Рейчъл Хартман
Серафина (32)

27.

Направих първото нещо, което ми хрумна. Посочих Басинд и извиках:

— Опитва се да ме нарани!

Възможно бе това да е вярно — сигурна съм, че той изглеждаше виновен, защото ме бе подгонил откъм тясната уличка по подобен начин, а в сърцето си знаех, че злепоставям един дракон, за да спася друг. Но никога не трябваше да казвам подобно нещо, не и на „Синовете на свети Огдо“, на които не им трябваше кой знае какъв предлог, за да наранят един саар.

Те се нахвърлиха отгоре му, изблъскаха го до стената на някаква сграда и тогава разбрах, че съм започнала нещо доста по-голямо, отколкото възнамерявах. Сигурно имаше около четиридесет синове само в тази група — броят им нарастваше ежедневно, откакто Ардмагарът бе тук.

Очите ми срещнаха тези на един от сектантите и с изумление разпознах графа на Апсиг.

Той се беше дегизирал — груби дрехи, обущарска престилка и омачкана шапка, на която бе закичено черното перо, — но нищо не можеше да промени тези арогантни, сини очи. Той със сигурност ме беше видял, когато бях изскочила от тясната уличка и сега се опита да се прикрие, като се наведе зад другарите си и извъртя лице, докато те скандираха „Проклинанието на свети Огдо към Червея“:

— Око на Рая, търси саар. Не му позволявай да се спотайва между нас, а ни го разкрий в пълната му нечестивост. Нека бездушната му безчовечност да се вее като знаме пред проникновените очи на праведните. Ние ще пречистим света от него!

Отчаяно се огледах за стражата и ги забелязах да пристигат откъм север, яздейки към нас в боен строй.

Те ескортираха кралските карети, които обикаляха Златните пиеси. Синовете също ги забелязаха и си заподвикваха един на друг. Сектантите оставиха само двама души да държат Басинд, който висеше отпуснато между тях, а останалите се разпръснаха по платното на улицата, точно както бяха застанали, когато аз се бях появила с гръм и трясък от малката алея.

Синовете бяха застанали тук, за да изчакат каретата на Ардмагара.

С периферното си зрение видях Джоузеф да се шмугва в тясната уличка. Той беше преценил положението правилно. Но и аз по-рано се бях оказвала насред размирици и бях свикнала с такива необичайни ситуации.

Проправих си път през тълпата и стигнах тясната уличка, точно когато стражата наближи предната редица на синовете. Зад мен отекнаха викове, но аз не се обърнах да погледна. Не можех. Напуснах битката, като тичах толкова бързо, колкото можеха да ме носят студените ми крака.

* * *

Открих, че синовете имат банди из целия град. Всъщност не аз бях започнала най-лошия ден на размирици, който бе виждал нашият град, но това не ме утеши особено. Синовете бяха превзели моста „Уолфстут“, а в района на складовете хвърляха тухли. Поддържах маршрут по тесните улички, но все пак ми се налагаше да пресека главните артерии на града, без някой да успее да ми строши главата. Орма имаше късмет, че е под земята.

Надявах се да стигна до дома на баща ми. Успях да се добера само до катедралата — от там сраженията по площада и върху катедралния мост изглеждаха свирепи. Стражата беше превзела плацата, но синовете бяха издигнали барикада на моста и я бяха запалили, за да задържат позиция зад нея.

Някой беше обезобразил часовника с обратно броене, като бе разменил главите на дракона и кралицата и ги беше поставил в събуждаща неприлични асоциации поза. По циферблата на часовника беше надраскан въпрос: Но кога ще си отидат тези мръсни куигове? Друга ръка беше написала в отговор: Не и преди да прогоним дяволите!

Катедралата можеше да ми бъде убежище, докато стражата превземеше моста. Аз не бях единствената, която се надяваше на това. Имаше около петдесетина души в нефа, най-вече деца и възрастни. Свещениците ги бяха събрали на едно място и се грижеха за нараняванията им. Не изпитвах желание да се блъскам при всички останали. Заобиколих Златния дом от източната страна, без свещениците да ме забележат, и се промъкнах тихо към южния неф.

Мегахармониумът беше изпълнил пространството в нишата си под някаква мушама, която го предпазваше от прах и мазни пръсти. Минах зад него, за да го огледам по-подробно, а и защото страничният параклис предлагаше пространство, свободно от въпросителните погледи на свещениците. Зад мегахармониума имаше духала, стигащи до рамото ми. Дали някой трябваше да седи тук отзад, за да ги помпа до безкрай и бавно да оглушава? Това ми се струваше доста неприятна работа.

Страничният параклис имаше вид на място, което е стояло празно дълго време — стените не бяха декорирани, а само следи от златна боя бяха останали по пукнатините на дървената облицовка. Можех да различа тъмните форми, които някога са били изрисувани букви. Трябваше да присвивам очи известно време, но накрая успях да разчета думите Няма друг Рай, освен този.

Това беше мотото на света Йортрудис. Побиха ме тръпки.

Над мен, под няколко пласта вар, се забелязваха едва доловимо очертанията й. На мястото, където главата й беше издялкана, имаше грубо направена кръпка, но около нея силуетът й се беше запазил: протегнатите й ръце, издутата й рокля, нейната… коса? Надявах се това да е косата й, а не някакви пипала или крака на паяк, или нещо още по-лошо. Освен силуета й, нищо друго не беше достатъчно ясно.

Чух някакво мънкане откъм напречния неф и подадох нос от параклиса. Там беше застанал Джоузеф, графът на Апсиг, но без своята шапка, окичена с черно перо. Той разговаряше тихо с един свещеник. Отчето беше с гръб към мен, но видях, че носи молитвена броеница от кехлибар около врата си. Бързо се отдръпнах назад и приклекнах зад музикалния инструмент, като наблюдавах крайниците на двамата мъже изпод краката на пейката. Те обсъдиха нещо, прегърнаха се и се разделиха. До момента, в който счетох, че е безопасно да се изправя, Джоузеф вече беше напуснал през южния вход.

Промъкнах се обратно до центъра на катедралата, застанах зад Златния дом и се огледах за свещеника, с когото бе разговарял графът, измежду тези, които се грижеха за ранените в нефа. Никой от тях не носеше кехлибарена броеница.

Някакво странно раздвижване в северното крило на нефа привлече вниманието ми. Първоначално помислих, че фигурата, която носеше качулка и свещеническо расо, беше монах, като изключим колко странно се придвижваше той. Човекът стоеше скован в неестествена поза за дълги периоди от време, което бе последвано от почти неуловимо движение. Все едно наблюдавах стрелките на часовник или облаци в безветрен ден, а всичко това бе подсилено от изключително кратки и резки движения. Странникът очевидно искаше да се придвижи тихомълком, но изглежда не беше запознат с обичайните средства за постигането на тази цел.

Подозирах, че това е саар.

Притаих се, докато фигурата не достигна северния неф, където имах по-добра гледна точка. Огледах добре човека, разпознах профила му и замръзнах на място.

Това беше Ардмагарът.

Последвах го до сенчестата апсида, като поддържах добра дистанция. Подът на апсидата беше от мрамор, който бе толкова добре полиран, че изглеждаше мокър. Стотици малки свещички се отразяваха в позлатените сводове на тавана и караха изпълнения с примес на тамян въздух да трепти. Сега Комонот вървеше по-нормално и мина покрай мрачния свети Вит и коварния свети Полипос. Той продължи към параклиса в края на нефа, където света Гобнет, кръглолика и великодушна, беше седнала на своя трон с пчелен кошер в скута и с корона от златна медена пита върху главата. Очите й светеха в ослепително, неземно синьо, а бялото по тях бе в ярък контраст с полираното й лице.

Комонот се спря, свали качулката си и се обърна с лице към мен, усмихвайки се.

Усмивката ме изненада, тъй като идваше от дракон, но тя се изпари в мига, в който той ме разпозна. Комонот се отвърна от мен и отново застана с лице към свещения плетен кошер, който монасите изнасяха навън през пролетта, за да се използва като жилище от свещените пчели на светицата.

— Какво искаш? — обърна се Комонот към света Гобнет.

Аз пък се обърнах към прилепналата му по главата коса:

— Не трябва да излизате навън сам.

— Прекосих целия град пеш без никакви инциденти — рече той и направи величествен размах.

Лъхна ме неуместен аромат на парфюм.

— Никой не поглежда монах повече от веднъж.

Щяха да погледнат повторно, ако монахът е напарфюмиран, но нищо добро нямаше да излезе, ако оспорех твърдението му. Упорито продължих:

— Трябва да ви кажа нещо за дядо ми.

Той продължи да стои с гръб към мен и да се преструва, че разглежда кошера.

— Ние знаем всичко за него. Най-вероятно в момента Ескар му отхапва главата.

— Аз имам майчини спомени. — Той се присмя на това твърдение, но аз продължих да упорствам: — Имлан е разкрил пред майка ми, че той не е сам в ненавистта си към мира. Съществува заговор. Конспираторите изчакват Горед да отслабне достатъчно, при което положение мога само да гадая…

— Сигурен съм, че не разполагаш дори и с едно име.

— Генерал Акара.

— Заловен и преработен преди двадесет години.

Отказах се, за да не го предизвиквам.

— Вие никога не сте информирали нашата кралица за това.

— Моите генерали са лоялни — подсмръкна той през рамо. — Ако желаеш да ме убедиш, че има заговор, ще трябва да се постараеш повече.

Отворих уста, за да оспоря, но зад мен една ръка ме сграбчи за гърлото и задави гласа ми, след което някой ме наръга в гърба.