Рейчъл Хартман
Серафина (5)

Пролог

Спомням си раждането си. Всъщност спомням си известно време и от преди това. Нямаше светлина, но се чуваше музика: скърцането на стави, нахлуващата кръв, приспивната песен на сърцето, звучната симфония от шумове на лошо храносмилане. Звуците ме обгръщаха и аз бях в безопасност.

Тогава светът ми се разтвори и бях изтласкана в студена и тиха светлина. Опитах се да запълня празнотата с писъците си, но пространството беше твърде необятно. Гневях се, но нямаше връщане назад.

Повече не помня — била съм само бебе, макар и доста особено. Кръвта и паниката не значеха нищо за мен. Не си спомням ужасената акушерка, ридаещия си баща или пък последното причастие на свещеника за душата на майка ми.

Моята майка ми бе оставила сложно и тежко наследство. Баща ми скрил ужасяващите детайли от всички, включително и от мен. Той ни върнал обратно в Лавондавил, столицата на Горед, и възобновил правната си практика от там, откъдето я бил изоставил. Съчинил по-приемлива версия за починалата си жена и за самия себе си. Аз вярвах в тази измислица, както някои хора вярват в Рая.

Бях много злоядо бебе — не исках да суча, ако бавачката не пееше във верния тон.

— То има доста изтънчен слух — отбелязваше Орма, висок, кокалест познат на баща ми, който наминаваше често в онези дни. Орма ме наричаше то, все едно бях куче. Бях привлечена от отчуждеността му, подобно на котките, които са привлечени от хора, които биха предпочели да ги отбягват.

Едно пролетно утро той ни придружи до катедралата, където младият свещеник миропомаза косата ми с лавандулово масло и ми каза, че в очите на Рая съм като кралица. Аз ревях като всяко себеуважаващо се бебе — крясъците ми ехтяха по цялото продължение на нефа^[1]. Баща ми, без да си дава труд да откъсва поглед от работните дела, които носеше със себе си, обеща да ме отгледа благочестиво във вярата на Светците. Свещеникът ми подаде бащиния псалтир и аз го изпуснах на точното място. Книгата падна и се разтвори на картината на света Йортрудис, чието лице беше заличено.

Свещеникът целуна ръката си с вдигнато кутре:

— Еретикът все още присъства във вашия псалтир!

— Това е един много стар псалтир — каза татко, без да поглежда нагоре, — а аз не обичам да повреждам книгите.

— Препоръчваме на верующите колекционери на книги да слепват страниците на Йортрудис, за да се предотврати подобна неприятност — обърна страницата свещеникът. — Раят със сигурност е имал предвид света Капити.

Татко измърмори нещо относно суеверното фалшифициране, достатъчно силно, за да го чуе проповедникът. Това доведе до ожесточен спор между баща ми и отчето, но аз не си го спомням. Бях се вторачила като вкаменена в процесията от монаси, които минаваха през нефа. Те представляваха суматоха от черни, шумолящи роби и потракващи броеници; вървяха с тихи стъпки, обути в меки обувки, и заемаха местата, отредени за хора на катедралата. Седалките започнаха да скърцат и скрибуцат, няколко монаси се изкашляха.

Те запяха.

Катедралата заехтя от песента, изпълнявана от мъжките гласове, и сякаш се разтвори пред очите ми. Слънцето блещукаше през високия прозорец — злато и пурпур обсипваха мраморния под. Музиката повдигна духа на моето дребно телце, изпълни ме и ме заобиколи, направи ме по-едра от самата мен. Тя беше отговорът на въпрос, който никога не бях задавала, начинът да запълня ужасяващата празнина, в която се бях родила — не, аз знаех — аз можех да се издигна над необятния простор и да докосна сводестия таван с ръка.

Опитах се да го направя.

Бавачката ми изписка, когато почти се отскубнах от ръцете й. Тя ме улови за глезена под опасен ъгъл. Аз се вторачих замаяно в пода — струваше ми се, че той се накланя и върти.

Баща ми ме хвана, като обви дългите си ръце около дебелото ми тяло и ме повдигна на известно разстояние от себе си, все едно бе открил гигантска и забележителна жаба. Аз срещнах сивите му очи — в ъгълчетата им имаше дълбоки бръчки.

Свещеникът напусна разгневен, без да ме благослови. Орма гледаше как той изчезва зад ъгъла на Златния дом, след което каза:

— Клод, разясни ми нещо. Дали той си тръгна, защото ти го убеди, че религията му е фалшива? Или се почувства… как се казваше това? Обиден?

Баща ми, изглежда, не го чу. Нещо в мен беше приковало вниманието му.

— Погледни очите й. Мога да се закълна, че тя ни разбира.

— То има доста ясен поглед за пеленаче — каза Орма, като побутна нагоре очилата си и насочи своя пронизващ взор към мен. Очите му бяха тъмнокафяви, също като моите собствени, но за разлика от тях, неговите бяха хладни и загадъчни като нощното небе.

— Не се справих подобаващо със задачата, Серафина — тихичко каза татко. — Може би никога няма да съм най-подходящият за теб, но вярвам, че мога да се справя и по-добре. Трябва да открием начин да бъдем семейство един за друг.

Той ме целуна по главата. Никога не го беше правил дотогава. Аз го зяпнах изумено. Хармоничните гласове на монасите ни заобикаляха и задържаха. За един-единствен великолепен миг аз успях да възстановя онова първоначално усещане, което бях изгубила, когато се бях родила: всичко бе такова, каквото трябваше да бъде, а аз бях точно там, където ми бе мястото.

И тогава то изчезна. Ние излязохме през украсената с бронзови орнаменти врата на катедралата, а музиката заглъхна зад нас. Орма пресече наперено площада, без да се сбогува, а плащът му се вееше като крилата на огромен прилеп. Татко ме връчи на бавачката, придърпа наметалото плътно около себе си и преви рамена срещу бурния вятър. Аз проплаках, искайки да се върна при него, но той не се обърна. Над нас се извисяваше пустото и много далечно небе.

* * *

Суеверна фалшификация или не, но съобщението на псалтира бе ясно: истината не може да бъде изречена. Ето една приемлива лъжа.

Не че света Капити, дано винаги да имам запазено място в сърцето й, беше лош заместник. Всъщност тя беше ужасяващо подходяща. Света Капити носеше собствената си глава на поднос като печена патица и гледаше кръвнишки от страницата, предизвиквайки ме да й бъда съдница. Тя символизираше живота на ума, напълно откъснат от безсрамното поведение на тялото.

Оцених това разделение, когато пораснах, и бях завладяна от собствените си телесни чудатости, но дори като малка винаги чувствах дълбоко състрадание към света Капити. Кой би могъл да обича някого с откъсната глава? Как тя би могла да постигне нещо смислено на този свят, когато ръцете й бяха заети с този поднос? Познаваше ли тя хора, които я разбираха и искаха да са й приятели?

Татко позволи на бавачката ми да слепи страниците на света Йортрудис — бедната дама не можа да си намери място от притеснение в нашата къща, докато не го направи. Аз така и не успях да зърна еретичката. Ако вдигнех страницата към светлината, можех едва доловимо да различа очертанията и на двете светици, слети заедно в ужасяващия образ на светица чудовище. Разперените ръце на света Йортрудис изскачаха от гърба на света Капити като чифт безполезни крила, а скритата й в сянка глава се подаваше там, където трябваше да бъде тази на заместничката й. Тя беше двойна светица, която да бди над моя двойствен живот.

В крайна сметка любовта към музиката ме подмами навън от безопасността на бащината ми къща и ме тласна към града и кралския двор. Поех огромен риск, но не можех да постъпя другояче. Не разбирах, че самотата бе неразривна част от мен и че музиката ще бъде светлината, която ще огрява дните ми.