Рейчъл Хартман
Серафина (35)

30.

Глизелда веднага ни забеляза сред бляскавата блъсканица от придворни — усмихна се, но нещо в израженията ни я озадачи.

— Извинете ни — обърна се тя към групата от джентълмени, които я бяха обградили. — Важни държавни дела, знаете как е.

Тя властно се изправи и ни отведе в една странична стаичка, чиято мебелировка се състоеше от самотна порфирийска кушетка. Принцесата затвори вратата и ни даде знак да седнем.

— Какви са последните новини от града? — попита тя.

— Полицейски час. Забрана за напускане на домовете — отвърна Кигс и седна внимателно, сякаш беше някой старец, когото го болеше всичко. — Не очаквам с нетърпение утрешния ден, ако се разпространи новината, че Комонот е убил някакъв гражданин в катедралата, макар и да е било в самозащита.

— Не можете ли да потулите тази информация? — попитах аз, докато се мотаех близо до вратата, защото не желаех да седна до него, но и не знаех какво да правя със себе си, ако не седнех.

— Опитваме се — отсече той, — но гражданите разбраха за Имлан и мъничкия ард ужасно бързо. Очевидно в двореца има много източници.

Аз имах идея кой би могъл да бъде един от тези източници. Обърнах се към тях:

— Искам да разкажа доста неща и на двама ви.

Глизелда ме сграбчи за ръката и ме приклещи на кушетката между себе си и Кигс, като ми се усмихваше, сякаш бяхме най-щастливата и най-приятна група, която някога се е сформирала.

— Говори, Фина.

Поех си дълбоко въздух.

— Преди Комонот да бъде нападнат, видях графа на Апсиг да говори с някакъв закачулен свещеник в катедралата и смятам, че това беше Томас Бродуик — започнах аз.

— Смяташ — рече Кигс и се попремести на мястото си, а стойката му беше доста скептична, — което значи, че не си напълно сигурна. Предполагам, че не си чула за какво са разговаряли, нали?

— Също така видях по-рано в града Джоузеф да рецитира „Проклинанието на свети Огдо“ заедно с група от синовете — продължих упорито аз.

— Ако той се е присъединил към синовете, то работата е сериозна — каза Кигс, — но в аргументите ти има един недостатък: Джоузеф или е един от „Синовете на свети Огдо“, или е дракон. Не може да твърдиш, че е и двете.

Благодарение на разговора ми с Комонот, аз бях готова за този довод. Обясних колко дяволски хитро е да бъдат намесени синовете и добавих:

— Орма каза, че Имлан ще е там, където бихме очаквали най-малко. Къде може да е това, ако не при синовете?

— Все още не виждам как е възможно дракон да живее тук, в двореца, повече от две години и да не бъде подушен от останалите дракони — възрази Кигс.

— Очевидно той се преструва, че ги ненавижда, за да може да излезе от стаята, винаги когато те влязат — намеси се Глизелда.

— Той може да замаскира миризмата си с парфюм доста лесно — допълних аз и се почувствах нещастна.

Ето тук бях аз, едно чудовище, седнало между двамата, а те дори си нямаха представа за това. Стиснах ръце между колената си, за да не опипам с пръсти китката си.

— Но чуйте — продължих, — има и още.

Обясних какво подозирам за Имлан и заговора, като просто пропуснах майчиния си спомен: Имлан беше дошъл тук, за да определи колко дисфункционална е станала дракомахията, а конспиративната клика несъмнено има интерес от смъртта на Комонот.

— Може това да е приключило, може би този техен опит за убийство е бил най-добрият им, но мисля, че не бива да поемаме такъв риск. Смятам, че те ще се опитат отново.

— Кого имаш предвид под те? — попита Кигс. — Тази конспиративна клика, която ти внезапно изкара от нищото ли? Синовете ли? Или Имлан, в някакъв мистериозен множествен образ?

— Лусиън, престани да бъдеш такъв педант — рече Глизелда и ме обгърна с ръка.

Продължих:

— Много от това са екстраполации, но би било неразумно да игнорираме възможността…

— Екстраполации от какво? — прекъсна ме Кигс.

Глизелда се пресегна зад гърба ми и го шляпна отстрани по главата.

— Какво? Това е важен въпрос! Какъв е източникът на тази информация и колко надеждна е тя?

Принцесата повдигна предизвикателно брадичката си.

— Фина е източникът й, а Фина е надеждна.

Той не продължи да спори, макар че остана непокойно на мястото си, защото явно искаше да не спира.

— Бих ви казала, ако можех — оправдах се аз, — но имам свои собствени ангажименти и…

— Моят първи ангажимент е истината — горчиво рече той. — Винаги.

Глизелда се поизправи и леко се отдръпна от мен, а аз осъзнах, че споменавайки за ангажименти бях поставила моята собствена преданост под въпрос в едно положение, при което тя трябва да прецени дали може да ме защити. Принцесата спокойно каза:

— Без значение дали наистина съществува тази конспиративна клика или не, фактите са, че някой се опита да убие Ардмагара и не успя. Не остава много време за нов опит.

Кигс издиша шумно през устни в чувство на безсилие и прокара ръка по лицето си.

— Права си, Зелда. Не можем да си позволим да не правим нищо. По-добре да проявяваме излишна предпазливост, отколкото да сме недостатъчно внимателни.

Оставихме настрана нашите заяждания и започнахме да се съвещаваме, за да формулираме някакъв план, който да заобиколи кралицата и Комонот, и чрез който цялата тежест на мира да падне върху нас. Ардмагарът просто трябваше да остане в безопасност още една нощ, а Нощта на договора трябваше да премине, без никой да умира, след което Комонот щеше да се завърне вкъщи. Ако тази конспиративна клика наистина съществуваше и го убиеше в Танамуут — е, то това би било извън нашите ръце.

* * *

Кигс щеше да затегне охраната на двореца, макар че тя вече беше почти толкова здрава, колкото би могъл да я осигури той, освен ако нямахме намерение чуждестранните височайши особи да танцуват на бала с членове на стражата. Принцът също така щеше да информира посланик Фулда, че смята, че истинската опасност за Комонот се спотайва тук, у дома, и щеше да поиска Ескар и мъничкият ард да бъдат отзовани, за да могат да помогнат. По последни сведения те бяха на много километри разстояние и не беше ясно дали ще успеят да се върнат навреме. Глизелда трябваше да се навърта около Ардмагара, колкото може по-често. Тя се оплака, че е нямала възможност да упражнява етюдите на Тертий, но по блясъка в очите й можех да се досетя, че тази интрига я интересуваше повече от музиката.

Аз, естествено, имах задължения да асистирам на Виридий и да подготвя развлеченията. В това щях да съсредоточа усилията си до самия бал, когато щях да се редувам да дундуркам Ардмагара.

В личен план си поставих още няколко допълнителни задачи. Исках всичките трима мои събратя мелези да присъстват. Щяхме да имаме нужда от цялата помощ, с която можехме да разполагаме.

Потърсих Абдо в градината на гротескните същества, веднага след като се върнах в апартамента си. Той висеше с главата надолу от смокиновото си дърво, но когато ме видя да приближавам, скочи на земята и ми предложи ядки от кола.

— Днес зърнах отдалеч трупата ти — казах аз и седнах със скръстени крака на земята до него. — Искаше ми се да можех да се запозная с теб, защото ми е неудобно да те моля за помощ. При положение че дори не съм те срещала.

— Не говори така, мадамина! Разбира се, че ще помогна, стига да мога.

Разказах му какъв беше планът.

— Доведи цялата трупа. Аз ще се погрижа да ви намеря място в програмата за изпълнения. Облечете се… ъъъ…

— Знаем какво е уместно облекло в горедския кралски двор.

— Разбира се, че знаете. Прости ми. Там ще има и други от нашия вид, други… каква беше порфирийската дума, която използваш ти?

— Итисаари ли?

— Да. Познаваш ли Шумния момък и Суетната госпожица от градината?

— Разбира се — отвърна той. — Аз виждам всичко, което ти ми позволяваш да видя.

Потиснах потрепването си и се запитах дали той може да усети емоциите ми по вятъра, както го правеше Джаноула.

— Искам от вас да си помагате един на друг и да работите заедно, точно както ми помагате на мен.

— Ти издаваш заповедите, мадамина. Ти определяш правилата. Ще бъда там и ще съм в готовност.

Усмихнах му се и станах, за да си ходя, като изтупах полата си.

— Да не би мадамина да е порфирийската дума за госпожице, както е фройлайн на самсамски?

Очите му се ококориха.

— Не, няма такова нещо! Това значи генерал.

— Защо… защо ме наричаш така?

— А ти защо ми викаш Плодоядния прилеп? Трябваше да те наричам по някакъв начин, а ти идваш тук всеки ден, все едно правиш преглед на легионите си.

Той се усмихна стеснително и добави:

— Веднъж, преди много време, ти го каза на някой тук — на онова момиче с красивите зелени очи, онова, което прогони. Ти каза името си на глас, но аз не успях да го чуя добре.

Навсякъде около нас задуха вятър, изпълнен с изненада.

* * *

Не знаех къде спи Ларс през нощта, но имаше достатъчно недвусмислени намеци от различни източници, които ме караха да се опасявам, че може да ми се наложи да се срещам с Виридий по-често, отколкото ми се искаше.

Изчаках до сутринта, направих си ободряваща чаша чай и влязох директно в градината. Хванах Шумния момък за ръцете и бях изхвърлена във видение. За мое изумление, сякаш целият свят се бе разпрострял под мен: градът, потънал в пембената утринна светлина, сияещата тясна ивица на реката, хълмистата, земеделска земя в далечината. Ларс стоеше върху назъбения парапет на барбакана, стъпил с краката си на отделен зъбец от стената, и свиреше на своята гайда в чест на зората и града под себе си. Моето безплътно присъствие не го спря — оставих го да завърши, като тайно се насладих на усещането да летя над града с повдигнат от музиката му дух. Беше толкова ободряващо да стоиш толкова нависоко, без да се страхуваш, че ще паднеш.

— Ти ли си т’ва, Серафина? — най-сетне попита той.

— Аз съм. Имам нужда от помощта ти.

Разказах му, че се страхувам за живота на Ардмагара, че може да имам нужда от него във всеки един момент, че другите от нашия вид — Абдо и мадам Окра — също ще бъдат там, за да помогнат, и обясних как той да може да ги разпознае. Ако Ларс беше изненадан от това да научи, че има и други полудракони, то самсамският му стоицизъм не му позволи да го покаже. Той ме попита:

— Но откъде ще дойде тази опасност, Серафина? Някой ще нападне замъка ли? Или от някой предател отвътре?

Не знаех как да му кажа кого подозирахме. Започнах предпазливо:

— Зная, че не обичаш да говориш за Джоузеф, но…

Той ме прекъсна.

— Не. Нямам нищо к’вото да кажа за него.

— Може да е замесен. Може той да е човекът, който стои зад всичко.

Лицето му помръкна, но не и решителността му.

— Ако това е така, ще те подкрепя срещу него. Но аз съм се заклел да не говоря за това какво е той.

Той разсеяно опипа с пръст ручилото на бойната си гайда.

— Ве’рятно — най-сетне рече той — ще дойда въоръжен.

— Не мисля, че Кигс ще позволи на някой друг, освен на дворцовата стража, да бъде въоръжен.

— Винаги аз имал мои юмруци и бойна гайда!

— Ъъъ… да. Така те искам, Ларс.

Ако не друго, щеше да бъде паметна вечер.

* * *

Не бях толкова наивна, че да се свържа с мадам Окра подсъзнателно. Не исках целият ми нос да е синьо-черен за Нощта на договора.

Цяла сутрин бях кисела и работих бързо: ръководих окачването на гирляндите, поставянето на полилеите и блок-масите, преместването на клавесина, който изглеждаше като ковчег докато го прекарваха през вратата без краката му, както и още безброй други детайли, оставени за последната минута. През цялото това време добросъвестно се опитвах да привлека вниманието на мадам Окра, без да влизам в контакт с нея. Опитите ми да я накарам да се появи със силата на желанието, както и да се престоря, че имам нужда от нея — с въздишки и притеснение, като мърморех: О, аз със сигурност мога да се възползвам от помощта на мадам Окра, — не доведоха до успех.

Едва ми остана време да изтичам до апартамента си и да се преоблека за вечеря. Вече бях подготвила алената рокля, която ми беше дала Мили, така че не ми се наложи да обмислям този въпрос, а само трябваше да сменя горната си дреха. Нямах намерение да рискувам с излишна голота: някоя прислужница можеше да се появи във всеки един момент, за да ми направи косата. Глизелда беше настояла за това, като бе стигнала чак до там, че да ме заплаши с Мили, ако не се закълнях да не оправям сама косата си.

Прислужницата пристегна и косата ми покорно прие придадената й форма. Първата ми реакция, когато се видях в огледалото, бе с ужас да забележа колко дълъг бе вратът ми. Косата ми обикновено прикриваше този факт, но сега, когато беше вдигната нагоре, определено приличах на жираф. Деколтето на роклята на Мили също не помагаше. Пфу.

Окачих обецата на Орма на една златна верижка около врата си, по-скоро за да успокоя нервите си с нещо скъпо за мен, отколкото, защото смятах, че може да ми бъде полезна. Кой знае къде беше той или дали въобще можеше да получи сигнала. Обецата приличаше на странен медальон. Аз вече не се страхувах, че Ардмагарът ще разпознае бижуто. Нека да се опиташе да ми каже и две думи за Орма: само да посмееше. Щеше да остане неприятно изненадан.

Несъмнено никой нямаше да се опита да го убие, докато аз бях там и му дерях кожата.

* * *

Никога не бях посещавала празненство от такава величина. Естествено бях настанена колкото се може по-далеч от централната маса, но имах безпрепятствена гледка към нея. Ардмагарът седеше между кралицата и принцеса Дион, а Кигс и Глизелда бяха от другата страна, като и двамата оглеждаха неспокойно залата. В началото взех това за естествена бдителност, докато Глизелда не ме забеляза, помаха ми енергично и ме посочи на братовчед си. Дори и тогава на него му бе нужен миг време, за да ме забележи, защото аз не приличах много на себе си.

Накрая, след като най-сетне престана да изглежда толкова изненадан, той ми се усмихна.

Почти не си спомням всички видове блюда и броя им — трябваше да си водя бележки. Сервираха ни глиган и елен, както и всякакви птици — пай с месо от паун, чиято огромна опашка беше разперена, салати, мек бял хляб, бадемов яйчен крем, риба, смокини, зизибански фурми. Моите сътрапезници, далечни роднини на херцозите и графовете в другия край на залата, се смееха кротко на желанието ми да опитам от всичко.

— Не е възможно — рече възрастен мъж с козя брадичка. — Не и ако се надяваш да станеш от масата на собствен ход!

Пирът приключи с една огромна, пламтяща, шестетажна торта, оформена — представете си само — да изобразява Фара на Зизиба. Уви, наистина се бях натъпкала твърде много — а от този момент нататък бях твърде неспокойна, — за да я опитам.

Слава на Рая, че можех да разчитам напълно на музикантите си, защото бях притисната сред тълпата от хора, които се бяха отправили към голямата зала, и никога нямаше да стигна дотам достатъчно бързо, за да наредя всички по местата. Докато успея да вляза, симфоничният оркестър вече скрибуцаше увертюрата, едно от тези безкрайно повтарящи се произведения, които могат бъдат просвирвани отново и отново, докато кралското семейство пристигнеше и първият танц можеше да започне.

Някой ме хвана за предмишницата и прошепна в ухото ми:

— Готова ли си?

— Доколкото бих могла да бъда готова за неочакваното — отговорих аз, без да смея да го погледна.

В дъха му имаше аромат на бадеми като на марципанов сладкиш.

Различих кимването му с периферното си зрение.

— Зелда ти е оставила термос със зизибанско кафе някъде на сцената, в случай че ти се придреме.

Кигс ме тупна по рамото и каза:

— Запази ми една павана.

После изчезна сред тълпата.