Рейчъл Хартман
Серафина (11)

6.

Макар да се чувствах зле и да бях изтощена, трябваше да се оправя с Плодоядния прилеп без никакво отлагане. Издърпах дългата възглавница на пода, хвърлих се върху нея и се опитах да вляза в градината. Изминаха няколко минути, преди да отпусна зъбите си и да се успокоя достатъчно, за да си представя мястото.

Плодоядния прилеп се беше покатерил на едно дърво в горичката си. Аз обикалях около ствола му и си проправях път през чепатите корени. Прилепа, изглежда, бе заспал — имаше вид на десет — единадесетгодишен, а косата му бе на фльонги, точно както във видението от преди малко. Очевидно умът ми беше допълнил гротескната му форма с новата информация.

Вгледах се в лицето му и се натъжих. Не исках да го държа под ключ, но не виждах друга алтернатива. Виденията бяха опасни — можех да си ударя главата, да се задуша или да се издам. Трябваше да се защитавам по всякакъв начин.

Едното му око се отвори и той веднага го затвори. Калпазанинът не спеше, а се опитваше да ме излъже.

— Плодояден прилеп — обърнах се към него аз, като се опитвах гласът ми да звучи строго и безстрашно, — слез долу, ако обичаш.

Той слезе, а очите му гледаха смутено встрани. Прилепа се наведе, взе шепа фурми от една от грижливо оформените купчини и ми ги предложи. Този път приех подаръка, внимавайки да не докосна ръката му.

— Не зная какво си направил — бавно казах аз, — не съм сигурна дали е било умишлено, но ти… мисля, че ти ме вкара във видение.

Тогава той срещна погледа ми. Страстта в черните му очи ме плашеше, но там нямаше злоба. Събрах смелост и казах:

— Каквото и да си направил, моля те, спри. Когато ме обземе видение не по моя воля, аз припадам. Това ме поставя в опасност. Моля те, не го прави отново, или ще се наложи да те изгоня.

Очите му се разшириха и той енергично поклати глава. Надявах се това да означава протест срещу възможността да бъде изхвърлен от градината, а не отказ да се подчини.

Той се покатери обратно на смокиновото дърво.

— Лека нощ — казах аз, надявайки се да не ми се е разсърдил. Плодоядния прилеп уви ръце около себе си и веднага заспа.

Имах цяла градина, за която трябваше да се погрижа. Погледнах към другия й край и се почувствах изморена до дъното на душата си, без никакво желание да започна. Дали пък не можех да пропусна останалите този път? Всичко друго изглеждаше спокойно — потъмнялата зелена шума изглеждаше толкова красива с падащия около нея многоцветен сняг.

Многоцветен сняг?

Огледах небето. Гъсти облаци се бяха насъбрали над мен, а от тях се носеха хиляди чудати снежинки розови, зелени, жълти, приличащи повече на конфети, отколкото на сняг. Протегнах ръка, за да ги докосна, а те блещукаха и се носеха във въздуха около мен. Бавно се завъртях в кръг и около краката ми се образува вихрушка.

Една снежинка се залепи за езика ми. Тя започна да гърми в устата ми като гръмотевична буря и за части от секундата аз се реех в небето, преследвайки един тур.

Снежинката се разтопи напълно и аз отново бях в градината, а сърцето ми биеше силно. През този кратък и напрегнат миг, аз бях някой друг. Видях като на длан света под мен и усетих всеки един необхватен детайл от него: всяко стръкче трева в долината, всеки косъм от козината върху муцуната на тура, температурата на земята под копитата му и местещите се течения на въздуха.

Опитах друга снежинка и за миг се намирах на планински връх, озарен от грейналото слънце. Люспите ми блестяха, в устата си имах вкус на пепел. Повдигнах змиевидния си врат.

И отново бях в горичката на Плодоядния прилеп — бях шокирана, примигвах и заеквах. Това бяха спомени от майка ми, като онзи, който бях изживяла, когато за първи път видях Орма в естествената му форма. От онова видение знаех, че майка ми се бе опитала да ми остави и други спомени. Очевидно беше успяла.

Защо това се случваше сега? Дали напрежението от последните два дни не бе отключило друг цикъл от промени? Възможно ли бе Плодоядния прилеп да ги бе отприщил по някакъв начин?

Снегът намаля. Отделни снежинки по земята се носеха една към друга и се сливаха като разпръснати капки живак. Те се сплескваха в парченца пергамент и отлитаха.

Не можех да оставя майчините си спомени да се разпръснат из целия ми ум — ако от опит бях научила нещо, то бе, че моите странности имаха склонност да се появяват без предварително предупреждение. Събрах парчетата от пергамент, като ги преследвах и настъпвах с крак, докато се носеха наоколо; гоних ги и през блатото Ябълков пудинг чак до Трите дюни.

Трябваше ми нещо, в което да ги държа — от нищото се появи тенекиена кутия. Отворих я, а пергаментните парчета, без каквото и да е подсказване от моя страна, излетяха от ръката ми като при фокус с разбъркани карти и влязоха в кутията. Капакът се затвори след тях.

Всичко стана подозрително лесно. Надникнах в кутията — спомените стояха като фишове в картотеки, всеки от които бе надписан в най-горната част със странен, ъгловат почерк, който предположих, че бе на майка ми. Прелистих ги — изглежда се бяха подредили хронологично. Извадих един спомен. Най-отгоре му пишеше: „Орма, препечен на огън по случай 59-ия си ден на излюпване“, но останалата част от страницата беше празна. Заглавието ме заинтригува, но аз прибрах спомена.

Гърбовете на някои от картичките бяха ярко оцветени. Извадих една розова и се смаях, когато видях, че не е празна — това беше една от майчините ми песни, нотирана с нейния паякоподобен почерк. Вече знаех песента — знаех всички нейни песни, но изпитах горчива сладост да я видя написана от нейната собствена ръка.

Заглавието й беше „Съдбата ми не ще е лесна“. Не можех да устоя — със сигурност това беше споменът за написването на песента. Снежинките се бяха разтопили върху езика ми, затова предположих, че мога да приложа същия принцип и с пергаментите. Страницата пукаше и хвърляше искри в устата ми като вълнено одеяло в зимна нощ. Имаше вкус на ягоди, колкото и да беше нелепо.

 

 

Ръцете ми държат тънки четки и се движат бързо по страницата — едната четка използвам за нотните точки, а другата за линиите и дъгите, като извивам двете една около друга, сякаш не пиша музика, а шия дантела. Резултатът е калиграфичен и силно удовлетворителен. Навън, през отворения прозорец, се чува песента на чучулига и лявата ми ръка, винаги по-непослушната от двете, използва момента, за да поправи набързо нотите в контрапункт с основната мелодия (със съвсем лека промяна в ритъма). Толкова неща се оказват чиста случайност, когато си направим труда да забележим.

Познавам стъпките му, както собствения си пулс, вероятно даже и по-добре, защото в отговор на звука от крачките сърцето ми започва да прави необясними неща напоследък. В момента удря седем пъти с три негови разкрача. Това е прекалено бързо. Доктор Карамус не се притесни, когато му казах, защото не ми повярва, че не разбирам случващото се.

Без да зная как, се изправям на крака, почти преди да се почука на вратата ми. Ръцете ми са изцапани с мастило, а гласът ми е несигурен, когато извиквам:

— Влез!

Клод влиза — на лицето му е изписан онзи нюанс, което то придобива, когато той се опитва да овладее очакванията си. Аз грабвам парцала, за да избърша ръцете си и да прикрия смущението си. Забавно ли е това, или плашещо? Не съм си и представяла, че двете могат да бъдат толкова близки.

— Чух, че си искала да ме видиш — измънква той.

— Да. Съжалявам, аз… трябваше да отговоря на писмата ти. Имах нужда да помисля внимателно по въпроса.

— Затова, дали ще ми помогнеш да напиша тези песни? — пита той, а в гласа му има нещо детинско. Капризно. Това, от една страна, е дразнещо, но от друга — е мило. Този човек очевидно е искрен и неочаквано сложен. И лъчезарно красив.

Подавам му листа и наблюдавам как лицето му омеква и преминава в почуда. Ръцете ми се насочват директно към гърдите, сякаш искат да стиснат сърцето ми, за да го забавят. Той ми връща песента, гласът му трепери:

— Ще я изпееш ли?

Предпочитам да му я изсвиря на флейтата, но той очевидно иска да чуе думите, заедно с мелодията:

„Съдбата ми не ще е лесна.

Не ще достигна Рая аз, без болка да усетя.

И дните ми не могат да отминат без следа,

а миналото ми пък безполезно ще остане;

на мъката аз няма да се дам.

Надеждата ми, мойта светлина,

Светецът мой е любовта.

Защото любовта е мойта вяра.“

Той ме гледа втренчено, докато пея последните стихове, и аз се притеснявам, че гласът ми ще трепне. Дъхът едва ми стига, за да произнеса думата вяра. Вдишвам, но въздухът сякаш се запъва да влезе като при хрипове след плач.

Тази емоция е толкова влудяващо сложна. Тя е като да забележиш на земята трудна за хващане плячка след дълъг и безрезултатен ден за лов — усещаш въодушевление от вълнуващото преследване, примесено със страх, че то може да не завърши успешно, но няма никакво съмнение, че ще се пробваш, защото от това зависи съществуването ти. Спомням си също и за първия път, когато скачам от стръмна, морска скала — държа крилата си прибрани до последния възможен момент, преди да се понеса над гребена на вълните и точно преди техните пенливи пръсти да ме достигнат, изсмивам се в лицето на опасността, ужасена от това колко близо съм била до нея.

— Радвам се, че си тук — казвам. — Сега разбирам, че много съм те натъжила. Никога не съм имала подобно намерение.

Клод се почесва по тила и сбръчква нос с намерението да ми каже, че никога не е бил тъжен. Мисля, че това се казва проява на ненужно перчене и не се отнася само до адвокатите или дори до мъжете, макар че комбинацията от двете го прави почти неизбежно. Обикновено бих го пренебрегнат, но днес искам той да е искрен. Днес е началото и краят. Протягам се и го хващам за ръка.

Разтърсващата емоция, която усещаме — защото я виждам също и у него, — е като електричество, но това е метафора, която няма да успея да му дам, понятие, което не може да бъде представено. Уви, едно от толкова много, но аз се надявам… не рискувам, залагам живота си, че накрая няма да има значение, че това, това нещо между нас, тази мистерия ще бъде достатъчна.

— Лин — казва дрезгаво той с леко трепереща уста. Изплашен е също като мен. Защо това трябва да е плашещо? Каква цел има това?

— Лин — започва отначало той, — когато помислих, че ти не искаш да ме видиш никога вече, се почувствах, все едно съм се хвърлил от някоя пропаст и летя надолу, а земята се приближава към мен заплашително бързо.

Метафората е странна, но емоцията сама по себе си не ти оставя по-сигурен подход. Аз не съм овладяла добре това изкуство, но неговите сравнения винаги ме трогват с тяхната точност. Искам да извикам „Еврика!“, но се задоволявам да кажа:

— И аз го почувствах така! Абсолютно същото!

Другата ми ръка иска да докосне лицето му и аз й позволявам. Той се умилква в нея като котка.

И тогава разбирам, че ще го целуна, а мисълта за това ме изпълва с… ами, това е все едно да си решил предикативното уравнение на Скивър или дори нещо още по-хубаво — да схванеш първичното уравнение, да видиш цифрите зад луната и звездите, зад планините и историята, изкуството, смъртта и стремежа, сякаш представата ми е толкова голяма, че мога да обхвана цели вселени от началото до края на света.

Затова се изсмивам на тази метафора, защото аз дори не разбирам настоящето, а отвъд тази целувка няма нищо на този свят.

 

 

Споменът свърши и ме върна в реалния свят, а не в градината — върху студения, твърд под, в намачканата ми долна риза, с горчив вкус в устата и сама. Бях замаяна, дезориентирана и… и о, гадост! Тя беше целунала баща ми.

Опрях глава в леглото, дишах бавно и се опитвах да парирам емоцията, която бе толкова ужасна, че не можех да се заставя да се замисля върху всички тези неща.

От пет години аз се опитвах да потисна всяка мисъл за майка ми. Детските ми фантазии за Амелин Дюканахан бяха изместени от празнота, една пропаст, дупка, през която вятърът вееше. Не можех да запълня това място с Лин. Това име не значеше нищо за мен — то беше равнозначно на всяко друго, както цифрата нула.

С този едничък спомен бях увеличила знанията си за нея хилядократно. Знаех какво е било усещането й да държи писалка, колко бързо е туптяло сърцето й всеки път, когато е виждала баща ми, и как красивите звуци са я разчувствали. Знаех какво е изпитвала — аз бях самата нея и го усетих за себе си.

Дълбочината на проникновението със сигурност трябваше да подхрани съпричастност. Трябваше да усетя някаква връзка, радост, когато я открих; блестяща развръзка или спокойствие, или нещо друго. Нещо добро най-малкото. Със сигурност нямаше значение от какъв характер щеше да е доброто, нали?

За бога, та тя ми беше майка!

Но аз не почувствах нищо подобно. Бях съзряла отдалече емоцията, видях колко лошо ще бъде и я унищожих, за да не усещам абсолютно нищо.

Издърпах се, за да стана, и се заклатушках към другата стая.

Малкият ми часовник показваше два часа след полунощ, но аз не се безпокоях дали ще събудя Орма. Беше си заслужил неспокойния сън. Изсвирих нашия акорд веднъж, а после втори път малко по-раздразнително.

Гласът на Орма изпращя неочаквано силно:

— Чудих се дали ще ми се обадиш. Защо не дойде до града?

Направих усилие, за да контролирам гласа си:

— Предполагам, че не си се притеснил.

— Да се притесня за какво по-точно?

— Едно от гротескните същества се държи странно. Намерението ми беше да мина по тъмно през града, но така и не успях. Не ти ли хрумна, че нещо може да се е случило?

Настъпи пауза, в която той обмисляше.

— Не. Предполагам, че ще ми кажеш какво точно е станало.

Избърсах очи. Нямах сили да споря. Разказах му всичко, което се случи: за странното поведение на Плодоядния прилеп, за видението, за майчините спомени. Той остана безмълвен толкова дълго след като приключих разказа си, че почуках по окото на котенцето.

— Тук съм — обади се той. — Цяло щастие е, че нищо по-лошо не ти се е случило, когато видението те е поразило.

— Имаш ли някакви идеи относно поведението на Плодоядния прилеп? — попитах аз.

— Изглежда, че той усеща присъствието ти — отговори Орма, — но не мога да разбера защо това се е променило чак след време. Джаноула те долавяше още от самото начало.

— И тя стана толкова силна и възприемчива, че ми беше трудно да се отърва от нея — допълних аз. — Може би ще е по-безопасно да изолирам Плодоядния прилеп сега, докато все още е по силите ми.

— Не, не — възрази Орма. — Ако се подчинява на твоите искания, той може да бъде средство за теб, а не заплаха. Има толкова много въпроси, на които все още нямаме отговори. Защо го виждаш? Как той успява да те види? Недей да пропиляваш тази възможност. Ти можеш да предизвикваш видения: иди да го потърсиш.

Прокарах пръсти по клавишите на клавесина. Последното предложение беше доста крайно, но пък да прекъсна напълно връзката си с Плодоядния прилеп също не звучеше добре.

— Може би рано или късно той ще намери начин да общува с теб — продължаваше размислите си Орма.

— Или може един ден аз да отида на пътешествие до Порфирия, да го намеря и да се запознаем — казах аз, като се усмихвах леко. — Все пак не и преди визитата на Ардмагар Комонот. Ще съм доста заета преди това. Виридий е строг учител.

— Това е отлична идея — отвърна Орма, очевидно взел на сериозно мнението ми. Може и аз да дойда с теб. Порфирийският библиагатон си заслужава да бъде видян.

Изсмях се на манията му за библиотеки, а когато допълзях до леглото си, все още бях щастлива. Не можех да заспя — в ума си вече пътувах с вуйчо ми, срещах се с Плодоядния прилеп и най-сетне получавах някакви отговори.