Рейчъл Хартман
Серафина (38)

33.

— О, ето те и теб, Лусиън! — изчурулика Глизелда, която беше застанала с лице към вратата.

— Недей! — извика Кигс и се спусна през стаята към баба си, която беше единствената, опряла чашата чак до устните си.

— Реших, че от тук, горе, ще имаме прекрасна гледка към изгрева — продължи братовчедка му, която доста бавно реагира на действията му. — Лицето й помръкна, когато Кигс сграбчи чашата от ръката й. — Какво става?

— Някой е отровил майка ти. Имало е нещо във виното. Не можем да сме сигурни и за тази партида: подозирам, че има същия произход. Лейди Коронги, подайте ми чашата си, ако обичате — помоли Кигс.

Гувернантката му връчи чашата си с възмутен поглед.

— Надявам се да грешиш — рече кралицата и седна разтреперана на една табуретка. Тя подпря лакътя си върху разположената наблизо маса, покрита с книги и чертежи. — Опасявам се, че отпих малко от моята чаша, преди да нахлуеш през вратата.

— Трябва да ви заведем при лекарите — предложи мадам Окра с такава увереност в гласа, че никой не се осмели да оспорва.

Тя помогна на кралицата да се изправи на крака и я поведе към стълбището.

— Доктор Файкъс е в апартамента на Ардмагара — извика Кигс след нея, — но доктор Джонс трябва да е…

— Зная къде отиваме! — извика един сприхав глас вече някъде откъм средата на стълбището.

— Зелда, надявам се, че не си изпила нито капчица, нали? — попита Кигс, като се обърна към братовчедка си.

Принцесата се облегна отстрани на шкафа за книги, сякаш бе замаяна, но отговори:

— Не. Вие се появихте точно навреме. Ами, вие, лейди Коронги?

Възрастната жена кратко поклати глава. Каквато и отрова да имаше в питието, не можеше да се сравни с отровния поглед, който тя хвърли към графа на Апсиг.

Джоузеф беше станал бял като тебешир. Той подаде бутилката на Кигс и вдигна ръце, сякаш се предава.

— Моля ви — рече той, — зная, че това изглежда зле…

— Забелязах, че не сте си сипали чаша от виното, граф Джоузеф — каза безгрижно Кигс и остави бутилката на работната маса. — Вие не сте саар, нали?

— Аз съм самсамец! — изломоти Джоузеф. — Ние не пием от дяволското…

Той замлъкна, след което се обърна с ококорени очи към лейди Коронги.

— Ти си разчитала точно това да се случи. Какъв е бил планът ти, вещице? Кралицата и принцесата да пият от виното, ти се преструваш, че пиеш заедно с тях, след което всички колабират, аз се втурвам да търся лекарите и тогава какво следва? Ти тайно се измъкваш? Оставяш ме да поема вината за твоите престъпления?

— Обвиняваш ли в нещо тази благородна дама, чудовище? — извика Глизелда и постави покровителствено ръката си около рамената на дребничката жена. — Тя е била моя учителка през почти целия ми живот!

Бялото в очите на Джоузеф заблестя. Той изглеждаше объркан. Устните му мърдаха, сякаш правеше някакви ужасни изчисления наум. Графът прокара и двете ръце през русата си коса.

— Принце — каза той с дрезгав глас, — не мога да представя никакви доказателства, с които да ви убедя. Остава само моята дума срещу нейната.

— Дали сте на леля ми бутилка с отровно вино — рече Кигс.

Гневът му от по-рано се беше превърнал в ледена студенина.

— Кълна се, че никога не съм подозирал това. Защо ми е да се усъмнявам в подаръка, който нейната скъпа приятелка лейди Коронги ме помоли да й предам? — Сега той вече ръкомахаше, търсейки всякакви възможни доводи. — Вие не знаете дали това вино тук е отровно — само предполагате, че е така. Ами ако не е?

— Зная, че сте били в катедралата в деня, когато Серафина беше наръгана — рече Кигс, докато разсеяно преподреждаше предметите по работната си маса.

— Видях ви да разговаряте с Томас Бродуик — казах аз и скръстих ръце.

Джоузеф поклати яростно глава.

— Трябваше да предам съобщение на „Синовете на свети Огдо“. То беше закодирано и нямах никаква представа какво означава — оправда се той.

— Лъжец! — извиках аз.

— Попитайте нея! — извика в отговор той, сочейки лейди Коронги. — Тя е човекът, който ме свърза със синовете. Тя е тази, която ги снабдява с информация от двореца. Тя е в основата на всички мои проблеми!

— Глупости! — изсумтя лейди Коронги, докато гледаше показалеца си, сякаш пръстът я беше обидил повече, отколкото всичко казано от графа. — Принце, не мога да разбера защо все още не сте оковали ръцете и краката на това окаяно същество.

Джоузеф отвори уста, за да отвърне, но в същия този миг се надигна един ужасен звук тлуу-тлуу-тлуууу — някъде близо до Кигс. Принцеса Глизелда скочи на една табуретка и изпищя:

— О, свети Полипос, къде е то?

Джоузеф извади кинжала си и започна да се оглежда, като подивял.

Само лейди Коронги остана замръзнала на място с ококорени от удивление очи, докато гласът фъфлеше:

— Виждам те там, мошенико!

Погледнах към Кигс. Той ми кимна, разтваряйки зад гърба си ръката, в която държеше моята фигурка на човека гущер.

Принцът рече:

— Кого нарича то мошеник, лейди?

Лейди Коронги се сепна и рязко се отърси от шока си. Застанах срещу нея. Свирепите й сини очи срещнаха моите само за секунда, но през тази крехка вечност аз успях да зърна намеренията зад маниерите и в този безкраен миг разбрах всичко.

Лейди Коронги връхлетя върху Глизелда, която все още стоеше върху табуретката. Принцесата изпищя и се присви на две върху рамото на гувернантката. Достопочтената дама се завъртя и хукна надолу по стълбите с нея.

Шокът ни остави замръзнали на място за миг по-дълъг от необходимото. Кигс се съвзе първи, сграбчи ме за ръката и ме повлече надолу в тъмнината след нея. Джоузеф извика нещо след нас, но не можах да разбера дали се отнасяше до нас или до Коронги. В края на стълбището Кигс погледна надясно, а аз наляво. Видях крайчеца от полата на лейди Коронги да изчезва зад ъгъла. Спуснахме се след нея, като следвахме и най-смътната следа — отворена врата, полъха на парфюма й, надиплена от несъществуващ вятър завеса, — докато не стигнахме до един шкаф, издърпан от стената, зад който се разкриваше входът към коридорите.

Кигс спря преследването.

— Това беше грешка, лейди — каза той.

Принцът се втурна обратно по коридора — три врати по-надолу имаше караулна стая. Той отвори вратата със замах, извика:

— Мирно! — и направи пет знака с ръка в бърза последователност. Стражите се изсипаха от стаята и се разпръснаха във всички посоки. Кигс се затича обратно към изместения шкаф — до него вече имаше пазач, който отдаде чест и ни подаде фенер, когато минахме покрай него.

— Какво им наредихте да правят? — попитах аз.

Той ми показа знаците, докато говореше:

— Разпространете съобщението. До всички. Да се залостят подземните тунели. Да се уведоми градският гарнизон.

Това беше впечатляващ набор от сигнали.

— Те ще ни последват ли долу в подземията?

— Скоро. Ще отнеме време, докато всички заемат местата си. Входовете са седем.

— Броим ли и вратата за вилазки в това число?

Той не ми отговори и се спусна напред към тъмнината. Естествено, че кралската стража нямаше да успее да стигне до вратата за вилазки навреме — това бе причината Кигс да изпрати съобщение до града, но от там също щяха да отидат на мястото твърде късно. Сърцето ми се сви от отчаяние. Глизелда можеше да е мъртва, преди който и да е от нас да стигне при нея.

Аз имах своя собствена войска, която можех да свикам. Активирах окачената на верижка обеца на Орма, като се молех той да чуе сигнала, преди да се е отдалечил на абсурдно разстояние, за да дойде при нас навреме. След това се свързах с Абдо.

— Къде си? — попита той. — Притеснихме се!

— Случват се лоши неща. Искам ти и Ларс да изтичате, колкото можете по-бързо, до северозападната страна на Хълма на замъка. От вратата за вилазки на склона скоро може да се появи враждебно настроен дракон.

Или пък много силна и адски бърза старица. Все още имаше известни съмнения по въпроса.

— Как да се спуснем по стената на замъка от тази страна?

Да го поживи свети Маша.

— Ще намерите някакъв начин.

Надявах се, това да е така.

— И какво трябва да направим ние двамата срещу враждебно настроения дракон?

— Не зная. Това, което мога да ви кажа, е, че в момента съм в тунелите, вървя след него и ако ти и Ларс се доберете до вилазката, ще се съберат двойно повече хора с вас. Не е нужно да го убиваме — трябва просто да го задържим, докато пристигне вуйчо ми.

Прекъснах подсъзнателната си връзка с него, защото бях убедена, че той отново щеше да възрази и защото непрестанно се препъвах в неравния под, докато концентрацията ми беше на друго място.

Преминахме през трите врати, които сега бяха отключени и открехнати, разбирайки, че лейди Коронги е минала от тук. Когато стигнахме района на естествената пещера, Кигс извади меча си. Той ме огледа от горе до долу.

— Трябваше да те въоръжим, преди да дойдем тук! — Очите му изглеждаха призрачни на светлината от фенера. — Искам да се върнеш обратно.

— Не ставайте смешен.

— Фина, не зная какво ще правя, ако пострадаш! Моля те, върни се!

Той се изправи, сякаш възнамеряваше да застане на пътя ми.

— Престанете! — извиках аз. — Губите време.

Над лицето му се спусна сянка на страдание, но той кимна и съсредоточи вниманието си върху настоящата задача. Затичахме се.

Стигнахме до входа на пещерата, но там не се виждаше никой, само по целия под имаше разпръснати дрехи, като хвърлена кожа на змия. Двамата с Кигс се спогледахме, спомняйки си за сгънатата рокля, която бяхме намерили тук преди това. Всичко е било точно пред очите ни, но ние не бяхме достатъчно съобразителни, за да го видим.

Глизелда очевидно се беше съпротивлявала, докато лейди Коронги се е събличала, което даваше известна надежда, че съществото все още не е способно да лети. Втурнахме се навън от пещерата по хлъзгавата, заснежена трева и се огледахме, за да ги зърнем някъде. Глизелда изпищя обърнахме се в посока на гласа й. Високо над входа на пещерата беше застанал як гол мъж чийто силует се очертаваше на фона на усилващата се розовина в небето. Мъжът беше преметнал принцесата през рамо.

Той е бил в кралския двор, дегизиран като възрастна жена, почти през целия живот на Глизелда. Обилно напарфюмиран, отбягвал другите саар, промъквал се е колкото може по-близо до принцеса Дион, докато изчаквал удобния момент търпеливо, както само влечугите умеят.

Въпреки целия ми опит със саарантраи, никога не бях виждала как някой от тях се трансформира от човек в дракон. Той разпери ръце, протегна се, опъна тяло и се обтегна още малко. Стори ми се логично това, при положение че всички негови човешки части на тялото се превръщаха в драконови: рамената му се разцепиха в две крила, гръбнакът му се разточи назад в опашка, лицето му се удължи, а кожата му се покри от люспи. Той успя да смени формата си, без да изпусне Глизелда — когато видоизменянето приключи, принцесата се оказа здраво захваната в предните му нокти.

Ако бяхме достатъчно съобразителни, щяхме да го нападнем, докато все още се трансформираше, но ние стояхме приковани на място, твърде слисани, за да ни хрумне подобно нещо.

Всички съмнения най-накрая отпаднаха: това беше Имлан.

Той нямаше да може да лети през следващите няколко минути — наскоро трансформираният саар е изнежен и слаб като пеперуда, току-що излюпила се от какавидата. Челюстите му се раздвижиха — той все пак можеше да бълва огън. Издърпах Кигс обратно в пещерата, преди огненото кълбо да се разбие в земята пред входа, при което във въздуха се пръснаха обгорели камъни, сипейки огън и жупел. Имлан не беше в състояние да събере достатъчно сяра в устата си, но ако наведеше врата си надолу в пещерата, нямаше да има нужда от толкова силен огнен залп, особено ако Кигс откажеше да се отдръпне.

Колко ли време щеше да отнеме на Ларс и Абдо да се доберат до тук? Ами на Орма, ако той въобще идваше насам? Виждах само един начин на действие и пак се обърнах, за да изляза от пещерата.

— Полудя ли? — извика Кигс и ме сграбчи за ръката.

Наистина бях полудяла. Завъртях се и го целунах право в устата, защото това наистина можеше да е последното нещо, което правя, а аз го обичах и се почувствах отчайващо тъжна, че той никога нямаше да го узнае. Целувката така го изненада, че пусна ръката ми, аз се отскубнах от него и излязох навън върху заснежения склон.

— Имлан! — извиках аз, скачайки и махайки с ръце като някаква глупачка. — Вземи ме със себе си!

Чудовището килна глава и изкрещя:

— Ти не си дракон, нали установихме това в пералното помещение. Гръм и мълнии, какво си всъщност?

Ето, това беше разковничето. Трябваше да съм достатъчно интересна, за да не ме убие, без да му мигне окото, и имаше само една новина, която щеше да свърши работа:

— Аз съм твоята внучка!

— Невъзможно.

— Напротив, възможно е! Лин се е омъжила за човека на име Кло…

— Не произнасяй името му. Искам да умра, без никога да съм го чул. Той е безименно същество, противоположност на ард.

— Е, твоята неназовавана дъщеря е родила дете на безименното същество, което е било неин съпруг.

— Орма ни каза…

— Орма е излъгал.

— Би трябвало да те убия.

— Ще е по-добре да ме вземеш със себе си. Може да съм ти от полза в предстоящия конфликт — разперих ръце в театрална поза, а алената ми рокля беше като зейнала рана върху заснежения склон. — Аз съм мелез и съм надарена с такива страховити способности, каквито нито драконите, нито хората притежават. Мога да контактувам с други мелези чрез ума си. Мога да ги ръководя от разстояние с помощта на мислите си. Имам видения и майчини спомени. Иначе как си представяш, че знаех кой си?

Ноздрите на Имлан се разшириха, но аз не можех да разгадая дали той беше скептично настроен или заинтригуван. Долу, в пещерата, Кигс се размърда, като се придвижи бавно и безшумно, заемайки позиция за атака.

— Зная всичко за твоя заговор — рекох аз, предусещайки неотложна необходимост да не спирам да говоря. — Зная, че и сега докато ние разговаряме, превратът се осъществява.

Имлан повдигна шиповете си, сякаш разтревожен, че е възможно аз да зная за това. Правилно ли бях предположила? Отчаянието ме заля, но аз продължих:

— Ти успя да убиеш Ардмагара и половината от кралското семейство — задава се война. Но Горед не е чак толкова слаб и вие няма да можете толкова лесно да навлезете. Ще ви е нужна моята помощ.

Имлан изсумтя и пушек се изви от ноздрите му.

— Лъжкиня. Зная, че предния път ме заблуди. Не биваше да бързаш толкова много да се хвалиш. Дори и да можех да повярвам в твоите сили, то ти оставаш предана на принцчето в пещерата. Коя от твоите страховити способности ще използваш, когато се наведа надолу и го изпека? Сега вече разполагам с достатъчно силен пламък.

Отворих уста и в този момент се разнесе звук, сякаш вещаещ края на света.

Не бях аз, само че ми отне абсурдно много време да осъзная това. Ларс, който се бе промъкнал от лявата страна, бе надул своята огромна бойна гайда, която бучеше, мяукаше и крещеше неприлични музикални звуци към изгряващото слънце. Имлан рязко завъртя глава в посока на звука и една сенчеста фигура скочи върху него от другата страна, метна се върху врата на дракона и стегна крака и ръце около все още мекото му гърло. Имлан заизвива врата си, но Абдо го стискаше здраво — достатъчно здраво, за да не позволи на дракона да бълва огън.

— Кигс! Сега! — извиках аз, но той вече беше там и прониза крака, който държеше Глизелда.

Имлан издаде клокочещ звук и отдръпна инстинктивно крайника си. Точно в този миг аз стигнах до Кигс и двамата заедно изтърколихме Глизелда на една страна. Помогнах на хлипащата принцеса да слезе надолу по скалите до входа на пещерата, докато Кигс остана и прониза и другия крак на дракона. Имлан цапардоса принца и го събори долу при нас. Той падна по гръб и всичкият въздух излезе от гърдите му. Глизелда дотича до него.

Лъхна горещ серен вятър, аз вдигнах очи и видях как Имлан се изстрелва от хълма, докато Абдо продължаваше да го държи здраво за врата. Извиках, но нямаше какво да направя. Абдо не можеше да се пусне, докато беше във въздуха, защото падането щеше да го убие. Имлан лениво направи полукръг обратно към нас. След като беше заякнал толкова, че да може да полети, кожата му бе станала достатъчно твърда и за Абдо бе трудно да продължава да го притиска, за да не бълва пламъци. Сега той се връщаше към нас, за да ни изпепели.

— Назад! — извиках аз на Глизелда и Кигс, като ги избутах към пещерата. — Влизайте колкото може по-навътре!

— Тттвоите лъжи ни спасиха! — рече задъхано Кигс, все още зашеметен от падането.

Моите лъжи. Да.

— Бързо! Тичайте! — увещавах го аз.

Нещо огромно изкрещя в небето над нас. Вдигнах очи, за да видя как Орма профучава към Имлан и се разплаках от облекчение.