчаха и втренчиха поглед в мен. От устата на Теси като зелен език висеше дълга обелка. Малките ми полубратя, Пол и Нед, погледнаха неуверено към майка си.

Аз бях чужда в това семейство, винаги е било така.

Ан-Мари избърса ръце в престилката си и се опита да се усмихне:

— Серафина. Добре дошла. Ако търсиш баща ти, то той вече тръгна за двореца. — Веждите й се сбръчкаха объркано. — Нали идваш от там? Би трябвало да си се разминала с него по пътя.

Като се замислих, не си спомнях снощи някой да ни бе посрещнал на вратата. Дали баща ми ме беше вмъкнал тайно в къщата на горния етаж, без да й каже? Това беше много повече в стила на татко, отколкото разговор за любов, лъжи и страх.

Опитах се да се усмихна. Това беше негласно споразумение с мащехата ми: и двете правехме такива опити.

— Аз… всъщност си дойдох, за да взема нещо. От… ъъъ… стаята ми. Забравих да го взема с мен, а ми трябва.

Ан-Мари кимна нетърпеливо. Да, да, чудесно. Неприятната доведена дъщеря скоро си тръгва.

— Заповядай, качи се горе. Това все още е твоята къща.

Понесох се обратно към горния етаж, леко замаяна, като ми се искаше да й бях казала истината, защото какво щях да правя сега със закуската? Учудващо кесията с монетите не събираше прах някъде из стаята на Мили, а бе успяла да остане при мен през цялото пътуване. Щях да си купя кифла отнякъде или… сърнето ми силно затуптя. Можех да видя Орма! Той се надяваше, че ще мина да го видя днес. Това поне беше някакъв план. Щях да изненадам Орма, преди той да изчезне завинаги.

Пропъдих тази последна мисъл от ума си.

Внимателно пъхнах алената рокля в една чанта и оправих леглото. Никога не успявах да придам пухкав вид на дюшека, както го правеше Ан-Мари. Тя щеше да се досети, че бях спала тук. Ами така да бъде. Татко щеше да е този, който да дава обяснения.

Нямаше нужда да се сбогувам с Ан-Мари. Тя знаеше какво съм аз и се чувстваше спокойна, когато аз се държах като нехаещ саар. Отворих входната врата, готова да се отправя към заснежения град, когато зад мен се чу ситнене на крачета, обути в пантофки. Обърнах се и видях как двете ми полусестри са се втурнали към мен.

— Намери ли онова нещо, за което дойде? — попита Джийн, а бледото й чело се набръчка загрижено. — Защото татко каза да ти дадем това.

Теси размаха продълговата, елегантна кутия в едната си ръка и сгънато писмо в другата.

— Благодаря — прибрах и двете неща в чантата си, предполагайки, че ще мога да ги разгледам, когато останех сама.

Те прехапаха устни по абсолютно еднакъв начин, макар че не бяха еднояйчни близначки. Косата на Джийн беше с цвят на детелинов мед, а Теси имаше тъмните коси на татко точно като мен. Казах им:

— Ще станете на единадесет след няколко месеца, нали? Искате ли… искате ли да дойдете да видите двореца за рождения си ден? Ако майка ви позволи, разбира се.

Те кимнаха, изпитвайки стеснение от мен.

— Добре, тогава. Ще го уредя. Може да се запознаете с принцесите.

Те не ми отговориха, а аз не можех да измисля какво повече да кажа. Поне бях направила опит. Махнах им леко за сбогом и побягнах по заснежените улици към дома на вуйчо ми.

* * *

Апартаментът на Орма се състоеше от една стая, която се намираше над магазина на един картограф и бе по-близо до къщата на баща ми, отколкото до консерваторията „Света Ида“ затова проверих първо там. Басинд отвори вратата, но той нямаше представа къде е отишъл вуйчо ми.

— Ако знаех къде е, щях да съм с него — обясни ми той със скърцащ глас, като пясък в чорапите ми.

Новолюспестият стоеше втренчил поглед в празното пространство, като дърпаше със зъби забелената кожа около пръста си, докато аз оставях съобщение. Не таях особена надежда, че то ще бъде предадено.

Тревогата ме накара да ускоря крачка към „Света Ида“.

Улиците бяха претъпкани с хора, излезли, за да гледат Златните пиеси. Замислих се дали да не тръгна надолу по реката, защото там нямаше да е толкова многолюдно, но не се бях облякла достатъчно топло. Блъсканицата по улиците поне спираше вятъра. На почти всяка пресечка бяха поставени големи мангали с въглени, за да предпазят от замръзване любителите на театъра. Възползвах се от тях, когато успеех да си пробия път достатъчно близо.

Нямах намерение да гледам пиесите, но ми бе трудно да не се спра при вида на една гигантска, бълваща огън, глава на свети Вит, поставена пред големия магазин на Гилдията на стъклодухачите. Пламтящ език, дълъг десетина метра, се подаде напред с фучене и всички изпищяха. Свети Вит подпали собствените си вежди — неумишлено, но, о небеса, колко свирепо изглеждаше той с лумнали в огън вежди!

— Свети Вит ръмжи и фучи! — скандираше тълпата.

Свети Вит, естествено, не бе притежавал подобни драконови таланти през живота си. Това бе метафора за неговия пламенен нрав или присъдата, която бе наложил на неверниците. Или по всяка вероятност някой от Гилдията на стъклодухачите се бе събудил посред нощ с възможно най-фантастичната идея, хрумвала му някога, нищо че беше съмнителна от теологична гледна точка.

Златните пиеси извъртаха агиографиите по всякакъв начин, защото фактът бе, че никой не знаеше какво наистина се е случило — Житието на Светците съдържаше много противоречия, поемите в псалтира не изясняваха по-добре нещата, а към това объркване допринасяха и скулпторите. В Житието свети Полипос имаше три крака, например, но селските олтари го изобразяваха с цели двадесет. В нашата катедрала „Света Гобнет“ имаше кошер със свещени пчели, но в Южен Форки тя беше прочуто изобразявана като пчела, голяма колкото крава, и с жило с дължината на предмишница. Моята заместничка — светец покровител, света Капити, обикновено носеше отделената от тялото си глава върху поднос, но в някои предания, главата й имаше свои собствени мънички краченца, с които бягаше насам-натам самостоятелно и се караше на хората.

Ако се заровехме още по-дълбоко в истината, естествено, моят псалтир първоначално ми бе отредил света Йортрудис. Никога не я бях виждала, без лицето й да е засенчено или без главата й да е разбита на прах, така че несъмнено тя бе най-ужасната от всички Светии.

Продължих да вървя, като минах покрай ябълката на света Лула и гигантския нирец на света Катанда, покрай свети Огдо, който убиваше дракони, и свети Йейн, който се бе заел с обичайните лудории, които често включваха оплодяването на цели села. Подминах търговци на кестени, сладкиши и пайове, което накара стомаха ми да закъркори. Някъде пред себе си чух музика: хармоника, уд и барабан — странна порфирийска комбинация. Над главите на тълпата успях да различа пирамида от акробати — порфирийски, ако се съдеше по вида им, както и…

Не, това не бяха акробати. Това бяха танцьори на пайгири. Човекът на върха на пирамидата приличаше на Плодоядния прилеп.

Имах предвид Абдо. Бедна ми, света Сиукре. Това беше Абдо, облечен в широки панталони от зелен, памучен сатен, а голите му ръце се извиваха сплетени нагоре към зимното небе.

Той е бил тук през цялото време и се е опитвал да ме открие, а аз го бях отбягвала.

Все още гледах към танцьорите с отворена уста, когато някой ме хвана за ръката. Сепнах се и извиках.

— Шшш… Тръгвай — прошепна гласът на Орма в ухото ми. — Нямам много време. Успях да се измъкна от Басинд, но не съм сигурен, че мога да го направя отново. Подозирам, че посолството му плаща, за да ме наблюдава.

Той все още ме държеше за предмишницата и аз притиснах ръката му с моята длан. Тълпата се стичаше около нас като вода около остров.

— Научих нещо ново за Имлан от един от майчините ми спомени — рекох му аз. — Може ли да намерим някое по-тихо място, където да поговорим?

Той ме пусна и се шмугна в една тясна уличка. Последвах го през оградения с тухли лабиринт от бъчви и дърва за огрев и се изкачих по стъпалата на малък олтар в чест на света Клер. Стреснах се, когато видях светицата — сетих се за Кигс и почувствах мрачния й свиреп поглед като упрек, — но целунах почтително кокалчетата на пръстите си и съсредоточих вниманието си върху вуйчо ми.

Фалшивата му брада беше изчезнала някъде или той просто не си беше дал труд да я сложи. Край устата си имаше дълбоки бръчки, които го правеха да изглежда неочаквано стар.

— Казвай бързо — рече той, — защото, ако не те бях забелязал, вече щях да съм изчезнал.

Поех си неуверено въздух — за малко щях да го изпусна.

— Сестра ти някога е подслушала Имлан да общува с клика от генерали предатели — около дванайсетина общо. Един от тях, генерал Акара, е изиграл решаваща роля за прогонването на горедските рицари.

— Акара ми е познато име — рече Орма. — Генералът беше заловен, но Ардмагара заповяда мозъкът му да бъде изрязан твърде близо до ствола и така той загуби способността си да функционира.

— Знае ли за това кралицата? — попитах потресена аз. — Рицарите са били изпратени на изгнание чрез измама, но нищо не е било направено, за да се поправи тази несправедливост!

Вуйчо ми сви рамена.

— Съмнявам се дали Комонот не е одобрил тези последици.

Уви, вярвах, че това е така. Правилата на Комонот се прилагаха непоследователно. Отново продължих:

— Ако тази клика може да проникне при рицарите, то те могат да бъдат навсякъде.

Орма гледаше втренчено към света Клер и размишляваше.

— Не могат да бъдат съвсем навсякъде — не и толкова лесно. За тях ще съществува опасността почтени дракони да ги надушат в кралския двор. Могат да разчитат на това, че няма други дракони при рицарите.

Тогава изведнъж ми хрумна какво може да прави Имлан.

— Ами ако баща ти е следял рицарите? Той може да е изгорил плевнята и да им се е разкрил, за да направи окончателна преценка на техните способности.

— Окончателна преценка ли? — Орма седна на олтара не особено благочестиво, потънал в дълбок размисъл. — Дали това ще рече, че Акара не е изпратил рицарите в изгнание просто като отмъщение? Значи ли това, че този заговор целенасочено е осъществил изчезването на дракомахията?

Имаше само един ясен извод от това и двамата знаехме какъв е той. Очите ми зададоха въпроса, но Орма вече клатеше отрицателно глава.

— Мирът не е капан — рече той. — Не е някаква тактика, за да се приспи вниманието на Горед и страната да изпадне във фалшиво самодоволство дотогава, докато драконовият вид възвърне пълното си превъзходство над…

— Разбира се, че не е — бързо реагирах аз. — Или поне Комонот не е имал намерение да стане така. Вярвам в това, но не е ли възможно генералите му да са се престорили, че са съгласни да има мир, докато през цялото време са правили знака на свети Полипос зад гърба си — така да се каже?

Орма бръкна в купата за дарения на олтара и остави медните монети да се стекат между пръстите му като вода.

— Тогава те са объркали грубо изчисленията си — рече той. — Докато са седели и са чакали рицарите да остареят, едно по-младо поколение израсна с идеалите на мира, ученолюбието и сътрудничеството.

— Ами ако Ардмагарът умре? Ако този, който заеме мястото му, поиска война? Нужни ли ще сте ти и хората от твоето поколение на тази клика? Не могат ли те да водят война без вас, особено ако нямат дракомахия срещу себе си?

Орма раздрънка монетите в шепата си и не отговори.

— Ще се противопостави ли по-младото поколение на по-възрастните, ако се стигне до там? — продължих да настоявам аз, като си спомних за двамата саарантраи в трапезарията. Разпитвах го настойчиво, но моментът беше решаваш. — Може ли сегашното поколение от учени и дипломати да се бие?

Той се отдръпна, сякаш бе чувал това обвинение и преди.

— Прости ми — извиних се аз, — но ако в сърцата на старите генерали се таят кроежи за война, то може да се наложи вашето поколение да вземе някои болезнени решения.

— Поколение срещу поколение? Дракон срещу дракон? Това ми звучи като измяна — рече един скърцащ глас зад мен.

Обърнах се и видях Басинд да се качва по стълбите на олтара.

— Какво правиш тук, Орма? Несъмнено не отправяш молитви към света Клер, нали?

— Чакам теб — отговори безгрижно Орма. — Учуден съм единствено, че ти отне толкова дълго, за да ме откриеш.

— Твоята проститутка ме доведе тук — мазно рече Басинд.

Ако той се надяваше да види реакция от страна на Орма, щеше да остане разочарован. Лицето на вуйчо ми остана напълно безизразно.

— Мога да те докладвам — рече новолюспестият. — Уговаряш си любовни срещи в крайпътни олтари.

— Направи го — отвърна Орма и го отпрати с ръка. — Тръгвай. Тичай да докладваш.

Басинд не знаеше как да отговори на това предизвикателство. Той отметна увисналата върху очите му коса и подсмръкна.

— Възложено ми е да се погрижа да се явиш при хирурзите навреме.

— Досетих се за това — обясни Орма, — но ти може би си спомняш, че племенницата ми — да, племенницата ми, дъщерята на моята безименна сестра — желаеше да се сбогува с мен и желаеше да направи това насаме. Тя, в крайна сметка, е получовек и се чувства огорчена, че аз няма да мога да я разпозная, когато я видя отново. Ако бъдеш така любезен и ни дадеш още няколко минути…

— Нямам намерение отново да откъсвам погледа си от теб — ококори очи Басинд, за да подчертае позицията си.

Орма сви рамена, изглеждайки примирен.

— Щом можеш да изтърпиш човешкото циврене, значи имаш по-здрав стомах от повечето от нас.

Вуйчо ми хвърли остър поглед и като по изключение ние разбрахме идеално. Аз започнах да ридая силно, колкото глас имах. Виех като банши или като силен вятър по планински склон. Ревях като бебе със стомашни колики. Очаквах Басинд непреклонно да остане на позиция — това ми се струваше глупав начин да го пропъдя, — но той се отдръпна погнусен и каза:

— Ще застана на страж точно отпред.

— Както желаеш — рече вуйчо ми.

Той проследи Басинд, докато новолюспестият не се обърна с гръб към нас, след което се приближи до мен и директно прошепна в ухото ми:

— Продължавай да плачеш, колкото можеш по-дълго.

Погледнах го, този път с истинска тъга, без да мога да му кажа каквито и да е думи на раздяла, защото бях изразходила всичкия си въздух, за да рева с пълно гърло. Без да хвърли поглед назад, Орма приклекна зад олтара и се изгуби от поглед. Сигурно под светилището имаше някаква крипта, както понякога се случваше — гробницата несъмнено бе свързана с големия лабиринт от тунели под града.

Ридаех съвсем истински, без никаква преструвка, гледах надолу към краката на света Клер и блъсках края на робата й с юмрук, докато гласът ми не пресипна и започнах да кашлям. Басинд хвърли поглед назад, а после изумено се извърна отново. Не можех да му позволя да се досети откъде беше изчезнал Орма. Погледнах покрай Басинд, над рамото му, като се престорих, че виждам лицето на вуйчо ми по кепенците на прозорците на тясната уличка зад гърба на новолюспестия, и извиках:

— Орма! Бягай!

Басинд се извъртя, объркан от това как Орма е успял да стигне до алеята, без да го забележи. Аз се втурнах към него и го бутнах в една купчина дърва за огрев, при което се свлече малка лавина от цепеници. Затичах се с всички сили. Той се съвзе много по-бързо, отколкото очаквах, и тромавата му походка отекна зад мен, а звънецът му задрънча предупредително.

Не бях кой знае каква бегачка. С всяка стъпка сякаш някакъв клин се забиваше навътре в колената ми, а краят на полата ми, пропит с мръсен сняг, се усукваше в глезените ми, като почти ме препъваше. Гмурнах се вляво и в тръс минах отдясно, като се плъзнах по кървавия лед зад някакъв месарски магазин. Покатерих се по една стълба върху нечия работилница, вдигнах стълбата след себе си и я използвах, за да се спусна от другата страна. Това ми се стори хитро, докато не видях ръцете на Басинд да се вкопчват в покрива. Той беше достатъчно силен, за да се издърпа горе — не очаквах такова нещо от него. Скочих от стълбата и се сгромолясах в нечий тесен двор, ставайки причина кокошките вътре да вдигнат гюрултия. Минах през вратата на спринт и се озовах в друга тясна уличка. Завих на север, после — отново, и се насочих към оживения път покрай реката. Несъмнено тълпата щеше да спре Басинд — не просто да го забави, а да го възпрепятства. Нито един горедски гражданин нямаше да стои безучастно, докато един саарантра преследва някой от неговия собствен вид.

Усетих дъха на Басинд близо до врата си. Ръката му докосна люшкащата ми се чанта, но не успя да се вкопчи в нея. Измъкнах се бързо от тясната уличка и излязох сред ярката слънчева светлина. Хората пред мен се разпръснаха с изненадани викове. Отне ми около миг, за да могат очите ми да привикнат, но това, което видях, ме накара да остана на място. Чух Басинд да спира да тича в почти същия момент, а вниманието му бе приковано от същата гледка — ние се бяхме появили по средата на група мъже с черни пера по шапките: „Синовете на свети Огдо“.