Рейчъл Хартман
Серафина (21)

16.

Върнах се в стаята си, за да подремна, като преди това се уверих, че ще се събудя навреме, за да се преоблека в официалния си кафтан. Той беше кафеникавочервен с черна бродерия. Добавих към него бял колан от уважение към принц Руфъс. Опитах се да си среша хубаво косата, защото коментарите на Глизелда ме бяха накарали да се чувствам неуверена — оправях я множество пъти, без да получа задоволителен резултат. Накрая, от пълно безсилие, я пуснах да падне свободно и си сложих хубави обеци като извинение към всеки, на който му правеше впечатление. Не притежавах много други бижута, като изключим обецата, която ми беше дал Орма. Замислих се дали да я закача на косата си щеше да изглежда като интересно украшение и никой човек нямаше да я разпознае, — но саарантраите можеха да забележат, че е куигутълска изработка. Оставих я в стаята си.

Подготвяхме този поздравителен концерт повече от месец, но самите мащаби на спектакъла не преставаха да ме изумяват. Не можех да кажа дали всичко изглеждаше по-впечатляващо, осветено от стотиците свещи, или пък ценителите сред публиката му придаваха определен блясък, ала някаква магия във въздуха правеше всичко да се получава успешно. Никой не закъсняваше, всеки си знаеше реда, никой не падаше от сцената, а ако някои изсвиреше фалшива нота, останалите продължаваха толкова убедително, че и фалшивият тон звучеше вярно.

Това е тайната на едно изпълнение — неговата убедителност. Вярната нота, изсвирена колебливо, не успява да въздейства, но ако е изсвирена смело, никой няма да я постави под съмнение. Ако човек вярва, че в изкуството има истина — а аз вярвам, — то наистина е смущаващо колко близо е тази истина до лъжата. Може би да лъжеш само по себе си е вид изкуство. Мисля по този въпрос повече, отколкото е необходимо.

Ардмагарът седеше отпред, в центъра, за да наблюдава изпълненията на сцената, очите му блестяха страстно. Наблюдавах го иззад завесата по време на солото на шалмай на Гънтард, като се опитах да свържа изражението на лицето на Комонот с лекцията му в Главното гнездо. За някой, толкова убеден в отровното влияние на човешките емоции, той определено изглеждаше, че се забавлява.

Глизелда седеше до Комонот и изпълняваше ролята на декоративна украса — майка й седеше от другата му страна. Видях кралицата, мадам Окра, Виридий, но забелязах Кигс, едва когато се загледах в далечината. Той обикаляше задната част на залата и проверяваше стражите, като хвърляше по едно око на концерта, без да изпуска от поглед охраната. Работата беше напрегната, съдейки по изражението на лицето му.

Не бях се включила в програмата. Разделях времето си между това да напомням на следващите изпълнители да се подготвят и да слушам изпълненията иззад кулисите.

Докато квартетът от тромбони свиреше, забелязах, че никой не се подготвяше да излезе на сцената. Хвърлих поглед към програмата: Ларс трябваше да е следващият изпълнител. Той трябваше да свири на бинию, по-малък и по-мек вид гайда. Сърцето ми се сви — не бях зърнала Ларс дори за миг днес. Запътих се към коридора и започнах да си вра носа зад завесите на килерите, които бяхме реквизирали за гардеробни.

Честно казано, очаквах стаите да бъдат използвани за разсвирване преди изпълненията, а не за реално преобличане на дрехи. Станах причина един от лютниерите ми да изпищи, сякаш е заварил куиг в леглото си.

По-надолу по коридора дочух възбудени гласове иззад последната завеса. Предпазливо се приближих, без да ме е грижа, че отново ще изненадам някого, и разпознах, че единият от гласовете принадлежеше на Ларс. Вдигнах ръка към завесата, но се поколебах. Гласът на Ларс звучеше гневно, а той говореше на самсамски. Приближих се още повече, като се заслушах напрегнато и оставих слуха си да се приспособи. Бях позабравила самсамския, а и никога не съм го владеела достатъчно добре.

Съвсем очаквано вторият глас принадлежеше на графа на Апсиг. Успях да разбера: Ти ме следиш!, но не и останалото.

Ларс отрече разпалено обвинението:

— Никога! — След това: — Аз съм тук… — последва нещо неразбираемо: — … заради машината и мелодията на флейтата.

О, ясно. Той беше чул музиката ми отдалече.

Джоузеф изрече купища псувни, последвани от флейтата на лудостта, което ми направи впечатление заради любопитния израз. Джоузеф закрачи, потропвайки с ботуши. Гласът му прозвуча умолително:

— Никой не трябва да научи какво представляваш ти!

— Ами, ти? — попита Ларс. — Какво ще правиш, ако научат какво представляваш ти?

Джоузеф излая нещо, което не разбрах, и тогава последва тупване и трясък. Рязко издърпах завесата. Графът стоеше с гръб към мен — Ларс беше проснат на пода между куфарите за инструментите. При звука от отгръщането на завесата граф Джоузеф се завъртя и ме блъсна в стената. Останахме замръзнали за миг в това положение: Джоузеф ме притискаше до стената, а аз се борех да си поема въздуха, който той ми бе изкарал.

Графът рязко ме пусна и започна да оправя дантелените си ръкавели, оправдавайки се:

— Предупредих ви да си нямате вземане-даване с него! Какво е нужно да се случи, за да разберете, че той е опасен?

— Вие сте този, който е опасен.

Лицето му помръкна.

— Помощник-учителке, аз просто…

— Удари гайдаря ми? Блъсна ме в стената? — поклатих глава. — Свален сте от програмата. Вземете си виолата и си тръгвайте.

Той прокара трепереща ръка през светлите си коси.

— Не говорите сериозно.

— Ако предпочитате, ще доведа Лусиън Кигс и ще можете да обясните това лично на него.

Граф Джоузеф профуча покрай мен, като ме ръгна с лакът в стомаха и дръпна рязко завесата на вратата, за да я спусне с ярост. Той си беше забравил виолата — нямах намерение да го викам обратно заради нея.

Обърнах се към Ларс, който тъкмо се изправяше на крака. Той отбягваше да ме погледне, несъмнено изплашен, точно както Джоузеф, че съм дочула нещо, което не е трябвало. Бях готова да му разкажа всичко, когато чух гласа на Гънтард в коридора.

— Госпожице Серафина! Концертът ти се проваля!

Издърпах завесата.

— Какво?

— Е, все още не е — рече отстъпчиво Гънтард, като въртеше едно от копчетата на жакета си, — но тромбонистите почти приключиха и няма никой, който да чака да заеме тяхното място, а от теб няма и следа.

Ларс грабна своя инструмент и се втурна към кулисите, минавайки покрай мен.

Гънтард се усмихваше самодоволно.

— Надявам се това да е оправило настроението ти! — каза той и ми намигна.

Мислеше си, че сме правили нещо зад спуснатите завеси. Настройвали сме си един друг лютните, както му казваха. Упражнявали сме многогласа. Свирили сме на крумхорна.

— И с Виридий ли флиртуваш така? — попитах аз. — Изчезвай от тук!

Той тръгна надолу по коридора, смеейки се. Обърна се, за да каже нещо за последно, но в същия този момент избухна експлозия. Силата й ме изтласка крачка назад.

Това беше Ларс. Той не свиреше на бинию.

За миг си въобразих, че по някакъв начин беше донесъл със себе си мегахармониума, но всъщност свиреше на самсамска бойна гайда — най-голямата и най-шумната от всички членове на семейството на гайдите. Самсамските планинари бяха изобретили инструмента като средство, чрез което да застрашават планинските територии на другите. Тя издаваше звук, сякаш планината размахва юмрука си към негодниците от другата страна. Тези гайди не бяха предназначени за употреба на закрито. Звукът изпълваше всяка пукнатина от залата. Хвърлих поглед нагоре, очаквайки да видя мазилката да се лющи от тавана.

Имах чувството, че някой ми бъркаше с пирон в ухото.

Ядосано се втурнах към кулисите. Без да се замислям — без дори да си затварям очите и да влизам в градината, — хванах въображаемата ръка на Шумния момък в ума си. Трябваше да свириш на бинию! Това е твърде шумно!

Ларс внезапно спря да свири. Настана мъртва тишина като ударна вълна от спокойствие, но той не беше приключил със свиренето. Просто беше спрял, за да извика:

— Хъресвам да ми е шумно!

Шумната гайда отново влезе в действие, но се чуха леки смехове и ръкопляскания, сякаш изказването му придаде някакъв хумор на изпълнението, или поне някакъв смисъл.

На едрото момче му харесва да е шумно, ха, ха! Наистина е така!

Аз обаче не можех да остана на мястото си, защото пиронът започна отново да пробива тъпанчето ми. Втурнах се навън и надолу по коридора, и се върнах обратно в гардеробната, откъдето бях дошла.

Слава богу, там нямаше никой. Спуснах се на пода с ръка върху устата.

Ларс ми беше отговорил. Бях успяла да комуникирам с него само с мисъл — без градина, без медитация, без въплъщение. Да се срещна лично с гротескните си същества беше достатъчно страшно, но това беше нещо още по-страшно.

Или по-вълнуващо — не можех да реша кое от двете.

Той звучеше добре от разстояние — оценката ми се повиши заедно с увеличаването на дистанцията между нас — тоест спрямо съотношението на намалената сила на звука. Облегнах глава до стената и се заслушах, докато той не приключи, като през това време потропвах с пръсти на „Недодялания любовник“ и на „Боязливата девойка“. Ръкоплясканията бяха приглушени, сякаш на неговата публика не й се искаше да разваля приятната тишина, като пляска с ръце.

Започна следващото соло. Оставаха само три преди грандиозния финал, при който хорът на замъка щеше да изпее страстната аранжировка на Виридий на „Огледалния химн“. С усилие се изправих на крака. Тези нехранимайковци, хористите, трябваше да бъдат предварително предупредени, колкото се може по-рано. Дръпнах встрани завесата на вратата и се блъснах в една плътна стена.

Стената беше Ларс.

— Едно е да чувам музика в главата си — рече Ларс с треперещ глас. Той пристъпи напред, избутвайки ме в малката стая. — Но т’ва… т’ва беше твоят глас!

— Знам — отвърнах аз. — Не исках да го правя.

— Защо случило така?

Късата коса стърчеше на главата му като четинестата козина на глиган ноздрите му бяха разширени. Той скръсти ръце, сякаш нямаше намерение да помръдне, докато не му дам логично обяснение. Започнах:

— Имам нещо, което… което искам да ти покажа.

Надявах се стаята да не е твърде мрачна, за да може той да забележи проблясъка на моята уродливост.

Уплаших се. Нещата не се бяха развили, както бях очаквала, когато разкрих тайната си пред мадам Окра — нямах идея как щеше да реагира Ларс. А тази стая нямаше дори истинска врата. Гънтард можеше да провре глава през завесата. Всеки можеше да го направи.

Ларс се мръщеше напрегнато, сякаш очакваше да бъде смъмрен или да чуе обяснение в любов. Да, беше точно така: той смяташе, че аз ще му направя предложение. Имаше потаен вид, сякаш репетираше слово в главата си, като търсеше начин да ме разочарова по-учтиво, след като си свалях всичките дрехи.

Съжалявам, Серафина, аз ни хъресвам фройлани, които могът да вкарват своя глас в главата ми.

Или пък може би:

Не харесвъм въобще момичета. Харесвам Виридий.

Не беше смешно, но ми даде достатъчен импулс, за да развържа ръкава си и да го дръпна.

За около три секунди той замръзна на място, но след това внимателно, почти благоговейно, се протегна към предмишницата ми и започна да я милва с големите си ръце, като прокарваше пръст надолу по извиващата се ивица от люспи.

— Ааа — въздъхна той. — Сега всичко т’ва има смисъл.

Искаше ми се да споделям неговото мнение, искаше ми се толкова силно, че по бузите ми се стекоха сълзи. Изражението му отново беше станало потайно. Помислих, че е ядосан, но се поправих на покровителствен, когато той се опита да ме смачка в прегръдката си. Останахме в тази поза дълго време. Слава на Рая, че никой не влезе — щяхме да подхраним дворцовите клюки за месеци наред.

Случаен минувач нямаше да чуе как огромният мъж, облечен в черно, прошепва в ухото ми:

— Систерлайн!

Малка сестро.