Рейчъл Хартман
Серафина (39)

34.

Имлан подви опашка и побягна, или поне така изглеждаше. Той остави Орма почти да го хване, преди да се извърти във въздуха и да се вкопчи в него. Двамата притиснаха крила един в друг и полетяха стремглаво надолу към земята, но успяха да се отскубнат от прегръдката си, преди да се блъснат в дърветата. Със спираловидно движение те отново се изстреляха нагоре, като всеки търсеше да му се открие благоприятна възможност за атака. Имлан блъвна огън, а Орма, съвсем очевидно, не го направи.

Той беше забелязал Абдо и не искаше да го нарани. Човечността на постъпката му ме остави без дъх, ала огромната й глупост ме изпълни с отчаяние.

Абдо, притиснат до врата на Имлан, щеше да лиши Орма не само от употребата на огън, но също и от способността му да отхапе лесно главата на дракона отцепник. Единствената надежда на вуйчо ми беше успешно да повали баща си на земята, но старият дракон беше по-дълъг с цяла стъпка. Нямаше да е лесно и Абдо можеше да умре въпреки всичко.

Откъм града, нещо огромно и черно се издигна в небето и бързо се приближи към биещите се. Това беше друг дракон, но не можех да кажа кой точно. Той обиколи сплетената в схватка двойка от безопасно разстояние, без да напада нито един от двамата, като само ги наблюдаваше и изчакваше.

Зад мен Кигс тихо попита Глизелда:

— Наранена ли си?

— Мисля, че имам спукано ребро, Лусиън. Но… наистина ли Ардмагарът е мъртъв?

— Всичко това беше заблуда. Виждал съм я да го прави и преди. Това е нейната специална дарба.

— Ами иди да я доведеш, ако обичаш. Тя е застанала в снега, обута в балните си пантофки и ще измръзне.

До този момент не бях осъзнала колко ми беше студено. Дори не носех плащ. Кигс се приближи до мен, но аз не можех да откъсна очи от битката в небето. При всеки сблъсък Имлан се отдръпваше малко по на изток — скоро те щяха да водят битката си над града. Щом Орма не желаеше да рискува живота на едно малко момче, дали щеше да повали баща си върху сгради, пълни с хора? Сърцето ми се сви още повече.

Камбаните на катедралата започнаха да бият в ритъм, който не бе чуван от четиридесет години. Дракони! Прикрийте се!

— Фина — обърна се към мен Кигс, — влез вътре.

Позицията, която бяха заели в момента драконите, нямаше да ми позволи да ги наблюдавам от входа на пещерата. Отдръпнах се от него и стъпих в още по-дълбокия сняг. Кигс ме последва и сложи ръка върху рамото ми, сякаш искаше да ме издърпа назад, но и той също не откъсваше очи от озареното небе.

— Кой е третият дракон?

Подозирах, че се досещам, но нямах сили да обяснявам.

— Той кръжи безцелно — продължи Кигс. — Ако беше дракон от посолството, очаквах да вземе страната на учителя ти.

Последната дума подразни ухото ми. Наистина очаквах той да каже вуйчо. Бях казала истината точно пред него и той не можеше или не искаше да повярва в нея. Предлагаше ми лесен начин, по който да се върна към нормалното положение на нещата, и аз бях силно изкушена. Щеше да бъде толкова просто да не го поправям и да оставя всичко както си е. Нямаше да ми коства никакви усилия.

Но аз го бях целунала и бях казала истината, бях се променила.

— Той е мой вуйчо — казах аз с достатъчно силен глас, за да съм сигурна, че и Глизелда също ме е чула.

Кигс не пусна рамото ми, макар че ръката му сякаш се вдърви. Той погледна към Глизелда — не видях какво беше изражението й. Принцът рече:

— Фина, не се шегувай. Ти ни спаси. Всичко свърши.

Вперих поглед в него, докато той не срещна очите ми.

— Щом изисквате от мен истината, може поне да благоволите да повярвате в нея.

— Няма как да бъде вярно. Това нещо не може да се случи. — Гласът му секна и той се изчерви до уши. — Тоест това може да е било нещото, което е била запланувала леля Дион… Ще допусна, че това нещо може да се случи. Може би, понякога.

Аз внезапно осъзнах, че освен това то е щяло да се случи и по внушение на лейди Коронги.

— Но кръстосването на видове е несъмнено невъзможно — продължи да упорства Кигс. — Както казват, все едно да кръстосаш куче с котка.

— По-скоро кон с магаре — казах аз, а от студения вятър очите ми се насълзиха. — Случва се.

— Какво каза за майка ми, Лусиън? — попита Глизелда с треперещ глас.

Кигс не отговори. Той пусна рамото ми, но не се отдръпна. Очите му се ококориха. Проследих погледа му точно навреме и видях как Орма прекъсна падането си, но недостатъчно бързо, защото опашката му разсече един комин, както и покрива на някаква таверна. Трясъкът от рухването на сградата достигна до ушите ни миг по-късно заедно с писъците на изпадналите в паника граждани.

— Светии от Рая! — извика Глизелда, която се беше приближила зад гърба ни, без да я чуя, и се държеше отстрани. — Защо онзи там не му помогне?

Всъщност „онзи там“ се плъзгаше лениво обратно към нас. Фигурата му все повече се уголемяваше и накрая той се приземи върху склона точно отпред — поривът на серния вятър ни принуди да отстъпим крачка назад. Драконът протегна змийския си врат и в пълна противоположност на случилото се с Имлан тялото му започна да се свива, да изстива и да придобива формите на човек. Басинд застана чисто гол в снега и потри ръце.

— Саар Басинд! — извиках аз, макар и да знаех колко е безсмислено да му се ядосвам. — Оставяте Орма да бъде убит. Незабавно се трансформирайте обратно!

Очите на Басинд се извъртяха към мен и аз замлъкнах. Погледът му беше остър, а движенията му плавни и координирани, докато си проправяше път към мен през снега. Той отметна провисналата пред очите му коса и каза:

— Аз нямам нищо общо с тази битка, Серафина. Събрах достатъчно количество данни за вуйчо ти и сега трябва да се прибирам вкъщи.

Зяпнах го.

— Вие сте… Вие сте от…

— От Комисията на Цензорите, точно така. Ние редовно тестваме вуйчо ти, но трудно успявахме да го заловим. Обикновено той забелязва и осуетява теста. Този път изпитваше прекомерна емоционалност на няколко отделни нива и не можеше да поддържа бдителността си. Разбира се, Ардмагарът вече се е разпоредил за изрязването на спомените на Орма, което ми спестява неприятностите да пледирам случая в съда.

— Какво е направил Орма? — попита зад мен Глизелда.

Обърнах се. Тя беше застанала върху една оголена скала и изглеждаше изненадващо величествена, докато небето зад нея се променяше в златисто и розово.

— Той неведнъж е поставял получовешката си племенница на първо място за сметка на собствения си народ — заяви с отегчение Басинд. — Показвал е няколко различни емоции в количества, които превишават позволените граници, като в това число се включват любов, омраза и скръб. Дори в този миг той губи битка, която лесно може да спечели поради загриженост към едно човешко момче, което дори не познава.

Докато Басинд говореше, Орма беше захвърлен върху камбанарията на катедралата и при удара в нея потроши покрива с гърба си. Плочи и дървени парчета се заблъскаха в камбаните и добавиха какофония към сигнала за ард, който все още ехтеше от църквите из целия град.

— Предлагам му убежище — рече Глизелда и скръсти ръце пред гърдите си.

Басинд повдигна вежди.

— Но той разрушава града ви.

— Той води битка с предател на неговия собствен вид. Имлан се опита да убие Ардмагара!

Басинд сви мършавите си рамена.

— Честно казано, това не ме засяга ни най-малко.

— Не ви интересува дали мирът ще бъде нарушен?

— Ние, Цензорите, предшестваме този мир и ще бъдем тук много след като рухне.

Той наведе очи да се погледне и сякаш забеляза за пръв път, че е гол. Отправи се към входа на пещерата. Кигс се опита да застане на пътя му — Басинд извъртя очи.

— На това глупаво тяло му е студено. На земята има дрехи. Подайте ми ги.

Без никакви възражения Кигс изпълни заръката. Аз останах изумена от готовността му за съдействие, докато не видях това, за което той се беше сетил: дрехите представляваха роклята на лейди Коронги. Басинд я облече, като се оплакваше, че е твърде стегната, но без да забележи нищо друго, което да е нередно. Той се обърна и спокойно тръгна нагоре към вратата за вилазки, без някой да му се противопостави.

— Лусиън! — извика Глизелда. — Не го оставяй да избяга. Не съм убедена, че той е приятелски настроен.

— Всички тунели са блокирани. Ще бъде арестуван, преди да причини каквато и да е вреда.

Де да беше вярно. Злото беше сторено. Обърнах се пак към небето, където вуйчо ми продължаваше да е жертва на последиците от това. Дори и да оцелееше, той щеше да бъде изпратен обратно в Танамуут, за да му окастрят мозъка. Нямаше да го понеса.

Имлан отново го повали, но този път Орма не можа да се съвземе достатъчно бързо. Той беше подпален. Изстреля се през небето и се приземи в реката с голяма скорост, като отнесе моста „Уолфстут“. Облак от пара се издигна от мястото, където беше паднал.

Притиснах с ръка устата си. Имлан се въртеше из небето, като крещеше и бълваше огън триумфално, а новоизгрялото слънце проблясваше по кожата му.

Нощта на договора свърши. Обикновено ние, горедите, вдигаме тост с идването на новия ден и обявяваме: „С драконовите войни е свършено завинаги!“ Тази година обаче всички бяха излезли по улиците, за да гледат драконите, които се биеха над главите им.

Все още чувах крясъци, но те не идваха от гражданите — звукът беше с неподходяща височина. Внезапно осъзнах, че черните точки, които бях взела за ято птици, летяха твърде бързо и станаха твърде огромни, за да са птици.

Ескар и мъничкият ард се връщаха.

Драконът Имлан, дядо ми по майчина линия, не се опита да избяга и не отхапа собствената си опашка в знак на капитулация. Той полетя стремително към приближаващите дракони, като бълваше огън и ревеше, напълно обречен.

Както и лейди Коронги, той беше непочтен, безскрупулен и хитър. Беше се опитал да убие цялото кралско семейство и своя Ардмагар. Може би беше успял да убие собствения си син. Последната му атака беше напълно самоубийствена. И все пак, докато го наблюдавах в пълната му бойна лудост да удря с опашка и хапе със зъби, сякаш щеше да разкъса самото небе, усетих ужасна тъга да се надига в мен. Той беше баща на майка ми. Тя беше съсипала живота му почти толкова сигурно, колкото и своя собствен, като се бе омъжила за баща ми, но дали в крайна сметка нейната упоритост е била по-различна от неговата гибелна атака? Не беше ли се изправила и тя срещу неравни сили?

Ескар не можеше да го повали сама. Накрая три дракона го подпалиха заедно и дори тогава той остана да се носи във въздуха по-дълго, отколкото си представях, че е възможно. Когато Ескар най-сетне го обезглави, това беше по-скоро убийство, извършено от състрадание, отколкото победоносно. Гледах как тялото на дядо ми, горящо като комета, пада в спирала надолу и се разплаках.

Камбаните на църквите смениха ритъма на тревога за пожар, когато димът започна да се издига от южната част на града. Дори и мъртъв, Имлан нанасяше доста щети.

Обърнах се обратно към входа на пещерата. Очите ми пареха, ръцете и лицето ми бяха ужасно студени, а в гърдите ми имаше ужасна празнина. Кигс и Глизелда стояха заедно, като и двамата ме оглеждаха разтревожено, но се преструваха, че не е така. В сенките зад тях стоеше Ларс, за когото бях почти забравила. Той стискаше толкова здраво гайдата си, че кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Фина — рече той, когато срещнах погледа му, — какво се случи с Абдо?

Драконът, за който се държеше Абдо, бе подпален и обезглавен. Нямах голяма надежда.

— Не мога да го потърся, Ларс — рекох аз.

Идеята да се пресегна да хвана ръката на Абдо в мислите си, а тя да не е там, ме ужасяваше.

— Не могла или не искала?

— Не искам!

Ларс ме изгледа свирепо и намръщено.

— Ще го направиш! Дължиш му т’ва! Той даде всичко за теб на драго сърце! Той намерих път надолу по стената, хвърли се върху онзи дракон, напра’и всичко, за което го помоли, че и повече. Намери го.

— Ами ако той не е там?

— Тогава ще го намери в Рая, но трябва да го намери.

Кимнах и си проправих път през снега към Ларс. Кигс и Глизелда с ококорени очи се разделиха, за да ми направят път.

— Дръж ме изправена, ако обичаш — казах аз на Ларс, който безмълвно ме обгърна със свободната си ръка и ми позволи да се облегна върху гърдите му. Затворих очи и се пресегнах.

Открих Абдо незабавно. Той беше в съзнание, нащрек, почти невредим и седеше върху нещо, което първоначално ми изглеждаше като остров по средата на реката. Спуснах се с окото на видението, за да огледам по-подробно. Абдо ми помаха, усмихвайки ми се през сълзи, и чак тогава осъзнах върху какво седеше той.

Върху Орма.

— Абдо, този дракон жив ли е или мъртъв? — извиках аз, но малкото момче не отговори.

Може би не знаеше. Започнах да обикалям. Гърдите на Орма се надигнаха — това дихание ли беше? Тълпи от хора се бяха насъбрали от двете страни на реката, като викаха и размахваха факли, но те бяха твърде изплашени, за да се доближат до него. Някаква сянка мина над тях и хората се разпръснаха с крясъци. Беше Ескар: тя се приземи на брега и изви врат към вуйчо ми в реката.

С огромни усилия той повдигна глава и докосна носа й със своя.

— Абдо е жив — дрезгаво казах аз, когато се върнах обратно в съзнание. — Той е в реката с вуйчо Орма. Сигурно е успял да се прехвърли от единия дракон на другия в полет.

Ларс ме стисна и ме целуна по темето, след което избликът му на чувства секна.

— А вуйчо ти?

— Мърда. Зле е. Ескар е там — тя ще се погрижи за него.

Надявах се да го направи. Наистина ли тя вече не работеше за Цензорите? Тя беше тази, която беше накарала вуйчо ми да се грижи за Басинд. Знаела ли е кой е той? Разридах се върху жакета на Ларс.

Още една ръка докосна рамото ми. Принцеса Глизелда ми подаваше носната си кърпичка.

— Това ли са твоите страховити способности? — попита тихо тя. — Можеш да виждаш другарите си в ума си ли? Така ли успяхте да ме намерите?

— Тя може да вижда само други пулудракони — каза Ларс, като гледаше ненужно свирепо.

— И други полудракони ли има? — прошепна Глизелда, а сините й очи си ококориха.

— Мишката — рече Ларс — и аз самият.

Принцесата кимна бавно, а веждите й бяха замислено присвити.

— И онова малко порфирийско момче. Ти говориш за него, нали?

Кигс клатеше глава и обикаляше в безсмислен кръг.

— Мога да повярвам, че има един на този свят, но трима?

— Четири, като включим и мадам Окра Кармайн — казах аз изморено.

По-добре да разкриех цялата група, макар да имах усещането, че мадам Окра нямаше да се зарадва на постъпката ми.

— Ако открия останалите, ще станем седемнадесет.

Осемнадесет, ако откриех и Джаноула, или ако тя ме намереше.

Глизелда изглеждаше слисана, но Кигс присви устни, сякаш не му се вярваше.

— Вие чухте Басинд да нарича Орма мой вуйчо — казах му аз. — Спомняте ли си как смятахте, че аз го обичам и ви бе дошло до гуша да се опитвате да гадаете? Ето го най-сетне вашето обяснение.

Кигс упорито клатеше глава.

— Просто не мога… Във вените ти тече червена кръв. Ти се смееш и плачеш, точно като всеки…

Ларс сякаш стана по-висок, надвисвайки покровителски над мен. Аз сложих успокоително ръка върху рамото му и му казах чрез мислите си:

— Време е. Ще се справя.

Принцът и принцесата гледаха втренчено, хипнотизирани от това колко много ръкави и връзки трябваше да махна. Протегнах оголената си ръка към тях слънчевите лъчи проблеснаха по спиралата от сребърни люспи.

Задуха леден вятър. Никой не казваше нищо.

Кигс и Глизелда не помръдваха. Аз не ги погледнах в лицето — не желаех да прочета колко много и различни думи за отвращение вероятно бяха изписани там. Издърпах моите одежди обратно на мястото им, прочистих голямата буца от гърлото си и казах с дрезгав глас:

— Трябва да влезем навътре и да видим кой все още е жив.

Кралските братовчеди се стреснаха, сякаш се будеха от някакъв ужасен сън, и бързо се отправиха към пещерата — вървяха пред мен, но спазваха дистанция. Ларс ме прегърна през рамото. През целия път до замъка се подпирах на него и изплаках половината си сълзи за Орма, а другата половина за себе си.